Фридрих Незнански
Грешката на президента (32)

Глава петнадесета
Таня

1.

Поразително е на какво е способен човек в екстремална ситуация. Това, разбира се, е общоизвестно, но всеки път отново учудва.

Така и сега: кой би могъл да помисли, че с простреляно рамо на неудобното (за тази цел) болнично легло може с такъв плам да се отдадеш на любов! Косата на Татяна се разстла по възглавницата и Саша притисна буза до копринените къдри, вдъхвайки тънкия им аромат. В тази минута му се струваше, че не е обичал никоя жена на света както Татяна Бурмеева. Макар че все пак той си даваше сметка, че това само му се струва. Нали ги имаше и Рита, и другите жени, които той бе обичал не по-малко. Разделиха ги трагични събития, съдбата. Но в тази минута, когато притискаше в обятията си Таня, Турецки не искаше да разрушава илюзията, той вярваше, че я обича така, както никога досега в живота си.

Той нежно я целуна по устните и тя му отвърна.

— Любима моя — прошепна Турецки. — Таня.

Даже в името й му се привиждаше сега някакво особено звучене. Татяна. Татяна Христофориди.

— Всички гъркини ли са такива невероятни жени? — попита той.

— Аз съм само наполовина — усмихна се Таня. — А въобще на южнячките им се полага да са страстни.

— Ако те са поне наполовина като теб, представям си какво става в Гърция.

— Добре — усмихна се Татяна, — стига комплименти.

Тя се освободи от прегръдката на Турецки, смъкна краката си на пода и седна, напипвайки в тъмното нощницата и халата си.

— Не искам да те пускам — каза Турецки, — хайде да полежим още малко.

— Ти си ранен — възрази Татяна, — ами ако изведнъж ти стане нещо.

Тя се изправи и вдигна от пода дрехите си. Мъждивата светлина от уличната лампа осветяваше изваяното й тяло.

— Почакай, Таня — помоли Турецки, — постой така, една секунда само. Искам да те погледам.

— Има време, ще ме видиш — усмихна се Татяна, но се приближи до прозореца и без всякакво стеснение направя няколко танцови стъпки. Усещаше се, че тя не само не се стеснява от голотата си, но и се гордее с прекрасното си тяло, че твърдо и без уговорки вярва в своята рядка красота. Но тази увереност у нея беше толкова органична, че ни най-малко не дразнеше. В Татяна нямаше самолюбуване, високомерно презрение към другите, които не притежаваха такива безупречни тела. Тя си знаеше цената, но знаеше също и че не всичко се купува.

— Ела при мен — повика я Саша. — Моля те.

— Желанието на болния е закон — отвърна тя и доплува в прегръдката му.

Той пак се притисна към нея, както жадният човек към извора, и все не можеше да се напие.

— И все пак трябва да тръгвам — каза Татяна, когато след няколко минути те отново лежаха мълчаливо, притиснати един към друг. — Впрочем аз всъщност дойдох за друго. По-точно не само за това. Какво мислиш за курса на долара?

Трудно можеше да се намери друг въпрос, който да подейства по-отрезвяващо на Турецки. Той мигновено се спусна от небесата на земята, където беше следовател по особено важни дела, където застрелваха банкери, където хората се интересуваха не от любовта, а от курса на долара.

— Таня — прошепна той, — каква разлика има колко хартийки можеш да смениш за други хартийки. Главното е, че те обичам. И съм готов за теб на всичко.

Татяна въздъхна. На слабата светлина Турецки по-скоро отгатна, отколкото видя, че на лицето й се появи усмивка — едновременно и тъжна, и иронична.

Той взе ръката й и я вдигна към устните си.

— Саша — каза Татяна, без да отдръпва ръката си, — ти си противоречиш. Ако си готов да направиш за мен какво ли не, то тогава ще се наложи да мислиш за курса на долара. Ако ти действително… — Тя замълча.

Турецки отпусна ръката й и зачака продължението. Разговорът вземаше сериозен обрат. Той го почувства по променения тон на Татяна и по това как изведнъж у него се пробуди не Саша, а следователят Александър Турецки.

И Татяна заговори. Най-накрая, в тази нощна стая, на леглото, където току-що се бяха отдавали на любов, той чу това, за което беше дошъл при нея някога и което тя по-рано не искаше да каже.

Да, тя знаела, че в последно време върху Леонид се оказва натиск. Той се стараел колкото се може по-малко да говори за това пред нея, но тя прекрасно чувствала настроението му и той не можел да скрие безпокойството си, избиващо в тревога. Няколко дни преди взрива, който го уби, Леонид имал сериозен разговор с Татяна. Не, това не било скарване или семейна сцена, макар че ставащото можело да изглежда и така.

В този ден Леонид съобщил на Татяна решението си да я изпрати в чужбина. Където иска — в Париж, в някакъв средиземноморски курорт или — напротив — в спокойно, тихо място, където ще да е — само да е далеч от Москва. Това негово внезапно решение се видяло подозрително на Татяна. До този момент те почти не се били разделяли с Леонид, поне не за повече от няколко дни, а на курорт винаги ходели заедно. И внезапното му желание да я изпрати в чужбина се видяло подозрително на Татяна.

Не, тя не подозирала, че иска да я разкара, за да вкара вкъщи друга жена. Стига да искал, Леонид можел да го направи и без да я отпраща от Москва. Тя почувствала, че някаква заплаха грози Леонид, и той, разбирайки, че това може да е опасно и за нея, иска да я изпрати някъде, където тя ще бъде в относителна безопасност.

Нина, първата си жена, и сина си Максим Леонид вече бил преселил преди две години в Австрия. Отчасти за да облекчи и за тях, и за себе си тази ситуация, отчасти за да заглуши упреците на съвестта си. Но в по-голяма степен и заради това, че той, както и преди ги обичал и се чувствал отговорен за тях, затова искрено искал да уреди живота им колкото се може по-удобно и щастливо.

Сега Нина Николаевна Бурмеева живеела в собствена къща в едно от тихите предградия на Виена, а синът Максим учел в скъпо частно училище.

Но не само това движело Леонид Бурмеев, когато той изпращал бившето си семейство по-далеч от Москва. Той се страхувал за тях. Та нали семейството при повечето хора е най-уязвимото място. Най-сигурният начин да притиснеш някого, да го накараш да прави каквото искаш, да плати каква ли не астрономическа сума — е да откраднеш детето или жена му. Леонид обичал своя Максим и като човек пресметлив и практичен, разбирал колко опасно е да бъдеш не само банкер, но и близък роднина на банкер.

Татяна той държал при себе си. Но и към нея денем и нощем била прикрепена охрана. Това изглеждало достатъчно. И изведнъж — идеята за чужбина. Татяна не само не била глупачка, тя доста добре съобразявала. Но в тази ситуация всяка би разбрала — облаците над главата на Леонид се сгъстяват. Животът му и този на неговите близки е в опасност.

— Какво става? — попитала тогава Татяна. — Какво се е случило?

— Нищо — свил рамене Леонид. — Просто ми се струва, че имаш нужда от почивка. Есен е. Времето се разваля. Помисли си, само след ден — и си на плажа някъде на Канарските острови.

Той се опитвал да говори спокойно и уверено, но Татяна усещала фалша.

— Леонид — казала тя също тъй спокойно, — хайде да си поговорим открито. Какво става? Някой те заплашва ли? Искат ли нещо от теб?

Леонид заговорил за нейната мнителност и развинтеното й въображение, но Татяна явно усещала в тона му тревогата. И твърдо решила да не заминава никъде. Отчасти това било предизвикано от инат: или да й обясни всичко открито, или тя никъде не мърда.

И тя останала.

Струвало й се, че усеща как с всеки изминат ден се нажежава атмосферата в дома им. Леонид станал мрачен и раздразнителен. Не разговарял с никого и два дни поред, седейки сам в своята шикозна кухня, обзаведена по последната дума на западната битова техника, се напивал тихо и по руски. Сам.

После започнали обажданията по телефона. Всичко това не било случайно, защото домашния телефон на Бурмееви знаели само най-близки хора. Веднъж Татяна сама вдигнала слушалката. Когато Леонид я видял, грубо я изтръгнал от ръцете й — такова нещо досега не се било случвало. Той дори не искал да чуе какво му говорели, а само мръсно изпсувал и треснал слушалката.

— Откъде са научили номера? — попитала само Татяна, която била достатъчно умна, за да не се обижда.

— Тия ли? — попитал тогава Леонид. — Те всичко знаят.

Повече тя нищо не питала, а само чакала края. И когато гръмнал взривът, изобщо не се удивила, само през главата й минало: „Ето. Започна се.“

— Значи ти не си разбрала кои са тези хора и какво са искали? — попита Турецки, когато Татяна завърши разказа си.

— Дълго мислих за това — отвърна Татяна, след като помълча. — Но на мен какво ли не може да ми щукне! Та аз нищо не знам със сигурност. Нямам факти. И никога не съм ги имала.

— А сега? — попита Турецки.

— Да изчакаме малко — отвърна Татяна, — да видим как ще се развият събитията. Ако стане това, което предполагам, ще се намерят заинтересованите. Всичко ще се изясни. И то скоро.

— Обясни ми — помоли Турецки.

— После — измъкна се тя.

Тя го погали по косата и като скочи леко от леглото, тихо се измъкна в тъмния болничен коридор.

Турецки лежеше и се вглеждаше в мрачния таван на стаята. В главата му всичко се беше объркало. Имаше твърде много неясни неща. Тайнствените изнудвачи на Леонид Бурмеев, странните намеци на Романова, всеобщото безпокойство за курса на долара. Но в същото време му се струваше, че е достатъчно да направи една крачка — и всичко ще се изясни. Още утре. Татяна подозира някого и Турецки беше сигурен, че тя е права в подозренията си. „Скоро — помисли той — всичко ще се проясни. Главното е да изтърпим до това «скоро». Тогава пак ще дойде Татяна и той ще я види, и никога няма да се разделят. Искаше му се да вярва в това.“

2.

— Е, как е нашият подопечен? — попита Меркулов, застанал пред вратата на болничната стая.

Той самият се учудваше колко често се налага на един прокурор да ходи по болници и му се натрапваше впечатлението, че напоследък го прави по-често, отколкото преди.

— Като че е по-добре — отвърна младичката русокоса сестра.

— Само почакайте, докато му бия инжекцията.

— Да не е отровна? — пошегува се Меркулов.

Очите на сестрата се вдигнаха удивено:

— Поливитамини и антибиотици. Защо решихте…

— Моля ви се, нищо не съм решил.

Меркулов изчака, докато сестрата завърши необходимите процедури.

— Как се чувствате, Александър Гаврилович? Привиквате ли към новото? — бодро попита той.

Лежащият на кревата човек отвори очи.

— Здравейте, гражданино следовател — каза той. — Значи удържахте на думата си — и сестричката е такава, за каквато ви молех, че и с инжекция в ръка. И Саруханов умря. Няма ме вече. А се появи Александър Гаврилович Костаки. Грък. Някак си не ми прилича, а?

— А вие какво искате? — усмихна се Меркулов. — Затова пък сега сте игла в купа сено. Хора с такива имена в страната има хиляди. Да не би да искахте да станете Николай Иванович Петров — с вашите черни очи?

— Но защо пък грък? — примоли се новоизлюпеният Костаки.

— Бихте ли предпочели да станете Рамазан Курдоев? — попита Меркулов.

— Е, не — усмихна се Саруханов.

— И така, да се върнем към нашия последен разговор — каза Меркулов, минавайки на по-сериозен тон. — Аз май си изпълних обещанията, щом дори медицинската сестра ви харесва. Сега вие трябва да ми разкажете как загина Хамлет Карапетян.