Фридрих Незнански
Грешката на президента (26)

Глава девета
Нужен е труп

1.

Телефонът се раззвъня рано. Отначало на Романова й се стори, че сънува — тя отдавна бълнуваше нощем почти без варианти само за следствената работа, — но после разбра, че е наяве, и като навличаше пеньоара си в движение, се приближи към телефона.

— Казвайте — с хриплив сънен глас каза Романова.

— Шура — разнесе се от слушалката познатият глас на Меркулов, — извинявай, че те събудих, но работата е спешна. Имаш ли труп?

— Какво? — успя само да промълви Романова.

— Това, разбира се, не е за телефонен разговор. Чакам те на „Петровка“, а ти засега помисли няма ли някъде неразпознат труп.

В слушалката се чу сигналът „свободно“. Романова стоя така още известно време и го слуша и чак след това остави слушалката. Тя въобще не разбираше нищо.

Но милиционерската хватка действаше. Докато пържеше набързо яйца в кухнята, Александра Ивановна вече пресмяташе имаше ли в последните дни някъде неразпознати трупове. Имаше, разбира се, сега това беше станало привична работа. Ако така вървеше и нататък, скоро в гората щеше да има повече разпарчедисани трупове, отколкото гъби.

„Имаше някакъв удавник в Яуза, в парка «Дубки», в Петровско-Разумовск — тяло без глава, в Лефортово — глава в полиетиленов чувал, но не същата. Какво още… И за какво му е на Меркулов труп?“ Това беше най-интригуващият от всички въпроси.

Той ще я чака на „Петровка“, а пък тя трябваше да намине при Саша Турецки в болницата, да разбере как е той… Тя се замисли за миг дали да му разказва за последните събития и реши, че не си струва. Нека да си почива.

2.

След час, когато отвори вратата на болничната стая, Романова се сблъска с отиващата си Ирина, която беше наминала преди работа в болницата. Като я видя, Александра Ивановна викна още от вратата:

— Я виж ти, Саша, при теб пак има жена! Ама че си Казанова!

— Приятно е, когато говорят хубаво за теб — въздъхна Турецки, — дори да е незаслужено.

— Хайде, хайде — заплаши го с пръст Романова.

Тя седна делово на стола до леглото му и извади от чантата си кутия портокалов сок, пакетче сладкиши и чепка грозде.

— Шура, какво правиш! — възмути се Турецки. — Вземай всичко и го дай на децата.

— Децата отдавна пораснаха, сами ще си купят — отряза Романова, — а ти трябва да оздравяваш. Такива работи стават, ама карай, сега не му е времето…

Нещо в тона на началничката на МУР никак не се хареса на Турецки. Той познаваше Александра Ивановна от много години и добре разбираше какво означава сухият й език и угриженият вид.

По всичко личеше, че се е случило нещо безпрецедентно.

— Нещо с чичото ли, с Григорий Иванович? — разтревожено попита той. — Намериха ли го? Слава ми каза, че е изчезнал.

— Нищо не знам — неволно отвърна Романова. — А Грязнов би могъл да си държи езика зад зъбите. Дрънка наляво и надясно…

Турецки си спомни за Славя Грязнов. Как не искаше да забърква чичо си в тази рискована работа! Ами ако това беше близък роднина на самия Турецки? Можеше да разбере човека. Но щом тялото не е намерено, значи още има надежда.

— Аз му викнах да бяга в гората. Може да е излязъл на друг път, какво ли не става… А шофьорът? — попита Турецки.

— Шофьорът загина. Прерязаха го с автоматен откос. Има и няколко ранени, освен теб. Двама милиционери от отряда на Грязнов са в много тежко състояние.

— И какво смята да предприеме президентът? — попита Турецки. — Сега трябва да прочисти из основи спецохраната.

— Е, това не е мой въпрос — уклончиво каза Романова. Тя погледна часовника си. — Време е. И така едва успях да отделя малко време. А и започна една лудница. Курсът на долара нещо пак подскочи.

— Курсът на долара ли? — по инерция повтори Турецки, когото сега това го интересуваше най-малко от всичко. — На теб какво ти пука, Шура? Ние с теб нямаме долари и никога няма да имаме.

— Абе нещо шумят всички. Е, няма да се разпростирам повече, самата аз нищо не разбирам, че сега и тоя труп… — каза Шура. — Добре, оправяй се, трябваш ни.

Турецки изпрати началничката на МУР с поглед. Независимо от многото години, откакто я познаваше, тя не преставаше да го учудва.

3.

Когато вратата след Романова се затвори, Саша се отпусна на възглавниците. Мислите се гонеха бясно из главата му, застъпвайки се една друга. Григорий Иванович е изчезнал, Купавин е убит… Но затова пък президентът си е в Кремъл — жив и невредим, а най-главното е, че при него, Турецки, дойде Татяна… Таня… Ето това е наистина най-важното, а не всякакви глупости от рода на курса на долара.

И тя пак ще дойде, Турецки беше сигурен.

Известно време той лежа неподвижно. После чу как вратата тихо скръцна и се разнесоха леки стъпки, явно женски. С надеждата, че се е върнала Таня, Турецки се извърна и погледна влязлата. Оказа се медицинска сестра, която още не беше виждал — тъничко момиче с големи черни очи.

— Донесоха ви още едно пакетче — каза тя. — Но скоро ще дойде обядът.

В гласа й се усещаше някаква сдържаност, дори плахост — изглежда, в болницата вече се беше разпространил слухът, че тук лежи смел следовател, ранен при задържането на особено опасен престъпник.

— Какво имате за обяд? — весело попита Турецки, опитвайки се да покаже с целия си вид, че всичко е наред и няма защо да се страхуват от него.

— Вегетарианска супа по селски, кюфтенца с макарони, кисел, хляб и, разбира се, масло — плахо докладва сестрата и попита с надежда: — Ще хапнете ли?

— Вегетариаааанска, че още и по сеееелски — страхотно! — дълбокомислено издевателски проточи Турецки. — Не, знаете ли, зелев лист в топла водичка не ми е точно на вкуса. А и хляба го предпочитам на филийки, а не на кайма, така че отказваме и кюфтенцата. Изобщо, давайте вашия разтворим кисел с хляба — резюмира той.

— Защо говорите така, киселът е малинов. А кюфтенцата са вкусни, честна дума — обиди се момичето. — Ще ви донеса двойна порция и без гарнитура, ще видите, че ще ви харесат.

Тя щеше да се обърне и да хукне за кюфтетата, но Саша я спря:

— Искам да ви помоля нещо: дали нямате днешни вестници? Или поне някакъв транзистор? Чувствам се съвсем откъснат от света. Там постоянно става нещо, а тук от сутринта каша от грис, на обяд — зеле с вода и кюфтета с болничен сос, накратко — застой, нищо ново.

— На вас не ви трябват новини, а спокойствие — отвърна медицинската сестра, като поклащаше глава. — Спокойствие ви трябва, така ще оздравеете по-бързо.

— Какво спокойствие, по дяволите? — избухна Турецки. — Ако не знам какво става навън, направо ще откача.

— В стаята не е предвидено радио — каза сестрата, — но ще измисля нещо.

„Ама и Шура — помисли Турецки — не можа да донесе вестници. Все няма време. Ами Ирина? Тя поне знае, че не мога и ден да изкарам без вестници. Кой знае защо не забравиха да донесат сокове, а за чий са ми те… А тая мацка сигурно никога не чете вестници. Мацката впрочем е доста симпатична.“

Обаче сестрата не се задържа дълго в мислите на Турецки. Той тъгуваше по новините и ругаейки наум, продължаваше да кълне жена си, а с нея и Шура Романова. Тук неочаквано съобрази, че краката му не са ранени. Внимателно избута одеялото, стана от леглото и като придържаше ранената си ръка със здравата, излезе в коридора.

Ходещите болни гледаха телевизия.

На екрана се появи лицето на президента, който държеше в ръцете си предмет, приличащ на неголямо куфарче.

— Днес президентът на Русия се запозна с действието на най-новата военна техника, позволяваща за броени секунди да се засече появата на чужди ракети и други летящи обекти във въздушното пространство на Русия. На екрана при това се появяват всички параметри — направление, височина на полета, скорост и така нататък.

— А разправят, че армията ни е слаба — каза руският държавен глава. — Каква апаратура имаме на въоръжение! Веднага видях всичко: откъде идва, накъде лети, с каква скорост.

По лицето на президента се появи безкрайно щастлива усмивка, като на момченце, на което за пръв път са дали да покара камион.

„Дявол знае какво е това — с раздразнение помисли Турецки. — Като глупак някакъв. И това е след всичко, което стана вчера.“

Той искаше да се обърне и да излезе от стаята, но изведнъж сякаш врасна в пода. Нещо в изражението на президента му се стори много познато. Нещо в този глуповат ентусиазъм никак не се връзваше с образа на онзи президент, който си представяше Турецки.

„Това е чичото!“ — проблесна в ума му.

Ето защо Романова бе така угрижена и не искаше нищо да говори. Значи те са изпратили в Кремъл чичото на Грязнов… Сърцето на Турецки се разтупа. Но къде е тогава самият президент?

Той се прибра в стаята си, като продължаваше да кълне с каквото се сети сестрата, Романова и собствената си жена.

Но „мацката“ се оказа доста по-оправна, отколкото предполагаше Турецки. Когато тя се появи след десетина минути, на подноса имаше чиния с прословутите кюфтенца, чинийка с две филии бял хляб, кисел, а също и малък транзистор „Звездичка“.

— Ето — каза тя, — взех го от един от болните.

Турецки изчака, докато сестрата излезе, и бавно включи транзистора. Искаше му се да се увери, че видяното на екрана само му се е сторило, а животът в страната върви нормално и вчерашният опит за държавен преврат (Турецки беше сигурен, че е бил планиран именно преврат) е излязъл неуспешен.

Той повъртя копчето за настройка, като се опитваше да намери „Ехото на Москва“. Най-накрая успя да хване новините.

„Днес сутринта президентът на Руската федерация имаше телефонен разговор с президента на Украйна“ — каза дикторът и Турецки машинално забоде вилицата си в едно кюфте.

„Е, слава богу, явно ми се е сторило“ — въздъхна Турецки.

„В хода на разговора бяха обсъдени проблеми, касаещи по-нататъшната съдба на Черноморския флот. Държавните ръководители на Украйна и Русия изразиха увереност, че този въпрос може да бъде решен на масата на преговорите.“

— Пак не са се разбрали за нищо — промърмори Турецки. — Украйна изобщо не може да издържа този флот. За чий му е на свинчето звънче?

„Паниката, обхванала вчера деловите среди в Москва, се разпространи по цялата страна — продължи дикторът. — За два дни курсът на долара спрямо рублата скочи с хиляда процента и вече е три хиляди деветстотин и две рубли за долар. Експертите не са в състояние да обяснят такъв рязък скок. Представителят на Държавната банка на Русия Кирил Борковски прокоментира това така: През последната година Централната руска банка…“.

Турецки нетърпеливо завъртя копчето, за да намери нещо по-интересно, и разсеяно дъвчеше омразните болнични кюфтета. „Пак този долар! Сякаш всеки къта под дюшека си стотици долари“ — мрачно помисли той.

„По молба на слушателката от Воркута Ксения Василиевна Потапова излъчваме…“

Турецки спря радиото. Вече беше чул достатъчно. Президентът е в Кремъл, всичко върви както трябва. Все пак успяха да ги спрат вчера. Разбира се, жалко за Григорий Иванович, а и за Слава Грязнов също. „Слава е прав — помисли Турецки. — Защо обикновеният човек да загива за спасението на друг само защото оня заема по-висок пост? Дори това да е президентът. Не — хрумна му следващата мисъл, — работата не е в спасението лично на президента. Става дума за бъдещето на страната. Ако той загине сега, ако се окаже заложник на тези хора, които и да са те, в страната ще започне дявол знае какво.“

Мислите му бяха прекъснати от поредното появяване на медицинската сестра.

— Нали ви казвах, че са вкусни — искрено се зарадва тя на празната чиния. — Ето ви сега термометъра. Ама вие защо така се натъжихте? Всичко е от времето, да ви кажа, сега ще светна лампата, та да стане по-весело.

Наистина навън, независимо че беше едва средата на деня, времето бе доста гадно: сумрачно и неуютно. От небето се сипеше някаква каша.

Турецки погледна есенното небе, което изглеждаше още по-мрачно заради отдавна немития прозорец, и кой знае защо се зарадва. На мнозина това можеше да се стори странно, но той нямаше нищо против да се потъркаля на болничното легло. Всъщност това бяха единствените дни в живота му, когато успяваше просто да си помисли за живота въобще, а не за това кой именно е крал строителни материали в особено големи количества. Само в болницата можеше поне мъничко да си почине. Разбира се, този отдих беше неспокоен, нали тревогите за работата не напускаха нито за минута Турецки, но все пак тук имаше мигове на покой.

И ето сега, докато гледаше в тавана, по който се редуваха светли и тъмни кръгове от лампата, Турецки се замисли кои биха могли да са тези досега неизвестни хора, организирали вече няколко покушения срещу президента. Полковникът от спецохраната Руденко? Той е само изпълнител, не може да е начело на заговора, целта на който е да промени политическата система в Русия.

Полковник Руденко, разбира се, не е действал по своя инициатива, но кой стои зад гърба му — това беше съвсем неясно. „Нима е ФСК? — размисляше Турецки. — Прилича на техния почерк — да организират автомобилна катастрофа или внезапен сърдечен удар… Мерзавци!“ — помисли Саша.

Ако не беше проклетото рамо, Турецки, разбира се, не би се търкалял в болницата, но знаеше от опит, че трябва да прекара тук поне три дни, иначе може да изключи в най-неподходящия момент — той самият чувстваше, че още е много слаб.

Постепенно Турецки задряма. Не знаеше колко време е минало, но внезапно усети нечие чуждо присъствие. Това беше учудващо, но Саша отдавна бе забелязал, че от някакъв момент нататък в съня той не се изключва напълно от реалността, мозъкът му през цялото време е нащрек. Ето и сега той усети в съня си, че в стаята има някой, макар да спеше, без да се събужда.