Фридрих Незнански
Грешката на президента (29)

Глава дванадесета
Чичото си е чичо

1.

— Не, дявол знае какво е това! — Романова не беше в настроение. Не че й беше за пръв път, но сега това състояние й ставаше постоянно.

С всяка година ставаше все по-трудно да се работи. „Застойните“ години вече се възприемаха почти като идилия. Да, имаха си своите трудности, и немалко, но такова беззаконие като сега Романова тогава не можеше и да си представи.

Неудържимият ръст на престъпността се асоциираше с Америка. Чикаго по времето на сухия режим. А и в сравнение с това, което ставаше сега в Москва, Чикаго си беше детска градина! Правели „разстрел в гаража“! Че у нас такива разстрели има всеки месец. И никакви следи!

А сега какво доживяха? Държавният глава е изчезнал безследно, възможно е да е отвлечен и никой не реагира! Всичко си върви, сякаш нищо не е станало. Знаменитата Московска криминална милиция, прокуратурата нищо не могат да изяснят. Докъде я докарахме?!

Александра Ивановна извади цигара, запуши и почти веднага я смачка с все сила в пепелника. Дори „Ява“ вече не са същите, направо боклук някакъв!

На вратата се промуши някой, но Романова само кресна:

— Не приемам!

Звънна прекият телефон. Първият импулс на Александра Ивановна беше да вдигне слушалката и веднага да я затвори — нямаше желание да разговаря с никого. Но като съобрази, че работният ден беше свършил формално преди два часа, разбра, че едва ли ще й звъни някой с някаква глупост.

— МУР — сухо произнесе тя.

— Шура — чу се от слушалката гласът на Слава Грязнов. — Току-що гледах по телевизията. Това е чичо Гриша! Какво става при вас, къде е президентът?

— Там, където трябва — отговори Романова. — А ти, Славка, да не си мръднал, за какво говориш? Чичото си е чичо и въобще този разговор не е за телефона!

2.

Григорий Иванович отвори очи и не можа да осъзнае веднага къде е. След секунда си спомни всичко, но действителността се оказа по-странна от всякакъв сън. И ако Грязнов-старши още известно време се съмняваше дали не му се е присънило всичко това, то достатъчно беше да се огледа, за да разбере, че е наистина. Той се събуди като президент на Русия. Разбира се, не завинаги, но в известен смисъл съвсем истински.

Часовникът на стената удари седем. Това значеше, че е спал по-малко от шест часа, което беше нормално за него. Военните са свикнали с малко сън. Григорий Иванович и представа си нямаше кога става руският президент, но за всеки случай реши да не предприема нищо.

Той застана в центъра на стаята и направи няколко традиционни упражнения от утринната гимнастика — две прикляквания, няколко наклона и махове с ръцете. После влезе в кабината с душа. Душът беше хубав, това Григорий Иванович не можеше да не признае — напорът на водата беше мощен, струите биеха по тялото му и го масажираха. „Гледай ти — помисли той, — като вземеш такъв душ сутринта, и сякаш наново се раждаш.“

Като се върна в „хотелската“ стая, той искаше да облече предишния си костюм, но навреме си спомни, че не е лошо да си смени чорапите. Григорий Иванович си знаеше една своя особеност. Зина винаги му казваше: „Гриша, не си разхвърляй чорапите, не може да влезе човек в стаята.“

„Дали да наредя за чорапите? — помисли Грязнов-старши. — Но как?“

И тук погледът му бе привлечен от вратата на вградения гардероб. Той я отвори и с удоволствие видя, че наистина е гардероб. Отдясно на закачалки висяха ризите и два хубави, добре изгладени костюма — съвсем еднакви, светлосиви. Отляво на рафтчета беше подредено чисто бельо, чорапи, носни кърпички и всякакви такива неща.

Чорапите бяха тъмни. Чичото извади един чифт. Явно съвсем нов, макар и без етикетче. „Интересно — помисли Григорий Иванович, — той всеки път нови чорапи ли обува? А ризите?“ Обаче, след като ги разгледа по-отблизо, той стигна до извода, че ризите вече са били прани, но прекрасно колосани и изгладени.

Григорий Иванович си избра риза, бельо и чорапи и се облече. Прохладният душ, чистото бельо, хубавият костюм му вдъхнаха бодрост и увереност.

Той се приближи до прозореца. Отдолу във вътрешната част на Кремъл вятърът гонеше жълти листа. На постовете стояха часови, някъде на заден план се виждаше познатият още от детски години силует на Цар Камбана. Григорий Иванович вдиша с пълна гръд, изправи рамене и с решителна крачка тръгна към кабинета.

Той беше готов за всякакви подвизи. Дори да се жертва за своята страна, в тази минута той беше готов на всичко. „Бедната Зина“ — мина му за миг през главата, но веднага изчезна.

Папките, както и преди стояха накуп в ъгъла на бюрото, но на Григорий Иванович му се стори, че са подредени някак поравно, отколкото той ги остави вчера. В очакване да се появи някой, той се канеше да седне зад бюрото, но в този момент на вратата се почука.

— Влезте — с гръден „държавнически“ глас разреши чичото.

Вратата се отвори. Честно казано, Грязнов-старши очакваше да види вчерашния референт Панов, обаче се появи съвсем друг човек. За миг чичото се паникьоса, защото това лице го нямаше в прегледаните лични досиета.

— Добро утро, Андрей Степанович — каза влезлият.

— Добро утро — мрачно отговори чичото. — А къде е Павел Сергеевич?

— Разболя се нещо и си взе болнични. Пренапрежение — обясни непознатият. — Позволете да ви се представя: Валерий Олегович Рибников. Ще бъда откровен с вас — след вчерашните събития решихме временно да усилим вашата охрана. Сега аз ще бъда постоянно до вас. Вие разбирате, че това, което стана вчера, е безпрецедентно произшествие. И генерал Шилов е много обезпокоен от събитията.

— Съгласен съм с вашите мерки — кимна Григорий Иванович. — И аз самият вчера мислих кого от най-близките помощници трябва да уведомя. — Той посочи към купчината папки с лични дела.

— Не трябва да уведомявате никого — поклати глава Рибников.

— Как така, ами моите референти, помощниците? — попита „президентът“. — Разберете, каквото и да се бе случило вчера, моята работа не бива да спира. Имам преговори, времето е разпределено за няколко дни напред. Трудно ми е да помня всичко. Затова не мога да се откажа от помощта на референтите.

Ако Григорий Иванович имаше възможност да спре и да се види отстрани, сам щеше да се порази от увереността, с която играеше ролята на президента. Но той беше не само роден артист, но и патриот на своята страна. Това и му даваше сили.

— Разбира се, Андрей Степанович, разбира се — побърза да го увери Рибников, — вашите референти няма да се дянат никъде. Но при вас през цялото време ще бъда аз.

— Не възразявам — кимна „президентът“. — Днес имам телефонен разговор с украинския президент, разбира се, за него ще ми трябва Панов, но щом се е разболял… — Григорий Иванович сви рамене и се замисли: — Тогава дали да не поканим тук референта за Латинска Америка, трябва да уточним някои неща — вечерта имам среща с посланика на Венецуела. Това е държава производителка на нефт, така че има за какво да поговорим.

Григорий Иванович замълча, като се опитваше да определи какво впечатление прави на охранителя. Той само кимна разбиращо:

— Говоря за Игор Хлебопеков — продължи Григорий Иванович, като се радваше, че снощи назубри наизуст имената на своите помощници. — Надявам се, че той е здрав.

— Ще разбера — кимна Рибников. — Мисля, че е здрав.

— Точно така, разберете — каза „президентът“. — И щом сте взели инициативата в свои ръце, разпоредете се да приберат тези папки. Засега не ми трябват повече.

Нещо нерешително премина за миг в очите на Рибников, за миг на чичото му се стори, че той е учуден, но в следващия миг кимна и каза:

— Сега ще наредя.

Той излезе и плътно затвори вратата след себе си.

За миг, само за съвсем кратък миг по лицето на „президента“ пробяга дяволита, почти момчешка усмивчица: „Ама как ги въртим, Гришка.“ Но веднага изчезна, отстъпвайки място на най-сериозна съсредоточеност, подобаваща само на държавен глава.

След няколко минути Рибников се върна и докладва, че Игор Хлебников ще дойде след половин час.

— Отлично — каза „президентът“, — тъкмо ще имаме време да закусим.

3.

— Е, влизай, Костя — каза Романова, — и извинявай, че ти се развиках. Нервите ми хич ги няма. Какво има, разправяй.

— Добре, не се извинявай — махна с ръка Меркулов. — Разбирам те. Да минем веднага на въпроса.

— Искаш ли кафе? Кажи за какво ти е притрябвал труп? — попита Романова и без да чака отговора на първия въпрос, изсипа в чашките по две лъжички нескафе, наля гореща вода, разбърка ги и предложи с жест едната на Меркулов.

— Сега ще ти обясня всичко. Помниш ли случая Карапетян? Как оня милиционер от Калуга разпозна заподозрения?

— Разбира се, че помня. Хамлет от Подолск.

— Точно така. Арестуваха заподозрения. А тъй като Карапетян беше регистриран в областта, а и нишките се точеха някъде към Краснодарския край, предадоха следствието в руската прокуратура. Заподозреният Сергей Саруханов мълчи. Не че отрича всичко, а въобще мълчи. Следствието пое по оперативна линия Шведов и така обърка нещата… но за това после. И тогава Саша Турецки ме помоли да се заема със Саруханов. Нали е банкер.

— А Сашка сега точно от банкерите се интересува. И от жените им между впрочем — забеляза Романова. — Особено от по-интересните.

— Е, той винаги се е интересувал от интересните — усмихна се Меркулов, — но сега не става дума за това.

Меркулов разказа накратко на Романова за Саруханов и поведението му по време на разпита.

— Разбираш ли, Шура, ти както винаги ще кажеш, че фактите са по-неумолими от психологията, но в дадения случай нали нямаме факти. Останах с впечатлението, че Саруханов не е виновен, но знае кои са убийците и ги смята за всесилни. Стори ми се, че той преувеличава. Едва ли има такива.

— Има си хас. Както се казва, на страха очите са големи — кимна Романова.

— Но се оказа, че е бил прав. Когато си тръгнах, помолих да преместят Саруханов в затворническия лазарет, защото ми се стори, че е на ръба на нервна криза. Но вместо това са го преместили в килия при рецидивисти, които едва не го убили. И са щели да го довършат, ако не е бил един надзирател от следствения арест.

— Това най-много ме учудва в твоята история, Костя — каза Романова, докато отпиваше от кафето си. — Решат ли да го очистят, никакъв надзирател не може да помогне.

— Значи на Саруханов му е провървяло. Надзирателят го затворил в единичната килия, където лежал преди това, а когато смяната му свършила рано сутринта, ми се обади по телефона. Работата е много сериозна, Шура. Хората, които искат Саруханов да млъкне, видимо наистина са много силни. А аз напразно не му повярвах.

— Е, ще го приберем на „Петровка“ за разпит, а тук някак ще го скрием. Умрял, избягал, убит при опит за бягство. Малко ли неща стават.

— Други документи — подсказа Меркулов.

Романова подпря лице на дланта си и тъжно въздъхна:

— Костя, помисли си откога взе да ни се налага да действаме, сякаш сме престъпници. Това са техни номера, не наши.

— Знаеш ли, Шура — каза Меркулов и на лицето му се появи изражение, което Романова никога досега не беше виждала, — когато престъпник е самата държава, трябва да използваме всички възможни средства, за да спасим невинните.