Фридрих Незнански
Грешката на президента (57)

Глава четиринадесета
Усещаш ли на какво мирише?

1.

Когато на другия ден се върна от Можайск, Турецки отиде в кабинета по криминалистика при Мойсеев.

Старият криминалист изглеждаше разтревожен от нещо. Той току потриваше ръце, оправяше очилата си и въобще се държеше някак неуверено. На Турецки не му беше трудно да се досети каква е работата — Мойсеев вече знаеше кой именно е изобразен на снимката.

— Знаете ли, Саша, аз направих не по-малко от десет варианта на тези лица и… приликата…

— Не се вълнувайте, Семьон Семьонович — усмихна се Турецки, — знам на кого приличат. Всъщност не приличат, а са точно те. Спокойно можеше да унищожите тези варианти. Мисля дори, че така ще бъде по-добре. А, виж, третият…

— Но там има шест души! — възрази Мойсеев. — Четирима младежи и две момичета.

— Всички ли състарихте?

— Разбира се, вижте.

Турецки взе шест снимки. На всяка от тях беше изобразен човек на средна възраст, около петдесет и пет годишен. Сега Турецки можеше да съди за изкуството на Мойсеев съвсем нагледно — защото от два от портретите го гледаха хора, с които бе разговарял съвсем скоро — Валентина Андреевна Лисицина и Вячеслав Тимофеев-Пръдлето. Беше невъзможно да не ги познаеш, макар че, разбира се, „състарените“ портрети малко се различаваха от реалните хора. Валентина Андреевна беше без очила и лицето й изглеждаше по-радостно, по-оптимистично, отколкото в действителност. Тимофеев изглеждаше такъв, какъвто може би би станал, ако животът му бе протекъл по друг начин, ако ги нямаше нито обвинението, нито съдът, нито десетте години затвор. У него нямаше озлобеност и омраза, макар че присъстваше елемент на някакво кълчене и уродство. Това Пръдлето винаги го е имал.

От другите две снимки срещу Турецки гледаха, усмихвайки се непонятно на какво, началникът на президентската спецохрана Шилов и едва ли не първото лице във финансовата система на Русия Константин Корсунски. Те бяха определено разпознаваеми, макар все пак малко да не приличаха на себе си. Погледът на Шилов въобще не беше толкова тежък, колкото в действителност, но ако в реалния живот той правеше впечатление на рязък, дори груб човек, то на портрета, направен от Мойсеев, беше по-мек и: човечен. А Корсунски въобще не приличаше на днешния финансист, умен, предпазлив и опасен човек, а на някакъв професор, витаещ в облаците. Този Костя някога бе обикнала, бъдещата учителка Валя Лисицина и това въобще не изглеждаше учудващо.

„Да — помисли Турецки, като взе последния портрет. — Нали тук Вера още е жива. Те още не са престъпници, още не знаят какво ги чака в бъдеще.“

А ето и Вера, на която не й е било съдено да доживее до петдесет. Тя така и си останала петнадесетгодишна. От снимката срещу Турецки гледаше обикновено, съвсем средно женско лице. Вера не бе обещавала да стане красавица, но напълно е можела да бъде нормална жена и майка, щяла е да работи, да върти домакинство и би била ето такава — леличка с добродушно лице. Но не станала.

И накрая Алексей, братовчедът на Шилов, същият, когото Тимофеев нарече най-опасния и когото ненавиждаше най-много от всички.

Това беше мъж с едри черти на лицето, при това не би могло да се каже неприятни. Лицето изглеждаше волево, макар и грубовато. Устата беше плътно стисната, очите гледаха сурово. „Ами да, той току-що се е върнал от лагера — помисли Турецки. — Интересно какъв ли е станал сега?“

Саша пак подреди пред себе си всичките шестима. Той се вглеждаше в лицата, каквито можеха да имат тези хора, ако животът им се бе стекъл малко по-иначе. Тук, независимо че бяха състарени с четиридесет години, те съхраняваха младежкия оптимизъм, този израз, който никой компютър не би могъл да премахне. В живота, съдейки по лицата, които Турецки познаваше реално, те бяха съвсем други.

Всъщност сега от всичките шестима го интересуваше само едно лице — тайнствения Льоха, Алексей Шилов, братовчедът на началника на спецохраната и голям престъпен бос.

— Е, Саша, как ви се виждат резултатите? — попита Мойсеев, като се приближи до Турецки. — Впечатляват, нали?

— Да — замислено отговори Турецки. — Но да ви кажа честно, Семьон Семьонович, те не ме изненадаха.

— Значи прословутият „черен вторник“ все пак не е станал случайно — замислено каза Мойсеев. — Помните ли, като ви казвах, че курсът на долара не е толкова просто нещо. Някой доста е намазал от цялата тая работа. И ви съветвам: проверете кои банки са загубили от това и кои са спечелили. Винаги, естествено, има елемент на случайност, но тази акция е била планирана.

Турецки си спомни за „отстрела на банкери“, с който се занимаваше преди раняването си. Действително, веднага след „черния вторник“ всичко свърши — нямаше повече поръчкови убийства, нито взривове под вратата, нито избухващи коли. Значи Скронц е подготвял почвата за гигантската си финансова афера. И банките е трябвало да играят така, както му е било изгодно — да обявят такова търсене, което значително би надвишавало предлагането на валута, което по естествените икономически закони води до рязко повишаване курса на долара и другите твърди валути.

— Виждате ли, хората са се съгласили — тихо каза Мойсеев.

Животът все пак е по-скъп.

— Какви ли печалби е награбил? — промърмори Турецки.

— Големи, Саша — отвърна Мойсеев и печално поклати глава. — Аз мисля, дори по-големи, отколкото можете да си представите. Нали той, като е знаел за колебанията отрано, всичко е пресметнал. И е продал скъпо, а после пак е купил — вече евтино. Съвсем проста финансова операция.

— Съвсем проста, ама спекулация — отговори Турецки.

2.

Последните дни Александра Ивановна не си намираше място. Нямаше и ден в МУР да не се случи извънредно произшествие, дребно или голямо. Романова даже се чудеше на самата себе си — преди, ако се случеше нещо подобно на изчезването на пейджър от следователска каса или бягството на Татяна Бурмеева, тя навярно би подала оставка, а сега нищо — работи си. Обаче едно бе ясно — в Градското управление на вътрешните работи или в Московската криминална милиция има предател, възможно е дори не един, а цяла организация. И безусловно начело е не някоя чистачка, не лостовият милиционер, я някой по-високо. Романова си припомняше всички служители и всеки път мислеше: „Не, разбира се, не може да бъде той. Били сме заедно в толкова битки.“

Та се получаваше, че не можеш да заподозреш сериозно никого, а Татяна Бурмеева избяга и не би могла да направи това без помощта на някого от Градското управление или от МУР, при това човек, облечен във власт. После направо от касата пропадна онзи пейджър, дяволите да го вземат. Кой, пита се, би могъл да извърши кражба направо от сградата на „Петровка“ 38?

И какво да прави? Да организира вътрешно следене, провокации, проверки? Романова знаеше, че така е прието навсякъде по света, включително и в държавите, които се славят с демокрацията си. И въпреки това силовите структури си остават силови. В САЩ например не са редки случаите, когато уволняват полицаи за длъжностни престъпления.

Романова седна зад бюрото и запуши. Тя мислеше все за същото — какво става в подчинената й служба. „Аз губя повече време за разкриване на нечестни милиционери, отколкото за разкриването на престъпници — раздразнено помисли Шура. — И ето докъде я докарахме — президентът на страната е в неизвестност, най-вероятно са го отвлекли престъпници, милицията нищо не може да направи, а страната си живее, сякаш нищо не се е случило. Това е немислимо! Такова нещо не се е случвало в историята!“

Влезе секретарката и докладва:

— Александра Ивановна, Турецки е дошъл при вас.

— Покани го — кимна Романова и въздъхна с облекчение: „Може Саша нещо да измисли. Той е мозък.“

Когато Турецки влезе в кабинета, тя каза:

— Сашка, какво се получава? Под носа ми си правят каквото си искат! Твоята Бурмеева избяга, Саруханов умря в болницата. Оня пейджър изчезна. Докога, Саша? Между другото, намериха колата на твоето протеже от Останкино, чу ли?

— Ето, виждаш ли, Шура — и други неща стават. А ако те слуша човек, то…

— А ти послушай, послушай… Преди как казвахме: ние сме на стража на реда и закона. А сега? Ние, самите стражи, получаваме по триста хиляди, тоест точно биологическия минимум, и то само за един човек, забележи. А престъпниците, както и да ги наричаш сега — босове, депутати, делегати, — си купуват къщи във Виена, на вносни коли се возят. А в затворите си живеят като крале, както не сме и сънували. Имат си там и момичета, и лукс, и всичко каквото поискат. Та те дори въобще не лежат, ние ченгетата ги ловим, нощем не спим, не се храним нормално, а после виждаш как ги пускат под гаранция. И изобщо какво да говорим! Ти иди на Ваганковското гробище, там, където лежи Висоцки, сега погребват бандити. Вече най-малко десет станаха. И как ги погребват — с почести, помпозно! Ако ние умрем или паднем от техните куршуми, няма да ни погребат така — ще ни набутат някъде в блатото на Домодедовското и прощавай.

— Е, стига си рови душата, Александра Ивановна. — Турецки се приближи и неочаквано за себе си прегърна през раменете страшната началничка на Московската криминална милиция.

— Добре, Сашка, няма — подсмръкна Романова. Тя седна зад бюрото и пак измъкна цигара. — Казвай какво има при теб.

— Не се безпокой за пейджъра — каза Турецки. — Рано или късно ще разберем кой го е взел. Пейжърът сега не ни вълнува много. Между впрочем съобщенията по него почти веднага спряха. Явно след като заминах за Князев, те са разбрали, че съм чул за Скронц и Пъпа. А няма откъде да науча прякорите им, освен от пейджъра.

— Ето, виждаш ли — пак го прекъсна Романова. — Веднага са надушили всичко. Как? По какъв начин?

— Почакай, Шура, не кипвай. Скронц и Пъпа — това са господата Корсунски и Шилов. Сега става ли ти ясно?

Александра Ивановна гледа известно време в упор Турецки. Мозъкът й мигновено се задейства — Романова съпоставяше фактите, спомняше си детайли, преценяваше догадките си.

— Да, напълно е възможно — каза тя най-после. — Можехме да се сетим и по-рано.

— Можехме, но виждаш ли, все пак ние сме обикновени хора — отговори Турецки. — Поотделно те и по-рано ми идваха наум. Главното е друго — сега знаем, че са съучастници.

— Това прояснява ситуацията — забеляза Романова и след минутно мълчание попита: — Значи мислиш, че те искат да извършат държавен преврат?

— Да, но не толкова шумен, както се канеха гекапечистите или Руцкой и Хасбулатов. Там имаше твърде много шум, това веднага привлече голямо внимание към ставащото у нас. А така всичко може да стане съвсем просто — премахват президента, при това пак тихо, като имитират естествената му смърт или нещастен случай. Това прави Пъпа. Едновременно Скронц устройва паника във финансовите среди. Такава, видимо, е била сметката им. Сега, разбира се, плановете им са се променили. Президентът е в ръцете им и кой ги знае какво замислят.

— Не, ти само си представи! — възкликна Романова, но веднага се усети и премина на шепот: — Президентът е отвлечен, той е някъде тук, край Москва, а ние седим и дори не знаем за какво да се хванем. Това е просто кошмар някакъв. Ако ми бяха казали преди пет, какво говоря, преди две години, че ще стане така, не бих повярвала, бих го приела като лоша шега. И ето ти на. — Тя пак се замисли. — Значи Шилов сам е отвлякъл президента. Ами чичото? Той нали не се досеща, че Шилов е враг, и сигурно вече всичко му е изтърсил.

— Той няма какво особено да изтърси — махна с ръка Турецки. — А иначе се справя. Шилов и Корсунски трябва да са доволни. Аз научих чрез Дроздов — лепнали са му някакъв нов помощник, който не се отделя и на крачка от него.

— Ето, виждаш ли, пипнали са го здраво. Като гледам проявите му, направо ми иде да плача.

— Не плачи, Шура. Не всичко е така безнадеждно. Ще освободим истинския президент…

— Ти да не мислиш, че тия твои деятели — Шура направи красноречив жест нагоре — го държат в собствените си вили? Да, ама не. Дори да можех, техните вили биха били последното място, където щях да търся. Те не са глупаци, сигурна съм, че всичко са премислили и за всякакви случаи.

— Знам кого трябва да намерим. — Турецки извади портрета на „остарелия“ Льоха в три различни варианта. — Ако открием този, ще намерим и президента.

Романова се вглежда няколко минути в снимките.

— Май има нещо познато, бил е съден навярно. Може, естествено, да го разпратим на нашите стари кадри, току-виж, някой си го спомнил. Име, фамилия?

— Шилов. Алексей Шилов. Но най-вероятно е сменил и името, и фамилията си.

— Но е в Москва, нали?

— Кой го знае? Вероятно, да.

— Разбира се, ако разпратя портрета по управленията, ще го познаят, но аз, Саша, се боя. Сам знаеш какво става при нас. Разговарям с теб в собствения си кабинет и се опасявам да не кажа на глас нещо излишно, ами ако вече са ми поставили подслушватели. Разбираш ли, след тази история с пейджъра и с твоята Татяна вече на нищо не се учудвам. Ако изнесем снимката от тази стая, след половин час този Алексей ще научи, че го преследват. Така че този начин отпада.

— Да, като че ли.

На бюрото зазвъня телефонът:

— Останкино ли? Намерихме ви колата. В Князев, Владимирска област. Засега стои там, в двора на градското управление. Какво? Както искате — или сам идете да си я вземете, или почакайте да я докарат тук. Добре. Само не забравяйте да вземете документите. — Шура остави слушалката и се обърна към Турецки: — Твоят човек от Останкино. Да, между другото — сети се тя, — хванаха твоя „Хемингуей“.

— Брадата му фалшива ли беше? — поинтересува се Турецки.

— Фалшива — кимна Романова. — Това е някой си Дегтяр, два пъти осъждан за мошеничество. Много прилича да е твоят тайнствен „социолог Игор“. Белезите съвпадат.

— Виждаш ли, Шура, нещата не са толкова зле — усмихна се Турецки.

— Слушай, Сашка — оживи се Романова, — бъбрим си тук всякакви глупости, а аз имам новини за теб. Установихме някои интересни съвпадения. Този инженер Григориев, помниш ли, в апартамента на когото намериха труп. Оказва се, че той работи във фондация с някакво странно име „Съдействие на демократизацията на икономиката“, нещо такова май беше… Според мен всички тези фондации са ментета някакви, защо ли ги разрешиха… Направо перачници за пари.

— Шура, все мислиш постарому — усмихна се Турецки. — „Защо ли ги разрешиха?“ Че те само за това и са създадени. Я си спомни кой управлява фактически у нас? Скронц и Пъпа! А какво може да очакваш, когато на власт е мафията?

— Тоя значи Григориев заминал в Канада по линия на тази фондация. А Даря Лукинична Арзамасцева, родена през 1908 година…

— Какво, да не е председател на фондацията?

— Не се будалкай, Саша — прекъсна го Романова, — нещата са сериозни. Тази Арзамасцева има внук, за щастие със същата фамилия — Юрий Александрович Арзамасцев. Който между другото е заместник-председател на управлението на фондацията. Усещаш ли на какво мирише тук?

3.

Турецки усещаше, дори много добре. След нападението срещу Ирина, след всичко, което научи от онзи странен човек с посивялата, късо подстригана коса — страшен и едновременно внушаващ доверие, — той разбра, че играта доста е загрубяла.

За себе си не се страхуваше, в края на краищата сам си бе избрал конфликтната и опасна професия на следовател. Вълнуваше го друго — Турецки прекрасно разбираше, че поставя под удар не само себе си, но и Ирина с малката. А виж, за тях наистина му беше страшно. След чудовищното нападение срещу Ирина (и то къде — на няколко крачки от собствения им вход, на улицата, по която никога не спира движението!) Саша разбра, че излага на удар семейството си. Ирина бе спасена от случайността. Човекът, когото бяха изпратили да се разправи тихо и без шум с Турецки, вместо това го предупреди и спаси жена му. Но кой знае дали следващият опит да вземат жена му за заложничка ще завърши така благополучно. Ами ако решат да отвлекат детето? Само от тази мисъл Турецки усети как се свива сърцето му.

Имаше само един изход — да изпрати веднага Ирина и дъщеря си някъде. Но къде? При майка си? Турецки се намръщи, като си спомни, че всичките тези години майка му, която се мислеше за светска жена, макар и леко обедняла, но все пак дама, така и не можа да намери общ език със снаха си. За мъжа й, пастрока на Саша, нямаше смисъл да се говори — Ирина просто не го понасяше, а ако говорим честно — самият Турецки също.

Но дори това съображение не беше главното — ако започнеха да търсят Ирина, първо щяха да проверят дали не е при свекърва си, нали тя нямаше никакви други роднини в Москва. Само една братовчедка на майка й, сега вече съвсем престаряла, бивша съседка на Турецки от комуналната квартира.

„Виж, това е мисъл.“ — помисли Турецки.

Не беше трудно да уговори Ирина. Тя изпита такъв потрес онази вечер, когато четиримата биячи я вмъкваха в колата, а неизвестно откъде появилият се спасител уби пред очите й и четиримата… Ирина би се радвала да замине, разбира се, и най-добре би било да вземе със себе си не само дъщерята, но и мъжа си…

— Саша — говореше тя, когато Турецки ги настаняваше с момиченцето в колата, — моля те, обаждай се. Колкото се може по-често. Иначе място няма да мога да си намеря.

— Е, няма да е на всеки половин час — усмихна се Турецки.

— Ако ще и на петнадесет минути да е. Да знам, че си жив.

Ирина се разплака, а след нея захленчи и дъщеричката. В гърлото на Турецки заседна някаква горчива буца, но той решително запали двигателя на взетата назаем от Грязнов кола и гумите се затъркаляха по мокрия асфалт.

Сега той остана сам.