Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (75)

2.

Малкото заведение, където намираме временно убежище с Макаревич, не спада към процъфтяващите и шикозните, но вътре е топло и мирише на горещо кафе. Затова в сравнение с гнусотията на улицата капанчето ни се струва даже уютно.

Не мога да се стърпя, особено след разказа на Костя Меркулов как контраразузнавачите са завербували бъдещия му зет, и питам без ехидство, но и без съчувствие:

— Как са успехите ви на Източния фронт?

Потънал в размисъл как по-ловко да зададе въпросите си, Макаревич разсеяно пита:

— За какво говорите?

— За Чечня естествено.

— Ааа — с видимо облекчение произнася Макаревич, — за щастие нямам отношение към това. Аз съм от отдела за външно контраразузнаване, а страната с името Чечня се отнася към вътрешните работи… Александър Борисович, кажете, моля ви, откъде взехте тази фамилия Кук?

Докато разбълниквам с малката лъжичка гъстото и напълно прилично на пръв поглед кафе в миниатюрната чашка, аз пресмятам какво ще изгубя, ако споделя с него информацията за Скворцов. Вероятно нищо. Това, което покойният искаше да скрие от всички, Грязнов го намери. Останалото да си делят другите.

— Честно казано, Юрий Николаевич, не бях сигурен, че това е фамилия. Би могло да бъде и прякор, и какво ли не още. Значи казвате — фамилия?

— Да.

— Да сте чували нещо за полковника от ГРУ Скворцов?

— Нещичко… с крайчеца на ухото. Той май умря?

— Да, от разрив на сърцето. Прекрасна смърт за офицер от разузнаването, нали?

След което ме досрамя от неуместното ми остроумничене и разказах на Макаревич за Скворцов всичко, което знаех и каквото ми съобщи Осинцев. Всичко, освен за дискетата от Одинцово.

— Благодаря за откровеността, Александър Борисович — съвсем искрено каза Макаревич. — Разбира се, ще бъде тежко да разговаряме с момчетата от ГРХ, но се налага. Струва си…

— Юрий Николаевич, не се причислявам към излишно любопитните хора, но все пак би било интересно да науча към какво откритие ви тласна думичката „кук“?

— Да ви кажа, значи пак да ви дам повод да се майтапите с контраразузнаването — невесело се усмихна Макаревич.

— Аз лично не настоявам да го кажете именно на мен, Юрий Николаевич. Ще ви пратим официално искане от генералния прокурор…

— Не си струва, не смятам да крия от вас. Дейвид Кук е суперагент на Централното разузнавателно управление.

— Страхотно! Тогава трябва да приберете за вашата разработка всички материали за Скворцов. Ако се окаже, че те са имали шушу-мушу на основата на взаимни интереси, то Главното разузнавателно управление силно ще си изгуби лицето, както казват китайците.

— Да, те ще се инатят с всички сили. А главното е, че основните герои няма как да ги попиташ вече.

— И какво, аборигените не успяха ли да изядат Кук? Да не е вече на почивка във Флорида?

Макаревич някак странно се усмихна:

— Искате ли да го видите?

— Защо не?

Той извади снимка от джоба си и ми я подаде.

Усмихващият се мъж в светъл летен костюм и широкопола шапка ми се видя познат. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах защо не го разпознах веднага — не бях виждал този човек никога усмихващ се, не бях го виждал жив. Наблюдавах го в моргата, където той се водеше под името Джон Керуд…

Когато се прибрах, първо се хвърлих към телефона и започнах да набирам номера на обидения ми Юрий Андриевски. Не знам дали ми се искаше да го шашна, или да го обидя още повече. Не, преди всичко щеше да бъде интересно да чуя реакцията му на тази новина.

Провървя ми. На петия сигнал в слушалката щракна и познатият приятен във всички отношения глас каза:

— Слушам ви.

— Добър ден, Юрий Владимирович!

— А, вие ли сте? — В гласа му нямаше и намек за радост, добре, че поне не затвори слушалката.

— Имате ли нещо ново за мен? — питам аз.

— Май не… Конкретизирайте въпроса си, моля ви!

— Ами все тоя фалшив миротворец Керуд ме занимава. Ако не заради него, значи заради вас е било нападението.

— Така ли смятате? Според вас момичетата само за оная работа ли бяха дошли?

— Там е бедата, че не успяхме да разпитаме никоя от тях. А вие поне знаете ли кой се е криел под фамилията Керуд?

— Защо ви интересува?

— Предполагам, че ще заинтересува вас, Юрий Николаевич…

— Няма нужда да дразните любопитството ми. Знам кой е бил Керуд?

— Защо не ми казахте?

— Нямаше оперативна необходимост. И досега няма.

— Нищо, Юрий Владимирович, отпуснете се, няма да ви подпитвам. Намериха се добри хора, казаха ми. Те и при вас ще дойдат да питат, какво сте решавали с господин Кук и с какво е бил вързан за вас полковникът от ГРУ Скворцов.

— Славно сте поработили, Турецки! — разсмя се Андриевски. — Но може да не ви стигнат нито времето, нито силите да претворите в живота своята версия.

— Каква версия?

— Не ви сдържа вас, двамата с Меркулов, да наклепате всичко, което някога е било под шапката на КГБ.

— Моля ви се, Юрий Владимирович! Вие определено имате мания за преследване. Само че ми се иска да разбера защо за вашите лудории с Кук се е наложило да плаща малката ви и глупавичка партньорка?

— За Мешчерякова ли говорите?

— Естествено.

— Не мисля, че ще успеете да я пришиете към делото. А и дело в края на краищата няма да има. Искате ли един съвет, Александър Борисович?

— Като бивш честен пионер, не се отказвам от никакви съвети.

— Вие ми харесвате, както ми харесват всички професионалисти. Това, което става сега, е непрофесионално, защото е некрасиво и непредсказуемо. На ваше място бих си взел отпуска и бих изчакал поредната руска тупурдия някъде далеч от градската суета.

— Благодаря. Може ли един въпрос?

— Само неутрален.

— Какво ще правите вие на ваше място?

— Ще изпълнявам заповедите на ръководството си.

— На Пермитин ли? — попитах аз, намеквайки за роднинските му връзки.

— Не само — сухо отвърна Андриевски и затвори.

Не мога да кажа, че останах доволен от разговора. Макар, откровено да си призная, нямам представа защо се обадих. Може би се надявах, че ще извадя от равновесие този юнак, лишен напълно от нормални човешки емоции. Някъде и в нещо той беше забъркан, но улики срещу него нямаше, а общуването с американски шпионин разузнавачът винаги може да обясни красиво и правдоподобно, та в края на краищата да се окаже, че Кук — това е днешният Щирлиц.

Оставаше ми май последната надежда — дискетата от Одинцово. Може там да е обяснението на всичко.

Кой е Скворцов? Объркан офицер с нещастен семеен живот, попаднал в умело поставените мрежи? Или умен, реално мислещ разузнавач, напипал нишките на глобален заговор и неуспял да доведе нещата докрай? Какво означава в неговата игра с някого думата „ангел“? Може би това не е просто ангел, нали в последната му бележка има още и буквата „Ф“. Ангел Ф? Какво може да е това? Какви думи започват с буквата „ф“?… Казват, че Пушкин много е обичал „фриволната“ литература. Глупости! Скворцов не е бил толкова ексцентричен, че да се сбогува с тоя свят с някое „фичка ви“… Фенер? Факт? Файл… Какво е файл? Файл, парола на файла — кодовата дума, която отключва записаната на дискетата информация.

Вдигам слушалката на вътрешния телефон, който ме свързва с Меркулов.

— Какво искаш? — пита той.

— Знаеш ли какво мисля, Костя, дали да не проверим като версия, още повече че не е трудно…

— Не ме затрупвай с обяснения! За какво става дума?

— За Скворцов — ясно като по устав докладвам аз. — Трябва да проверим дали е възможно „ангел“ да е кодът на файла в оная дискета.

— Вземай я и да вървим в компютърния център!