Фридрих Незнански
Грешката на президента (19)

Глава втора
Защитникът на Белия дом

1.

Ако жената на Бурмеев беше друга, Турецки едва ли би я разпитвал отново и отново, но той всеки път измисляше нови дребни въпроси, на които можеше да отговори само Татяна. Затова някак от само себе си се получаваше, че той я посещаваше ако не всекидневно, то в краен случай през ден. Охраната пред стаята на Бурмеева впрочем скоро беше свалена.

Всъщност Турецки не научи нищо принципно ново от Татяна. Тя му разказа как е участвала в конкурса „Московска красавица“ и как не влязла даже във финала.

— Там е истинска мафия — разказваше тя. — Ако не преспиш с когото трябва, дори да си София Лорен на млади години, нямаш никакъв шанс. — Тя помълча. — Пак там се запознах с Леонид.

— Но той е имал семейство — предпазливо започна Турецки. — Жена, син…

— Да бяхте я видели! — подсмихна се Татяна. — Съвсем не му подхождаше. Както си е била, така и си остана жена на прост инженер. Нито може да се облече, нито да се държи както подобава. Така че всичко стана съвсем закономерно.

Турецки беше малко засегнат от отношението на Татяна към жената, чието място беше заела. В думите й като че ли нямаше презрение, но липсваше каквото и да е съчувствие. Предметът си бе изживял времето — хвърляй го.

— Но вие нали знаехте, че той е женен — продължи Турецки.

— Да — кимна Татяна.

— И не ви ли притесняваше това?

— А защо да ме притеснява? Преди всичко — нали той искаше да се омъжи за мен.

— А вие не искахте ли?

— Аз просто се съгласих.

Турецки и сам не знаеше защо го вълнуваше този разговор. Нали той нито за секунда не допускаше, че може да се раздели с Ирина.

— Между другото неговата Нина се уреди прекрасно — наруши мълчанието Татяна. — Няма защо да я жали човек. Първо Леонид й направи много хубав апартамент, а това лято изобщо ги пресели в чужбина.

— В чужбина?

— В Австрия. Не се учудвайте — усмихна се Татяна, — там прилична къща е по-евтина, отколкото апартамент в Москва. Така че тя има собствена къща, а синът й ходи в добро училище. Леонид не ги е захвърлил на произвола на съдбата.

— Знаете ли адреса им? — попита Турецки.

Татяна поклати глава:

— Не. Не съм се интересувала.

— Татяна — изведнъж каза Турецки, — защо Леонид реши да прати семейството си, бившето си семейство — веднага се поправи той, — в чужбина? Може би се е страхувал от нещо? Например че може да отвлекат сина му? — Турецки си спомни хипотезата на Шведов, че банкерите са шантажирани от група рекетьори.

— Той не беше забъркан в нищо — сви рамене Татяна. — В никакви спекулации…

Турецки погледна в очите й и отново — за кой ли път вече! — беше поразен: откъде се е взела на света такава жена.

2.

— Привет на служителите от правозащитните органи — Григорий Иванович посрещна племенника си така, сякаш предварително знаеше за идването му, макар Грязнов поради конспиративни съображения да беше дошъл внезапно, като се стараеше да не използва телеграфа, още повече телефона. Цялата операция се провеждаше в пълна тайна, така че никой, освен Дроздов, Меркулов и Саша Турецки нямаше представа защо бившият майор от милицията, а сега шеф на частна детективска агенция, внезапно взе отпуска „по семейни причини“ и изчезна от Москва.

Когато видя преди няколко секунди чичо си, който се появи иззад къщата в тъмно яке и малка плетена шапчица, Слава за миг се обърка. Той, разбира се, си даваше сметка, че родният му чичо Гриша прилича на сегашния президент, но въпреки това първото впечатление бе просто потресаващо. Григорий Иванович беше заприличал на президента много повече, отколкото преди — в неговия глас, интонацията, походката се бяха появили нови черти, свойствени на този, на когото подражаваше.

Разбира се, като се вгледа внимателно, той забеляза разликата — носът имаше малко по-различна форма, а и изражението в очите на чичо Гриша все пак не беше президентското. В тях струеше нещо простовато, някаква палава хлапашка радост: виждаш ли как хубаво го правя.

— Влизай, какво стоиш! — каза пак с „държавнически“ глас Григорий Иванович. — Сега ще викна моята Фаина да сложи бързо масата. Е, какво те води при нас в Приморието? Защо не се обади? Щяхме да се приготвим тук за посрещането на високия гост. Можеше да ти представим пиеса. А сега кого да събереш? Кой заминал във Владик, кой в Кавалерово. Ти сигурно от сто години не си ходил на театър?

— Че откъде време за театър, чичо? — махна с ръка Слава.

— Там е работата — кимна Григорий Иванович. — Живеете в столицата, а каква полза? Никъде не ходите. Аз например съм бил в Москва само три пъти, но обходих всичките театри. Даже в Болшой театър попаднах.

— А аз никога не съм бил там — призна си Грязнов. — Нямам време да вися на опашка за билети, а да ги купувам на черно пет пъти по-скъпо, не мога.

— Виждаш ли, поне при нас в Олга щеше да се приобщиш към високото изкуство.

Григорий Иванович свали шапчицата, метна на закачалката якето си и като приглади леко пред огледалото косата си и изпъна рамене, се изправи пред своя племенник.

— А у нас върви пиесата „Август 91-ва“ с мен в главната роля. Между другото, радва се на голям успех. Показвахме я в Кавалерово, в Чугуевка, в Яр, представихме я в ловното стопанство. Та там — чичо му самодоволно се усмихна — ми подариха тази шапка.

Той извади от шкафа красива шапка от норка и тържествено я продемонстрира пред племенника си. Слава не можеше да отрече, че шапката наистина е разкошна.

— И на истинския президент би стояла добре — гордо каза чичото. Той въздъхна: — А аз така и не съм я слагал още. Къде да я нося? Няма да ходя с нея из нашата Олга я! Все си мисля да я надяна, като отида във Владик.

— Знаеш ли, чичо Гриша — предпазливо започна Слава, — може и да ти се отвори възможност да поносиш тази шапка. Дошъл съм при теб по работа. Има едно предложение. Само те моля, да си остане строго между нас. Ти си военен човек, няма нужда да ти обяснявам за държавната тайна. Ако се съгласиш — добре, ако не искаш, договаряме се така — между нас не е имало никакъв разговор. Просто съм дошъл да навестя чичо си. Отдавна не съм те виждал, домиляло ми е.

— Говори де, какво има, не ме мъчи?! — нетърпеливо попита Григорий Иванович, като продължаваше да държи в ръце своята разкошна шапка.

3.

Слава Грязнов не се съмняваше в Григорий Иванович, той добре познаваше своя чичо, който, ако се бе родил преди двеста години, непременно щеше да бъде авантюрист. Слава разбираше това и не се опитваше да скрие, че забърква роднината си в много опасно приключение, което може да свърши не само с покушение срещу живота на Григорий Иванович, но и с гибелта му.

— Да не мислиш, че един офицер ще се уплаши от опасността! — с гръмоподобен глас възкликна чичо Гриша. — За кого ме вземаш?!

Той явно вече влизаше в образа от пиесата „Август 91-ва“, която беше написал в съавторство с учителката по литература и един журналист от вестник „Победа“, който излизаше в съседния район (Олгински район поради своята малочисленост нямаше собствен вестник).

— Добре, чичо Гриша, тогава да тръгваме още днес. Всяка минута е скъпа.

— Какво да кажа на Зина… — обърка се Григорий Иванович и веднага престана да прилича на президента.

— Аз ще поговоря с нея — каза Слава. — Ще й кажа, че изпълняваш важна задача.

— Не, не — махна с ръка Григорий Иванович, — тя ще се вкопчи в мен с мъртва хватка, докато не й разправя всичко. Ти по-добре й кажи — той се замисли, — че вие там в Москва сте решили да развивате художествената самодейност в милицията и ме каните значи като консултант. Чули сте в столицата за нашите олгински успехи и сте решили да ме повикате в Москва за укрепването на самодейния театър.

— Е, това е някак… — неуверено започна Грязнов — неправдоподобно.

— Много даже е правдоподобно. Знам какво говоря — заяви чичо Гриша и пак заприлича на президента.

4.

Григорий Иванович зае величествена поза, прокашля се и внезапно с гръмък, почти тръбен глас започна да декламира:

— О, руски хора, цял народ

въстана яростно и гордо.

Ще браним нашия Бял дом

безстрашно, искрено и твърдо!

Гекапечисти, треперете!

Не ще се покори Москва!

А вий, защитници, крепете се,

към вас обръщам се сега…

И така нататък, цели триста шестдесет и осем стиха, без да се броят прозаичните откъси.

— А аз го научих за една нощ — гордо забеляза чичо Гриша.

Грязнов искаше да каже нещо, но Григорий Иванович го прекъсна:

— Това е от нашата пиеса, сигурно вече разбра. Монолозите в стихове, диалозите в проза — както е при Шекспир. Ти май си мислеше, че там при вас е съчинена… Нали си го мислеше, признай си? Знам ви аз, московчаните, смятате, че освен в Москва никъде никой не може да напише нищо.

— Съвсем не, чичо Гриша… — измърмори Слава. — Аз въобще…

— Знам, знам, не отричай. Аз вас, московчаните, ви виждам като на длан. — Той самодоволно се ухили и после отново зае същата важна поза. — А сега идва при мен К. и ми казва: „Вие, като руски президент, трябва да мислите за своята безопасност. Свързахме се с американското посолство. Там всичко е подготвено да ви посрещнат. Целият свят е с нас“. И тук аз, президентът на свободна Русия, като чувам това, му казвам: „Ти казваш, целият свят е с нас. Защо да бягам тогава? А помисли ли за народа? Какво ще каже той, когато разбере, че пълководецът, лидерът е избягал? И къде? В американското посолство? Не, не. Не идвай при мен с подобни думи!“

Слава, който много се интересуваше от президента в този момент, но не откъм тая страна, пак искаше да каже нещо за работата, но чичо Гриша беше дотолкова упоен от своето изкуство, че въобще не желаеше да го прекъсват — той беше готов да играе до безкрай, щом се е появил слушател.

— Е, тук ще пропусна малко. Предлагат ми да мина по подземен тунел под Москва-река и да изляза при хотел „Украйна“ на другия бряг… Това е почти същото, аха, ето какво ще прочета: обръщение към патриарха. Между впрочем то е дословно, дума по дума, както Той го е написал: „Случи се въпиещо беззаконие — група високопоставени корумпирани партократи извърши антиконституционен държавен преврат. Погазена е не само нашата държавност, не само прохождащата демокрация. Погазена е свободата на гражданския избор. Над страната е надвиснал мракът на беззаконие и произвол!!!“ — Чичото произнесе последните думи, размахвайки юмрук във въздуха.

Всичко това кой знае защо напомни на Слава Грязнов някаква древногръцка трагедия, която с крайчеца на окото си беше зърнал по телевизията.

— И тук влиза Ростропович! — изрева чичото.

За щастие на Слава вратата наистина се отвори и на прага застана леля Зина.

— Какво си се разкрещял, президенте — заяде го тя. — Ти самият на чия страна беше?

— Обаче никога не съм уважавал Язов^[1] — с достойнство парира удара чичо Гриша.