Фридрих Незнански
Грешката на президента (24)

Глава седма
Сблъсък

1.

Твърде опасно бе да се говори по телефона и Вадим Дроздов се понесе в кола с виеща сирена към блока, където живееше Вячеслав Грязнов и към който от другите краища на Москва вече бързаха Турецки и Романова.

— Значи така — Александра Ивановна решително загаси цигарата си в пепелника, — аз ще осигуря съдействието на КАТ. От тази страна гадости няма да има.

— Слушай, Вадим — каза Турецки, — аз мисля да пуснем чичото половин час по-рано. Това не би трябвало да предизвика подозрения — какво ли не става, може самолетът да е долетял по-рано.

— Не, вие както искате, но аз няма да подложа чичо си под куршумите — отряза Слава. — Президентът си е президент, а на мен родният чичо ми е по-скъп.

Възцари се тежко мълчание. Макар всички събрали се в кухнята на Грязнов отдавна да очакваха поредното покушение, никой не знаеше кога и как ще се случи. Всеки разбираше, че целият им план се изчерпваше засега единствено с решимостта да направят нещо, да спасят някак президента. Но само това не стигаше. Трябваше да провокират все още неизвестния противник към сериозни действия, а после да го обезвредят веднъж завинаги.

— Доколкото разбирам, възложена ми е много важна мисия — внезапно се раздаде силен глас някъде отзад.

Турецки се огледа и трепна от изненада. Точно пред него стоеше самият президент.

— Чичо Гриша — каза Грязнов, — ти забрави ли какво се разбрахме? Да си беше седял там и да си гледаш телевизора.

— Гледах — започна да се оправдава Григорий Иванович. На лицето му се появи виновно изражение и илюзията, че в стаята е влязъл руският президент веднага изчезна. — Обаче вие така викахте, че щях да ви чуя и със запушени уши.

Той се поизпъчи и пак заговори с „държавнически“ глас:

— Готов съм да служа на своя народ!

— За какво говориш, чичо Гриша? — уморено попита Слава Грязнов.

— За същото — гръмогласно продължи Григорий Иванович. — Цял живот съм служил на родината. Не успях да воювам заради непълнолетие, но и в мирно време служех добросъвестно. И сега, щом родината ме зове…

— Успокой се! — Слава умолително погледна чичо си. — Не си на самодейно представление. Запази си таланта за сцената.

— Не говоря за сцената!

Григорий Иванович внезапно замахна и тежкият му юмрук удари така по масата, че чак чашите в бюфета задрънчаха.

— Аз съм офицер от Съветската армия! И съм готов да поема всякакъв риск. Накратко — Григорий Иванович се обърна към Дроздов, — готов съм. Кога трябва да тръгнем?

— Сега — късо отвърна Дроздов.

— Чичо Гриша! — отчаяно възкликна Грязнов. — Ти си откачил. Та това е опасно! Можеш да загинеш.

— Готов съм — с достойнство повтори Григорий Иванович.

— Е какво, това променя нещата — мрачно забеляза Романова. — Значи предлагам такъв ход: пътят от летището до това място е двадесет, двайсет и пет минути. Появяваме се там точно в разчетеното за кацане време. И неутрализираме цялата тая компания. До появяването на президента там трябва да е тихо и кротко като в божиите градини. Това е в общи линии. В детайли сега ще се уговорим. Става ли?

— А ще успеем ли за двадесет минути? Че току-виж приближава президентският кортеж, а там — пукотевица.

— Трябва да успеем. Прекалено рано също не бива да се появяваме.

— Вадим, говори ли с Купавин?

— Да, той веднага загря. Каза, че ще излезе от гаража по график и след половин час ще звънне на заместника си, уж го е стегнало сърцето, и ще го помоли да го дублира. В седемнайсет нула-нула аз отивам при Купавин и му съобщавам къде ще се срещнем и другите детайли. По телефона не бива — опасно е. Така че времето ни за планиране е страшно малко — не повече от час.

— И така, с какво разполагаме? Като президентски кортеж — не повече от пет-шест коли.

— Аз предлагам да се приближим откъм летището. Челната кола и „президентската“ си пробиват път и като отминат засадата, веднага спират. А останалите набиват спирачки малко преди нея и за всеки случай блокират с колите пътя откъм летището. Личният състав се разпръска като ветрило, за да не се измъкне никой. И точно в този момент някой трябва да дойде откъм Москва. Но кой? Малко са ни наличните силици.

— Не се безпокойте за това. А отдавна се договорих с Глебов от Висшата школа на милицията за всеки случай: да вдигне по учебна тревога една рота.

— Че каква е ползата от тези курсанти?

— Не ги подценявай. Момчетата са обучени, умеят да действат по команда. Ще ги подсиля с още някой. Не наши, не от милицията. Имам си скрит НЗ10: екип за бързо реагиране от десет човека. Като искаш да оцелееш, щеш не щеш, се изхитряш — подбирала съм ги от различните отделения за всеки случай. Всички са ергени, но малко пият. От опит знам: за час ще ги събера. Проверено е. И въобще — трябва ни повече видимост. А така, като пристигнат три „Урала“, ще вдигнат шум, и всичко ще е наред.

— На думи като песен…

— Ама пилците се броят наесен — продължи Романова. — Помня, момчета, помня за всички препятствия! Помня! Но нима имаме друг изход. Нищо, ще се оправим.

— Но в такъв случай чичо Гриша не е нужен. Стига и президентската кола — започна Грязнов-младши.

— Ти какво, племеннико, май съвсем ме отписа при старите пръдльовци? Ние тук само разсъждаваме — всичко е просто и чичо не е нужен, а там може да се окажат корави типове, кой знае как ще се обърнат нещата на място!

— Та нали и аз затова…

— Стига, не опявай. Казах, че идвам, значи идвам — и точка.

3.

Президентският самолет долетя от Кемерово малко по-рано, отколкото беше планирано. Такива неголеми промени в разписанието бяха нормални, много е трудно да се изчисли кацането до минута и никой не се вълнуваше. Президентът и придружаващите го знаеха, че отрядът от спецохраната ще бъде на летището значително по-рано от планираното време, така че нямаше причини за тревога. Никой не се и вълнуваше. Само държавният глава усети изведнъж някакво тревожно чувство. Кой знае защо той си спомни разтревоженото лице на племенника Женя, който го уверяваше, че тогава в Ню Йорк са подменили шишенцето с тонусин. Той не повярва съвсем на племенника и помоли Шилов да направи анализ на препарата. Оказа се, че всичко се е случило по съвсем естествени причини, той е поел прекалено голяма доза и затова са се появили странични ефекти. Лекарството все още е ново, непроверено… Така че не е имало никакъв зъл умисъл. Разбира се, добре, че Женя се оказа там и успя да му бие нужната инжекция…

Самолетът направи кръг над военното летище Митяево и колесниците му докоснаха земята. След няколко минути спря.

Президентът слезе по стълбичката.

В този момент се върна полковник Сухих и докладва, че колата сега ще дойде, но ще я кара не Купавин, а другият не по-малко опитен шофьор.

И пак нещо тревожно пробяга някъде вътре в него. Президентът се чувстваше спокоен само с Николай Фомич, който го возеше вече няколко години.

Те бяха попадали заедно в различни премеждия. А наскоро само майсторството на Купавин спаси живота и на двама им. Тогава, на Рубльовското шосе. Неприятният спомен накара президента да въздъхне тежко. „Нима тогава пак е било…“ — помисли той. Но Шилов отново го успокои, като обясни, че е било някаква случайност. И все пак не му беше спокойно на душата.

Руският държавен глава седна по навик отдясно на задната седалка, до него се настаниха двамата бодигардове. Отпред заработиха двигателите на съпровождащите коли и лимузината, в която се намираше руският президент, плавно потегли.

Автомобилът се движеше меко, но бързо. Президентът не знаеше, че на десет минути път пред тях се движи с кортеж същата кола, в която седи приличащ на него като две капки вода висок едър мъж с посивели коси. Между двете коли имаше само една разлика — предната се управляваше от Николай Фомич Купавин. Той беше отделен от пътниците с преграда от бронирано стъкло и сега, без да се обръща, виждаше в огледалото за обратно виждане седналите отзад. До двойника на президента бяха Вадим Дроздов и преоблеченият в униформа на спецохраната Саша Турецки.

Вадим успя лесно да убеди Николай Фомич да участва в това рисковано дело — старият шофьор не само беше чувал за покушенията, но и самият беше попаднал в едно от тях. Ако не беше той, всичко можеше да свърши доста по-печално.

— Не се ли боиш? — попита го Турецки.

— Купавин никога не се е боял от нищо — забеляза шофьорът.

Той се извърна от пътниците, няколко секунди се вглежда в пътя пред себе си, където се движеше новичкият милиционерски мерцедес, в който седяха Слава Грязнов и отряд милиционери. Колоната затваряха три коли с верните на Дроздов хора от спецохраната.

Турецки погледна часовника си.

— Сега трябва да каца вече.

— Ще им покажем на тия боклуци къде зимуват раците — измърмори Купавин.

Колата се приближаваше към мястото, където според сведенията на Вадим Дроздов, беше засадата. Предната кола намали.

— По дяволите — процеди през зъби Дроздов, — не бива да губим скорост.

Отпред се появи знак „Внимание: опасни завои“. Седящите в колата леко се поклатиха надясно, после наляво. Внезапно отпред избухна нещо ярко, после се разнесоха пукащи звуци и затварящите колоната коли плавно намалиха: засега всичко вървеше според плана. Турецки за пореден път включи радиотелефона.

— Урал, Урал, започна се.

— Разбрах ви — отзова се гласът на Романова, — ние не сме толкова пъргави, но след три минути идваме.

Изведнъж челната кола рязко изпищя със спирачките, фаровете й осветиха някакъв запорожец, който беше преградил пътя.

Николай Фомич, вместо да намали, натисна газта и рязко сви наляво с намерението да заобиколи препятствието и да се промъкне напред. Отпред отново пламна изстрел, всички в купето чуха удара на куршума по стъклото.

Отдясно за миг зърнаха спрелия мерцедес, но Николай Фомич уверено водеше колата напред и се изплъзваше.

Сега проблясванията се появиха отзад, стреляха на къси откоси. Колата изведнъж рязко поднесе надясно, после наляво. Николай Фомич не можеше да се справи с управлението — стреляха по гумите.

Президентската кола изскочи от шосето с пълна скорост и се понесе по полето, независимо че задните гуми бяха спукани.

Отпред внезапно изникнаха тъмните силуети на дървета. Всички в колата инстинктивно свиха глави между раменете си. Колата се блъсна в някакво дърво и смачка предницата си, която независимо че автомобилът беше брониран, не можа да издържи на силния удар.

— Григорий Иванович, бягайте в гората! — извика Турецки. Той се опита да отвори вратата, но не можа веднага, от удара тя беше заяла.

Първи от колата излезе Николай Фомич. Откъм шосето веднага пламна огън. Николай Фомич пристъпи неуверено напред, някак неестествено се извъртя и започна бавно да се свлича надолу.

— Излез и залегни! — изкомандва Дроздов.

Дясната врата така и не можа да се отвори. Седящият отляво Турецки се хвърли на земята направо от колата. Предателското осветление на купето се включваше автоматично при отварянето на вратите, затова Турецки веднага се претърколи в сянката и само с миг изпревари невидимия враг. Стреляха от пистолет със заглушител.

Турецки затича с прибежки срещу стрелящия. Беше тъмно и враговете нямаха никакви предимства. Те можеха да виждат тичащия Турецки не по-зле, отколкото той тях. За миг Саша замря, като се опитваше да се ориентира по звука. Отначало всичко беше тихо, после недалеч отпред под нечий крак изпука клонка. Турецки тихо се просна на земята, пистолетът вече беше в ръката му. Врагът, без да се досеща, че той вече е съвсем наблизо, направи още няколко крачки и сега беше почти до него.

Откъм шосето долитаха изстрели, викове, ругатни. Но Турецки нямаше време да се вслушва какво става там. Цялото му внимание се съсредоточи върху тъмнеещата на няколко крачки от него фигура. Очите му вече привикнаха към тъмнината, той успя да хване на мушка силуета на фона на малко по-светлото небе. Изстрелът беше сполучлив.

— Дроздов! Чисто е!

Но той вече и сам беше съобразил, че се е появила секундна пауза и двамата с чичото изскочиха от колата.

Отляво ръмжаха двигателите на камионите.

„Идат на помощ!“ — успя да помисли радостно Турецки, но ликуването му веднага изчезна: отдясно също се чу рев на мотори, виждаха се и фаровете на стремително приближаващи се коли. Дроздов съобрази секунда по-бързо.

— Григорий! Бягай в гората! — Той блъсна чичото, а сам се хвърли към звука от автоматните изстрели.

Турецки тичаше зад него почти без да изостава. Но да преодолееш в пълна тъмнина сто метра по прогизналия край на гората не беше толкова просто.

Колите, които дойдоха отдясно, спряха на около триста метра от основната схватка. Там кой знае защо също започна стрелба. „Президентският кортеж? Рано е! Или още една тяхна група? Или все пак е президентът?“ Турецки сви надясно и почти излезе на шосето точно до злополучния запорожец. Тук вече нямаше никой. Отляво се дочуваха непрекъснати автоматни откоси, отдясно беше по-тихо, но главните събития протичаха точно там.

По асфалта се тичаше вече съвсем леко, но неочакван откос застави Турецки да се хвърли на земята. „Дявол да го вземе! Какво става? — трескаво мислеше той. — Нима някой от нашите ни е предал?“ Той пак скочи, но пробяга само десетина крачки: с поредното просвяткване на изстрелите мигновено остра болка проряза рамото му. Саша се препъна, полетя напред по инерция и докато падаше, успя да съобрази, че е лявата ръка, значи може да стреля. И в този момент главата му рязко се блъсна в нещо твърдо и всичко изчезна.