Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (3)

1.

— Ходом марш!

Неволно трепвам и вдигам глава от възглавницата на дивана. Не, тоя път за щастие заповедта не се отнася за мен. Отправена е към тригодишната ми дъщеря, която отдавна трябваше да мине през вечерните водни процедури и да скочи в кревата. Но тя е инат, макар че родителите й, струва ми се, никога не са били такива. Затова всички приспивания и събуждания на това кръглолико човече се превръщат в малки сражения.

— Виж как сладко спи татко! Ако си лягаш навреме, и ти ще пораснеш такава голяма и силна.

Бедното дете! Как ли ще бъде разочарована, когато след време разбере, че баща й е среден на ръст и на физическа кондиция. А за заплатата му даже не е удобно да говорим. Макар че разминаването между моята заплата и своите потребности тя ще почувства много по-рано.

Щерката ми в това време вкарва майка си в дискусия.

— Аха! Тате спи на дивана. И аз искам да спя на дивана или под масата — като кученце в колибка.

След тази тирада се възцарява заплашително мълчание.

Досещам се, че Ирина тайно се надява мъжът й Саша Турецки да напусне сладкия плен на дивана и да се докаже като строг и справедлив баща.

Обичам жена си и дъщеря си, освен това още не е установено чии гени са повлияли повече върху характера на това неудържимо дете, затова делим отговорността на две. Ставам от дивана, сграбчвам щастливо пищящата си щерка и я замъквам в банята, където се учим да си мием зъбите, като пръскаме вода и паста навсякъде из тясното помещение.

После действието се пренася в спалнята, където неуморимото хлапе играе даже със сянката си на стената, само и само да не спи. Баща й се опитва да й разказва, доколкото си спомня, приказката за Медената питка, но постоянно се унася в сладка дрямка и в най-добрия случай мърмори някакви глупости, а в най-лошия — започва тихичко да похърква.

И веднага се чува възмутен вик:

— Таате! Не заспивай, разказвай ми!

И бащата започва пак за кой ли път от същото място:

— … и вълкът казва: Медена питчице, ще те изям! Няма да ме изядеш, отвръща Медената питка, аз от бабата се спасих, от дядото избягах, че от теб ли, гражданино прокурор, няма да се измъкна… И се измъкна, бацилът му червеномутрест! Сега си кюта някъде на топло и се смее на „важнягата“^[1] Турецки. Нищо, както се казва, най-добре се смее този, който се смее последен…

Изплашено отварям очи и се опитвам да разбера дали говоря всичко това, или само го мисля. Поглеждам над възглавницата към креватчето на дъщеря ми — тя вече спи, победена най-после от умората.

Време е май и аз да спя. Днес се наложи да ставам в пет и половина, за да се редя на опашка за затвора. Докъде я докарахме! Навремето Хрушчов закри Таганския затвор — предвкусваше комунизма, когато ще отпадне необходимостта от такива заведения. А вместо комунизма дойде времето, когато следователят не може да припари до затвора. Налага се да ставаш рано, за да си запазиш ред за разпит. Закъснееш ли, ще чакаш пет часа. А днес не можех да чакам — бабичката Свидерска започна да „пее“, тоест да разказва цялата истина за извършеното престъпление.

Към частната собственост се отнасям, може да се каже, с разбиране. Но понякога заради нея нашите хора такива неща вършат!… Живели си две сестри, пораснали, омъжили се, а старата им майка си доизживявала дните в малък, но приличен апартамент в центъра. С помощта на дъщерите си успяла да го приватизира. След това, като й дошло времето, починала. Идеята на сестрите не била никак лоша: дават под наем за долари освободения апартамент и после делят наема. Обаче попаднали на една фирма с английско име и служители с нижненовгородски акцент. Фирмата им предложила да продадат апартамента за много добри пари — петстотин долара на квадратен метър. След това между сестрите сякаш минала черна котка. И ако Ковальови само се мръщели и избягвали конкретния разговор, то Свидерски искали да действат. Отначало те проучвали възможността да лапнат в своя полза целия мамин апартамент. Само че съдът е дълга и трудна история, а фирмата не иска и не може да чака. И тогава на Свидерски им хрумва дяволски план. Те поканват на гости Ковальови, за да решат, така да се каже, въпроса мъдро и по-любовно. След скромната почерпка Ковальови изведнъж ги наляга непреодолима дрямка. Когато и двамата съпрузи заспали, Свидерски ги удушили с въже за простиране. А какво да правят с труповете, решили с ужасяваща простота. Домакинът с помощта на брадвичка, трион и нож разфасовал телата в банята, отделял месото от костите и го занасял в легенче на жените в кухнята. Те прекарвали месото през мелачката, а каймата изхвърляли в тоалетната чиния. Костите Свидерски отнесъл на другия ден в чувал на градското сметище. Колко мръсотия се наложи да се прехвърли, докато притиснем убийците до стената! Днес им устроих очна ставка и Олга Свидерска каза на свекърва си, че още оная нощ е трябвало да смелят на кайма и дъртия й бъбрив език. Такива работи…

Започнах да оправям леглото си почти с трепет. Нима след някакви си пет минути ще дойде време за сладък сън?

Телефонът в коридора задрънча меко и тихо. Замрях с възглавницата в ръка. Ирина излезе от кухнята, вдигна телефона, поговори малко и без да окача слушалката, с мека стъпка тръгна към спалнята. Бавно и печално, сякаш завинаги се прощавах с нея, хвърлих възглавницата обратно на леглото.

Жена ми отвори вратата и шепнешком ме извика:

— Турецки, марш на телефона!

Излязох след нея в коридорчето, допрях слушалката до ухото си и измърморих:

— Да?

В слушалката се чу приглушено и малко смутено покашляне, което можеше да принадлежи само на един човек, заместник-главния прокурор Константин Дмитриевич Меркулов, моя учител и приятел. Трудно е да се каже дали неговият аристократизъм беше вроден или придобит, но ние го наричахме Княза още когато Костя работеше като следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.

— Саша, извини ме за бога, че те безпокоя. Ако зависеше от мен, отдавна да бях пратил дежурния следовател и да съм забравил…

— Какво се е случило?

— Имаме застрелян. Чужденец…

— Че сега такива колкото искаш!

Опитвам се вяло да се измъкна от необходимостта да се влача посред нощ на местопроизшествието, макар прекрасно да разбирам, че ако случаят е обикновен, Костя никога не би ме вдигнал от леглото. Нали за това има новаци — силни, енергични, мечтаещи за кариера.

— Американското посолство много се интересува, Саша — поясни Меркулов със скучния глас на много изморен човек.

— Американец значи? — уточних аз.

— Ами да. При това не кара помощи от Червения кръст, а дошъл да прави политика.

— За което може би си е и платил?

— Е, това ти ще изясняваш. А аз съм вече стар и беловлас…

— … и беден е домът ти^[2]! — почти машинално подхванах аз.

— За това, гражданино началник, сте прав както никога. Отцепвай, Саша, към нашата любима болница. Тялото е там. И за да не скучаеш, съм поканил Грязнов от криминалната милиция.

— Е, и на толкова съм благодарен…

Докато се приготвях и докато дойде изпратената от Меркулов патрулна кола, трупът на американеца вече бе препратен в моргата на „Болшой Пироговски“. Трябваше да чака там, докато традиционно печалните служители на Харон му докарат последния цинков дом, който беше съвсем възможно да е дори без раирания звезден флаг.

Печално, разбира се, но времето направи от мен циник и продължава да ме променя в тази насока. Понякога успявам да се сдържа и изливам сарказма си само в тесен кръг. Но невинаги ми се удава да дочакам подходящата минута. А пък като се изтърва и видя опулените очи на подследствения или още по-лошо — на началството… Ругая се сам, но късно — казана дума, хвърлен камък…

За тези десет и повече години, откакто се знаем, Слава Грязнов изгуби почти една трета от рижите си къдри. Онова, което му остана, потъмня, а на места се смени с мръсносиви валма. Но по длъжност той все така беше старши инспектор от криминалната милиция, старо печено ченге. И пагоните си бяха все същите — майорски…

Слава ми стиска ръката и веднага доказва, че едва ли ще ми отстъпи в областта на цинизма и топлата дружеска шега:

— Реакцията ви спрямо американците, господин съветник, е съвсем като на валутна курва!

— Е, момко! — вяло се браня аз. — Тая нощ ми се присъни Костя Петров. В сравнение с това твоите ехидства пет пари не чинят.

Слава скрива усмивката си и лекичко ме потупва с широката си длан по рамото:

— Не се разстройвай! Ще ти го пипна аз тоя тип…

— Ти ще го пипнеш — съгласявам се, — други пак ще го пуснат.

— Не мисли за това! Ти си свърши работата, хвана му спатиите. По-добре чуй какво ни е приготвила съдбата и веднага ще забравиш Костя. Та значи американският гражданин Джон Керуд, служител в Държавния департамент на САЩ, е убит с два куршума калибър 5,45 в тила…

— С автомат значи?

— Съвсем точно.

— И къде му е текнало да се подлага на куршумите?

— Точно това засега не се знае.

— А че е от Държавния департамент, знаеш, нали?

— Не ме прекъсвай, Турецки! Досега винаги си изслушвал другаря си! — примоли се Слава.

Кимам в знак на съгласие.

— Раненият американец е бил докаран в болницата от неизвестен мъж. Дежурният хирург и медицинската сестра дадоха показания, че засега неизвестният ни мъж е пристигнал с вносна кола, цвят металик — тъмен или сребрист. Хирургът хич не го бива по колите, сторило му се „Волво“, ама не е сигурен. Затова пък каза, че задното стъкло на колата го нямало. Сигурен беше, защото видял назъбените останки. Оня мъж бил видимо развълнуван, което, разбира се, е естествено. Но продиктувал уверено името, възрастта и гражданството на пострадалия. Значи познавали са се. Своето име шофьорът на волвото не съобщил, заминал си, без да изчака милицията, за да даде показания. Наистина, преди това той позвънил на някого по телефона. Докторът не помни с подробности за какво е бил разговорът, но чул все пак, че мъжът звънил на някакъв Едуард Генадиевич, а себе си нарекъл Юрий Андреевски или Андриевски… И знаеш ли кое е най-интересното? Първо ни се обадиха от болницата, а след половин час в дежурната стая телефонира самият началник на московската милиция. Изправи всички на нокти, защото му били звъннали от американското посолство и помолили да вземе мерки за издирването на служителя от Държавния департамент господин Керуд, който трябвало да се върне още преди два дни от Баку, където бил отлетял с миротворческа мисия. Господата от посолството били разтревожени, тъй като според техни сведения Керуд можело да бъде нападнат.

— Сякаш са му предрекли!

— Да.

Слава Грязнов беше обхванат от радостната възбуда на ловеца. Въобще не споделях ентусиазма му, по-скоро — обратното, и предчувствах голямо бачкане с непредвидим резултат. Като се има предвид личността на убития, следствието ще се наблюдава от всеки, който не го мързи, включително господин Жириновски. А това винаги е неприятно — да те притискат, да ти надничат зад рамото и вместо помощ — да получаваш само хокане. Но не исках да преча на Слава да се навива, защото разбирах: той гледа на това извънредно произшествие като на поредния шанс да оправи служебната си характеристика. Само дето подозирах, че надеждите му са напразни. Уморихме се да чакаме благодарност от силните на деня. Преките ни началници ценят не толкова работата, колкото майсторското въртене на езика. В смисъл на блюдолизничене, разбира се. Впрочем всичко се случва, току-виж Слава пипнал убиеца или убийците, а благодарните американци вземат, че ходатайстват за него пред генерала. Ако това стане, аз пръв ще вдигна за Слава чаша от нещо конфискувано и включено към следствените материали.

— Какво предлагаш? — попитах Грязнов, когато отидохме в моргата да видя убития американец. Гол и мъртъв, той не се различаваше от нашите покойници. Всъщност, за разлика от повечето наши правителствени чиновници приживе господин Керуд си е поддържал фигурата. Мускулест беше като морски пехотинец.

По стар навик Слава без малко да вдигне ръка, за да се почеше по темето, после някак рязко я свали, засече учудения ми поглед, смути се, но обясни:

— Чалдисвам се май, разбираш ли. Понякога се хващам, че ме е страх да си докосна косата — сякаш ще вземе да пада на кичури…

— Това е от възрастта… — започвам да го закачам, след като си го е изпросил, но една широка прозявка ме прекъсва по средата на думата и едва не ми изкълчва ченето.

След което желанието ми да се закачам изчезва. Спомням си, че, първо, това следствие, дето ми го хързулнаха, едва ли е подарък и, второ — аз съм глава на семейство на средна възраст, а всички порядъчни домошари в това време си седят вкъщи по чехли и зяпат някоя „Госпожа Съблазън“.

— Добре, карай по същество, Вячеслав — предлагам аз.

— Сега ще се обадя в дежурната да разбера дали в тая тиха вечер не е имало някъде престрелка. Както изглежда, работата е станала на улицата.

Той отиде в стаичката на дежурния санитар, където имаше телефон, а аз седнах на твърдия болничен диван, подпрях се на студената стена, боядисана до половината в тъмнозелено, и се опитах да подремна. Не ставаше, студът, макар и не много силен, проникваше под тънкия плат на палтото. По-рано предпочитах якетата, но откакто минах в категорията на шефовете, Костя Меркулов ме уговори да си купя палто: щото не върви значи следователят по делата от особена важност да се представя в яке, даже ако е свръхистинска канадка. Той знаеше какво говори. Откакто минах на костюми и палто, колегите започнаха да ме наричат Александър Борисович. Освен тези, на които, разбира се, аз не разреших (Меркулов, Грязнов, Мойсеев и Романова).

Слава се върна:

— Да вървим, драги ми господине.

— Къде?

— Стреляли са на Минското шосе. Преди два часа, с автомат.

Скоро бяхме на местопроизшествието.

Нормален участък от широката автомагистрала. Встрани жилищни блокове. От живеещите там за щастие никой не бе пострадал. Само един заблуден куршум влетял в кухнята на самотен пенсионер, но не засегнал нито него, нито покъщнината му.

Заледеният асфалт беше блестящ и хлъзгав. На някои места ледът пукаше и се чупеше под краката ни.

Слава пълзеше по шосето едва ли не на четири крака, аз също помагах, но за труда си бе възнаграден той.

— Саша, ела тук! Как мислиш, това лед ли е?

Той изсипа в дланта ми няколко прозрачни парченца, които въобще не искаха да се стопят. И не защото ръката ми беше измръзнала — това бяха парченца стъкло.

— Мислиш, че е от тях ли?

— Надявам се. Май трябва да извикаме експерта, а?

— Трябва.

От тая находка, както се казва, ни тръгна. Недалеч от стъкълцата открихме няколко гилзи. Слава прибра всичко, което намери под светлината на уличната лампа.

— Доколкото разбирам, гилзите са от „Калашников“.

— Съгласен съм.

— Само че не бяха там, където трябва — загрижено каза Грязнов.

— А къде трябваше? — свивайки се под пронизващия вятър, попитах аз.

— Ами виж — хирургът твърдеше, че задното стъкло на колата, с която докарали американеца, било разбито. Значи съвсем определено са стреляли отзад, може би по бягащата кола. А къде се е разпиляло стъклото?

За по-голяма убедителност Слава тропна с крак по хлъзгавия асфалтобетон и едва не падна.

— Ето тук! И колата е била в своята лента на движение, както и е редно. Защо тогава гилзите са отстрани?

Унило свих рамене.

— Не знам… Може би този, как беше, Андриевски, се е отбранявал?

Слава ме изгледа с уважение:

— Изглежда, ненапразно ви държат на служба, Александър Борисич! Я ела…

И ме повлече след себе си. Разделихме платното приблизително на три и като се прегънахме на два ката, бавно и несръчно започнахме да го обхождаме, вглеждайки се в мръсния асфалт.

Този път на мен ми провървя. Макар че намерих уликата съвсем случайно — настъпих с меката подметка на зимните си италиански боти нещо, което се търколи под крака ми. Наведох се и вдигнах жълтото цилиндърче, което мътно проблясваше на светлината на уличната лампа. От черната му вътрешност миришеше кисело на изгорял барут.

Грязнов се приближи и попита:

— Да не е гилза?

— Гилза — уточних аз.

След което като по заповед и двамата клекнахме, за да огледаме мястото до милиметър. Аз вдигнах още няколко гилзи, после Слава ме извика:

— Ела, само че внимателно да не го настъпиш!

— Какво намери?

Когато се приближих, той завря пръста си в асфалта отпред:

— Виждаш ли?

След като се взрях внимателно, забелязах, че върху ледената корица, която покриваше пътя със сивкаво фолио, тъмнее петно с неравни, размити очертания.

Двамата със Слава се спогледахме, той въздъхна, внимателно изстърга с нокът замръзналата повърхност на петното, разтри го между пръстите си и даже го помириса.

— Не е бензин, Александър Борисич, нито това, което си помислихте!

Аз изсумтях:

— Не ми приписвай професионалните си изкривявания, Слава! Кръв ли е?

Той кимна.

— Значи трябва да повикаме криминалните експерти.

— Вече идват — каза Слава и се огледа.

След няколко минути мястото, където бил смъртно ранен американецът, приличаше на снимачна площадка. Но ние със Слава не взехме участие в суетенето на специалистите от научно-техническия отдел. Отправихме се към „Петровка“ да се стоплим и да разучим резултата от разпита на живеещите в близките до мястото на престрелката блокове.