Фридрих Незнански
Грешката на президента (37)

Глава двадесета
Социологът Игор

1.

След кратко колебание Турецки поръча още две по сто коняк и шоколад, трескаво пресмятайки колко ще му струва тази приятна беседа, ако всеки къс информация трябва да се добива по този начин. Но постепенно, редувайки почерпката с комплименти и гримаси на болка — последствие от „бандитския куршум“, — успя да изясни някои неща.

Преди известно време, може би две-три седмици (Алочка обеща да си спомни точната дата), в банката дошъл доста интересен мъж на около тридесет години. Обслужила го Алла и той я поканил на кафе. Така се запознали. Той се оказал социолог, изучавал живота на различни слоеве от обществото. Бил много остроумен, интересен човек, разпитвал Алла за живота й, за детството, за нейните приятелки. Тя му разказала за Таня, той се заинтересувал и я помолил да го вземе със себе си, когато отиде следващия път. При това не непременно на гости — просто искал да види как живеят „новите руснаци“. Трябвало му за научната работа.

Алочка разказала това на Таня и се договорили да доведе Игор (така се наричал мъжът). И за какво се старала тя? Щом Игор видял Татяна, веднага се размазал, не свалял очи от нея. Това било просто неприлично. После пуснали музика и започнали да танцуват, а той така я притискал, че на Алла й било неприятно да седи с тях в стаята.

— Разбирате ли, тя използваше случая — възбудено говореше Алочка. — Нали не можеше да мръдне никъде без охрана, значи нямаше как да си спретне нещо по-така, мъжът й веднага щеше да разбере. Представяте ли си какво е да живееш така, да те следят на всяка крачка. Направо ужас! А за Танка още повече, тя е свикнала да я спират на улицата, прави мили очи на всички. А сега се оказа — не може. Направо да те хване мъката. И ето, идва симпатичен тип, при това с мен. Ако мъжът й попита нещо, ще каже, че приятелката й е идвала с гаджето си. Тя би могла спокойно да го вкара и в леглото си, но все пак се стесни пред мен.

— И какво стана после? — попита Турецки.

— Това беше — въздъхна Алочка. — Повече не видях Игор. А той беше някак особен. И не като тия при нас в банката — набутал в джоба си хиляда гущера и се надува като жаба. Но не беше и от смотаните бюджетници, които и един сладолед не могат да ти купят — скъпо им е. Игор беше точно каквото трябва.

Турецки я слушаше, стиснал зъби. Навярно и той самият беше точно каквото трябва. Във всеки случай Алочка от време на време му хвърляше доста нежни погледи. А той си мислеше, че е бил за Татяна Бурмеева нещо повече от подходящия „млад човек“, с когото може да се поразвлече. Всъщност след смъртта на мъжа си тя веднага беше влязла в болницата и Турецки бе първият, който й попадна, няма с доктор Варварин да върти роман я! Пък той си въобразяваше… Турецки прогони тези мисли и се вслуша в това, което продължаваше да бъбри Алочка:

— Не знам имало ли е нещо между тях, или не. Не беше лесно да се уреди заради охраната, но аз мисля, че ако Татяна наистина иска, тя някак ще се изхитри да го направи. В края на краищата охранителите не седят на стълбите през цялата нощ.

— Вероятно — кимна Турецки, — иначе как щяха да им сложат бомбата?

— Е, това още повече — каза Алочка. — Значи те са могли и него да го изпуснат. — Тя замълча и нарисуваната й муцунка изведнъж прие съвсем неподхождащо за лекомисления й тоалет и светлите весели къдрици изражение на пълно отчаяние. — Ето, вие сте следовател, Саша — каза тя и вдигна насълзени очи към него. — Значи разбирате хората. Какво не ми е наред? Защо никой не се влюбва в мен? А в нея — всички. Защо е така, а?

— Е, следователите не се занимават точно с това — отвърна Турецки. — Нима наистина никой не се влюбва?

— Не — поклати глава Алочка, — по-точно има един. Той е добро момче и ми харесва, но е беден.

— Смотан бюджетник? — усмихна се Турецки.

Алочка кимна.

— Ами че и аз съм такъв. Знаете ли колко получава старши следовател от прокуратурата? Триста хиляди на месец. Не можеш да му пуснеш края.

— Моят май получава още по-малко. Но работи допълнително, това лято иска да иде на гурбет, нещо да строи.

— Значи всичко е прекрасно. А вие искате като Таня — в килия? Много ви е провървяло, че Леонид Бурмеев не е избрал вас. Сега и вие щяхте да се криете.

— Така ли мислите? — Алочка се усмихна през сълзи. — Може и да сте прав.

— Последен въпрос — каза Турецки. — Не сте ли виждали повече този Игор?

— Никога.

— Но ще си го спомните, ако го видите?

— Разбира се.

— Тогава може ли да прескочите след работа на „Петровка“ и да направим с ваша помощ фоторобот?

— Вие мислите, че Игор… — Алочка от страх притисна с ръка устата си и окръглила очи, погледна Турецки.

— Нищо не мисля — отговори той. — Просто случаен външен човек, който се е появил у Бурмееви малко преди взрива. Това винаги е подозрително.

— Никога не бих помислила — поклати глава Алочка. — Впрочем имаше у него нещо странно, нали ви казах, не беше като другите. И Танка веднага му клъвна…

„Тя и по мен клъвна“ — мрачно помисли Турецки, но не го каза.

— Едно не мога да разбера — каза той, — така говорите за нея, като че ви е враг. А нали сте приятелки още от първи клас. Какво е това — женска дружба?

— Вие, мъжете, всичко опростявате — отвърна Алочка. — Аз й завиждам през целия си живот. А завистта — това е и преклонение, и любов, и ненавист. Ако не се възхищавах от нея, нима щях да й завиждам? И ето какво се получава — всички чувства заедно, сплетени на кълбо. Тя ме привличаше винаги — всичко при нея излизаше ярко, необикновено. Това е.

„Това е — мислеше Турецки, когато, след като се раздели с Алла Зуева, се спускаше по ескалатора. — Приказката свърши. А може и да е за добро.“

2.

Меркулов може би не би придал на съобщението на Галя Крутикова толкова голямо значение, ако не беше един разговор, станал през това лято.

В ресторант „Дубровник“ отбелязваха шестдесетгодишнината на Георгий Романович Соболев, запасен полковник от КГБ, а някога приятел на Костя Меркулов от аспирантурата.

По онова време дружаха, но после пътищата им се разделиха и едва когато излезе в пенсия, Гера Соболев започна да събира старите си приятели — по всичко изглежда, в службата си не беше намерил нови.

Вдигаха се тостове, трапезата си я биваше и към края на юбилея някои даже се понапиха. Меркулов пиеше малко — здравето не му позволяваше, а и с възрастта престанаха да го въодушевяват обилните запои. Докато другите пееха, танцуваха и въобще се радваха на живота, той приседна до юбиляря.

Започнаха да си спомнят старите времена, после превключиха на съвременните, наругаха правителството, оплакаха се от развихрянето на мафията и от ниската разкриваемост на престъпленията.

— Но нали това и преди го имаше, Гера, спомни си — каза Меркулов.

— Имаше го, Костя, защо да си кривим душата — кимна юбилярят. — Аз и досега не мога да забравя един случай, макар че беше… сега коя година сме, деветдесет и четвърта? Е, значи… Преди двадесет и седем години.

Соболев и Меркулов седяха на края на масата, настрана от веселящите се гости. Такива разговори предразполагат към откровеност, пък и защо да не споделиш с приятел, нали случаят е стар, отдавнашен…

— И при нас в КГБ такива случаи имаше, че само можеш да разпериш ръце. Като тоя, който искам да ти разкажа. Пропадна наш агент, източен немец от ЩАЗИ. Изпълни си задачата, дойде в Москва, за да доложи, и пропадна. А нашите хора го „водеха“ до самото здание на „Лубянка“. Сигурно е, че е влязъл, но така и не се появил при когото трябва, а навън не е излизал. Никой и досега не знае какво е станало с него. Какво ще кажеш! Неразкрито престъпление в щаба на КГБ!

Меркулов поклати глава.

— Я стига, старче, който трябва сигурно знае.

— Не! — извика Соболев така, че някои от танцуващите го изгледаха учудено. — Там е работата я. Този немец — той понижи глас до шепот — внесъл в една швейцарска банка много крупна сума — на предявител. Защо немец, сам разбираш.

— Да, вашето ведомство обичаше да действа чрез трети лица.

— Вярно — съгласи се Соболев. — Парите бяха предназначени за поддръжка на братски партии и за какво ли не още, няма да се разпростирам. Можеше да ги получи онзи, който знаеше кода, а немецът трябваше да предаде този код на нашето висше ръководство. Той нямаше право нито да го записва, нито да го съобщава на някого, освен на Главния. Но не успя да го съобщи…

— Значи ти мислиш…

— Че какво да мисля? Като знаеш кода, получаваш няколко милиона долара — подсмихна се Соболев.

В това време се приближи жената на един от старите приятели:

— Защо сте такива мрачни? Герка, ти имаш юбилей! Хайде да танцуваме!

Тя хвана ръката на Соболев и го вдигна от стола му.

3.

До всички управления на милицията в град Москва и Московска област

Издирва се неидентифициран от следствието престъпник, заподозрян в извършването на тежко престъпление. Особени белези: мъж на около тридесет години, ръст около 180 сантиметра, коса руса, късо подстригана. Чело високо, очи сиви, прави светли вежди, прав нос с лека гърбица, уста неголяма, тънки устни, уши големи. Облечен е във вълнено палто, тъмен костюм, светла риза. Прилага се портрет, направен по свидетелски показания.

4.

— Слушай, това не е ли оня тип, който е взривил Карапетян? — попита Александра Ивановна, като посочи към лежащия на бюрото й фоторобот на „Игор“. — Трябва да се провери. По описание сякаш е той, обаче описанието, както и да го съставяш, пак няма да ти даде портрета му. Макар че — Романова се намръщи — Шевченко го няма.

— Но нали вторият май е жив. Като че ли са закрили делото…

— Е да, само че той самият никого не е видял, всичко знае от думите на Шевченко. А Шевченко… аз мисля, Саша, са го очистили само защото е видял този твой „Игор“.

— Може би — замисли се Турецки.

— Слушай, Саша — опомни се изведнъж Романова и пак го погледна, — ти си бледен като смъртта! Трябва да пазиш леглото!

— Шура — каза Турецки, — и ти ли почна? Не ми стига Ирина вкъщи.

— Какво ми се правиш на някакъв Шварценегер! — разсърди се Шура. — Разбери, не ни трябва скапаният Турецки, трябваш ни здрав. Каква полза от теб, като се влачиш в полуприпадъчно състояние? Можеш да се заемеш с това и утре, и вдругиден.

— Според мен преувеличаваш, Шура. Какъв вдругиден? Тогава ще бъде късно, а може и днес вече да сме закъснели…

— И все пак трябва да мислиш за здравето си.

— Ти лекции ли ще ми изнасяш?

— Добре, Саша, сигурно ми е време да си сядам над мемоарите. Току-виж излязъл бестселър.

— Добре. Само че от утре. А сега трябва да поработим.