Фридрих Незнански
Грешката на президента (22)

Глава пета
Новият квартирант

1.

Сергей Саруханов лежеше на нара и гледаше в стената. Времето сякаш беше спряло. Обхванат бе от пълно отчаяние и безизходица, от усещането за безсмислието на всичко. Чувстваше се залостен в ъгъла, преследваха го от всички страни, навсякъде имаше врагове — и тези, реалните, които искаха да се разправят с него, и сляпото правосъдие.

Саруханов си спомни нюйоркската Статуя на Свободата, по-точно как я изобразяваха в списание „Крокодил“ някога в съветско време — с плътна превръзка на очите. Примерно така си представяше и руската Темида.

Не, тя е значително по-лоша от американската, защото я олицетворява не девица с факел в ръката, а тъп милиционер или някакъв смотан следовател, старши съветник от правосъдието, каквито за тези дни се смениха няколко, и всичките питаха еднакво тъпо:

— Е, Саруханов, ще се опъваме ли още? Та защо убихте Карапетян?

А най-лош от всички е този Шведов, който не минава и ден, без да изкаже нови идиотски предположения, стараейки се да натопи подследствения в някаква особена „арменска“ мафия, специализирана в рекет срещу банкерите. Значи, щом той, Саруханов, е основал финансова компания, то е било изключително с цел да проучи по-добре финансовото състояние на потенциалните обекти за шантаж.

„Арменска мафия — мислеше си Саруханов с отчаяние и дори без злоба. — Как само го измисли! То е все едно като «белоруска мафия». Нищо не разбира човекът.“

Всъщност Шведов малко го тревожеше, по-лошо беше другото — той се страхуваше. Всички тези ченгета го принуждават да говори, но той си знае, че само да си отвори устата, и е покойник.

Тези тъпанари смятат, че стените на Бутирка са кой знае колко непристъпни. Ами че те са тънки като хартия. И ако ТЕ решат да го ликвидират, то никакви съветници от правосъдието няма да му помогнат.

Саруханов се ослуша. По коридора, като си напяваше приспивно под нос, вървеше татаринът тъмничар, или както сега ги наричат, надзирател-контрольор от следствения арест. Сергей го отделяше от другите, защото той рязко се различаваше от останалите със своя акцент и можеше да каже поне някаква добра дума. Другите нямаха нито лица, нито характери, а бяха еднородна тъпа маса.

Саруханов се вбесяваше най-много, че цялата грамадна наказателна система не разбираше, че действа в интерес съвсем не на правосъдието, а на много опасен враг, всъщност общ. Безсмислеността на ситуацията толкова го гнетеше, че Саруханов изведнъж се озлоби.

Стига! Той повече не може да изтрае този вонящ дюшек, тази килия. По-добре смърт! Колко още ще прекара в тази клетка? Ще му лепнат убийството на Хамик и колко ще му дадат — десет, петнадесет години? Смърт? По-добре смърт! Иначе през всичките тези години все едно ще трябва да мълчи, защото само една дума — и е мъртъв.

На Саруханов му се струваше, че полудява. Той внезапно скочи от нара и се хвърли към желязната врата.

— Ей! — извика той. — Чуваш ли? Ела тук!

Монотонното пеене стихна. За известно време в затворническия коридор се възцари тишина, после се чу познатото тътрене и гласът на надзирателя Керим:

— Защо викаш? Не се разрешава да викаш.

2.

Вадим Дроздов делеше сега времето на две неравни части — „преди Ирландия“ и „след Ирландия“, при това втората част, макар и значително по-малка от първата, беше много по-актуална.

Ако „преди Ирландия“ той изобщо и изцяло се доверяваше на момчетата от спецохраната, то „след Ирландия“ вярваше само на хората от своята оперативна група, които му бяха лично подчинени и знаеше и душите им. Макар че с ръка на сърцето и на тях вярваше просто защото човек все пак трябва да се опре на някого, иначе става съвсем безсилен.

А нали скоро ще настъпи моментът, когато ще му потрябват хора. И сам воинът е воин, само не и срещу командосите от спецохраната.

С него наистина бяха още Турецки и Меркулов, лекарят Женя Точилин, Грязнов и неговият чичо, но какво могат съветниците от правосъдието, лекарят и пенсионерът срещу горилите, които убиват с един ритник? Турецки убеди Дроздов, че трябва да се свържат и с милицията, макар това ведомство да не предизвикваше у Вадим никакво доверие. Освен може би да се посъветва с Романова, на която Меркулов и Турецки се доверяваха като на самите себе си.

3.

Рано сутринта в понеделник Дроздов влезе в кабинета на началничката на МУР. Турецки, Меркулов и Грязнов вече го чакаха там.

— Не, момчета — казваше Грязнов, като клатеше глава, — няма да стане така. Дори за хиляда президенти няма да заложа главата на чичо. Вие какво, шегувате ли се, нека чичо Гриша да заеме мястото му, да го пречукат и всичко значи свършва добре! Не, решително съм против.

— Даа — почеса се Турецки по врата, — аз на твое място, Слава, бих разсъждавал по същия начин. А и на мое — също. Александра Ивановна! — обърна се той към Романова. — Какво се получава, всъщност излагаме чичото на сигурна смърт, така ли?

Романова вместо отговор скръсти ръце на гърдите си и мрачно погледна Дроздов.

Известно време всички мълчаха.

— Вадим, как мислиш — попита най-после Турецки, — какво искат тия ваши орли? Да очистят президента, да го отвлекат?

— Ами — глухо каза Дроздов, — ако се съди по това, което стана в Ирландия, най-вероятно да го убият.

— Не! — Турецки скочи от мястото си и нервно закрачи из кабинета. — Този случай нищо не обяснява, разбирате ли? Тогава покушението е било подготвено така, че да може да се припише всичко на естествени причини: сърцето му отказало, внезапен инфаркт, инсулт, удар — въобще щяха да измислят нещо подходящо.

— Само че не вземаш под внимание експертизата — вметна Романова.

— Каква експертиза, Шура! — Турецки вече почти крещеше. — Щом са успели да пробутат на президента някаква гадост вместо лекарство, и експертиза ще си нагласят каквато им трябва. Ако решат, че е най-добре президентът да се спомине внезапно от остър пристъп на слонска болест или прищипване на лявото ухо на вратата, точно това ще установи и експертизата!

— Но… — искаше да каже нещо Романова, обаче Турецки пак я прекъсна:

— А сега те най-вероятно ще измислят нещо друго. Ще заловят президента и ще обявят на всички, че се е разболял.

— Народът, разбира се, пак ще се размърмори, че се е натряскал — мрачно констатира Дроздов.

— Да, според мен вашите момчета правят всичко, за да го опозорят.

— Да му свалят рейтинга — поправи Романова с мрачна ирония Турецки. — Сега така е прието да се казва. Изоставаш от живота.

— Майната му! — извика Турецки.

— Разбираш ли, Саша — Дроздов говореше тихо и всички млъкнаха, за да чуят думите му, — най-лошото е, че президентът не вярва в тези покушения. По-точно вярва, но… и не вярва. Той, както и преди не допуска мисълта, че това е работа на някого от нашите. Говорих с Шилов и останах с впечатлението, че и той не ми повярва напълно. Макар че… отстрани временно Руденко от важните операции.

— Може би го проверява — предположи Турецки.

— Може би — отвърна Дроздов и продължи: — Такива работи. Сега аз, доколкото е възможно, се старая да следя всички размествания на частите от спецохраната. Ако стане нещо подозрително, би имало смисъл да пратим там двойника — за петнайсет минути, за половин час. За да се убедят накрая и самият президент, и Шилов, че това не са мои илюзии, не е моя фиксидея… — Гласът на Дроздов трепна.

— Възможно е това да е работещ и остроумен план — забеляза Грязнов, — но аз съм категорично против.

По време на целия разговор Грязнов изпитваше остра досада. Той отдавна вече се ругаеше, че се съгласи да забърка чичо си в подобно рисковано начинание, което, както сега го представи Дроздов, изглеждаше и доста опасно. На Григорий Иванович се отреждаше край неблагодарната роля на примамка да бъде застрелян или отвлечен вместо президента. И едното, и другото никак не харесваше на Слава Грязнов.

— Добре — Романова отново запали цигара. — Разбирам Слава, момчета. Ти помисли, Саша. Ако това беше твоят чичо, така лесно ли щеше да го пратиш срещу куршума. Сега още е рано да се реши нещо конкретно. Може чичото и да не потрябва. Ще изчакаме.

— Ще видим — усмихна се невесело Дроздов. Той най-добре от всички разбираше колко опасен е неизвестният враг и на какви принудителни жертви ще трябва да се съгласят, за да го разобличат.

4.

След като се помота час и половина около станцията на метрото „Чернишевска“, човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, изясни при бабичките къде може да наеме стая за прилични пари. Праисторическата монументална врата, преживяла както си личеше по всичко не само блокадата, но и всемирния потоп, се охраняваше от изваяни амурчета. На вратата имаше кодирана брава, но приличните хора се оправят с такива брави в движение. Алексей натисна трите най-малко прашни копчета, отвори вратата и влезе.

Тридесет и втори апартамент, както и му го описваха, се намираше на четвъртия етаж. Девет различни звънци съответстваха, изглежда, на броя на съседите в комуналното жилище. Копчетата на звънците напълно илюстрираха фразата „Тук не идват чужди хора“. Хартийките с половината от фамилиите или се бяха отлепили, или бяха замазани при последното боядисване. Алексей избра най-замърсената, позвъни и се приготви да чака.

Несмазаната брава заскърца удивително бързо. Вратата, дръпната от енергична ръка, се разтвори изцяло. На прага се появи мрачен, широкоплещест здравеняк с две сребърни колелца в ухото. Мощните му челюсти премятаха дъвка. Зад него се проточваше коридор, оскъдно осветен и тайнствен като египетските гробници.

— Прощавайте, ради бога, за безпокойството — интелигентно му се усмихна Алексей, гледайки го отдолу нагоре. — Май съм натиснал погрешен звънец. Търся Анна Фьодоровна Погореловска…

Комуналният Шварценегер избоботи нещо през зъби, обърна му необятния си гръб и закрачи навътре, като тресна пътьом по първата врата с лявата си ръка. Човек можеше да си представи как задрънча вътре посудата и изплашено подскочи старата хазяйка. Алексей щракна секрета след себе си и потри с маратонката по пода.

— Анна Фьодоровна? — обърна се той към възрастната жена, която надзърна от стаята. Тя мълчаливо кимна и той каза: — Здравейте, Анна Фьодоровна. Казаха ми, че май давате стая под наем?

Анна Фьодоровна, суха, в домашни пантофи от кече, обути върху сивкавите й боси крака, се гушеше в голям плетен шал. На ръст стигаше до рамото на Алексей. До хазяйката стоеше голям котарак в забележителен сивкаво метален цвят и въпросително гледаше към влезлия. Непознатият приклекна на пръсти и внимателно протегна ръка. Котаракът помириса пръстите му и изведнъж съвсем като куче протегна лапа.

Анна Фьодоровна живееше в две стаи, които гледаха към бившата улица „Салтиков-Шчедрин“, сега „Кирочна“. От коридора ги отделяше мъничък килер. В по-голямата стая имаше полукръгъл прозорец едва ли не върху цялата стена, от който през зимата навярно безбожно духаше. На прозореца стояха в саксии четири узамбарски теменужки (Алексей беше виждал как растат те в родните си планини) и малък жасмин. Що се отнася до мебелировката, примерно така изглеждат небогатите стари вили, където стопаните с години трупат всичко ненужно от градския апартамент. В дадения случай видимо някой нямаше вила, но затова пък имаше майка, живееща в комуналка.

Другата стая се оказа тясна и дълга като чорап. В нея имаше диван, връстник на мамутите, и до него малка масичка. Алексей веднага определи, че Анна Фьодоровна е решила за пръв път да даде стаята под наем и това решение е било трудно за нея. На всичкото отгоре тя се беше наслушала на всякакви ужасии и до смърт се страхуваше от бъдещия си квартирант. След като разбра това, Алексей й показа паспорта си и документи, според които той беше бежанец от Киргизия, електроинженер по професия. И ненатрапчиво й даде да разбере, че от известно време няма нито дом, нито семейство, а цялото му имущество се състои от това, което носи със себе си.

— Намерих си тук работа — поясни той на Анна Фьодоровна. И това си беше самата истина. Както впрочем и за семейството.

Подейства. Той знаеше, че ще подейства.

Само че тя съвсем не можеше да се реши да каже цената, която и сама смяташе за грабителска за бежанеца от Киргизия.

Той й обясни, че изобщо не гладува с майсторлъка си (пак самата истина). И сам предложи това, което чу от бабичките по пейките, прибавяйки и нещо отгоре от себе си — двеста и петдесет хиляди.

— Как ги искате, Анна Фьодоровна? — поинтересува се той. — В долари или в рубли? Защото ми заплатиха за целия пробен период, за три месеца. Та ги обърнах в долари, да не се обезценят. Не вярвам на Корсунски: докато мигнеш и пак както преди ще ни ги прибере…

Тя закима в съгласие. Алексей започна да брои сумата, която навярно многократно надвишаваше пенсията й. Беше си приготвил предварително обяснения, ако старицата реши, че за бежанец твърде лесно се разделя с парите.

— Ти… Вие как искате, Алексей Алексеевич? — развълнува се старицата. — Както вие самият…

Той се усмихна:

— Просто Алексей, Анна Фьодоровна. И ми говорете на „ти“. Аз мога да ви бъда внук.

Неговият багаж трябваше да пристигне след няколко дни по съответните канали и затова вечерта той излезе да се поразходи. От последното му идване насам Питейният проспект беше успял порядъчно да се промени. В железарията продаваха ленти самозалепващ се поролон — за уплътняване на прозорците през зимата. Алексей веднага си спомни полукръглия прозорец в стаята на Анна Фьодоровна, но реши да отложи това за после. Той купи в „Бабилон“ (кой би могъл да измисли подобна транскрипция?) благороден беличък електрически чайник, после в един павилион — пакетче цейлонски чай и дълъг кекс в блестяща златиста опаковка.

Когато се върна, той покани хазяйката си на чай. Анна Фьодоровна извади от бюфета две порцеланови чашки, опита мекия, точно като за нейните зъби датски кекс и се разчувства почти до сълзи:

— А така ме плашеха: ще вкараш някой ужасен тип вкъщи, Фьодоровна…

Ужасният тип, който седеше на отсрещната страна на масата, се съгласи с кимване и увери старицата, че все пак добрите хора на света са значително повече от лошите. Против това не възрази дори котаракът. Той скочи на коляното на Алексей и замърка, просейки си да го погалят.

5.

Саруханов не се инати, той мълчи. А мълчи, защото се страхува. Меркулов стигна до тая мисъл веднага след обаждането на Турецки, а когато се запозна по-отблизо със случая и разбра за внезапната смърт на Шевченко, мисълта прерасна в увереност. И този, от когото се страхува Саруханов, не е някоя дребна риба.

Константин Дмитриевич прелистваше делото на Саруханов. Показанията на Галя Крутикова, на съседите, които разказваха за познанството му с Карапетян и за това, че точно вечерта, когато Карапетян бил взривен в колата, двамата се скарали жестоко. По-нататък вървяха протоколи от разпитите на самия Саруханов, които въпреки многочислеността си поразяваха със своето еднообразие. Саруханов не признаваше нищо и отказваше да отговаря на въпросите.

Меркулов все повече започваше да мисли, че идеята на Саша Турецки да се свърже случаят Саруханов с поредицата убийства на банкери не само е основателна, но и съвсем правилна. Но единствено Саруханов можеше да потвърди това.

Сега, когато очистиха Шевченко, не остана нито един свидетел, че Саруханов не е убил Карапетян. Срещу него имаше много косвени улики, толкова много, че стигаха и за пред съда.

Трябва да го заставят да говори, но как?

— Гражданино началник! — На вратата изникна надзирателят Керим Керимов. — Вчера дългуч арменец крещял, на разпит иска.

„Нима ще проговори?“ — помисли Меркулов и каза:

— Доведи го.