Фридрих Незнански
Грешката на президента (12)

Глава десета
Покушение номер три

1.

Турецки реши да повърви към прокуратурата донякъде пеша. Искаше му се да го лъхне чист въздух, сякаш това, което научи от Вадик Дроздов, му пречеше да диша.

Той бродеше по улица „Николска“, която съвсем доскоро се наричаше „25 октомври“ (Турецки още не беше успял да свикне с новото й име). Покрай него нанякъде бързаха хора, търговците се суетяха около сергиите си, на които беше подредена стоката, хората купуваха и продаваха, модно облечени дами, излюпили се от скъпи западни коли, ходеха с важен вид от магазин в магазин, и никой от тях не знаеше каква заплаха е надвиснала над страната.

И наистина картината, която му обрисува старият училищен приятел, беше чудовищна по своята правдивост. Турецки веднага повярва на това, което му разказа Дроздов. Накратко смисълът се свеждаше до това.

От известно време срещу президента на Русия бяха извършени няколко покушения. Само случайността го спаси по време на полета до Испания. Тогава в личния му самолет, който, разбира се, се проверява най-старателно преди всеки полет, внезапно отказа електрооборудването. Теоретически това би могло да свърши с взрив във въздуха и тогава гибелта на президента и всички с него би се оказала неминуема. За щастие опитният екипаж успя навреме да изясни причината за нередностите и да оправи ситуацията. Но все пак се наложи да извършат кацане на малко летище, непригодено за приемането на големи машини, и в резултат на прекалено резкия сблъсък на самолета със земята руският президент си повреди гръбнака и се наложи да му правят спешна операция в Испания.

„Те се надяваха ако не да го унищожат, поне да го превърнат в инвалид, прикован към леглото или инвалидния стол — си спомни Турецки думите на Вадик Дроздов. — Но номерът не мина. Президентът удивително бързо си възвърна предишната форма.“ Обаче Дроздов още тогава беше настроен подозрително от факта, че според официалната версия аварията в самолета е била поради някакви технически причини и виновникът така и не бил открит. Всъщност не го и търсили.

Дроздов, а след него и Турецки бяха сигурни, че ако нещо подобно се беше случило с американския президент, с Горбачов или, не дай си боже, с Брежнев, щяха да разглобят самолета винтче по винтче, но да изровят точната причина за аварията и да намерят виновните. В този случай не беше сторено нищо подобно.

Измина известно време и съвсем неотдавна, буквално преди две седмици, стана нов и не по-малко странен случай. Президентът се връщаше от извънградската си резиденция по Рубльовското шосе. Колата се управляваше този ден от един от най-опитните шофьори — Николай Фомич Купавин, водач с най-висока квалификация, возил навремето премиера Павлов, Рижков, а веднъж и самата Нанси Рейгън, когато тя изрази желание да разгледа заедно с Раиса Максимовна Новодевичия манастир. Изобщо Николай Фомич беше изключително надежден човек, а за изправността на президентската кола няма какво да се говори — проверяват я почти по същия начин като самолета.

Струва ли си да се казва, че по цялото трасе, където минава президентът, катаджиите спират движението, така че вероятността от сблъсък с друг автомобил е практически нулева. И въпреки това сблъсъкът станал. На Кутузовски проспект, почти веднага след Триумфалната арка, от противоположната страна внезапно изникнала неизвестно откъде появила се волга без номера. Неизвестната волга преминала неочаквано и с най-висока скорост в насрещното движение точно в лентата, където идвал президентският „Линкълн“. Съдбата на държавния глава се решавала не от секунди, а от съставните им части.

За щастие реакцията на Купавин била мигновена. Разбирайки, че не може да избегне сблъсъка, той рязко завил вляво. Волгата се опитала да повтори маньовъра му, за да предизвика челен удар, но не й стигнало време и тя се врязала в десния калник на президентската кола.

Ударът бил чудовищен, очевидно сивата волга се движела с не по-малко от сто и петдесет километра в час. Цялата лява част от купето на волгата била смазана. Ако Купавин се беше объркал и за секунда, той щеше да бъде смачкан от изкорубилите се части на купето и никакви колани не биха му помогнали. А колата, изгубила управление, щеше да се превърне просто в килия за смъртници за всички, които се намирали вътре — за самия държавен глава и за седящия отзад бодигард.

— Разбираш ли — обясни на Турецки Вадим, след като забеляза недоумяващия му поглед, — обикновено президентът и другите членове на правителството седят сами в колите си, а охраната пътува в други автомобили — отпред и отзад. Но след Испания ние решихме да усилим охраната и едно от нашите момчета сега задължително стои до президента. Това, разбира се, не е много удобно за него, но нищо не може да се направи.

„Златна верига“ — спомни си Турецки израза на Татяна Бурмеева.

— Тогава все пак те пострадаха — продължи разказа си Вадим Дроздов. — Раздруса ги както следва. Ако не бяха коланите, които те закопчават по наше настояване дори на задната седалка, и на двамата не им мърдаше мозъчно сътресение. В най-добрия случай. Това си беше съвсем истинско покушение. Добре планирано и организирано. И гледай какъв малшанс — пак не намериха виновните. Шофьорът на сивата волга загина, а мъртвите, както знаеш, не са много приказливи.

— Я стига! — възмути се Турецки. — А милицията и ФСК^[1] не можаха ли да установят самоличността му? Извинявай, ама това вече е някаква фантастика.

— Представи си — отвърна Вадим — неизвестен маниак в неизвестно откъде взела се кола… Сякаш е изникнал направо от въздуха.

— Да, тук намирисва на високите етажи — поклати глава Турецки.

— Именно — потвърди Дроздов. — Толкова високи, че всеки опит да се обърнеш в тази същата ФСК или при вас, в правоохранителните органи, ще стане моментално известен. Така ми се струва. Ето затова реших да ти разкажа всичко, ако използвам думите ти, като на частен детектив.

— Значи две покушения за една година?

— Три, Саша, три покушения.

Турецки вече се приближаваше към „Театрална“ и се канеше да продължи към прокуратурата, но внезапно рязко се обърна и тръгна в друга посока.

2.

— Ох, Саша, не ми говори за тези войски от спецохраната — раздразнено махна с ръка Романова. — Развъдиха си разни войски. Малко са им армията, милицията и частите на КГБ…

— ФСК — поправи я Турецки.

— Все един дол дренки!

— Шура, ти си официално лице.

— Добре, ФСК — с необичайна за нея покорност се съгласи Александра Ивановна. — Но ти си спомни, сега имаме тая президентска охрана, спецназ, спецпраз, и тия спецвойски, които на никого не се подчиняват. Обаче и това им се стори малко — появиха се още и някакви войски за държавна охрана. Направо и дяволът ще се оплете! Ти още ли не си чул за тях? Пак се подчиняват само на своя собствен маршал или какъв си имат там. Дай им да развъждат генерали. Кажи, Сашка, колко силови структури може да има в страната, а?

— Шура, съвършено съгласен съм с теб изобщо и въобще — усмихна се Турецки, когато видя искрения гняв на началничката на МУР, — но сега не става дума за това. Спецвойски има и ние сме длъжни да се съобразяваме с този факт. Въпросът е друг: какво конкретно би могло да направи твоето подразделение, Александра Ивановна, за да осигури безопасността на президента на Русия?

— Милицията ли имаш предвид? — Шура погледна в упор Турецки. — Сам знаеш, че практически нищо. Той си има своя президентска охрана, за какво изобщо ги храни? Докато всички се конкурират кой по-добре го пази, него ще го очистят. Но милиционерската команда не я канят в техния многобой, страхуват се, че ще им вземем хляба, така че обобщавам: не можем да си пъхнем там носа нито официално, нито полуофициално. А и сигурно все вътрешни хора пакостят.

Турецки не се и съмняваше в отговора на Романова. Ако се говори сериозно, то в последните години милицията стана безпомощна не само заради невиждания ръст на престъпността и не само за това, че вместо единичните престъпници се появиха бандитски групировки. На Романова й се струваше, че срастването на държавните структури с престъпните е станало толкова обичайно явление, че всяко действие срещу тях е предварително обречено на провал. А и в самата милиция, защо да крием, имаше немалко корумпирани кадри, като се започне от простите квартални милиционери или оперативни служители и се свърши с най-високите чинове.

Известно време седяха мълчаливо. Турецки пушеше и нервно тръскаше пепелта от цигарата си направо на пода. Романова, която за пореден път беше отказала цигарите, за да се отвлече с нещо, барабанеше с пръсти по бюрото.

Всички разбираха, че е безсмислено да се обръщат към милицията, към прокуратурата, към службата за охрана на президента, към войските на ФСК. Бандитският октопод така е разпрострял пипалата си, че едва ли биха могли да предприемат нещо, което да остане тайна за него.

Телефонът върху бюрото на Романова иззвъня. Тя вдигна слушалката и натисна вилката: звъненето й пречеше да мисли. Но телефонът пак зазвъня със същата настойчивост. Романова неохотно го вдигна:

— Да! — изрева тя, вместо „Началникът на МУР слуша“, което се изискваше по устав от нея.

Но след няколко секунди изразът на лицето й малко се смекчи:

— Съвсем не, Валентин, засега нищо ново. Установиха самоличността му — някой си Сергей Тотосович Саруханов. Да. Не, засега не са го открили. Какво? А на теб защо ти е? Какво? Ама ти си се побъркал с тая мафия! Разбира се, веднага ще те информирам.

— Нелюбин — кратко обясни тя, след като остави слушалката. — Интересува се как вървят нещата с „датския принц“.

— Принц ли? — учуди се Турецки, който трескаво започна да си припомня, че май преди няколко години застреляха краля на Швеция. Но какво отношение може да има Московската криминална към това?

Романова накратко го въведе в нещата:

— Имаше тук един Хамлет Карапетян, дребен спекулант с жилища. Взривиха го в кола. Шведов, както разбрах, подозира, че тези момчета са свързани с мафията, която премахва банкерите. Нелюбин е на същото мнение. Той води сега при нас организираната престъпност. Началник е на РУОП^[2].

— А ти какво мислиш?

— Засега нищо — отсече Романова. — Като намерим заподозрения по случая Карапетян, тогава и ще поговорим. — Тя въздъхна. — Само че не можем да го открием. Направо ми иде да пусна подире му Славка Грязнов! Във всички криминалета частните детективи се оказват по-умни от ченгетата.

— Грязнов? — замислено повтори Турецки. — Той какво, ще разпраща из цялата страна хората си ли? Скъпо ще му излезе. Но ти много навреме ми напомни за Грязнов, Александра Ивановна. Хрумна ми една нестандартна мисъл.

3.

Слава Грязнов не много отдавна напусна милицията и основа частна детективска агенция. Отначало приятелите му от милицията се отнасяха към това начинание доста скептично — Шерлок Холмс се извъди, видиш ли. Но сега много от тях гледаха с известна завист прекрасното оборудване и екипировка на хората от агенция „Глория“.

Агенцията на Грязнов се занимаваше с най-различни случаи, основно издирване на изчезнали и проследяване. Така че предложението на Романова да се обърнат към Слава не беше чак толкова безсмислено — агенция „Глория“ имаше добре организирана мрежа от информатори и детективи с едно съществено предимство — много от тях засега бяха успели да останат в сянка.

Но всичко това струваше пари и то големи, а Грязнов не можеше да разчита на държавния бюджет. Затова, като знаеше, че Слава никога няма да й откаже, Романова можеше да се обърне към него само заради много важен случай, а убийството на дребния мошеник Карапетян не спадаше към този вид.