Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (10)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ошибка президента, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Марин Гинев, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Грешката на президента
Преводач: Марин Гинев
Език, от който е преведено: Руски
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: Роман
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3455
История
- —Добавяне
Глава девета
Среща на съученици
1.
ТЕЛЕКС
До капитан В. В. Сивич,
старши инспектор от 2-ри отдел на МУР
при Главното управление на вътрешните работи — Москва
В отговор на Вашето запитване относно самоличността на Хамлет Мкъртичевич Карапетян, роден през 1960 г., регистриран адресно в град Подолск, Московска област, съобщаваме:
От 1 февруари тази година Х. М. Карапетян е наемал двустайно жилище в Москва на адрес Покровски булевард, блок 8, ап. 16. Не е притежавал личен автомобил, регистриран е бил като временно безработен. Според показанията на съседите нерядко е ползвал лада девети модел, принадлежаща на неговия познат Сергей Тотосович Саруханов, роден през 1962 г. Саруханов наема тристайно жилище в същия вход, ап. 21, и е един от учредителите на финансовата компания „Вяра“. В момента не е известно неговото местонахождение. Саруханов е изчезнал веднага след гибелта на Карапетян. Съседите дадоха показания, че късно вечерта между Карапетян и Саруханов е станал голям скандал. Саруханов заплашвал Карапетян. Част от разговора им се е водел на арменски, поради което детайлите на скарването, макар че се е водело на много висок глас, са неизвестни на съседите.
Обявили сме местно издирване на С. Т. Саруханов, който е заподозрян за умишлено убийство на своя познат Х. М. Карапетян.
2.
След като влезе в непретенциозната закусвалня на ъгъла на Лубянския площад, Турецки огледа малобройните посетители и веднага видя Дроздов. Всъщност, ако не знаеше, че Вадим го чака тук, той може би нямаше да го познае, а само щеше да плъзне разсеян и леко удивен поглед по високия, добре облечен мъж, който изглеждаше доста странно в това заведение, където командированите хапваха на крак вчерашни кифлички с рядко кафе.
Но когато се приближи, Турецки видя, че това все пак е той — Вадик Дроздов, само че поостарял и намръщен. В първия момент му стана някак криво, порази го промяната у приятеля му.
— Здрасти — каза той, изстисквайки от себе си доволна усмивка.
— Здравей, Сашка — отвърна Дроздов и се усмихна.
А усмивката му се оказа предишната — открита и добра. И лицето му веднага загуби сериозния си и мрачен вид, сякаш иззад рамото на суровия мъж Вадим Дроздов за миг надзърна предишният Вадик.
— Е, какво, ще ударим ли по едно кафе? — попита Турецки.
— Аз имам нещо по-силно — намигна Дроздов. — Но трябват чаши.
„Депозит за чаша — пет хиляди рубли“ — гласеше табелката, изложена на тезгяха.
— А после връщате ли депозита? — поинтересува се Турецки при бюфетчийката.
— Като върнете чашите, ще си получите парите — отвърна безразлично тя.
След като заплати десет хиляди за две съмнително чисти стъклени чаши, Турецки се върна при Дроздов, който вече вадеше от куфарчето си плоско метално шишенце.
— Уиски? — попита Турецки, докато приятелят му наливаше кафеникавата течност.
— Коняк — усмихна се той. — Съгласен съм, твърде е светъл, няма да лъжа, че е арменски.
Те отпиха и си замезиха с шоколадчета „Марс“.
— Помниш ли какви шоколадови десертчета по тридесет и две копейки имаше преди?! — Дроздов с отвращение разглеждаше ярката опаковка на „Марс“. — А това е просто гадост.
Турецки внимателно огледа училищния си приятел, едва ли го бе извикал тук, в тази евтина закусвалня, да се занимават със сравнителен анализ на шоколади.
Те помълчаха.
Дроздов наля пак. Турецки чувстваше, че на Вадим му е трудно да започне разговора.
— Добре, Сашка — каза накрая той. — Сигурно ме гледаш и си мислиш: „За какво ли ме е домъкнал тук този глупак?“ Виж сега, понеже работиш в прокуратурата, създал си си добро име. В досието ти има такива неща… Та си помислих…
— Ти какво, Дрозд? — изсумтя Турецки. — Да не би в службата на тъща ти да й досажда счетоводителят, а ти гледаш да й опазиш нравствеността, та ме викаш за частен детектив?
— Може и така да се каже. — Дроздов тъкмо наливаше по още една. — Само че, разбираш ли, тъща ми не се оплаква — вярва на счетоводителите си. — Той протакаше и въртеше чашата в ръцете си. — Ти ожени ли се?
— Да. Имам дъщеря, расте.
— А аз още не съм… А и тъщата ни е обща. — Вадим направи подканващ жест с ръка и вежди и гаврътна чашата.
Турецки физически усети тревога. „По гърба му пробягаха хладни тръпки“ — изплува в ума му фразата от някакво пошло криминале. Но някъде между плещите му действително се появиха хладни тръпки.
Вадим помълча около минута.
— Знаеш ли, сега съм в охраната на президента. — Той пак извади шишенцето.
— Тая работа бездънна ли е?
— Спецшише номер 08. Служебно — насила се засмя Вадим.
— А конякът?
— „Метакса“. Гръцки.
Пиха пак. Около три минути съсредоточено дъвкаха сардели. После мълчаливо си доядоха салата, тип „витаминозна“. И двамата бяха радостни, че възникналото напрежение постепенно спадаше.
— Как са старците ти? Знаеш ли, видях майка ти преди няколко години в Ермитажа, но някак си ми беше неудобно да я заговоря — каза Турецки.
— Скърцат по малко… Е, какво, ще го довършим ли?
— Къде ще се дяваме, наливай…
Пак пиха и без да се наговарят, тръгнаха към изхода.
— Е, какво, ще запушим ли с откривателя на печатането?
— Саня, разбираш ли, без нужда нямаше да ти се обадя…
Приятелите поседнаха на пейката край паметника на Иван Фьодоров.
— За разбиране, разбирам, но по-добре би било да се обадиш и без нужда: да седнем в „Узбекистан“, в „Арагви“, от колко време не сме се виждали? Макар че не знам как е при теб, но на мен не ми е до ресторанти… Та какво става с „тъщата“?
— За Ирландия чу ли? „Натряскал се“, „проспал“…
— Как да не чуя? — отвърна Турецки.
— Е, да, вдигнаха шум и вой до бога! А там стана покушение.
Покушение срещу президента на Русия? Турецки поклати глава — направо не му се побираше в ума. Как може да се случи такова нещо, когато наоколо е пълно с бодигардове?
— А вие къде гледахте? — наивно попита той.
— Там е работата я — отговори Дроздов.
3.
Когато Галя влезе в кабинета, се огледа любопитно. Тя никога не беше идвала в Московската криминална милиция на „Петровка“ 38 и обстановката тук я порази не със скромността, а просто с бедността си. В кабинета на капитан Сивич имаше стари, видели какво ли не мебели, бюрото беше затрупано със зелени папки с вързанки и нищо, в това число и обикновеният съветски телефон на бюрото, не можеше да наведе човек на мисълта, че в света съществуват факсове, компютри и удобна офисна мебел.
— Гражданката Крутикова? — Сивич надигна глава. — Помня вашата молба да се видите с Константин Дмитриевич. Но сега го няма в Москва. Щом си дойде, ще ви се обадя. Но аз ви помолих да дойдете по друг повод. Чухте ли вече, че Карапетян е убит?
Галя кимна.
— Подозираме, че го е убил същият човек, когото вие, изглежда, сте видели заедно с Хамлет — Сергей Саруханов. В навечерието на убийството между тях е станало нещо — съседите са чули. Колата е била на Саруханов, Както и предполагахте вие. — Василий Василиевич вдигна очи към Галя и се усмихна. — Не искате ли да станете наш щатен агент? Трябват ни такива кадри.
— Не, благодаря — поклати глава Галя. — Веднъж вече работих в… едно ведомство. Само като гардеробиерка. Но и това ми стига.
— Нямаме право да ви принуждаваме — разпери ръце капитан Сивич. — Но аз исках да ви задам няколко въпроса. Да се върнем към убийството на Карапетян — започна той. — Сергей Саруханов, тоест човекът, когото сте видели край станцията на метрото, е изчезнал веднага след убийството на Хамлет. Скрил се е.
— Навярно се е изплашил — предположи Галя.
— Обявено е издирването му.
— Тогава е най-добре да го търсите в Армения — забеляза Галя. — Или при роднините му тук.
Сивич въпросително вдигна вежди.
— Той е южен човек — поясни Галя, — при тях обикновено е силно развито чувството за родство. Такъв човек ще се крие сред своите.
— Разумно — кимна Сивич. — Но аз исках да ви питам за друго. Дали не си спомняте някои детайли в поведението или характера на Карапетян? Понякога и дреболията може да ни подскаже нещо. Помислете.
Галя се замисли, като се опитваше отново да възкреси в паметта си образа на невисокия пълен човечец с торбести панталони в зеленикав цвят и с мътни, лъжливи очи на подпухналото лице.
— Не знам — отговори накрая тя. — Струва ми се, че той беше такава дребна риба… Аз бих пожалила за него дори колата. Наложи им се да взривят хубава кола. Според мен той не струваше толкова. Може би Витя Станиславски ще ви подскаже нещо. Между другото — Галя внимателно изгледа Сивич, — какво ще стане с него?
— Нанасяне на особено тежки телесни повреди — Сивич смръщи чело, — член сто и осми. До осем години.
— Нанасяне? — удивено повтори Галя. — Значи Шура е жив? Имам предвид Шевченко? А във вестника писаха, че е умрял.
Сивич се усмихна. Той се сети за бъркотията в „Московски комсомолец“. Опровержение, разбира се, никой никъде не е изпращал и досега целият честен свят е сигурен, че в деветнайсети апартамент наистина се е разиграла страшна кървава драма.
— Жив е вашият Шевченко — пак се усмихна Сивич. — Оправя се. Макар че, разбира се, раната е била сериозна. Добре го е подредил този Станиславски.
— И какво ще стане сега с Витя?
— Нали ви казвам — до осем години. А има още и пиянство, побой. И защита ще му назначат съвсем проформа. Така че най-вероятно ще му тръснат максималния срок.
Галя се замисли.
— Ако Шура е жив, по-добре да попитате него — каза накрая тя. — Той познаваше по-добре Хамлет, обикновено той го посещаваше. Наистина през онази нощ те отидоха двамата… Попитайте ги. Сигурна съм, че знаят доста за Хамлет.