Фридрих Незнански
Грешката на президента (59)

Глава шестнадесета
Предателят

1.

Александра Ивановна извади от сейфа папката със списъка на всички „муровски“ точки. Центърът и новостроящите се квартали не я интересуваха и тя веднага мина към последните странички, където се изреждаха частните къщи на територията на Москва. Трябваше да избере четири. За охраната тя реши да се договори с областната милиция — това беше друго ведомство и вероятността сведенията да прелетят оттам изглеждаше значително по-малка, отколкото ако охраната на обектите трябва да се организира в Москва. Романова беше уверена, че предателят не работи сам, той има мрежа от подчинени, при това също „свои“.

След като прегледа няколко дела, Романова се спря на четири адреса: 1. Митино, Първа Пинягинска улица, дом 39; 2. Южно Бутово, ул. „Богучарска“ 4; 3. Терехово, ул. „Нижни Мневники“ 16. Това беше загадъчен селски анклав между Крилатско и района Октомврийско поле. Какво да избере още? Романова прегледа още веднъж списъка и накрая записа на листа под номер четвърти село Востряково, Солнцевски район, „3-а Дачно Мешчерска“ 18.

Спецдонесенията тя написа сама на машината, разбирайки, че колкото и добре да се отнася към своята секретарка Любочка, тя също беше под подозрение.

2.

Строго секретно

До съветника от правосъдието А. Б. Турецки

СПЕЦДОНЕСЕНИЕ

Довеждам до Ваше сведение, че конвоираният от Князев, Владимирска област, в Москва гражданин Олег Василиевич Дегтяр ще бъде настанен не в ДПЗ на МУР, а в конспиративна квартира на адрес: Терехово, ул. „Нижни Мневники“ 16.

Полковник Романова

Шура препечата този документ четири пъти, като променяше само името на получателя, а също и адреса, на който се предполагаше да бъде настанен Дегтяр, а той всъщност щеше да си остане няколко дни там, където си беше — в Князев.

Сега трябваше да се договори с областната милиция, най-добре беше да го стори лично.

— Люба, помоли да ми докарат кола — заповяда тя на секретарката си.

Сега всичко се заплете в здрав възел: Даря Лукинична Арзамасцева, на която бяха регистрирани злополучните пейджъри, князевският „Хемингуей“ Дегтяр (той също и социологът Игор) и накрая Льоха А лай, станал Аркадий Сотников.

„Фондацията за съдействие на демократизацията на икономиката“ беше доста известна. Турецки си припомни, че неведнъж е чувал това словосъчетание — за нея говореха и по радиото, и по телевизията, пишеха във вестниците, и винаги с голяма доза уважение, като за солидна демократична организация, една от тези, в които още е останала надежда.

Възможно бе половината чаша водка, изпита на гладно с мезе във вид на половинка от „сладката двойчица Туийкс“ окончателно да изостриха паметта на Турецки, но той ясно си спомни, че само преди няколко дни мерна с крайчеца на окото си в програма „Време“ по телевизията как самият президент посещава ръководството на фондацията и изказва удовлетворение от нейната работа, заявявайки, че именно такива организации показват на страната реалния път за изход от кризата.

„Ох, Григорий Иванович — мислеше Турецки, — правят те на глупак, при това напразно. — Сговорчивостта на Грязнов-старши, напълно обяснима, беше, разбира се, удобна на Корсунски и Шилов. Сега те можеха като опитни кукловоди да дърпат нужните връвчици и президентът подобно на марионетка изпълняваше всичко каквото искаха. — Защо се набута в тая фондация, стар глупако“ — с досада помисли Турецки, макар и да разбираше, че единствената възможност за чичото Грязнов да изпълнява тази роля, беше да слуша помощниците и референтите си. А референтите му явно бяха такива, каквито трябва.

Когато Турецки пристигна в МУР преди началото на работното време, се сблъска в коридора със Слава Грязнов.

— Саша! — възкликна той. — Тъкмо теб търся. Звъних ти цяла сутрин, а ти си изскочил още по тъмно. И Ирина я няма. Та аз реших, че си тук.

— Да, идвам при Романова — отвърна Турецки. — Тук стават едни… Е, казвай какво има при теб?

— Слушай, трябва да намерим Точилин, племенника. Можеш ли да се свържеш с него чрез Дроздов или въобще някак?

— Какво е станало?

— Не мога повече, разбираш ли, щом пусна телевизора или просто разгъна вестник — все чичо Гриша! Какви ги е забъркал само за две седмици! Чу ли речта му пред Съвета за сигурност? Тоя идиот според мен иска да забърка война. Не се е навоювал в своята ПВО!

— Слава, какво зависи от него? Помисли. Той може да прави само каквото му кажат. Не трябва да си блъскаме главите как да направим от глупава глава умна, а как да върнем умната на мястото й.

— Не ми говори, Сашка — махна с ръка Грязнов. — Винаги съм знаел, че чичо Гриша не е професор, обаче да се окаже такъв идиот… Срам ме е, разбираш ли, срам ме е да гледам хората в очите.

— Да не ти пука, Слава. Чувал ли си за някаква „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“?

— Май че да. Ами да, точно преди няколко дни моят глупак ходи там, държа речи… А аз го слушах и знаеш ли — лицето на Грязнов се изкриви, сякаш внезапно го заболя зъб, — като чух, че той е „дълбоко удовлетворен от работата на тази фондация“, веднага си спомних Брежнев. И лицето, и изражението — направо Леонид Илич. А не го виждам само аз, цялата страна го гледа. Какъв срам, а, Саша?

— Стига с тоя срам! — Турецки нетърпеливо сви юмруци. — Можеш ли да изясниш всичко за фондацията? Ние чрез МУР и Прокуратурата ще получим официалните данни, обаче ми се иска и малко да ги погъделичкаме… Нямат ли някакви извънградски вили, домове за отдих, нещо такова.

— „Фондация за съдействие на демократизацията на икономиката“ — повтори Грязнов. — Ще опитаме да разберем.

3.

Сградата с номер 18 на „Дачно Мешчерска“ беше особена. Високата двуетажна постройка се издигаше сред гигантска за краймосковските парцели площ — не по-малко от половин хектар. При това на него нямаше нито старателно разкопани лехи, както на съседните участъци, нито многочислени хамбари и постройчици. Само най-накрая стоеше здрав тухлен гараж.

Къщата беше обградена от стара ябълкова градина, така че пролет потъваше в бяло-розовата пяна на цветовете.

Втора такава трудно можеше да се намери, затова и кинаджиите се влюбиха в нея — тук се снимаха вилни сцени, когато правеха филми за живота през миналия век. Собственици бяха старец с побеляла брада и неговият възрастен син, който рано сутрин отиваше с колата си в града и се връщаше едва късно вечерта. Впрочем понякога при него идваха приятели с колите си и тогава от къщата се чуваха музика и смях.

В парцела се влизаше не от главната, а от страничната улица, което също беше много удобно, така че вечер никой не забелязваше как идват и си отиват хора, а само чуваха ръмжащите им коли.

Никой не обърна внимание и на това как през един дъждовен и ветровит ден (изглеждаше сякаш дори денят не е настъпил както се следва, а над Москва висяха само сиви премръзнали облаци) от страничната уличка към къщата се приближи старо жигули с частен номер. От предната врата излезе човек в тъмно палто. Той отвори задната врата и оттам се показа мъж с брада, а веднага след него се появи още един в кожено яке.

И тримата се отправиха към къщата. Внезапно иззад хамбара на съседния парцел до самата ограда се разнесоха сухи щракания — мъжът с брадата някак странно трепна и започна бавно да се свлича на земята. Двамата други се хвърлиха към него.

В същия момент от гаража се разнесе автоматен откос, а след миг оттам изскочиха няколко яки момчета в петнисти униформи и се хвърлиха през оградата към хамбара, откъдето се стреля.

Човекът с брадата, както и преди лежеше на земята. Двамата други му помогнаха да стане.

— Жив ли си, Петро? — попита мъжът в коженото яке.

— Като че ли да — отвърна Петро, размърда рамене и потъпка на място, за да определи дали наистина се е отървал с лека уплаха. — А като взеха да гърмят в мен, помислих, че наистина ще ме прережат накръст.

— Бронята държи — каза онзи в палтото и потупа другаря си по рамото. — Виждаш ли какъв си железобетонен.

— Обаче си е тежко, как само са ходели рицарите в техните доспехи — поклати глава Петро. — Е, хайде обратно в колата. Правете се, че не мога да вървя, да не ми пуснат някой контролен изстрел, та да ме пробват на издръжливост.

— Няма — отвърна мъжът с коженото яке. — Сега нашите момчета ще пробват хубавичко тях самите.

4.

„Значи Шведов“ — разбра Романова, като чу за нападението във Востряково. Стрелците са били само двама, но се оказаха въоръжени с оръжие със заглушители. Действали са сигурно, нали се предполагаше, че никой не очаква засада и ще докарат Дегтяр в секретната база с обикновен конвой, облечен цивилно.

Единият от нападателите почина на място, другият успя да се измъкне. „Дали се е досетил, че е капан?“ — помисли Романова. Това беше много важно. Нали ако Шведов разбере, че Романова просто е устроила комедия с единствената цел да разобличи предателя, той ще направи ответен ход. Александра Ивановна реши засега да си мълчи. Само тя в целия МУР знаеше, че кражбата на пейджъра и организирането на бягството на Бурмеева е дело на Шведов.

Тя се замисли. Трудно й беше да повярва, че Толя Шведов, когото тя познаваше вече не една и две години, се е продал. Бива си го — да стреля срещу своите!

Романова си спомни как преди три месеца Шведов май се премести в нов апартамент. Той много не разказваше за това, а и самата Романова не се интересуваше твърде — разменил е жилището си човекът, какво толкова. Тогава тя не го разпитва за нищо — не й беше до това, както винаги имаше работа до гуша, само записа новия телефон и адрес. А сега се замисли, що за размяна е това, интересно. Всички прекрасно знаеха, че Шведов живее със семейството си в малък едностаен апартамент на улица „Кастанаевска“ в пететажен панелен блок. Къде се е преместил, дявол да го вземе? Романова отиде до шкафа, където стоеше картотеката с данните за сътрудниците на МУР, намери в нея Шведов и видя новия му адрес: „Рубльовско шосе“ 27. Без да размисля много, тя набра номера на съответното районно управление, където й съобщиха, че Анатолий Фьодорович Шведов със семейството си е регистриран в апартамент на третия етаж в нов блок — апартаментът е четиристаен, с обща площ 95 квадратни метра.

„За апартамент се е продал, кучето“ — помисли Романова и ядосано тресна слушалката.

Сега главната й задача бе да отстрани Шведов от важните операции. Все още нямаше никакви основания да го сваля от работа или още повече да възбужда срещу него следствие. А и Александра Ивановна разбираше, че ако се реши на такава стъпка, още не е ясно кой ще бъде отстранен от работа — тя или той. Всъщност такъв обрат на събитията ще бъде даже удобен на властимеющите — те ще получат напълно покорна Московската криминална милиция, както вече получиха послушни банкери, войските на спецохраната и кой знае още какво.

Преди да започне кампанията за освобождаването на президента, трябва непременно да се освободи от Шведов.

„Нали той тогава насочи Саша по лъжлива следа — с тези кавказци — с досада си спомни Романова. — Ами ако…“ — хрумна й нещо остроумно.

— Любочка! — извика тя секретарката си. — Свържи ме с Шведов. Той трябва да си е в кабинета.