Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Девочка для шпиона, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Марин Гинев, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Момиче за шпионина
Преводач: Марин Гинев
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1997
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3390
История
- —Добавяне
А. Б. Турецки
1.
Поредният ми работен ден започна със запитването за братята Аслангирееви, което направих в картотеката на Московската криминална милиция. И странно, почти не се учудих, когато милиционерските статистици ми отговориха с телекс, че в компютърната база данни не фигурират господата Аслангирееви, а само някой си Асланбеков, който се е обесил отдавна в лагер и е останал в информационния масив единствено по недоглеждане на служителите. Да, пак нашата глупашка вяра във всемогъществото на компютърните технологии. Древното изкуство за заличаване на следите е неподвластно и на най-съвременните технологии. Преди имаше огромна, прашна, неудобна картотека. Всички я ругаеха, а един тарикат измъкваше от картотеката срещу скромно заплащане нечие богато досие и си го държеше вкъщи. Ако не го усетят — добре. А ако се вдигне шум — може незабелязано да го пъхне обратно. Съдиха този тип, но твърде малко му лепнаха — та той прикриваше най-големите бандити…
Пуснах до началника на криминалната милиция Савченко вежливо, но доста сухо писмо, в което питах: докога ще продължава бардакът в системата за отчет и контрол на престъпния контингент. Пратих го в яда си, макар да разбирах, че ние, несговорчивите, сме му като кост на гърлото и хич не му пука за моето послание.
Все пак един епизод от мрачния ми ден бе почти приятен, макар винаги да съм мислел, че ще е точно обратното. Позвъни ми Макаревич от Федералната служба за контраразузнаване и предложи среща на неутрална територия, с дъх на прясна бира. Грях, не грях — съгласих се.
Юрий се оказа невисок плешив мъж, с вид на хитрец.
— Чии шпиони са най-много сега у нас? — попитах го като начало. — Американските, немските или естонските?
— Руските — меланхолично отвърна той, докато издухваше пяната от халбата.
— Руските? Че какво правят те?
— Не ме разбрахте. Пълно е с хора, които са готови бързо, евтино и с мерак да продадат на Запада или Изтока някаква военна тайна. Но потенциалните предатели сега са много повече от държавните тайни. А при сегашното ни положение направо няма какво да се шпионира. Всичко е съсипано, системата на работа, която настройвахме толкова години, отиде по дяволите. Демонтираха чудовището КГБ, а в резултат — сега нямаме нито разузнаване, нито контраразузнаване, макар че това, което разграждаха, остана цяло. Старата „Лубянка“ с цялото й наказателно всемогъщество може да бъде възродена за денонощие. Докато там, където действително трябва да се работи, стават провал след провал…
— Може би защото преди шпионите се създаваха изкуствено?
Не ми се искаше да го провокирам, просто ми се стори, че приказва тези неща с някакъв умисъл, а не защото го боли.
— Съвсем не, при нас винаги са идвали истински, железни разузнавачи. А ние доста често успявахме да ги разобличим. Бедата сега е, че силовите министерства се врат в политиката. А политиката ни е кланова. Докато твоят и моят шеф са в един отбор, играем заедно. Само да се сдърпат, и започваме да си пъхаме пръти в колелата. Не е ли така?
Свих рамене:
— Не знам как е по върховете, но на мен най-често ми се е налагало в процеса на работата да пъхам пръти в колелата на всички страни. Макар досега политиката да не ми е влизала нито в хобитата, нито в професионалните интереси.
— Ако се съди по делото, с което сега се занимавате, отново сте се набутали в политиката — усмихна се контраразузнавачът.
— Може и да е така. Но не мислете, че изпадам във възторг от това.
— Не мисля.
Помълчахме малко, после Макаревич предпазливо каза:
— Струва ми се, че ако запазите предубеждението си към мен като към представител на определени органи, ще ни е трудно да работим заедно.
— Грешите, Юра, нямам предубеждения. Знам, че във всяко ведомство има хора и мръсници. Няма такава кантора, където седят само ангели. А задавам неприятни въпроси може би защото ми е трудно да работя. Трудно както никога.
— И при нас е същото, Александър Борисович. Имаме голям проблем. По-точно не съвсем при нас, а в разузнаването. Провалите тръгнаха верижно. В Америка и Канада разкриха около десетина нелегални агенти. Разбира се, това е главоболие първо на Службата за външно разузнаване. Но когато търсят Юдата в своите редици, а без такъв не е минало, то и нас привличат в работата. Така е било винаги. А сега се стигна дотам, шефът на разузнаването да заяви, че това е тяхна вътрешна работа. Впрочем в момента това ни е най-малката грижа. На преден план е Чечня. Константин Дмитриевич ми каза, че ви интересуват Аслангирееви. Така ли е?
— Общо взето, да. Но само във връзка с убийството на американеца и гражданката Мешчерякова.
— Ясно. Аслангирееви ги откупиха и ги закараха в Грозни. Знаете това, нали?
— Да.
— Руслан стана банкер. Както всичко при тях, банката на Руслан е полукриминална. Досега, доколкото ни е известно, той поддържаше финансово Дудаев. Но някои източници съобщават, че между тях са се появили разногласия по повод отношенията с Русия. Заради това сега Руслан си седи в Чечня, а Гена пътува насам-натам по маршрута Москва-Грозни и изпълнява отговорни задачи — най-вероятно закупува оръжие. Защото, да ви кажа, Александър Борисович, ние ще хлътнем там не на шега. И на първо място — контраразузнаването. Което и потвърждава моята мисъл за любовта на началствата към политическите игри. Там всеки момент ще избухне война…
Всички направо или с намеци говорят за предстоящата стрелба и ми развалят настроението. Понякога се хващам, че съм напълно съгласен с еснафската гледна точка: има само един начин да се потушат непрекъсващите от началото на перестройката конфликти в Кавказ. Да се оградим от тях с бодлива тел и тогава, оставени сами на себе си, те бързо ще се успокоят и ще се захванат да си изкарват хляба насъщен. Навярно това не е изход, но друг изход кой знае защо не могат да намерят вече почти десет години. Или не искат?