Фридрих Незнански
Грешката на президента (15)

Глава тринадесета
Шевченко и Станиславски

1.

— Ама че работа, Александра Ивановна! — започна още от вратата капитан Сивич.

— Чакай, поеми си дъх — спря го Романова. — И ние имаме за теб добри новини. Люба — повика тя секретарката си, — направи, моля те, чай. Ще стигнат ли за всички чашките?

— Сега бих пийнал и нещо по-силничко. — Василий Василиевич огледа събралите се в кабинета на Романова за поредната оперативка. — Е, ще минем и с чай.

— Намериха убиеца на Карапетян — съобщи Романова. — Криел се в Калуга при свои земляци. И сега Анатолий Фьодорович се разправя с него.

— Мълчи гадът — забеляза Шведов.

— Сашка, и ти би трябвало да го разпиташ — обърна се Романова към Турецки. — Банкер е все пак.

— Какъв банкер е той? — намеси се в разговора началникът на втори отдел в МУР подполковник Нелюбин. — Ако той е банкер, аз съм президентът на САЩ! Само табелата му е такава. А реално — шантаж. Случаят е ясен.

— Ако догадките не се потвърдят с факти, случаят не може да е ясен — забеляза Мойсеев, който като криминолог и законник, не можеше да се съгласи с такива заявления.

— Не знам — поклати глава Сивич. — Аз добивам съвсем друго впечатление.

2.

Веднага след разговора с Шевченко в болницата капитан Сивич отиде в следствения арест при Станиславски. Той напълно потвърди показанията на Шевченко. Оня ден Хамик не им дал и копейка, че и ги заплашил на това отгоре да скандалджийстват по-здраво, иначе ще ги изрита на майната им. Не им се искало да се махат от топлата квартира. Но и тормозът нещо не се получавал — нямали настроение. И през нощта, някъде след полунощ, Шурка Шевченко отишъл при Хамик да проси пари за водка.

Когато се приближил до входа, той видял, че край паркираната до блока кола се мотае някакъв мъж. Шурка дори се учудил — намерил време да се занимава с ремонти — наоколо мрак, очите могат да ти извадят. А впрочем какво ли му влиза в работата…

Той влязъл във входа и веднага разбрал, че не е дошъл в подходящо време. Хамик стоял на стълбището и диво се карал със своя приятел, друг арменец, който живеел на долния етаж. Шевченко изчакал известно време, но скандалът не затихвал. Тогава Шевченко разсъдил, че в такова настроение от Хамик не може да се очаква нищо хубаво, и решил да се върне вкъщи — на улица „Милников“.

Те поседели с Витка, изпили ментето и опитали да се скарат. Но нямали вдъхновение. Витка се разстроил и започнал да кълне всичко на света — Хамик, Шурка, себе си, своята съдба и проваления живот.

В края на краищата той поискал Шевченко да направи още един опит. Шурка се заинатил и тогава те отишли заедно, макар че обикновено връзката с Хамик поддържал именно Шевченко.

Като завили в двора, те чули как някой излязъл от входа. На слабата светлина от уличната лампа ясно разпознали набитата фигура на Карапетян. Той отишъл до колата си.

— Хамик! — извикал Шевченко.

Да тичат след много дни непробудно пиянство те не можели. И това ги спасило.

Без да обръща внимание на виковете им, Хамик отворил вратата на колата, седнал вътре, запалил двигателя и потеглил.

И тогава колата се превърнала в ярко огнено кълбо. Шевченко и Станиславски били още доста далеч и се отървали само с уплаха.

Потресени, те се върнали вкъщи. Преброили парите си, Шура поровил из кухнята и намерил в шкафчето на Серьожа Ройберг смачкана хилядарка. Отишли при денонощно работеща барака и купили пак менте. Изпили го. И тогава започнало всичко.

Шурка разказал на Витка, че е видял мъж, който се мотаел край колата.

— Това е колата на приятелчето на Хамик, с което се караха — казал Станиславски.

— Не, аз оня го знам! — отвърнал Шурка. — Оня беше друг.

И тук събутилниците загрели, че са видели как лепват бомба на колата. А по-нататък като се започнало! Станиславски искал Шевченко веднага да отиде в милицията. Шевченко се дърпал и тогава Станиславски, чиято гражданска съвест се пробудила вероятно под действието на ментето, започнал да го нарича „отстъпник“, „боклук“ и още кой знае защо „фабрикант“ и „лайнократ“. Но когато стигнал до това, че Шевченко е „продал съветския народ на мафията“, той не издържал. Сбили се — вече наистина точно както искал от тях Хамик. И боят свършил трагично.

— Кого е видял той там? Белези? — попита Нелюбин.

— Кавказец? — прокарваше своята линия Шведов.

— Шевченко мълчи. Иска да се прекрати следствието срещу Станиславски, дори написа заявление, че няма претенции към него и сам си е виновен за всичко — обясни Сивич.

— Виж ги ти — един за всички, всички за един — подсмихна се Романова. — Е какво пък, щом е така, може и да го прекратим. Гледай какви принципни хора имало още у нас. А ти чу ли, Саша? — обърна се тя към Турецки, сякаш изразът „принципни хора“ нещо й напомни. — Меркулов май се е върнал в Москва.

3.

Меркулов се прибра в Москва едва предната вечер. Той още беше съвсем потънал в своите казански дела и продължаваше да мисли за „аверчетата“, които държаха в ръцете си цели заводи и фабрики на територията на Казахстан, когато в кабинета му влетя раздърпаният Турецки.

— Константин Дмитриевич — извика той от вратата, — трябва да поговорим!

— Саша, да не те гонят? — поинтересува се Меркулов. — Нещо ми се виждаш поразчорлен.

— Как да не съм, да знаеш какви неща стават тук — отвърна Турецки.

— По принцип вярно — съгласи се Меркулов. — Да не са взривили пак някой банкер?

Турецки се приближи до Меркулов и каза тихо и сериозно:

— Константин Дмитриевич, вярвам ви като на себе си. Трябва да се направи нещо. Страната е заплашена от хаос, разбирате ли? Някой иска да грабне властта.

— По-тихо, Саша — каза Меркулов. — Да не си празнувал нещо вчера? Някак странен си днес.

— Константин Дмитриевич, говоря сериозно. Обади ми се един приятел от училище, той сега е в спецохраната.

— Що за спецохрана е тая? Да не е при Корсиков? В службата за охрана на президента?

— Не, Корсиков е президентската охрана, като милицията да речем. А той е при Шилов в спецохраната, това е нещо като кремълското КГБ. Та той ми разказа, че срещу президента вече е имало няколко покушения.

Меркулов само поклати глава:

— Ако е сериозно, защо викаш тогава? Ето, Шура Романова не се доверява на никой от своите сътрудници без изключение и аз между другото натам отивам. Такива времена дойдоха…

Турецки запали цигара и започна подробно да излага всичко, което беше научил току-що от Дроздов.

4.

— Отвратително — каза Меркулов, когато изслуша разказа на Турецки. — А какво е показала експертизата?

— Каквото трябва. Че освен тонусин в таблетките е имало някакъв много силен алерген, забравих му името, но не е там работата — каза Турецки.

— Не е — съгласи се Меркулов и продължи мисълта си: — А в това, как е попаднал там.

Двамата замълчаха. Турецки и Меркулов се познаваха отдавна, още от времето, когато след завършването на института младият и зелен Турецки попадна като стажант в Московската градска прокуратура при Меркулов — тогава още старши следовател. И сега нямаше нужда да говорят, и двамата мислеха за едно и също. Да подмени лекарството, което редовно взема президентът, може само човек, който общува отблизо с него. Някой от своите. Фаина Петровна? Едва ли. Тя самата едва не стана жертва на новото покушение. Значи не е имала и представа за опасността, която е представлявало безобидното на пръв поглед хапче тонусин. Остава да е някой от охраната.

— Между другото — попита Меркулов — началникът на спецохраната Шилов бил ли е в самолета?

— Не, нямало го е. И полетът е бил подготвен от неговия заместник — полковник Руденко — уверено отговори Турецки. — Вадим спомена за това. Но в самолета старши по звание е бил самият той. Затова именно той е допуснал лекаря до президента. И върху него е лежала отговорността за този полет.

— Така че в случай на нещо… — започна Меркулов.

— Щеше да отгърми пръв.

— Красива картинка се получава.

— Това още не е всичко, Константин Дмитриевич — продължи Турецки. — Само час след кацането е бил нападнат лекарят, племенникът на жената на президента.

5.

— Едно не мога да разбера, Саша, защо Точилин е повярвал на Дроздов? — поклати глава Меркулов, когато Саша свърши. — Къде е гаранцията, че най-старшият от охраната не е изработил тоя номер? Аз бих си помисли десет пъти отначало.

— Вярно, Константин Дмитриевич — съгласи се Турецки. — Но нали именно Дроздов го е пуснал до президента, за да направи инжекцията. Ако той самият е подготвил акцията, за нищо на света не би го пуснал.

— Може би, може би — поклати глава Меркулов.

— А Точилин след три дни направил анализ на таблетките тонусин в своята лаборатория. Той знаел, че се води голяма игра и ще се опитат да му попречат, затова и подменил две хапчета тонусин с други — взети от личната аптечка на президента в жилището му. И ги сложил в куфарчето, което нарочно натъпкал със стари документи, никому ненужни хартийки. Въобще постъпил грамотно.

— Кой още знае за резултатите от анализа и изобщо за цялата тази история? — замислено попита Меркулов.

— Резултатите са известни само на Точилин и Дроздов, ако не смятаме нас двамата, Константин Дмитриевич — отговори Турецки.

И Турецки, и Меркулов разбираха, че се е създало повече от сериозно положение. Три отчаяни покушения срещу президента не бяха успели всеки път поради чиста случайност. Последния път, над Атлантика, неговите врагове бяха действали на сигурно. Ако в правителствения самолет не се бе озовал Женя Точилин със своите американски лекарства, ако не беше решителността на Дроздов, който не се уплаши да поеме голямата отговорност, в лишената внезапно от президент Русия безусловно щеше да настъпи пълна дестабилизация.

— Те са внедрили свои хора даже в спецохраната. Някой е подменил тези хапчета.

— Да, Константин Дмитриевич, тук не можеш да се оправиш без половин литър. Направо ти иде да се обърнеш към агенцията на Грязнов. Може пък тези шерлокхолмсовци да ни помогнат с нещо?

— Ти сериозно ли говориш, Саша?

— Ами не, шегувам се.