Фридрих Незнански
Грешката на президента (47)

Глава четвърта
Доверено лице

1.

При това идване Алексей Снегирьов се сдоби с ново доверено лице — Борис Лвович Смелянски. Той живееше в Лиси Нос, в скърцаща двуетажна къща, която никой не би се осмелил да нарече нито крепост, нито дворец. Борис Лвович беше равнодушен към материалните блага, с изключение на гастрономическите, а от крепост не се нуждаеше. Алексей отиде при него с влака, като купи по пътя шоколадова торта, каквато старецът много обичаше.

— Шалом^[1], Борух Лейбович! — приветства той стопанина, докато затваряше портичката и рошеше пухкавата козина по врата на черно-бялото куче. — Не знам какво се говори тук, но трябва да вдигате чуковете. Та кога заминавате за Израел?

— Боже опази, Алексей Алексеевич! — прозвуча в отговор. — Ами ако замина, а тук без мен ще започнат да раздават кълки от Буш за петдесетгодишнината от победата?… Нали разбирате.

Косата на стареца приличаше на облаче снежнобяла пяна. Той безметежно яхаше инвалидната си количка, за която на площадката пред входа беше направена специална пътечка за слизане. Алексей влезе в къщата и по навик хвърли поглед надясно. Там над дивана висеше голяма цветна снимка на щастливо италианско семейство. Ослепително мъжествен красавец татко, русокоса красавица мама и между тях — тринадесетгодишна красавица дъщеря, прегърнала грамаден нюфаундленд. Всеки музикален фен веднага би познал на снимката семейството певци Тарантино. Борух Лейбович я окачи веднага след като се запозна с наемния убиец. Защо наистина да не доставиш удоволствие на добрия човек?

— Искате ли кафе, Алексей Алексеевич? Или нещо по-съществено за сгряване след пътя?

— А какво имате?

— Цимес-кнедли и бульонче. Пилешко.

— Уговорихте ме. Носете.

Багажът, който не смееше да докосне нито една жива душа, представляваше продълговат сандък, окантован с метални ъгли. В сандъка се пазеха много полезни неща. В това число малък, но много мощен компютър, който, ако бе попаднал пред очите на шведския митничар, би вкарал бедния човек в дълбок шок. Когато се налагаше, Алексей включваше компютъра към телефонната кутия (за щастие в къщата имаше регистриран електронен адрес) и по своите канали разузнаваше липсващите подробности за лицата от списъка, който Борух Лейбович му предлагаше. Този път, след като прегледа набързо списъка, килърът се ограничи само да кимне удовлетворено. Пет души и всеки отдавна вече беше изял всички фурми от своята кошница. Номер първи беше Михаил Максимович Микешко, роден през 1960 година. Архитект и творец на ННБ — финансовата пирамида, замаскирана като пенсионен фонд. Официално ННБ се разшифроваше като „Надеждност, Нравственост, Благородство“. Злите езици впрочем твърдяха, че абревиатурата кой знае защо съвпада с моминските инициали на мадам Микешко. Преди два месеца в новините едва ли не всеки ден показваха тълпите пенсионери, плачещи и псуващи пред затворените клонове на ННБ. Сега скандалът отшумя, телевизионните журналисти замлъкнаха като по команда. Микешко неизвестно как беше пуснат от ареста и дори говореха, че май се кани да се кандидатира някъде за депутат.

Възможно беше точно сега той вече да съставя предизборната си платформа. Или да дава ценни указания по телефона. И сигурно си нямаше и представа, че трябва да зареже всичко и да изчезва по най-бързия начин. Защото на петдесетина километра от него човекът с побеляла, подстригана на таралеж коса и неизразителни, обезцветени очи доизяде цимес-кнедлите си и каза:

— Нека да намерят книгата на Сиграм и Конрад „Бамбина бамбина“. Желателно да е доста опърпана.

Неговият събеседник старателно си записа заглавието и попита:

— Още нещо, Алексей Алексеевич? Лично за вас?

Килърът сви рамене и извади от джоба на джинсите си хартийка. Това беше списък на радиолампите, които не беше успял да намери даже на битака.

— Мазелтов! — изуми се Борух Лейбович. — Да не се каните да търгувате с антики?

— Телевизорът на хазайката ми се повреди — поясни Алексей, докато вадеше от сандъка малко стъклено шишенце с дебели стени и прозрачно гъсто съдържание.

Той скри шишенцето в чантичката на колана си, сбогува се и изтича да хване обратния влак.

След два дни му предадоха в подлеза на метрото ярка книга с голяма пъстра жаба на обложката. След още седмица килърът се яви за хонорара си: една част поиска в брой — за текущи разходи. За известно негово удивление под портрета на семейство Тарантино стоеше голям кашон. Вътре, в уютно пенопластово гнездо, кротуваше телевизор „Тошиба“.

— Това е за вашата хазайка — каза Борух Лейбович. — От възхитените почитатели.

Алексей предположи наум, че дори мафията не е успяла да намери лампите от ерата на динозаврите.

2.

След като излезе от дома на Валентина Андреевна, Турецки се върна в хотела. Беше му неспокойно на душата, кой знае защо бе съвсем сигурен, че при Лисицина ще дойдат, и то доста скоро.

Улица „Алексей Фатиянов“ беше застроена с дървени къщи: все със същите резбовани украшения по покривите, тук-там с масивни дървени порти, пак резбовани. Той май не бе забелязал никъде над портите към двора да се издига двускатен покрив. За миг Турецки забрави, че е дошъл тук по важна и доста опасна работа. Стана му даже малко обидно, че всъщност е лишен от много неща, достъпни на всеки човек. Вече доста отдавна не е пътувал някъде просто така, а не по служба, не се е разхождал по улиците, не е разглеждал къщите, той винаги, всяка минута от живота си е изпълнявал някаква важна задача.

Минаваше девет часът и макар хората отдавна да бяха станали, не се виждаха много минувачи — улица „Фатиянов“ беше тиха по всяко време на денонощието.

Когато вече завиваше по улица „Парокомуна“, Турецки внезапно видя притежателя на хемингуеевската брада, който идваше насреща му. „Оня, който пристигна вчера със същия влак — помисли Саша и изведнъж една догадка прониза мозъка му: — Той е!“

Щом се изравниха, брадатият му хвърли разсеян поглед и отмина. Турецки също се постара да не дава вид, че го е познал. Обаче след няколко крачки той се огледа бързо. Най-лошите му подозрения се потвърдиха — брадатият зави в улица „Алексей Фатиянов“.

Това промени първоначалното намерение на Турецки да се върне в хотела и той отново тръгна към пощата. Разбира се, винаги съществуваше вероятността да го подслушат, твърде влиятелни хора се вълнуваха заради старата любителска снимка, която беше направила някога гимназистката, гостуваща в Москва. Можеше, разбира се, да отиде в местната милиция, но Турецки още не искаше да им се разкрива, кой знае какви приятелчета и авери може да имат местните ченгета.

— Шура — извика той в слушалката, — чуваш ли ме?

— Чувам те добре — отговори Романова. Гласът й звучеше така, сякаш тя се намираше най-малко в Ню Йорк (при това Турецки знаеше, че точно от Ню Йорк се чува далеч по-добре).

— Какво ново? — попита по навик Турецки.

— Е, това всъщност вече не е новина. Получих сводката от Питер. И там е неспокойно. Тая седмица са станали няколко поръчкови убийства. Смятат, че са свързани помежду си — твърде си прилича почеркът.

— Що за хора са?

— Сред тях има и банкер. Михаил Микешко, помниш ли нашумялото дело — шефът на оня фалшив пенсионен фонд, дето фалира?

— Така му се пада — пренебрегна това Турецки. — Шура — налагаше му се да говори високо и той се стараеше да го направи така, че да го разбере само Романова, — Константин разказвал ли ти е защо съм в Князев? Не? Обади му се. Кажи, че се е появил конкурент. Трябва да ми изпрати подкрепление. Или се свържи тук със своите, също да го проследят.

— Особени белези? — попита Романова.

— Пристигна вчера заедно с мен, отседна в хотела. Брадата му е като на писателя Хемингуей.

— Ето какво значи интелигентен човек — засмя се отдалеч Романова.

— Така че ти предай тук на своите…

След което Турецки се върна в хотела.

Той влезе в стаята си и я огледа внимателно — сякаш не бе влизал никой външен. „Интересно дали ме е познал, или не? — помисли той за брадатия. — Поне се направи, че не ме е познал. А аз го запомних от пръв поглед. И защо ли изпращат такива типове, веднага се набиват на очи, можеш да го нацелиш дори в тълпа. Какво е това, непрофесионализъм? Не му се вярваше. По-скоро си правеха някакви свои сметки.“

Той се увери, че вратата е заключена, и извади от вътрешния си джоб старателно опакованата между две парчета картон снимка. Младите весели лица му се усмихваха от брега, на заден план се виждаха хора, возещи се на лодките. Турецки не познаваше много добре този район на Москва. Май точно тук се намираше стадион „Наука“. Някога, още като хлапе, той идваше тук да вика за своя съсед по чин, който играеше ръгби. „Но там вероятно може да се открие някой, който помни тия момчета.“

Той пак се вгледа в лицето на Скронц. Напомняше му някого. Много даже. Турецки беше виждал някъде този човек, нещо повече: той беше сигурен, че го е виждал скоро. А и у Пъпа му се привиждаше нещо познато, макар и в значително по-малка степен.