Фридрих Незнански
Грешката на президента (42)

Глава двадесет и пета
Човекът с червената раница

1.

Да се намери официално регистриран в Москва човек не представлява особена трудност — всички се водят на отчет и такива издирвания дори преди, в докомпютърната епоха, отнемаха не повече от петнайсетина минути, а сега по-малко и от минута. Но ако човекът не е официално регистриран, то издирването му повече напомня търсене на игла в купа сено. И пак добре, ако е някакъв престъпен авторитет, когото мнозина познават, или свързан с някого човек, но когато това е стогодишна старица, неизвестна на никого, освен на най-близките си роднини, проблемът става още по-сложен и издирването може да отнеме ден, два, три…

Както успяха да изяснят, майката на Иван Афанасиевич Ставрула Христофориди наистина е била регистрирана някога в селището Витязев в Краснодарския край, обаче не живееше там вече от двадесет години. Според съседите тя живеела при някое от децата си, които се оказаха пет, и нито местната милиция, нито съседите знаеха точните им адреси. Ето защо измина цяло денонощие за запитвания, телефонни обаждания до други градове, проверки по картотеките и прочие, докато успяха да установят, че в Москва, освен най-големият син живее и дъщерята на Ставрула Елена Мкъртичян, омъжила се навремето за арменец. По-нататък работата тръгна по-лесно — да се открие Елена се оказа вече не толкова трудно.

Турецки седеше в кабинета си и разглеждаше пейджъра, неголямо устройство с миниатюрно екранче, на което всеки момент можеха да изникнат буквите на секретно съобщение, Турецки не се съмняваше, че адресатите имат най-пряко отношение към организирането на „черния вторник“, а следователно и към убийството, подкупа и сплашването на дейците от банковите структури. Много неща съвпадаха — същият тип експлозив, както и на „Малая Филевска“, разрешението, което бе дал тайнственият Скронц в навечерието на „черния вторник“…

Обаче сега пейджърът мълчеше — екранът му беше празен. Турецки стана и започна нетърпеливо да се разхожда по кабинета от ъгъл в ъгъл. Всеки момент той чакаше информация за бабата на Татяна Христофориди. Времето пълзеше бавно.

„Скронц“, това ми напомня нещо — мислеше Турецки.

Когато телефонът иззвъня, Турецки бързо вдигна слушалката.

— Александър Борисович — разнесе се гласът на Петя Бояркин, преминал от милицията в агенцията на Слава Грязнов. — Направо е чудо, че я намерихме. Записвате ли?

— Да, да — потвърди Турецки.

— Елена Афанасиевна Мкъртичян, вдовица, живее заедно със старата си майка и дъщеря си Корина на адрес: „Барашевска“ — 5, апартамент четиринадесет.

Турецки машинално записа адреса върху настолния календар пред себе си, избоботи в слушалката „благодаря“, остави я на мястото й, пак погледна записания адрес и подскочи от мястото си.

„Саруханов! — мина му през главата ужасяваща мисъл. — Веднага трябва да предупредя Саруханов.“

2.

Саруханов прекара в жилището на своята далечна леля само три дни, а му се струваше, че е минала цяла вечност. Най-много от всичко го угнетяваше неизвестността — колко още ще се наложи да седи в това апартаментче, което изведнъж започна да му се струва тясно, дребно, мъничко.

Той още търпеше всичко до вчерашната вечер, докато го владееше страхът, но това, което стана тогава, внезапно нахлулата страст, събудиха в изплашеното животно човека. Искаше свобода, искаше просто да се разходи по улицата. Та нали от онази минута, когато се взриви колата с Хамик, страхът не го беше отпускал и за минута. И ето че това време дойде.

Той се събуди и сега лежеше с отворени очи. Мрачното есенно развиделяване зад прозореца идваше тягостно бавно. Но Сергей нямаше закъде да бърза. Той още усещаше топлината от тялото на Таня, вкуса от целувките й на устните си, и му беше радостно да съзнава, че това може да се повтори и днес, и утре, непременно трябваше да се повтори.

В коридора се чуха леките стъпки на Таня. Зашумя водата в банята, после се разнесоха стъпки в коридора, отвори се и се затвори вратата на кухнята. Сергей още няколко минути лежа, като се вслушваше, после се надигна и отиде в кухнята, където, както му се стори, влезе Татяна.

Тя наистина беше там. Стоеше до масата пред телефона и гледаше постепенно топящата се тъмнина зад прозореца. Започваше да просветлява.

— Таня — каза Сергей.

Тя трепна и рязко се обърна. Лицето й беше напрегнато и загрижено.

— Събуди ли се? — попита тя, като го гледаше внимателно.

— Да — отговори Сергей. — Чух как влезе в кухнята и помислих, че и на теб не ти се спи.

Лицето на Татяна се отпусна и тя пак стана красива.

— Да — каза тя, — така и не успях да заспя. Исках да разбера колко е часът. — Тя кимна към телефона. — Моят часовник беше спрял.

— А аз лежах и си мислех за нас — каза Сергей.

— И аз мислих за това — каза Татяна и се усмихна. Лицето й пак стана такова, че Сергей не успя да се сдържи, пристъпи и силно я прегърна.

— Недей, ще ни види Корила — прошепна Таня. — Не мисля, че трябва да афишираме отношенията си. Поне тук. По-добре да не повтаряме това, което се случи. И още повече да не се прегръщаме всяка минута.

— Но ако искам да те прегърна — отвърна Сергей. — Какво лошо има в това? Че един мъж се е влюбил в една жена, а тя — в него.

Татяна го слушаше с притворени очи.

— След това, което се случи — тя го погледна в очите, — някак си през цялото време не мога да се опомня. Станах някак друга. Иска ми се да направя нещо такова… Но не бива. Тук са Корина, баба Страврула. Иска ми се да въздъхна с пълни гърди. Знаеш ли — тя се притисна към Сергей, — можем да излезем на стълбището. Корина нещо казваше и аз разбрах, че не бива да излизаш на улицата. Наистина ли е толкова опасно? Криеш ли се? Страхуваш ли се от нещо?

Последният въпрос удари Саруханов сякаш с ток. Той да се страхува? Можеше ли той да покаже това пред жена, при това толкова прекрасна? По-скоро би умрял, отколкото да си признае страховете, още повече че ги имаше.

— От нищо не се страхувам — каза той, като я притисна до себе си. — Разбира се, че можем да излезем на улицата. Дори сега.

— Сега не си струва — усмихна се Татяна, — а след като разсъмне съвсем. Така обичам ранното утро…

3.

Саруханов не разбра веднага какво стана. Отзад върху него скочиха двама. Той се обърна и удари единия, трескаво търсейки с очи Татяна. Но нея никъде я нямаше. „Добре, че се е измъкнала — помисли той. — Засада!“ — мина му втора мисъл. Той си спомни за телефона на кухненската маса. Но тази мисъл прелетя и веднага изчезна — защото в ръцете на единия от нападателите блесна нож.

Сряза го, но нямаше болка. Сергей очакваше нов удар, но той не последва, напротив — стана му по-леко да диша. Той с мъка вдигна глава и видя тичащия Турецки.

Турецки запъхтян влетя в уличката. Положението беше критично. Саруханов тихо се свличаше по мръсножълтата стена, пред него в боева стойка стоеше плещест младеж и от края на широкия му нож на асфалта капеше кръв. Младежът явно току-що беше нанесъл удар и сега сякаш размисляше дали си струва да наръга още един път Сергей за по-сигурно, или да изхвърли оръдието на престъплението и да изчезне. Вторият, който стоеше малко встрани, се обърна при звука от крачките.

— Стой!… Мамка ви!… — с цяло гърло се разкрещя Турецки, като се надяваше не толкова да отвлече наемниците, колкото да събуди някого зад тъмните прозорци. Защото всичко досега бе станало много тихо и бързо.

Младежите се спогледаха. Първият кимна на втория, който с пружиниращи скокове тръгна срещу Турецки. В ръката му сякаш от само себе си изникна нож, назъбен по горния край.

Турецки нямаше време за повече размисли и само благодарение на това той пресрещна наемника по всички правила. Изплъзна се от линията на атаката, успя да захване прелетялата ръка, извъртя се вдясно и усука китката на младежа. Нататък се полагаше да го хвърли с главата надолу, но в най-решителния момент недоизлекуваното рамо предателски щракна, ръката му безволево увисна и вместо хвърляне се получи някакво бездарно блъскане. Младежът меко се претърколи назад и веднага скочи на крака. Съучастникът му остави омекналия Саруханов (Турецки забеляза, че очите на Сергей се подбелиха) и тръгна на помощ на първия. Не че той не можеше да се справи и сам, младежите бяха опитни и разбраха, че непознатият едва ли ще успее втори път да се изплъзне от ножа. Просто шумът, който наистина можеше да разбуди някого, трябваше да се прекрати, и то по-бързо.

Турецки разбра, че е загинал, трескаво вдигна здравата си ръка към устата, опитваше се поне да изсвири… и в това време иззад ъгъла на сградата излезе човек с червена раница на гърба, а на улицата едва чуто изръмжа заминаваща кола. Турист, съобрази Турецки. Връща се вкъщи от уикенд в гората или от пътешествие с канута. Дяволът ги води в такова време. Господи, само той липсваше тук!…

Вторият, без да се оглежда, продължаваше да избутва Турецки в ъгъла на двора. Първият се обърна към туриста и направи срещу него заплашително движение с ножа: значи, омитай се доброволно и гледай да забравиш всичко, което си видял и чул. Туристът първо удивено спря, после хвърли раницата и тръгна срещу наемника.

Вторият самоуверено хвърли поглед назад, да види какво е отвлякло съучастника му, за миг се отвлече и Турецки все пак успя да се гмурне под блестящото острие, летящо към гърлото му. Той видя носещия се насреща му асфалт, изпъна болната си ръка, за да се претърколи, и разбра, че сега вече май е загинал — ръката щеше да се подгъне. Но тя не го подведе и Турецки получи още няколко секунди живот. Едва ли повече от пет. Той лежеше по гръб и независимо от проблясващите в очите му звездички теоретически не беше още съвсем безпомощен, но…

Всъщност той не им трябваше. Най-вероятно те биха го оставили и биха избягали, ако не беше туристът. Разнесе се ужасен вик. Турецки и вторият наемник се извърнаха. Туристът стоеше на колене над разпластения на земята младеж, беше му свил крака и енергично извиваше стъпалото му. Ножът се търкаляше на около пет метра нататък на асфалта. Младежът виеше като ранено животно.

Ето сега вероятно в близките жилища вече въртяха шайбите на телефоните. Мъжът пусна изгубилия съзнание наемник, веднага се оказа на крака по някакъв невероятен начин и бавно пристъпи към втория.

Вторият веднага разбра, че е най-добре да не го пуска до себе си. Той хвърли ножа, но от объркване и уплаха не уцели. И със скоростта на спринтьор драсна.

Мъжът не тръгна да го гони.

— Жив ли си? — попита той, като спря над Турецки.

— Май че да — отзова се Саша. — Благодаря…

Би могъл да се закълне, че нито веднъж не е удрял главата си, но фактът си беше факт — от разбитото чело по лицето му течеше кръв. Той си спомни за Саруханов и побърза да стане.

Когато Турецки дотича до Сергей, той застена и извърна главата си.

— Дръж се — каза Турецки, осъзнавайки, че целият бой е продължил само няколко мига. — Сега ще извикаме „Бърза помощ“.

Мъжът извади от раницата си тънък шнур и делово започна да увързва първия, без да забравя да увие с примка и осакатеното му стъпало. Наемникът се дърпаше и хриптеше от болка. Саруханов притисна вяло ръка към раната си. Дланта му почервеня от кръв.

Турецки виждаше, че под тялото на Срегей се разлива гъста, тъмна локва. Той свали бързо и внимателно якето му и като раздра ризата, се опита здраво да превърже гърдите му — ударът беше попаднал между ребрата.

— Защо бе, глупако, излизаш, нали те предупредихме! — говореше Турецки, припряно усуквайки превръзката. — Ама и временце си избрал!

— Тя — само с устни прошепна Саруханов.

Турецки мигновено разбра за кого става дума.

— Кучка!… — извика той. — Значи и теб те е намотала на пръста си!

— Тя видя фоторобота — каза Саруханов и изгуби съзнание.

Саша завъртя глава, търсейки с поглед „туриста“, но той никъде не се виждаше. Нямаше я и червената раница.

4.

— Гражданко Бурмеева, арестувана сте.

Всъщност Татяна не се учуди много, когато след час отвори вратата и видя на прага двама милиционери, а с тях и следователя Турецки, не я порази и произнесената фраза.

Дългото утро все не искаше да свърши. Татяна беше облечена все в същия копринен костюм от сако и панталон, който беше навлякла, когато излязоха от къщи със Сергей. От едната стая надникна сънената, раздърпана Корина в халат, която изглеждаше поради това още по-стара и объркана.

— Какво има, Танюша? — попита тя стреснато, гледайки хората в униформа, без все още да разбира как са се оказали в коридора.

— Сергей реши да излезе и го нападнали. Той е в болницата. Аз бях с него. Викат ме на разпит — съвсем кратко изложи Татяна същността на нещата, като пропусна само детайла, че е арестувана.

— Как така! Серьожа! — плесна с ръце Корина. — Та той не биваше да излиза.

— Омръзнало му да седи вкъщи — сви рамене Татяна.

— А те са го дебнели подлеците! — възкликна Корина и като се обърна към Турецки, с когото беше разговаряла преди няколко часа, попита: — Как е той? Къде го закараха?

— В Склиф^[1] — отвърна Турецки. — Състоянието му е тежко. Много голяма загуба на кръв.

— Мерзавци! — Корина заплаши някого с юмрук в пространството.

Турецки изумено наблюдаваше съвършено безизразното лице на Татяна. Трудно беше дори да си представи такова самообладание. Тя изглеждаше угрижена, мрачна, но не и виновна. Ако се съди по вида й, по-скоро можеше да се предположи, че преживява заради Саруханов, отколкото, че се опасява от правоохранителните органи.

— Не се тревожете, Корина Аршавировна — каза тя. — Всичко ще се оправи. Да вървим. — И кимна на милиционерите, без да погледне изобщо към Турецки.

5.

Турецки си отиваше към къщи, стиснал зъби. Рамото, така и недоизлекувано окончателно, го болеше зверски. По време на схватката беше забравил за него, но сега то си връщаше с тъпа болка. Но главното не беше физическото страдание — то невинаги е най-мъчително. И сега Турецки дори се радваше, че го боли рамото — поне го отвличаше от другата болка — от смесицата обида, досада и ярост, които преливаха от душата му.

Как е могъл да се влюби в тази жена! Продажна, лъжлива, подла. И всичко това скрито под лице на ангел. Тя му се е присмивала, както се е надсмивала и над другите, без нито за минута да се усъмни в себе си. Тя вървеше в пълния смисъл на думата по труповете на влюбени в нея мъже, използвайки властта си над тях. Но освен ненавист и презрение към нея Турецки се измъчваше от презрение и омраза към себе си. Какво излиза, че той не може да устои на никоя по-засукана фигурка и хубавичка муцунка? Какво го накара да мечтае за тази жена? Сега му беше трудно да повярва на това, но нали имаше един подъл момент, когато той беше готов заради Татяна да захвърли Ирина и дъщеричката си. На Турецки му се искаше да вярва, че той никога не би го направил, но някакъв вътрешен глас му нашепваше, че ако Татяна много го поискаше, ако Турецки й беше нужен, тя най-вероятно щеше да постигне каквото искаше. Какво щастие, че той принадлежеше към безинтересната за нея каста на държавните служители голтаци.

Мъчеше го още и закъсняло разкаяние пред Ирина. Нали тя му е предана до гроб. „Край — взе твърдо решение Турецки, — неделя ще прекарам със семейството. Че те съвсем не ме виждат. Скоро щерката ще забрави как изглежда родният й баща.“

Той отвори вратата на своя малък апартамент.

— Тате, татенце! — закрещя дъщеря му.

Турецки вдигна детето на ръце и веднага се сгърчи от болка в рамото. Той внимателно остави момиченцето на пода.

— Почакай да се измия, нали виждаш колко е мръсен татко.

— Саша, какво се е случило? — разтревожено попита Ирина.

— Имаш такъв вид, сякаш… Бил ли си се?

— Да — махна със здравата си ръка Турецки. — Арестувахме един тип, който малко се поопъна. Нищо особено. Само рамото ми нещо е недоволно.

Ирина му помогна да свали от болната ръка якето, пуловера и ризата си.

— Иди да се измиеш — каза тя, като се сдържаше да не заплаче. Знаеше от опит, че щом мъжът й не се впуска в подробности, по-добре да не го разпитва. — Днес съм направила за обяд гъбена супа.

— Мила моя! — Турецки прегърна със здравата ръка жена си. — Направо си разкошна.

Той гледаше жена си със съвсем други очи и не разбираше как е могъл дори за миг да си помисли, че може да се раздели с нея, та нали в целия свят нямаше за него по-близък, по-обичен човек от нея.