Фридрих Незнански
Грешката на президента (55)

Глава дванадесета
На гости у Пръдлето

1.

Не представляваше особен труд да се разбере къде в Можайск живее Вячеслав Михайлович Тимофеев, роден в 1934 година, с изтекла присъда. Бившият Пръдлето не мислеше да се крие, живееше под собствената си фамилия, служеше като пазач и Можайския млекозавод и през тази година трябваше да се пенсионира, но смяташе да продължи да работи. Сега, както е известно, не можеш изкара с едната пенсия.

Турецки категорично забрани на Ирина да излиза от къщи и да отваря вратата на когото и да било, а сам той замина за Можайск. Този град много напомняше за Князев, но публиката все пак не беше толкова провинциална — усещаше се близостта на Москва.

Пръдлето, наречен още Вячеслав Тимофеев, живееше в малка къщичка в покрайнините на Можайск недалеч от същия тоя млекозавод, който пазеше през денонощие — на две смени.

Той самият отвори на Турецки.

— Трябва ми Вячеслав Михайлович — вежливо попита Турецки.

— Аз съм, а вие кой сте? — хитро присви очи стопанинът.

Турецки се изуми. Той никога не би познал в неугледния старец, от когото идваше някакъв кисел мирис, онзи млад човек от снимката. От стопанина не убягна неговото объркване. Той ехидно изгледа Турецки и пак попита:

— Да не сте забравили кой сте?

— Следователят Турецки. — Саша бързо извади картата си и я подаде на Тимофеев.

Той я взе и все със същата иронична усмивка прочете:

— Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важните дела при Московската градска прокуратура, съветник от правосъдието… Е, какво, много ми е приятно, гражданино следовател и съветник от правосъдието, че сте си спомнили за мен, стареца. И за какво съм ви потрябвал? Или пак сте решили да ми лепнете някоя пакост?

— Е, защо така веднага, Вячеслав Михайлович — каза Турецки. — Просто исках да поговоря с вас.

Той говореше колкото се може по-любезно, макар Тимофеев дп не му хареса от пръв поглед, а от втори — още по-малко. Имаше и него нещо мръсно, дори лигаво, и Турецки изведнъж помисли, че май би се погнусил да яде храна, приготвена от този човек, макар и да се надяваше, че той няма особено да се натиска да го гощава — стопанинът изглеждаше беден и едновременно алчен.

— Е, влизайте в собата — каза Тимофеев. — Добре, щом е така, да поговорим. Все пак жив човек, макар и следовател — каза той в гърба на Турецки, когато го пропускаше напред в стаята.

Турецки влезе в „собата“. Това се оказа ниско помещение с опушени, невероятно мръсни стени, които някога, изглежда, са били зелени. Вътре имаше няколко мебели — маса, бюфет, диван. Мебелите някога са били обикновени — полирани, лакирани, но после кой знае защо са били боядисани с блажна боя, видимо зелена, но придобила постепенно неопределен мръсносив цвят. На прозорците нямаше завески, а и едва ли бяха нужни, все едно — отвън почти нищо не можеше да се види през мътните стъкла.

— Сядайте — махна с ръка Тимофеев. — Виждате ли как живее днес руският човек. Всичко е заради тях, проклетите!

Турецки не взе да уточнява, които са тези „те“, защото това би го отвело твърде далеч, а и внезапно му се прииска да напусне това помещение. Затова реши веднага да пристъпи към въпроса.

Той извади от папката снимката и я подаде на стопанина:

— Вячеслав Михайлович, погледнете тази снимка. Какво можете да кажете за тези хора?

Тимофеев взе подадената снимка. Внезапно лицето му се изкриви от дива гримаса. Турецки изведнъж се усети неловко, той и представа си нямаше, че човешкото лице може така бързо да сменя изражението си. Предишната насмешливо-иронична маска съвсем изчезна и нейното място беше заето от смъртна злоба, ненавист, някаква животинска ярост. Практически не оставаха никакви съмнения способен ли е този човек да извърши убийство.

Изминаха няколко минути. Тимофеев мълчеше, продължавайки да се вглежда в снимката, сякаш искаше да изпепели някого с поглед. Накрая той се откъсна от нея и като се обърна към Турецки, попита:

— И какво искахте да научите от мен?

Дори гласът му се промени — нямаше никакви игрички, иронични нотки, той започна да говори с по-нисък тон, по-хрипкаво, със своя истински глас, който отдавна никой не бе чувал.

— Бих искал да чуя всичко, което знаете — отвърна Турецки — или което бихте искали да кажете.

— Всичко? — Тимофеев се усмихна, но вече не с шутовската си насмешка, както преди. — А няма ли да ви дойде много? Така ще се наложи да говорим до вечерта. А и после кой ще ми постави охрана, когато вземат да се оправят с мен. Защото те ще дойдат, ръцете им, ох колко са дъъълги!

— Чии ръце?

— А вие не знаете ли? — поинтересува се Тимофеев. — Стоят, така да се каже, на държавното кормило, а вие да не ги знаете. Защо тогава сте дошли при мен?

— Засега не знаем що за хора са — отговори Турецки. — Минали са четиридесет години. И нищо не е известно, освен прякорите. Скронц и Пъпа. Алай, същият Алексей Шилов.

— По-тихо — вдигна пръст Попердяка.

— И все пак, Вячеслав Михайлович.

— Е, както се казва, две смърти няма. Добре, ще ви кажа всичко. Но изобщо не защото желая да помогна на вашето правосъдие, а за да им отмъстя. Макар че те ще се измъкнат от вас, ще се измъкнат… Печени типове са. Това и тогава беше ясно, когато ми пришиха мократа работа!

Тимофеев скръцна със зъби. В очите му светеше такава нескрита омраза, че Турецки разбра — какъвто и да е този човек, сега той говори истината.

Тимофеев започна да разказва. И се виждаше, че помни всичко, сякаш е било вчера — топлият летен ден, той спечелил от Скронц, после Льоха със своя топ. Всичко е станало бързо, за някакъв си половин час. И ето в същата вечер Тимофеев лети във влака Москва-Ташкент, крие се няколко седмици по бърлогите, а после все пак го откриват. По-нататък — обичайният разказ на затворника: арест, съд, лагер.

— Падна ми се добър адвокат, загря, че в обвинението не всичко пасва, иначе като нищо можеше да получа разстрел. Обаче имаше гафове. Но аз все пак си избачках своите десет години, пуснаха ме по-рано за примерно поведение. Докато седях в лагера, премислих всичко — като изляза, ще си отмъстя. Ще умра, но ще ги избия кучетата. Но когато се върнах, вече беше шестдесет и седма година, къде ще стигнеш до тях! Този, Пъпа, вече имаше чин в КГБ, а Скронц беше по финансовата част, ходеше в чужбина, май в самата Швейцария работел, какво да правиш? Къде ти ще идеш до Швейцария?