Фридрих Незнански
Грешката на президента (6)

Глава четвърта
Убил събутилника си с отвертка

1.

Началничката на Московската криминална милиция Александра Ивановна Романова, която приятелите и старите колеги наричаха просто Шура, не можеше да понася вестниците.

Особено ненавиждаше „Московски комсомолец“ с неговия гаменски, издевателски тон. Виж им само заглавията! Ето и сега, като забеляза на бюрото на секретарката поредния брой на МК, тя не можа да се сдържи:

— Какво ги четеш, Люба, това е жълт вестник! Само лъжат!

— Защо да лъжат, Александра Ивановна — отвърна Люба. — Има дори много интересни неща: Ето: „Задавил се с шоколад“ — нима можеш да измислиш такова нещо? Двама мъже взели да се състезават кой ще изяде повече шоколад за една минута. На единия му заседнало парче шоколад в гърлото и го закарали в „Бърза помощ“. А по Кутузовски проспект се разхождали голи художници, борели се за свобода на творчеството. Ето още нещо: „Отстрелът на банкери продължава.“

— Знам го и без тях. — Романова махна с ръка и влезе в кабинета си.

Там я чакаше вече цяла купчина донесения, телекси, доклади. Полковник Романова още не беше успяла да вникне както трябва в спецдонесението на капитан Сивич, когато зазвъня червеният телефон — един от трите на бюрото й. Това беше пряк градски номер, който знаеха само избрани.

— Началникът на МУР слуша. — Романова дочете спецдонесението и като притисна слушалката с рамо, написа отгоре му резолюция.

— Александра Ивановна? Турецки те безпокои — разнесе се познат глас — Както сигурно знаеш, вече специализирам по финансовата част. Карат ми всички убити банкери. Вчера очистиха още един. Този път от „Универбанк“. Бях на мястото. Буквално го е размазало по стените.

— Отстрелът на банкери продължава — повтори Романова заглавието от „Московски комсомолец“.

— Именно — сериозно отвърна Турецки. — Това никак не ми харесва. Шура, имаш ли петнайсет минутки за мен. Добре би било да се обадим и на Меркулов. Отдавна не съм бил в Главната прокуратура.

— Според мен той не е в Москва. Отлетя по важна задача. Май нещо свързано с Казанската престъпна групировка, чух с крайчеца на ухото си.

Романова остави слушалката и пак се зачете в донесението на Сивич. „Следва да се засили контролът над приватизацията и покупко-продажбата на жилища — пишеше той. — От началото на годината 673 московчани, отписали се от предишното си местожителство, така и не са пристигнали на новия си адрес.“

Да се засили контролът… Лесно е да се каже. Хората катастрофално не стигат, а се активизираха и престъпните групировки, и поръчковите убийства, а и тая каша с приватизацията. И всичко се стовари върху милицията и прокуратурата. А сега и отстрелът на банкерите…

Романова извика секретарката:

— Люба, дайте ми тоя ваш вестник!

— Виждате ли, Александра Ивановна — усмихна се Люба и след минутка се върна с новия брой на МК.

Романова запали цигара. Ето я новината:

„Вчера на «Малая Филевска» беше убит заместник генералният директор на «Универбанк» Леонид Бурмеев. Пластичният експлозив бил поставен под вратата на апартамента му. Взривът е бил толкова силен, че разкъсал нещастния банкер на парчета. Жената на жертвата е останала по чудо жива и се намира в болница. Това е вече петото убийство на банкер в последно време. Възможно е всички те да са свързани по някакъв начин. Причините се изясняват.“

— Ще ги изясниш, как ли не! — промърмори Романова. Тя по-добре от другите знаеше колко трудно се работи с финансовите структури. Уж и самите те са заинтересовани да бъдат заловени убийците, а укриват от милицията каквото могат. За каквото и да ги попиташ, все е търговска тайна! Тя се усмихна. Докато не избият половината от тях, няма да разберат, че трябва да сътрудничат.

Романова машинално прочете следващата кратка информация.

„Станиславски убил събутилника си с отвертка.

Двама безработни, Шевченко и Станиславски, които напоследък буквално тероризирали съседите си, след изрядна доза алкохол нещо не поделили. В резултат съименникът на великия режисьор нанесъл на адаша на украинския поет няколко прободни рани с отвертката, която му попаднала подръка. Вече в болницата, нещастникът починал от раните си.“

— Ама че глупости! Намерили за какво да пишат! При това с такъв тон — от все сърце изруга Александра Ивановна и захвърли вестника.

2.

На вратата на градската прокуратура Турецки се сблъска със Семьон Семьонович Мойсеев, един от най-старите московски експерти криминолози.

„Запада старецът“ — невесело помисли Турецки, а на глас каза:

— Привет на бачкаторите!

— Здравейте, Саша — усмихна се Мойсеев.

Турецки го пропусна пред себе си и се отправи към колата, която чакаше да го закара на „Петровка“.

— Накъде сте? — попита го Мойсеев.

— При Романова.

— Ще ме вземете ли?

— Защо не? С удоволствие.

Когато колата тръгна, Мойсеев обясни на Турецки:

— Свалете ме някъде недалеч оттук. — Той сниши глас: — При бюрото за смяна… на валута — добави почти шепнешком.

— Ама вие какво, страхувате ли се? — разсмя се Турецки.

— Не че се боя — въздъхна Мойсеев, — ами ми е някак… неловко, или как да го кажа… Синовете ми пращат долари от Израел, естествено помагат ми. Та се налага да ходя по обменните бюра.

— Че нали при нас на ъгъла до прокуратурата има едно.

— Там пък съвсем не мога — смутено се усмихна Мойсеев. — Нали разбирате, колегите… На вас ви е смешно — укорително погледна той по-младия си спътник, — но на мен съвсем не ми е до смях, Саша. Тъжно ми е. Не съм възпитан така.

— Спрете тук! — помоли Турецки шофьора, като забеляза на ъгъла призивен надпис: „Обменно бюро. Купува 2670. Продава 2720.“

— Благодаря, Саша — виновно се усмихна Мойсеев, докато се измъкваше от колата. — Ако не бяха синовете, не знам как щях да преживея. Сега даже се каня да им ида на гости…

— Моля ви се, Семьон Семьонович, само не се оправдавайте!

— Добре, Саша, няма.

3.

— Е, как върви работата, Александра Ивановна? — изстреля Турецки, докато влизаше в кабинета на началничката на МУР.

— Как я кара младежта?

— На теб, Саша, само майтапи ти дай — озъби му се Романова.

— Каква младеж? — Тя махна с ръка към вестника на бюрото. — Ето тук е написано какъв ни е животът — там убили, тук заложили бомба, не могат да хванат никого. Е, освен в случаите от типа „убил събутилника си с отвертка“. Май само такива разкриваме.

Турецки седна срещу Романова.

— Бих искал да кажа, че преувеличаваш, Шура, но не мога.

— За това ми е думата.

— Да знаеш дали Меркулов е в Москва?

— Не може да мръдне от Казан. А теб много иска да те види Шведов. Ще споделя опит. Люба — помоли тя секретарката, — покани при мен Шведов.

— Той ми разправяше нещо… Май не е успял да хване дирите на никого от тия килъри?

— Килър… — презрително произнесе Романова чуждата думичка. — Поне ти не говори така, Саша! Измислили са го да звучи по-благородно. Убиец, ето как се казва. — Александра Ивановна стана и се приближи до прозореца. — Аха, ето го, идва.

И действително след няколко минути вратата се отвори и влезе заместникът й Анатолий Фьодорович Шведов.

— Привет на честната компания! — усмихна се той.

— Привет, Толя! — отзова се Романова.

Турецки мълчаливо стисна ръката му.

— Саша, кафе или чай? — попита Романова.

Турецки само махна с ръка.

— Чашка коняче?

— Преди не бих се отказал.

— А сега какво? Парите ли ми пестиш? — Романова се усмихна. — Няма какво да се пести, и без това нищо не дават. Затова пък имам настойка от рябина, добро средство срещу кръвно налягане — продължи тя, докато отваряше касата си.

— Шура, ти да не тренираш за барманка? — попита Турецки. То може и да е правилно. Там за няколко дни ще спечелиш толкова, колкото тук и за месец няма да получиш. Защо наистина не идеш в търговските структури.

— Страхувам се, че няма да ме вземат — засмя се Романова. — Бивша шефка на ченгетата…

— Напротив — продължаваше да се шегува Турецки. — Ще ги спасяваш от нас със старите си връзки.

— Хайде, стига майтапи. — Александра Ивановна извади от касата бутилка с рябинова настойка, а от бюрото чашки. — Опитай, сама съм я правила.

— Значи така. — Турецки пийна, направи доволна физиономия към Романова в смисъл: „Бива си я!“ и като остави чашката на бюрото, каза: — Изглежда, сериозно притискат банките.

— Че то и вестниците нали това пишат. — Романова махна към бюрото.

— Дрънкалници! — намръщи се Шведов. — Само плашат хората.

— Прегледах вчера тези дела, Шура — каза Турецки, — и останах с впечатление, че между банките се води война, както между групировките. И не е толкова сложно да се изясни кой го прави. Вероятно в началото е имало само финансов натиск, а едва след това са минали към физическо унищожение. Ти само виж, преди кого взривяваха в колата му, на кого слагаха бомби под вратите?

— На тия същите, с дебелите портфейли! — отвърна Шведов вместо Романова.

— На директорите на разни фирми, собствениците на ресторанти и казина… — каза Шура. — Е, и на банкерите в това число. Те никога не са минавали метър.

— И на банкерите — съгласи се Турецки. — А в последно време изключително банкери! Виж само сводката, Толя! Впрочем и така я знаеш, нали си водил тези дела. Но за последните две седмици всичките шест жертви на поръчкови убийства са все банкери.

— Директорът на Алтайската банка, управителят на банка „Риалти“, после заместник-генералният на оная… как й беше името, банка „Яуза“ — започна да изброява Романова.

— Точно, Александра Ивановна, ама че памет имаш — кимна Шведов.

— Прибави тук и финансовата компания „Твер-инвест“, банка „Витяз“ и вчерашния случай с Леонид Бурмеев от „Универбанк“ — продължи Турецки. — И всичко това даже не за две седмици, а за девет дена. Не е ли твърде голямо съвпадение?

— Това не е съвпадение, Саша, никак даже — сериозно каза Шведов. — Всяко от тези убийства е прекрасно планирана акция. Няма за какво да се хванеш. И все пак… Имам някои съображения. Нали нито едно престъпление не минава без пропуск. Нашата работа е да ги открием, да ги намерим.

— Пропуски! — изсумтя Романова. — Та те не оставят нищо след себе си. Това не ти е сблъсък между престъпни банди, дето цяла Москва знае кой кого и защо.

— И пак няма за какво да ги хванеш. А ако ги задържиш, след три дни ги пускат. Че и в затвора си живеят като царе. Те това са ти всичките улики — завърши вместо нея Турецки.

— С убийствата на банкерите е точно обратното — продължи Шведов. — Никакви улики. Пръстови отпечатъци не оставят, пък и какви отпечатъци при експлозиви! Свидетелски показания няма, значи всичко се прави много акуратно. Сигурен съм, че конкретните изпълнители след няколко часа вече ги няма в Москва.

— Или между живите — добави Романова.

— Възможно е.

— Значи ти мислиш, Толя, че… някакви крупни финансови структури си разчистват сметките? — попита Турецки.

— Не, не мисля така. — Шведов замислено потри челото си. — Смяташ ли, че една банка би тръгнала срещу друга? Те са все сериозни хора, не им е до това. А и пари имат достатъчно, дори малките банки. Аз мисля, че тук работи група изнудвачи. Възможно е да искат големи суми, а в противен случай да заплашват с убийство. И да привеждат заплахата в изпълнение. Нали за убийствата на банкери става известно на всички — значи следващият, при когото отидат, ще бъде по-сговорчив. Те са всели такъв страх, че ако бях на мястото на някой банков директор, щях да им дам тези стотици хиляди веднага щом дойдат при мен.

— Някак си не е убедително — сви рамене Турецки. — Защо само банкери?

— Аз мисля, че психологическият разчет е много точен — ако убиваш наред, това не прави същото впечатление. Имам още някои догадки — продължаваше Шведов, — но не са подкрепени с факти. А без факти са само празни думи, които е по-добре да се премълчат. Само клатене на въздуха, полза никаква.

— А аз чух, че вие май сте хванали дирята на един от тези наемници — забеляза Романова.

— Да, имаме словесен портрет на човека, застрелял Матюшин и семейството му. Матюшин от банка „Яуза“ — поясни Шведов. — Словесният портрет, разбира се, не дава кой знае какво. Особено когато това е нормалният джентълменски набор — среден ръст, по-скоро висок, слаб, с кожено яке и джинси. Но — той направи многозначителна пауза — тъмни коси, голям нос, мургава кожа. Кавказец — заключи той. — Така че тук всъщност действа една от тези мафии: чеченска, абхазка, изобщо някой от този весел регион.

— А кръвта? — попита Романова. — Там имаше още нещо, освен словесния портрет.

— Да — кимна Шведов, — убиецът се набол на някакъв гвоздей, докато изчаквал в тъмното жертвата си. Вижда се, че е новак.

— Това вече е нещо — кимна Романова.

— Да, поне в сравнение с другите случаи тук има нещо. Но всъщност не стига, за да открием убиеца.

— Нима не можем да изясним чрез самите банкери кои са тези рекетьори! — възкликна Турецки. — Та това е в техен интерес!

— С тези банкери и изобщо с „новите руснаци“ се работи много трудно — поклати глава Романова и запали цигара. — До гуша са във фъшкиите. Кой ходи по ръба на закона, кой по стар навик се бои от нас… Но всички до един виждат враг в правоохранителните органи. Нищо не можеш да разбереш от тях, мълчат до последно. И някои вече съвсем замлъкнаха.

— Може би трябва да разпитаме, тоест да поговорим, с жената на Бурмеев? Тя поне остана жива — предложи Турецки.

— Тя най-вероятно не знае нищо — поклати глава Шведов. — Нашата група вече се убеди, че деловите хора обикновено не държат семейството си в течение на нещата. И правилно — усмихна се той. — Поне жените им спят спокойно.

— Затова пък ние не спим — прекъсна го Романова.