Фридрих Незнански
Грешката на президента (25)

Глава осма
Нощта след боя

1.

Когато дойде в съзнание, Турецки дълго не можеше да разбере къде се намира. Всичко плуваше пред очите му, пред себе си виждаше само някакво неясно сиво петно. Следващото му усещане беше меко поклащане, може би се намираше в кола. После на сивия фон се появиха размити цветни проблясъци. Турецки отново затвори очи, а когато пак ги отвори, петното стана по-отчетливо — Саша разбра, че това е лице. Сега го позна — беше Слава Грязнов.

Турецки искаше да попита как е завършила схватката, но устните не го слушаха и можа само да прошепне:

— Е, какво?

— Отблъснахме ги — сериозно каза Слава. — Той замина в Кремъл. А чичо… — той замълча.

— Какво с него?

— Изчезна — отвърна Грязнов и се извърна.

— Аз му извиках да бяга в гората — изхриптя Турецки.

— Търсихме го в гората. Няма го. Там останаха наши момчета, може и да го намерят. Жив или мъртъв, но трябва да го открият.

— А Руденко? — пак попита Турецки.

— Измъкна се. Малко встрани ги чакаше кола. Изглежда, се изплашиха. За миг дори си помислих, че ни надвиват, а те драснаха в колите и дим да ги няма. Но сега вече няма да се измъкнат. Първата работа на президента ще бъде да изложи всичко на Шилов, за да прочисти той хората си.

Докато пътуваха, Саша още няколко пъти изпада за кратко в безсъзнание.

Най-накрая колата спря и гласът на Грязнов каза:

— Ранен е, докторе. Изгубил е много кръв.

— Сега ще се заемем с него.

Изпадайки пак в безсъзнание, Турецки усети, че нечии силни ръце го измъкват от колата. Той разбра, че са го довели в болница.

Следващото, което си спомняше, беше докосването на твърдите ръце на медицинската сестра, която му биеше инжекция, и нейния полусъвет-полузаповед:

— А сега спи!

2.

— Глей го ти, развика се и веднага го местят в лазарета. Демокрация! — шеговито каза Кудряшов на Керим, който отвори вратата. — Виждаш ли как става сега.

Другият без особени сантименти набута Саруханов в килията, като дрънчеше с ключовете, заключи вратата и се отдалечи, подсвирквайки си.

Сергей легна на койката. Усещаше някакво странно виене на свят, сякаш се пързаля по хлъзгав заледен хълм и не може да спре, или сякаш пада в пропаст. Държа се през цялото време в Бутирка и ето днес не издържа.

Обаче го топлеше надеждата, че новият следовател ще удържи на думата си и ще го прехвърлят в лазарета. Как му беше името? Меркулов? Саруханов не беше чувал за него. Чувал бе за някакъв Турецки, който води следствията за убийствата на банкерите, но Хамик Карапетян, уви, не беше банкер. Затова и го предадоха на оня пън Шведов.

И времето пак се заточи — дълго и скучно, като безкраен сив лист, като магнетофонната лента, изхвърлена през прозореца от някой идиот, която вече втора година се развяваше на тополата пред неговия дом. „Ето така откачат в единичните килии“ — помисли Саруханов. Но да попадне в общата килия с криминалните му се искаше още по-малко.

Колко време мина той не знаеше — може час, а може би и ден.

Внезапно в коридора се чуха стъпки. Те се приближиха към килията на Саруханов и спряха. „Нима?“ Сърцето му се разтупа. Саруханов се надигна и седна на койката.

Задрънчаха ключове и вратата със скърцане се отвори. На вратата стоеше млад, здрав надзирател, когото Саруханов виждаше за пръв път. Зад него се мяркаха още двама.

— Саруханов, с вещите! — заповяда здравенякът.

Той имаше съвсем малко вещи и след няколко секунди вече стоеше на вратата.

Якият надзирател го поведе по коридора, в края на който пак дежуреше Керим. Като видя Саруханов с вещите му в ръце, той каза:

— Лазарет те водят, а? Провървя ти, момко.

— Какъв лазарет! — възкликна мутрата. — Как ли не!

Сърцето на Сергей пропадна. „Започва се“ — помисли той.

Той отмина нататък по коридора заедно с конвоирите. После главният отвори вратата на една килия и без излишни думи блъсна Саруханов вътре. Отзад вратата се тресна шумно. Наоколо се разнесе кикот.

Първото, което усети Саруханов, беше задушаващата миризма на немити тела. Той отвори очи и се огледа. Зяпаха го четирима и се хилеха.

— Ей, късокрачко, кво се звериш! — каза единият с ужасяващо лице на садист маниак. — Кво си се облещил?

Саруханов не отвърна нищо.

— Басмач, да му претараша ли партакешите? — угоднически попита друг.

— Давай — разреши главният.

От групата се отдели неприятен тип — недорасъл и крехък, който съпровождаше всяко свое движение с противни гримаси и жестове.

— Айде, миличък, покажи партакешите — обърна се той към Саруханов, протегна ръка и хвана чантата му.

— Не пипай, не е твое — отвърна Саруханов.

— Затваряй си плювалника, ще си изръсиш езика! — кресна типът и изведнъж противно заквича: — Басмааач, той не даава! Иска да обиди Ситния!

— Сега ще сменим плочата. — Басмача се надигна от нара, на който седеше, и се оказа много едър и як. Като гледаше изпод вежди Саруханов, той се приближи към него и с всичка сила го блъсна с длан в брадичката. Сергей падна, но продължаваше да стиска чантата си в ръце.

— Ах ти, цицийо! — Ситния срита Саруханов с върха на обувката си в ребрата. Беше безумно болезнено. Ситния се наведе и вече без всякаква съпротива от страна на Сергей му издърпа чантата от ръцете.

— Басмач, сега кво — в общия казан ли? — попита той, докато изтърсваше съдържанието й на нара. Шотландски пуловер, два чифта чорапи, четка за зъби, други дреболии.

— Ъхъ — промърмори Басмача, който вече беше успял да си седне на мястото. Ясно беше, че нещата на Саруханов са му безнадеждно малки. — Егати смотаняка, нямам никаква аванта от него.

— Що не пробваме дали е девствено арменчето? — каза един.

— Неее… Ти, Чума, както щеш, а аз не си падам по черните, много са им космати задниците.

— Е, кво, баровец, пльока ли ти халката? — надигна се Чумата от мястото си.

Саруханов се разтрепера. Той почти не се съмняваше, че тези типове ще го убият, длъжни са да го убият, получили са разрешение или даже заповед да го убият. Но ако при това и го насилят… Ставаше същото, за което той преди час говореше в кабинета на следователя. На ти сега лазарет.

И Сергей без да размисля, взе решение. Нека го убият, но няма да позволи да го правят на педал. Нека го убият първо.

Без да забелязва болката, той се изправи и се дръпна към вратата. Това беше единствената позиция, откъдето можеше да вижда всичко, което става в килията.

— Не се приближавай! — изхриптя той.

— Виж го ти девственика — „не се приближавай“! — проточи гъгниво Ситния. — Нашта мадам от Амстердам! Трябва да му смачкаме фасона.

Саруханов мълчаливо го пронизваше със съвсем черните си сега очи. Той се сви на топка, готов да се хвърли срещу всеки, който пристъпи пръв към него. Знаеше, че сега е готов на всичко — да удря, да избожда очи, да дере коси, да ръга в корема. Нека в началото да го пребият до смърт.

— Я, баровчето му нагло, здрав пердах му се пада — прокоментира мълчалият досега риж тип на около двайсет и пет години.

По лицата на четиримата се появи хазартно изражение. Очите им, които преди изглеждаха покрити сякаш с пелена, сега горяха. Стана интересно. Басмача пак се надигна от нара и тръгна срещу Саруханов. Той не изчака удара и с внезапна атака удари противника си в окото. Басмача само изохка, по скулата му потече кръв.

— А, така ли! — изръмжа той и гласът му повече приличаше на рев на ранено животно, отколкото на човешки. Той се стовари върху Саруханов и така го смаза под себе си, че сякаш наведнъж изпращяха всичките му кости.

„Край!“ — успя да помисли Сергей.

3.

Турецки рядко сънуваше, а може би просто не си спомняше сънищата си, когато скачаше сутрин от резкия звън на будилника, измиваше се набързо и тичаше натам, накъдето в този ден се налагаше.

И ето днес, когато нямаше будилник и значи можеше да спи колкото му душа иска, той сънуваше тревожни, разпокъсани сънища. Мяркаха му се президентът, Слава Грязнов, Меркулов. После кой знае защо се появи чистачката от Московската градска прокуратура. Мойсеев назидателно говореше: „Това, Саша, е истински валутен заговор. Шшттт! Чуваш ли?“ Изскърца вратата, чу се някакво шумолене. Турецки едва се набута в някаква тясна цепнатина и приведен започна да тича на зигзаг между дърветата, отзад се чуваха тежки стъпки, отмерени, но все по-силни, тържествуващ глас крещеше: „Аха, падна ли ни!“ Някой го догонваше, той бягаше, макар сам да не разбираше от кого. Този някой все повече се приближаваше… И изведнъж всичко свърши. Жив беше, стъпките изчезнаха, той лежеше по гръб някъде на зелена ливада и над него се бе свело прекрасно женско лице. Татяна. Таня.

— Татяна, Таня — зашепна Турецки.

— Как си? — чу се познат глас.

Турецки отвори очи. Лежеше на болничното легло. Цялото тяло го болеше, особено го мъчеше рамото. И над него наистина се беше свело едно лице — лицето на Татяна Бурмеева.

— Това сън ли е? — попита Турецки.

— Едва ли — отвърна Таня. — На мен лично досега не ми се е присънвала болница.

— Чудесно! Не, не че не ти се е присънвала болница, а че си дошла.

— Не се наложи да вървя много — усмихна се Таня. — Качих се един етаж по-горе и направих няколко крачки по коридора. Ние сме съседи.

Турецки се опита да се надигне на лакът, но рамото го проряза с такава болка, че той се намръщи и се отпусна обратно на възглавницата. Таня го гледаше с очи, изпълнени със състрадание. Сега съвсем не приличаше на онази студена и непристъпна красавица, с която Турецки беше говорил само преди няколко дни. Тя беше станала друга — някак по-мека, добра, отзивчива. И при това съвсем не беше престанала да бъде красива, напротив. На Турецки му се прииска да я прегърне, да я притисне към себе си и да не я пуска никога, никога.

— Таня — само успя да каже той.

Тя протегна ръка и нежно докосна лицето му. Той целуна крайчетата на пръстите й.

— Никога не съм мислила, че следователят може да бъде такъв… — замислено проговори Таня.

— Какъв?

— Такъв… като теб.

— Наведи се по-близо — помоли той.

Тя приседна на ръба на леглото и лицето й се склони над неговото. Той почувства как на челото му падна гъстата й коса и усети на устните си вкуса на нейните.

— Какво е това! — чу се до тях сърдит глас. Татяна отскочи и Турецки видя на вратата дежурната сестра. — Намерили с какво да се занимават в болницата! Тук е военнополева хирургия!

Татяна смутено гледаше сестрата, а Турецки кой знае защо само се разсмя.

— Именно. Не е пансион за благородни девици и дори не е инфекциозна болница.

— Е, аз си тръгвам — каза Таня.

— Пак ела — помоли Турецки, — моля те.

4.

Саруханов, колкото и да е странно, не чувстваше болка. Усещането беше такова, сякаш ритат, блъскат и удрят по чувал с пясък, макар да разбираше, че този чувал е собственото му тяло.

Внезапно той падна назад. Опората, на която беше опрял гръб, изчезна. Саруханов изведнъж разбра, че очите му са затворени. Той се опита да ги отвори, но всичко бе закрито от червена пелена и той пак ги затвори. Сякаш през памук чу мърморене:

— Ти него малко-малко го убивай! Ай, колко нехубаво!

— Млък, куко, ще ти избия пломбите! — разнесе се ревът на Басмача.

— Не трябва плаши Керим. Керим много плашен — прозвуча отговорът.

После повлякоха Саруханов за краката, влачиха го дълго, сетне той усети как някой го плиска със студена вода по лицето. Той пак опита да отвори очи — червената пелена малко се разсея. Над него се наведе лицето на надзирателя Керим.

— Жив си — констатира той. — И къде дявам тебе сега? В лазарета ли?

— Не трябва в лазарета — изхриптя Саруханов. — Там все едно ще ме пребият.

— Кой? — попита Керим.

— Който трябва. Казвах аз на следователя.

— Ай-яй — промърмори Керим, — лазарет ти трябва, а не бива. Старата килия ще те затворя, там няма никой. Ще лежиш, няма да умреш, нали?

— Ще се опитам.

— Само тихо-тихо стъпва — предупреди го Керим. — Мълчи. Сам да не чуваш стъпките си. Нека мислят, че си умрял.

За щастие не се наложи да вървят много. Керим отвори вратата и Саруханов се озова в своята единична килия, същата, която напусна съвсем неотдавна. Колко родна и спокойна му се стори тя сега!

Той легна на койката. Сега започна да го боли цялото тяло. Шокът беше минал. Много го болеше, при това не външно, а някъде вътре. „Смазаха ми гадовете всички чаркове. Сигурно ще умра — спокойно помисли Саруханов. — Но пък не им се дадох.“