Фридрих Незнански
Грешката на президента (67)

Епилог

Турецки седеше на дивана и тъпо гледаше в екрана. Телевизорът му пречеше да се съсредоточи, а и нямаше кой знае върху какво да се съсредоточава. Всичко свърши. Ирина се примъкна до него, като подгъна крака под себе си и уютно облегна глава на рамото му.

Предаването беше от Италия, от някакво курортно градче, името на което Турецки забрави веднага след като го чу. Днес там се откриваше фестивал на естрадната песен и шоуто се водеше от прочутите съпрузи Тарантино — Клаудия и Джовани. Залата заръкопляска и доброжелателно засвири с уста, когато те представиха на публиката младата дебютантка. Своята дъщеря Джулиета.

„Ами ето — унило помисли Турецки, — и при тях е като навсякъде. Мама и татко пеят, значи и дъщерята също.“

Той гледаше екрана без никакъв интерес. Момичето беше на около тринадесет-четиринадесет години. То уверено държеше голямата китара и обещаваше да се превърне в красавица, далеч по-хубава от някакви си гъркинчета. Турецки впрочем бе чел някъде, че около петнадесетгодишна възраст южната красота започва да прецъфтява.

— Искам да изпея нещо — решително каза Джулиета — за… един човек.

За кого именно, тя не пожела да уточни. Извърна се от камерата, сведе невероятните си мигли и запя.

Аз помня онази гора, сива и тъмна.

И своя отчаян страх.

А ти помниш прицелен поглед

през мерника, сякаш ни пали свещи

И моят свят се крепеше

на твоите плещи.

Аз помня детските сълзи,

дланта ти топла и шепот:

„Приятел съм, не плачи…“

А ти помниш

как пищяха куршуми

зад нас двамата.

„Всичко е наред, дете,

да идем при мама…“

Изчезна ти без следа в нощта бездънна.

Ще помня докрай света.

А ти помниш ли, как ми каза:

„Не, аз снимка нямам…“

Рисувам твоя портрет.

И пак сме двама.

Жалко, че нито Ира, нито Турецки разбираха италиански. Затова пък гласът на момичето беше наистина забележителен.

Телефонът зазвъня почти веднага след като песента свърши.

— Борисич?… — каза в слушалката далечен глас на много отслабнал човек. — Как я караш?

— Жив си! — ахна Саша.

— Отчасти — измърмори килърът. Изглежда, му бе болно да се смее.

— Алексей! — Турецки стисна слушалката и закрещя така, че Ира изплашено замаха с ръце към него: вече бяха сложили дъщеричката да спи. — Алексей! Вадим още преживява за теб. Той не е изпращал Макс, а…

— Знам — прошепна слушалката. — Поздрави го. И съпругата си също.

— Къде си?

— В едно местенце…

На Турецки до смърт му се искаше да говорят още, но в слушалката се разнесоха късите сигнали „свободно“.

 

 

— Слушай, това все пак е поразително — началото на декември, представяш ли си какво е сега в Москва! А тук грее слънце.

Татяна протегна красивото си тяло, което изглеждаше още по-прекрасно от бронзовия тен. Ако бе застинала на място, навярно можеше да мине за прекрасна статуя, но не, тя бе жива и поради това още по-съблазнителна.

Тя се надигна и като притича леко по невероятно чистия бял пясък, грациозно се гмурна във водите на океана. Водата имаше удивителен син цвят и бе толкова прозрачна, че дълбочината й изглеждаше бездънна. Разбира се, Татяна още от детството си бе свикнала с Черно море. Всяка година родителите й я водеха в Анапа, във Витязево или Лазаревско. Но нашето Черно море не можеше да стъпи и на пръста на този сий простор, както и въобще целият й предишен живот в сравнение с този, който сега започваше.

— Колко е хубаво! — възкликна тя, когато излезе на брега и се настани под голямата раирана тента на уютното кафене, където на изящната масичка я чакаше Константин Андреевич. Това беше вече зрял, но много стегнат и младеещ мъж. Не можеше да му дадеш малко повече от четиридесет и съвсем никак — истинските му петдесет и две години.

— Просто рай! — усмихна се Татяна.

— Разбира се, Бермудските острови имат най-хубавия климат в света. Мек и здравословен. Сега ние с теб се намираме на върха на древен угаснал вулкан, който после обраснал с коралови колонии, които образували острова. Затова и пясъкът тук е такъв бял — коралов. Между впрочем Хамилтон е единственото пристанище на Саргасово море. Море, което няма брегове…

— Господи, откъде знаеш всичко това?!

— Баща ми беше географ. Така че се научих да чета по картите.

Той поръча кафе и малко сухо мартини.

От океана долетя лек бриз и докато гледаше в дълбоката безбрежна далечина, обрамчена като скъп аквамарин от сребърната белота на пясъка и ярката изумрудена зеленина, Татяна си помисли, че най-после постигна онова, което искаше.

Тя стана богата, свободна, а и Костя всъщност й харесваше доста повече от Леонид.

Те поседяха още малко. Слънцето започна да слиза към залеза. Двамата се надигнаха и тръгнаха по улиците на градчето, обляно в слънчеви лъчи, в които вече се бе появил червеникавият вечерен оттенък.

— Казиното — каза Татяна, като посочи една врата, откъдето долиташе призивна весела музика.

— Не — отговори сериозно Константин Андреевич. — Не играя на карти, а и не само на карти — на нищо. Отиграх си своето. Много отдавна.

По лицето му се появи някакво отсъстващо, сурово изражение и той веднага взе да изглежда по-стар.

— Защо си такъв мрачен. Като не искаш, да си вървим — предложи Татяна.

На лицето на спътника й още известно време се запази мрачното, съсредоточено изражение, но внезапно той сякаш го отърси от себе си. Усмихна се игриво, откъсна една малка чайна роза и като се поклони, галантно я поднесе на Татяна.

Когато се върнаха в луксозното бунгало, Татяна влезе да си вземе душ — океанската вода беше много по-солена от черноморската и ако не я отмиеш, тялото след къпане се покриваше с бяла коричка сол.

Константин Андреевич пусна телевизора. Даваха новините на Си Ен Ен.

Татяна влезе, загърната в голяма бяла хавлия.

— Какво ново по света?

— Нищо особено, всичко е както винаги. Тъкмо показват Будапеща. Поприказваха и се разотидоха: вече обядват. Преди известно време се стягах за там.

— А за какво говореха? — поинтересува се Татяна.

— Сега ще ти преведа. „В кулоарите президентът Валенса заяви на руския президент, че сега никой не може да диктува на Полша външната й политика.“ Ха-ха-ха! Ох, остана без вечеря нещастникът!

— Какво, какво?

— Виждаш ли, показаха празната маса в едър план. Нашият не поиска да седи до Валенса и пренебрегна обяда по случай закриването на сесията на Европейския съюз… Така, какво по-нататък… „Вероятно тази стъпка трябва да се оцени като отговор на настойчивото желание на Полша да стане член на НАТО и първи акт на новата по-твърда външна политика на Русия, декларирана във войнствената реч на господин Яблоков на срещата. Политическите наблюдатели единодушно отбелязват, че изявлението на руския държавен глава в Будапеща е една от най-твърдите международни прояви на Москва след падането на комунизма.“

— Нашият нещо много сурово го дава…

— Че той какво общо има — сви рамене Константин Андреевич. — Всичко зависи от този, който му подсказва… Докато има кой да подсказва — всичко е наред, а пет минути като го оставиш без надзор — и те ти, моля, почва самодейността. А после „станала грешка“!

— Къде ще отидем тази вечер? — попита Татяна, докато мереше дълбоко изрязаната лятна рокля от тъмна коприна. Простичка на вид, тя въпреки това беше от Карден и струваше около три хиляди долара, което като се отчете състоянието на Костя, беше всъщност дреболия.

— Може да идем при ония американци? Изглеждат прилични хора.

— Ама аз на английски две думи не мога да обеля.

— Трябва да се учиш, Таня. Или искаш цял живот само с нашите банки да общуваш. Значи щом няма други варианти, при Аркаша Сотников. Други руснаци тук няма.

— Ой… — Татяна намръщи нос, — той, като се напие, направо става непоносим. Уж интелигентен човек… а изведнъж такива ги ръси…

— Животът му не е бил лек — уклончиво отговори Константин Андреевич.

— И въпреки това не ми харесва.

Константин Андреевич искаше да изключи телевизора, но точно тогава показаха Москва.

— Както вече съобщихме, миналата седмица тайнствено изчезна един от ръководителите на руската финансова система. След внезапната гибел на началника на войските на спецохраната Георгий Шилов, това вече е второто извънредно произшествие в руското ръководство. Официално е обявено, че Шилов се е самоубил.

— Ама че нелепица! — възкликна Константин Андреевич. — Та Жора се държеше със зъби и нокти за живота. Това някой го е изработил доста чисто…

— Ти познаваше ли този Шилов? — попита Татяна.

— Донякъде — потвърди Константин Андреевич, — едно време с него бяхме съседи.

Водещият по Си Ен Ен в това време продължи:

— Успяхме да научим от авторитетни източници, че изчезването на господин Корсунски не е било изненада за всички: той е бил арестуван по обвинение в подготовка на държавен преврат. Но официално потвърждение за ареста му още не се е появило и както твърди нашият източник, едва ли скоро ще се появи. Нашите кореспонденти успяха да научат, че преди повече от седмица, около 26 ноември, по обяд той е бил изведен за следствен експеримент от знаменития затвор „Матроска тишина“ северно от Москва. По маршрута приблизително на четиридесетия километър от Ярославското шосе е станала сериозна престрелка. Общият брой на загиналите е над десет души. Според слуховете трупът на господин Корсунски е бил разпознат. Независимо че от инцидента на Ярославското шосе изминаха почти десет денонощия, официалните представители не коментират това събитие. Пресата почти не отреагира на престрелката, само „Московски комсомолец“ под сурдинка съобщи за мафиотско разчистване на сметки между Митишчинската и Балашихинската групировка с много жертви.

Когато Константин Андреевич преведе на Татяна какво говореха по телевизията, тя само звънко се разсмя:

— И какво още има?

— Вече говорят за Чечня: „Пресцентърът на Министерството на отбраната на Русия опровергава факта за концентрация на войски по границата с Чечня: Пътуването на Галкин из Северен Кавказ е наречено планова проверка на бойната и политическа подготовка на войските.“ Да… — Константин Андреевич поклати глава. — А как се хвалеше? „С една рота десантници за два дни!“ Дърдорко е този Нил, усещам, че здраво ще затъне там!

— В Грозни смятат, че войната ще започне на 10 декември. Според Дешериев военните ще се споразумеят помежду си по-лесно, отколкото политиците, затова той ще предприеме днес последен опит да избегне военните действия и отива на среща с генералите Галкин и Еркин в…

— Добре, Костя, спри го — махна с ръка Татяна. — Какво искаш от тези чеченци, те само продават цветя и търчат с ножове.

— Съвсем не, Танечка — усмихна се Константин Андреевич. — С цветя и дини търгуват азербайджанците. А с ножове търчат глупаците. Дешериев не е простак. Щом при съветската власт някакъв кореец или чеченец се е изхитрил да стане генерал, значи е мозък: каквото намисли, ще го направи. — Константин Андреевич стана, натисна копчето на дистанционното и половин минута замислено гледа в тъмния екран.

— Какво има? — попита Татяна, като го прегърна отзад. — За какво се замисли?

— Така, мои работи… — Той се обърна към нея. — А ти изглеждаш прекрасно. Да вървим.

Те излязоха от хотела и седнаха в разкошен открит линкълн.

Нито Константин Андреевич Корсунски, нито Татяна, нито дори Аркадий Сотников забелязаха, че на острова се появи човек, когото до вчера го нямаше тук. Слабоват мъж в изтъркани джинси, с побеляла късо подстригана на таралеж коса над младото лице, бавно вървеше по белия коралов пясък на ръба на прибоя.

 

 

Турецки рядко намираше време да погледа телевизия. Но започналата в навечерието на Нова година чеченска война го накара по-често от обичайното да гледа телевизионния екран. Нова година мина под знака на войната и когато няколко минути преди полунощ на екрана се появи президентът, който поздравяваше руснаците с Новата, 1995 година, Ирина възкликна:

— Там щурмуват Грозни, а Брежнев се прави, че всичко е нормално!

— Ира, спомни си коя година е! А ти все — Брежнев!

— Нещо взех да го бъркам в последно време — подсмихна се Ирина.

Турецки се вгледа в екрана — в очите на президента проблесна нещо много познато. Турецки замръзна на мястото си.