Фридрих Незнански
Грешката на президента (61)

Глава осемнадесета
Военен съвет

1.

Наложи се да устроят военен съвет пак там — под разкошния кокошник на Полина Осипенко. Идваха по един. Турецки и Дроздов пристигнаха последни.

Манко се стараеше какво винаги, но нямаше и помен от никакво величие, никакво вдъхновение по лицата, подобно на изобразеното на известната картина „Военен съвет във Фили“. И работата не беше там, че селянинът на заден план бе заменен от непохватния Пал Палич — просто цареше пораженческо настроение.

— Разбира се — говореше Романова, — аз мога да събера много хора — от Висшата школа на милицията, редовия състав…

— За да ги похарчим всичките — отвърна Дроздов. — Това ще бъде просто месомелачка. Какви милиционери, по дяволите, срещу обучени командоси. Шегувате ли се? Моите хора го обиколиха отвсякъде — да се превземе комплексът е много трудна задача. Виж, ако имахме вертолети…

— И танкове — добави Романова.

— Не — поклати глава Меркулов, — нито вертолети, нито танкове, дори да ги имахме. Веднага след като започне атаката, те ще довършат президента.

Възцари се тежко мълчание. Всички разбираха, че точно така ще стане.

— Аз, разбира се, имам професионално обучени хора — замислено каза Дроздов, — но колко са те? Десетина? Това е малко.

— А президентът в това време… — каза Женя Точилин.

Докато течеше този невесел разговор, Турецки мълчеше.

Струваше му се, че има някакъв изход, само дето не можеше да съобрази какъв. Мисълта се въртеше из мозъчните му извивки, но щом се опиташе да я хване, се изплъзваше.

— Ами ако вкараме там някого, за да охранява президента? — мислеше на глас Грязнов.

— Шегуваш ли се? Кой може да се промъкне?

— Има такъв човек! — изведнъж извика Турецки.

Той припряно и задъхано взе да разказва на поразените си приятели за запознанството си с наемника, с килъра-професионал, който може определено всичко.

— Помниш ли оная кола, дето я извадиха от реката, това беше той! Сам, практически с голи ръце. А после си суши чорапите при мен в кухнята.

— Така — каза Романова, — хубави познанства имаш, Турецки. А в Питер не са ли пак неговите ръчички? Чух за доста подобни неща.

— Може би — спокойно отговори Саша, — той самият е оттам, както разбрах.

— Не, Саша, това е несериозно — опитваше се да го вкара в пътя Меркулов.

— Много е сериозно даже, Константин Дмитриевич. Този човек, разбирате ли, може да убива с голи ръце, може… — Турецки не намираше аргументи — да се просмуче по канализацията, да ходи по тавана, да се разтвори във въздуха. Виждал съм го в действие.

— Кога? — заинтересува се Романова.

— Той ми помогна да измъкна Саруханов. Просто изведнъж изникна насред двора и претрепа двамата биячи. Жалко, ако беше се появил пет минути по-рано, Саруханов щеше да остане жив.

— Много добре — каза Дроздов, по лицето на когото се появи странно, сурово изражение. — Знам я аз тази публика. Срещал съм такива. Да, възможно е той да се просмуква по канализацията. Почти без преувеличение. Но ти не си прави майтап с него. Това са страшни хора. Отчаяни, озлобени. Между другото, той сигурно ще поиска пари. Много пари.

— И колко? — попита Точилин.

— Половин милион — сви рамене Дроздов. — Долари, разбира се — добави той, като видя изумлението по лицата на другите.

Точилин само подсвирна, когато чу сумата.

Той разбираше, че ако стане нещо, тези пари ще трябва да намери семейството на президента. Няма да ги събират милиционерите я! А в бюджета имаше само дупки.

— Значи пак за сметка на здравеопазването и добавките към пенсиите — мрачно процеди той. — Тъкмо се опитвахме да измъкнем увеличение за дотациите за болниците, и пак всичко на кучето под опашката!

— Толкова им плащат. Работата им е трудна — мрачно се усмихна Дроздов. — И въобще, Саша, не поддържам твоята идея. Разбра ли?

— Добре, не поддържаш! — горещеше се Турецки. — Тогава да чуем други предложения. Какво предлагаш ти, Дрозд? Спецчастите? Или да съберем отряд от запасняци катаджии? Това Шура бързо ще го организира.

— Спецчастите биха могли и да се справят — промърмори Дроздов.

— А президента, докато те се справят… Какво ли говорим! — От излишък на чувства Турецки се изправи.

— Е, добре, да предположим, че приемем твоя вариант — меко каза Меркулов, като се опитваше да потуши назряващото скарване. — Знаеш ли как да се свържеш с него, с този нов твой познат?

— Не — разстроено отговори Турецки. — Не знам.

2.

В същия ден иззвъня телефонът.

— Александър Борисович? — попита гласът в слушалката. — Как е съпругата ви?

Турецки не очакваше този въпрос и отговори:

— Благодаря, добре…

— Е, тогава привет — каза слушалката. — Ще пусна чорапите ти в пощенската кутия.

— Почакай! — закрещя Турецки, съобразявайки с трескава бързина. — Недей в пощенската кутия! При нас постоянно ги разбиват, а на мен мама ми ги е плела. Защо не прескочиш, а? Да поседим като бели хора. Още повече че сега съм ерген… Наистина, защо не дойдеш?

Килърът мълча няколко секунди, които се сториха на Саша цяла вечност.

— Е, щом си ерген — промърмори той после. — Приготви нещо за хапване, след половин час идвам.

Разнесе се сигналът „свободно“. Турецки стиска още известно време слушалката в ръка, усещайки как се е изпотила дланта му. После я остави на апарата и отиде в кухнята да приготви омлет, макар че имаше още много време. Той наистина вярваше, че килърът ще дойде. Доколкото Турецки въобще разбираше този човек, наемният убиец не се страхуваше абсолютно от нищо. И ценеше живота си — но също до известни граници.

3.

Гостът се появи след четиридесет минути. Турецки не чу шума от асансьора: посетителят по напълно обективна причина предпочиташе да не го ползва.

— Мама значи ти ги е изплела? — тихо се поинтересува Алексей, като влезе и поклати из въздуха сивите фабрични чорапи. Турецки искаше нещо да каже, но килърът го спря с жест и като стъпваше безшумно, бързо обиколи цялото жилище, държейки на дланта си малка пластмасова кутийка. Зеленото й оченце успокояващо мигаше. Килърът седна на кухненската маса и сложи кутийката пред себе си:

— Е, докладвай, защо ме повика. При мен времето е пари.

Ситуацията се повтаряше: гостът ядеше, а Турецки разказваше. При това с известна част от съзнанието си той се наблюдаваше, сякаш отстрани и от време на време се учудваше от безумието на ситуацията. Килърът подбираше омлета с дървена лъжица направо от тигана, пренебрегвайки чинията и вилицата, напук на разлагащата се Европа.

— А какво е направил за мен вашият президент? — попита той, когато Турецки млъкна.

— Никой не казва, че работата е безплатна — отговори Саша, чувствайки се като пешеходец по тънък лед. Досега нито веднъж не му се бе случвало да се пазари с наемник. „Свиквай, Турецки, свиквай — каза си той. — Кой знае какво още ще доживееш.“ — Ще ти бъде заплатено.

Килърът изведнъж се разсмя:

— Само не казвай, че ще ми дадеш за награда самия Шилов! Все едно няма да повярвам.

Саша изпита невероятно облекчение: ако килърът смяташе да заяви безвъзвратно „не“, той навярно щеше да го направи веднага.

— Ама моля ти се, вземай когото искаш — отвърна Саша. — И другаря Корсунски заедно с него, и Аркаша Сотников. Избирай си когото искаш, скъпи. Турецки разрешава!

Килърът се усмихна, но нищо не каза.

— Значи — започна Алексей, след като помълча, — според замисъла на командването аз се просмуквам по канализацията, намирам вашия президент и го охранявам, докато вие щурмувате. Така ли?

— Примерно така — кимна Турецки.

— Като я няма котката, мишките танцуват… — Килърът излъска до блясък тигана с парченце хляб. — Мина ми меракът да чистя добри момчета… — Той внимателно се вглеждаше някъде в стената малко вдясно от главата на Турецки, който внезапно разбра, че разумът на опитния професионалист всъщност вече се труди, пресмятайки възможните варианти. — Не можахте ли да си изберете още по-голям гардероб за президент?… Опитай се да измъкнеш такъв тихо. Макар че… Има ли макет на комплекса? Или поне план?

— Ще има — каза Турецки.