Фридрих Незнански
Грешката на президента (49)

Глава шеста
Нови Васюки

1.

Сега в нашето отечество всички живеят трудно. Отдавна мина времето, когато можеше спокойно да си пиеш кафето на работа, знаейки, че законните аванс и заплата са ти осигурени във всички случаи. Макар и неголеми, но достатъчни, за да живееш и дори да си позволиш някои дребни радости.

Вече всичко се промени. На всички им стана по-трудно. В столицата хората получават повече, но и цените на основните хранителни продукти тук са направо умопомрачително високи. В провинцията спасяват личните градини, но затова пък заплатите са такива, че с тях и един човек не може да преживее половин месец, камо ли цяло семейство.

Не беше изключение и неголемият районен център Олга.

Макар че тук и досега действаха повишените далекоизточни коефициенти, умножената с тях заплата на бюджетните служители все пак си оставаше мизерна. А и нали цените в Приморието сега бяха едва ли не най-високите в цялата Руска федерация, така че в това отношение Владивосток би могъл да съперничи на Москва, а и по много показатели (например цената на хляба) значително я изпреварваше.

Впрочем Владивосток не отстъпваше на Москва и по броя на „новите руснаци“. Тук наистина те търгуваха не с Полша, а с Китай, Корея и Япония, а японската йена се приемаше във всяко от многобройните обменни бюра наравно с долара.

Що се отнася до вносните коли, в дадения случай, разбира се, японски марки, в Приморието те бяха значително повече, отколкото родните. При това бяха толкова евтини, че всяко средно семейство можеше да си купи кола (обаче невинаги можеха да я карат заради скъпия бензин).

Улиците на Владивосток, Находка и другите големи градове, неприспособени към такъв ужасяващ транспортен поток, денем буквално се оказваха блокирани. Така че на този, който бързаше за някъде, не му оставаше нищо друго, освен както едно време да си върви пеша.

В Приморието населението бързо се беше разслоило на много богати и много бедни и тук това ставаше значително по-бързо, отколкото в много други райони на страната.

А колкото до Олга, тя се бе превърнала в съвсем истинска провинция.

Обаче от известно време тук започнаха да се случват неочаквани и може да се каже, учудващи всички събития.

2.

Всичко започна с това, че един прекрасен ден в администрацията на Олгински район се появи брадат млад човек в джинсов костюм с фотоапарат, касетофон, бележници и цял куп красиви вносни писалки. Той обяви още от прага, че е дошъл в командировка, за да напише книга.

— Предварителното заглавие е „Олга — първото руско пристанище на Японско море“ — делово обясни той. — Дългичко е, разбира се, но има време да помислим за него. — И младежът показа карта от Съюза на журналистите.

— От Владивосток ли сте? — попита Ванда Михайловна Фоменко, секретар на администрацията, която цял живот беше работила като секретар на районен съвет, с други думи, вторият човек в градчето и в района.

— Не, аз съм от Москва — небрежно отговори младежът.

Ванда Михайловна разбиращо кимна, макар че това беше нещо необичайно — в Олга рядко идваха кореспонденти, освен тия от съседния Кавалеровски район. А пък направо от Москва съвсем…

— Значи ви интересува историята — каза тя.

— Не само историята — възрази брадатият журналист. — Интересува ме абсолютно всичко в Олга: и историята, и днешният ден, трудовите, така да се каже, делници. — И разбирате ли, книгата трябва да се напише много бързо. — Той се наклони към Ванда Михайловна. — Правителствена задача.

— Че кой там си е спомнил за нашата Олга? — не можа да сдържи учудването си Ванда Михайловна.

— Спомнили са си. Дошло й е времето — отговори журналистът. — Така че ви моля да ми подготвите списък на всички интересни хора, които имате. Първо, най-старите жители, после краеведите, отлични производственици. И особено — той дори вдигна пръст нагоре — ме интересува вашият културен живот. Тук имате някакъв знаменит самодеен театър.

— Как, нима и в Москва са чули за него? — удиви се Ванда Михайловна, която, разбира се, като всички местни хора се гордееше със самодейния театър, който зае първо място на областния преглед, но все пак не беше очаквала, че слухът за местните таланти ще долети чак до самата столица.

— Чували са — отвърна младежът.

— Само че сега за съжаление го няма ръководителят — започна Ванда Михайловна. — Григорий Иванович замина… Аааа — разля се тя в усмивка. — Навярно той пропагандира там в столицата нашия театър. Григорий Иванович Грязнов, нали?

— Не — поклати глава младият журналист. — Не съм чувал за такъв. Моята задача идва от високите правителствени кръгове. Там се интересуват от историята и въобще… — Той замълча, без да знае с какво още да мотивира важността на получената задача.

Когато московският журналист получи всички необходими сведения и излезе, Ванда Михайловна още дълго клати учудено глава.

Но това беше само началото.

След седмица дойде сензационното съобщение, което потресе до дъното на душата всички олгинци. В държавния бюджет на отделен ред бяха записани няколко милиарда рубли за развитието на Олгински район в Приморския край.

Имаше на какво да се чудят.

След седмица излезе първият брой от районния вестник на Олгински район, който помпозно беше наречен „Кореняк далекоизточник“. Тъй като в района живееха само единадесет хиляди души, тук отдавна нямаше собствен вестник. И ето сега, когато в много други райони закриват вестниците, тук, напротив, основават. Печатаха го наистина в Кавалерово, защото в самата Олга нямаше никакви печатни мощности.

Вестникът беше на пълна бюджетна издръжка.

Първият брой бе посветен на перспективите за развитието на градчето. Предполагаше се да се построи ново пристанище, за да може Олга да приема не само средноголеми пътнически кораби, но и големите океански лайнери. Редом трябваше да се издигне голямо товарно пристанище, което с годините да се превърне в едно от най-големите (ако не и най-голямото — четеше се между редовете) в южния Далечен изток.

Едновременно с това предстоеше Олга да се превърне в място за културен отдих на Японско море.

„Едва ли ще минат и няколко години, и няма да можете да познаете нашата Олга — възторжено пишеше «Кореняк далекоизточник». — По бреговете на морето ще се издигнат високите корпуси на суперсъвременни санаториуми, пансионати, хотели. Ще бъдат построени стадиони, заведения за обществено хранене, развлекателни заведения. Гости не само от страната, но и от чужбина с удоволствие ще идват в новия международен център за екотуризъм Олга.“

Как екотуризмът ще се съчетае с най-голямото товарно пристанище, не ставаше много ясно, но това видимо не смущаваше „Кореняк далекоизточник“.

Колкото и да е странно, самите олгинци кой знае защо не изпаднаха във възторг от тези проекти.

— Ще надойдат всякакви — говореха едни. — Няма да може да се диша от колите им.

— Че като наоткрият разни казина, всякакви барове, проститутки ще налетят, какъв срам ще бъде. Направо ще трябва да си заключваме щерките вкъщи, да не гледат такива неща — пригласяха им други.

Обаче ги обземаше и гордост за тяхната Олга, която все пак беше оценена по достойнство.

От друга страна, не им се вярваше много във всичките тези проекти. Колко пъти бяха правени такива гигантски планове, като например обръщането на сибирските реки към ледовития океан. Всички си останаха на хартия (и слава богу!).

Но когато пристигнаха работници и асфалтираха улицата към клуба, цялото селище се събра да гледа.

„Кореняк далекоизточник“ веднага откликна на това събитие:

„Известно е — писа той, — че нашият район е истински културен център на Приморието. Нашите клубни служители, учители, дейци на самодейния театър създават непреходни културни ценности. И въпреки това до вчера и пролет, и есен се налагаше след всеки дъжд хората да се промъкват към клуба през кал и локви. Дълго търпяхме това безобразие. Но сега с радост констатираме (така и бе напечатано) — край на калта! Сега няма да се наложи гостите на Олга да питат: «Къде е пътят към храма на културата?» От началото на новия театрален сезон и гостите, и олгинци ще идват тук по гладко асфалтирания път. Важно е и друго — сега е облекчен подходът на автобусите и нашите артисти ще могат да се качват в тях от самите врати на клуба, когато заминават на многобройните си гастроли из района. Надяваме се, че не са далеч и гастролите в чужбина.“

Поради отсъствието на Григорий Иванович началото на театралния сезон се отлагаше и движението по пътя към храма на културата не беше много претоварено. Но в селището имаше още един храм на културата, гордо наречен „Център за отдих на ловеца и рибаря, Приморски тигър“. Преди той беше склад на потребителната кооперация, но в хода на перестройката постепенно запустя и преди три години го нае някой си Сергей Пак.

В Олга не обичаха корейците, особено след като в областния вестник в края на осемдесетте се обсъждаше проблемът за „връщането им в историческото местоживеене“. Времето си минаваше, а на „историческото местоживеене“ се появи само Сергей Пак. Той оборудва видеосалон в бившия склад, а скоро повика от Ташкент приятеля си Саид и денем във видеосалона започнаха да поднасят вкусни шишчета и узбекски пилаф.

Постепенно „видеокиното“ престана да бъде чудо и приходите от салона намаляха. Тогава Серьога организира видеотека (за началството — безплатно), а когато успя да получи разрешение за сервиране на алкохол, закусвалнята окончателно се превърна в център за отдих. Патриархалните олгински нрави бяха несъвместими с рекета, особено след като личният състав „по служба“ опитваше на аванта шишчетата.

Сергей ходеше за нови касети във Владивосток, обикновено отсъстваше по три-четири дни, но миналата година изчезна почти цялото лято. Върна се от Владик с парахода и с товарен контейнер. Скоро обновеният и ремонтиран „Тигър“ се обогати с „Еднорък бандит“ и други игрални автомати.

— Бива си те, Серьога! — възхищаваше се местният милиционер чичо Федя. — Наш човек, руснак, за цял живот не може да спести толкова пари от шишчета.

— Ходих с морското началство като преводач в Корея. Продавахме старо желязо.

— Доживяхме! Скоро няма да има на какво да плават — мърмореше чичо Федя, докато нагъваше шишчета. — Докъде я докараха, вече нямат и собствени преводачи във флота.

— Преводът не е проста работа. Техните преводачи могат да превеждат само за зюдвест, а тук става дума за бизнес.

— Поне платиха ли ти прилично?

— Умният човек, чичо Федя, не моли за малко. Трябва да можеш! Като превеждам от руски на корейски — плащат продавачите, от корейски на руски — купувачите — подсмихваше се Серьога.

Вървяха упорити слухове, че в трюмовете на корабите, продадено като старо желязо, за Корея е отплавало същото онова оръжие, което после се взриви в складовете на Тихоокеанския флот. Само че що за глупост — нали не може и да отплава, и да се взриви!

Точно на пресметливия Сергей повериха да ръководи асфалтирането на пътя към храма на културата. Естествено „режимът на икономии“ му позволи да асфалтира и площадката пред „Тигъра“, и петдесетината метра, които го деляха от шосето.

Патрулната милиционерска газка спря точно пред центъра за отдих.

— Дяволска мъгла, нищо не се вижда! Ако не беше закачил табела на шосето, направо щях да мина покрай твоя „Тигър“ — мърмореше чичо Федя, докато неутрализираше въздействието на дъжда и мъглата с чаша женшенова водка. — Видя ли какво пишат женорята в „Кореняк“? — Той разгъна вестника. — „Жените и майките няма да допуснат проникването на разврата в Олгински район!“ Мойта също яхна метлата: ний, вика, ще направим жива верига пред клуба срещу вашите проститутки.

Саид донесе димящ ароматен пилаф. Чичо Федя обърна още една чашка и продължи:

— А аз й викам: „Ама си патка! Какви ти отбира акълът от казино! Вместо да киснеш при съседките, да беше отишла да правиш жива верига на градината или да миеш казаните при Саид, може пък да се научиш да правиш пилаф.“ Че бях и поръчал да сготви пилаф за рождения ми ден — тя свари някаква лепкава каша, после всичката я дадохме на прасето.

— Ай, яй, яй, началник, защо не ми каза, че имаш рожден ден? Друг път не бива — кажи, всичко ще направя — сякаш някак обидено проговори Саид. Застаналият до него Сергей само кимаше и гостоприемно се усмихваше.

Загрелият се и отпуснат чичо Федя изпъна крака, запуши, притвори очи и се замечта. После се обърна към Сергей и доверително му каза:

— Не, Серьога, каквото и да викат женорята, а казиното си е хубава работа. Само че нашите, олгинци, не могат да го развъртят. На япончетата също не бива да го даваме. Ще се наложи пак ти да го направиш — няма кой друг. Само че знаеш ли, при нас с един пилаф няма да стане казиното — тайга е все пак. Непременно трябва да има и пелмени.

Активността на женското движение значително изпреварваше събитията. До появата на чужди туристи и проститутки имаше достатъчно време, а да правят жива верига срещу асфалтаджиите беше някак глупаво. Впрочем пътните подобрения малко засягаха живота на обикновените жители: въпреки всичко есен не можеше да минеш без ботуши. Но затова пък от краевата администрация долетя съобщение — Олгински район е приравнен към районите на Крайния север. Следователно към обичайния далекоизточен коефициент се прибавя още един — северен, а значи и заплатите на работниците и служителите автоматично се повишават с петдесет процента, че и повече.

Тук вече всички олгинци бяха единодушни.

— Отдавна беше време — говореха те и ни най-малко не ги смущаваше фактът, че след като приравняват към Крайния север Олгински район, където през лятото три месеца има едва ли не четиридесетградусови жеги, а и зимите не са толкова сурови, а просто ветровити, то следващият поред северен град ще се окаже примерно на Черно море.

Всички останаха доволни и все пак тези промени бяха толкова неочаквани, че жителите на района недоумяващо се почесваха по вратовете.

И само най-големите фантазьори твърдяха, че всички тези благодеяния са дело на техния земляк Григорий Иванович Грязнов, който точно по това време бе в Москва. По-трезвомислещите им възразяваха, че не може един майор от запаса да издейства такива неща, особено бюджетното финансиране, но фантазьорите им напомняха за едно много съществено обстоятелство, което според тях би могло да отвори много врати пред Григорий Иванович.

— Не помните ли на кого прилича той? Не на нас и вас!

Според тяхната версия излизаше, че като отишъл в Москва и се разхождал по Арбат или някъде другаде, Григорий Иванович привлякъл вниманието. Веднага докладвали на Най-главния. И той веднага заповядал да доведат при него двойника му. Всеки на негово място би се заинтересувал — най-естествено желание.

— А по-нататък навярно са се разговорили — продължаваха да фантазират фантазьорите. — Самият той разпитал нашия как я кара, откъде е значи, как живее, каква му е заплатата, стига ли. С какво се занимава? А нашият му е разказал — и за клуба, и за театъра и че калта не можеш я изгази, и че вестник си нямаме. А той се разпоредил.

— Аха — не се отказваше някой неверник. — „Утеши ме ти, приятелю сърдечен Гришка, а сега искай каквото ти се ще: ако щеш царкинята, ако щеш половината царство.“ Така ли? А това товарно пристанище? Ами всеруската здравница?

— Е, това трябва Самият Той да е измислил — клатеха глави фантазьорите. — Нашият Иванич едва ли ще измъдри такова нещо, чак пристанище значи.

Но дори буйната им фантазия не стигаше, за да предположат, че техният земляк, познатият на всички запасен майор, който обичаше да чопли градината си, макар и да бе ръководител на самодеен състав, може да решава важни държавни дела.