Фридрих Незнански
Грешката на президента (40)

Глава двадесет и трета
„При Поля“

1.

Главата му се цепеше. Изглежда, като резултат от недоизлекуването и от това, че Турецки още от сутринта отиде в МУР, а оттам в градската прокуратура. Но той просто не можеше да лежи и да чака кога ще зарасте това злополучно рамо.

В джоба му лежеше фотороботът на „социолога Игор“, когото засега никой не разпознаваше. Романова и паралелно с нея Грязнов търсеха бабата на Татяна Бурмеева. — След разговора с нейните родители Турецки беше вече сигурен, че Татяна е именно при нея. А сега и този пейджър. Турецки чувстваше, че трябва да се посъветва. Къде ли беше Меркулов…

На бюрото пронизително иззвъня телефонът. Саша вдигна слушалката:

— Как е самочувствието?

— Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки с нескрита радост. — Тъкмо за вас си мислех.

— Трябва да се видим.

— И аз точно затова…

— Знаеш ли ресторанта „При Поля“? — прекъсна го Меркулов.

— Знам го.

— След половин час там.

Имаше нещо такова в гласа на Меркулов, че Саша само отвърна кратко:

— Ще дойда. — А в себе си си помисли: „Ама че местенце намери!“

2.

Ресторантът „При Поля“ се намираше в едно от големите здания на улица „Полина Осипенко“. Досега Турецки познаваше това заведение само отвън. И то не предизвикваше у него рефлексивно слюноотделяне, напротив — по-скоро можеше да се очаква активизиране на жлъчката. Входната врата беше съвсем обикновена, тоест преди пет години, когато той за пръв път обърна внимание на това заведение, такива дървени лакирани врати с масивна излъскана месингова дръжка имаше единици, но сега те не се набиваха на очи на фона на московските фасади. Мраморната козирка над вратата също не будеше учудване. Но тесният и висок прозорец-витрина поразяваше, както и преди. На стъклото беше наплескана радушно усмихваща се жена в предвоенна лятна униформа. Тоест не беше наплескана, картината беше съвсем реалистична. Саша и представа си нямаше как е изглеждала истинската Полина Осипенко, но някак си не се съмняваше, че портретната прилика е спазена. Но главата на тази Полина се увенчаваше от невероятно грамаден и нескопосен кокошник^[1]. Това беше достатъчно Турецки всеки път гнусливо да се извръща само като види вратата на ресторанта.

Но този път той разгледа подробностите.

Във вдигнатата си ръка Полина Осипенко държеше ченгел. Именно на такива, по смътните спомени от детството, в месарниците някога окачваха месото. Вместо прасенце на ченгела висеше дъска за менюто с надпис: „ХАПНИ СИ ЛЪНЧА“, направен с нелепо неуместен черковнославянски шрифт. По-долу се кипреше старателно изписано с тебешир меню:

Салата Полева

Асорти Поле-Поленце

Жулиен по Полски

Агнешко „Полонез“

Турецки влезе. От миниатюрната — метър на метър — площадка стълбите слизаха надолу към подземието. Някъде отстрани изплува гардеробиерът, външността на когото не оставяше и грам съмнение, че служи и като бияч: рижав, къдрав здравеняк с широка, мускулеста фигура, на ръст поне метър и деветдесет. Впрочем обсипаната му с лунички физиономия добродушно се усмихваше:

— От сърце ви се радваме, моля заповядайте.

Турецки съблече шлифера си и застина за секунда, очаквайки номерчето.

— Не се безпокойте, Александър Борисович, при нас е по домашному. — Наистина закачалката изглеждаше съвсем по домашному, там имаше не повече от десетина дрехи. — Влизайте, влизайте, Константин Дмитриевич вече е тук — завърши здравенякът и гостоприемно разтвори вратата към залата.

По-точно това беше неголяма стая, всичко на всичко със седем масички, и посетителите бяха съвсем малко. Срещу Турецки се устреми невисок здравеняк с маслени очички:

— Здравейте, Александър Борисович, заповядайте в кабинета.

Това беше стопанинът на заведението Пал Палич Манко.

Независимо от размерите си ресторантът „При Поля“ веднага след откриването си привлече вниманието на един от местните чиновници. Той взе ресторантчето „под крилото си“, в резултат на което Пал Палич първо изрева, а после взе да се замисля сериозно дали да не се омита някъде по-далеч от Москва, а и въобще от Русия.

Така и щеше да стане, ако Главната прокуратура не беше започнала борбата с рушветчиите. На Манко му провървя — неговият случай се водеше от началника на следствения отдел Меркулов и в резултат „Поля“ се освободи от незаконните данъци. Доколкото Пал Палич знаеше, това беше едва ли не единичен случай, и той започна да счита след това Меркулов за свой ангел-хранител. Разбира се, за такъв гост, че и в дванадесет на обед, мъничкият шестметров кабинет беше винаги свободен. Точно там Манко заведе и Турецки.

— Константин Дмитриевич — суетеше се Манко, — имаме прекрасен арменски коняк, съвсем оригинален, или по-добре да ви донеса водка или вино?

— Донеси минерална вода — отвърна Меркулов и се обърна към Турецки: — Ти какво предпочиташ, Саша?

— За мен водка — отговори той.

След минута всичко стоеше пред тях, а освен това предястия от месо и риба, салата, която в друг ресторант щеше да се нарича „Столична“, а на домашната празнична маса — „маслинова“, отделно — краставички, домати, маруля. Пал Палич май се канеше да донесе още нещо.

— Стига де, какво правиш — спря го Меркулов. — Не сме дошли да обядваме, търсехме си тихо място. Сега в Москва не е лесно да намериш такова, сам знаеш.

Манко разбиращо кимна и веднага изчезна. Турецки и Меркулов останаха сами.

— Заплитат се сериозни неща, Саша — каза Меркулов. — Нали ти разправих какво ми разказа в болницата Саруханов, преди да го прехвърля при роднините му?

— По повод покушенията срещу банкерите ли? — попита Турецки. — Като че ли е настъпило затишие с тях, не ви ли се струва?

— И това е съвсем разбираемо — кимна Меркулов. — Постигнаха целта си, устроиха „черния вторник“, валутна спекулация в особено крупен мащаб. Това трябваше да се организира и те отстраниха или уплашиха всички неудобни. Работата е свършена.

— Но Саруханов…

— Накратко, няма да те измъчвам. Според Саруханов аферата произлиза от държавните структури, а ако се говори конкретно — лично от другаря Корсунски.

— Е, разбира се! Винаги съм подозирал, че тук няма никаква „кавказка“ мафия, както и досега мисли Шведов. Все пак тъпак е той, заповядаха му да се бори с определен тип организирана престъпност и сега навсякъде само такава вижда. А че престъпността може да бъде и държавна, изобщо не му минава и наум. Имам предвид висши държавни чиновници. Но ще бъде много трудно да се доберем до тях, макар че имам някои нишки.

Турецки изпи чашката си и набоде на вилицата парченце пушен салам, после подробно преразказа на Меркулов историята на „социолога Игор“.

— Добре би било да покажем този фоторобот на Саруханов, може пък да го познае… Ще взема да ида при него.

— Добре, Саша — съгласи се Меркулов. — Доверявам ти се, но помни, че животът на Саруханов виси на косъм.

Известно време мълчаха. В кабинета надникна Пал Палич и като видя, че гостите са заети с храната и за известно време са прекратили секретните си преговори, донесе желирана бяла риба и към нея бутилка бяло вино.

— Стига, Пал Палич — запротестира Меркулов. — Така ще се разориш накрая.

— Съвсем даже няма да се разоря — многозначително отбеляза Манко и пак изчезна.

— Да, Константин Дмитриевич, действително се заплетоха нещата. А сега и чичото.

— Точно затова исках да поговоря с теб. Корсунски е цветенце. Е, настанил се някакъв далавераджия на високо кресло, но когато престъпник и убиец охранява президента, това вече е доста по-лошо.

Турецки изумено замълча.

— Виждаш ли, Саша — Меркулов замислено потри брадичката си, — аз, разбира се, може и да греша, но ми се струва, че има всички основания да заподозрем един човек, който лесно би могъл да организира и трите покушения. И най-вероятно е отвлякъл президента. Ти, разбира се, ще ми възразиш, че това са догадки. Съгласен съм, така е. Но нещо ми подсказва, че нещата никак не са прости. Този човек е самият Шилов.

— Самият началник… — възкликна Турецки, но навреме понижи глас — на спецохраната? Константин Дмитриевич, това е невъзможно.

— Една жена го е разпознала по телевизора… Преди тридесетата години беше свидетелка при мен по едно глупаво дело… — Меркулов помълча, разбирайки колко несериозно изглеждат основанията за тези подозрения. — Тази жена има феноменална памет, попитай Сивич, той нееднократно се е убеждавал в това. И тя е познала Шилов на екрана на телевизора. Не го е виждала тридесет години и все пак го е познала. Той тогава още служел в КГБ и видимо е бил един от основните участници в случая с изчезването на секретен агент от източногерманската ЩАЗИ, който по заповед на нашите върховни е внесъл в швейцарска банка известна сума на предявител. Та той е трябвало да съобщи кода на тази сметка лично на Андропов, който тогава оглавявал комитета. Без тези пари братските работнически партии по цялата Южна Америка са щели да останат на сухо. Само че на сухо, както винаги, сме се оказали ние — партиите получили своето, макар и със забавяне. Изтръскали за пореден път златния запас и подхранили братята. А парите са такива, че дори е страшно да си помислиш: Парагвай и Уругвай можеш да купиш. Та значи пристигнал „вносителят“ в Москва и изчезнал. Дошъл до комитета, а до Андропов не стигнал. И кода не успял да съобщи, както разбираш. Случаят е бил засекретен, аз научих за него неотдавна съвсем случайно. Влязъл в сградата и повече не излязъл. Както се казва: „В една стая отивал — попаднал в друга“, така и си останал там. Значи някой е получил тези пари вместо братските партии.

Когато немецът вече го нямало и от него останала само така да се каже телесната обвивка, Шилов и неговите съучастници обърнали джобовете на агента на ЩАЗИ и намерили номерчето от гардероба — той си предал шлифера и шапката на влизане в КГБ. За да не събуждат подозрения, които без съмнение биха предизвикали непотърсените вещи, Шилов лично ги взел и ги облякъл, а после, ни лук ял, ни лук мирисал, излязъл на улицата. Той не можел да знае, че гардеробиерката Галя прекрасно помни лицето на всеки, който й предавал връхната си дреха, и че тя за цял живот ще запомни лицето на този, който е навлякъл чуждите шлифер и шапка. Убедително ли е, Саша?

— Не много — поклати глава Турецки.

— На твое място аз може би също щях да се усъмня. Но ако не вярваш на гардеробиерката с феноменалната памет, дай все пак да приемем като работна версия, че под президента рови Шилов. Ти самият каза, че това може да бъде само някой от най-близкото му обкръжение.

— Но нали го е нямало в самолета? — възрази Турецки.

— Е, Саша, това е въпрос на техника. Когато казвам „рови“, нямам предвид, че той лично търчи около президента със сапьорска лопатка! На теб ли да обяснявам — него го е нямало, но подчинените му са били там. Малко ли начини има да ги притиска — а и с такива пари. Ако Крутикова не греши, а аз някак си съм сигурен, че това е така, значи той не е бедняк и може да си позволи да похарчи малко, за да подкупи когото трябва.

— Добре, нека да е така. Но какво ще правим, Константин Дмитриевич? — вдигна очи към него Турецки. — Не бива да седим и да чакаме!

— Не бива — съгласи се Меркулов.

На вратата се появи Пал Палич:

— Константин Дмитриевич, току-що докараха пресни плодове: папая, манго, ягоди, много сладки. Искате ли?

— Не — решително поклати глава Меркулов. — По една чаша чай с лимон и стига толкова.

3.

Турецки се върна от обеда много объркан. Дори чистачката леля Люся, която, общо взето, го обичаше, промърмори, че се носи по коридора „като смахнат“, без да гледа къде стъпва. Той се втурна в кабинета си и като се тръсна на стола, нервно запуши. Телефонът иззвъня.

— Саша, обаждам се от Останкино — раздаде се в слушалката гласът на Сивич.

— И какво, разкараха ли те?

— Напротив, всичко върви по мед и масло. Обаче нямаше да имам късмет, ако не бяха задигнали БМВ-то на тукашния бос. Поомачкали шефа в метрото и сега е зъл като дявол. Вика: „Пипнете ми ги тия!“

— Установи ли абоната?

— Даже двама. Този началник устрои издирване на Скронц из цялата база данни и освен нашето „Пъпа търси Скронц“ излезе още „Скронц търси Пъпа“. Естествено на различни номера. Но номерата са регистрирани все на една и съща Даря Лукинична Арзамасцева. Между впрочем родена в 1908 година. Искаш ли адресчето?

— Менте! Може дори да не го проверяваме.

— Това не е всичко. За всеки абонат, се пази архив от сто съобщения. Загиналият има три непълни денонощия, но затова пък другият абонат за половин година е получил само седемдесет и едно. Преписах архива.

— Пердаши веднага при мен. В МУР не се пъхай.

— Както кажеш. За да не ти е скучно да чакаш, мога да ти съобщя, че три пъти е било предадено: „Скронц разрешава.“ И датите са много интересни — последната е 10 октомври. Досещаш ли се какво може да разрешава?

— Я не ме мъчи, карай направо!

— „Хладнокръвно, Маня, не сте на работа.“ Според мен е по-добре ти да дойдеш тук. Местният бос те чака.