Фридрих Незнански
Момиче за шпионина (29)

4.

Заведението навярно имаше космическа надценка, защото от двадесет и пет масички бяха заети само четири. В ъгъла срещу вратата, на невисок подиум бяха разположени три масички, отделени една от друга и от общата зала с тежки плюшени завеси. В едно от тези сепарета в горда самота седеше мустакатият Коля и лениво чакаше клиенти. Ама че автопроститутка! — с весела злоба помисли Грязнов и решително се запъти към него.

Майсторът не беше казал истината — Коля не набиваше овнешко. Пиеше бира и замезваше със солени орехи и маслини. Обаче ако се съди по лъщящото му кръгло лице и пълната фигура, собственикът на сервиза здраво си похапваше тлъсто месо.

— Свободно ли е при вас? — попита Грязнов, като се приближи.

Коля го огледа изпитателно и бавно произнесе:

— Ако е по работа, сядай! Ако не ме познаваш — разкарай се на друга маса.

Слава седна срещу него, провери наличното по джобовете си и поръча халба бира и орехи.

През цялото време Коля го следеше изпод полупритворените си клепки и вероятно бърникането по джобовете, докато Грязнов даваше поръчката си, го разочарова — клиентът или беше беден, или скъперник.

Грязнов от своя страна, докато ровеше из джобовете си, се озърташе и се опитваше да разбере дали Коля е сам, или с охрана. Двама младежи седяха зад една много удобна за наблюдение на цялата зала масичка. Можеха да бъдат бодигардове, но защо тогава не реагираха на решителното приближаване на чужд човек към масата на боса? А може пък босът да държи пищов на коленете си? Добре, ще импровизираме в движение, реши Слава.

— Ако вие сте Коля, то тогава идвам при вас.

— Коля — безизразно, без интонация се отзова мъжът.

— Слава — влезе в тона му Грязнов.

— Какво искаш?

— Да ми стегнете мерцедеса.

— Какво по-точно?

— Елате да го видите!

— Ти не можеш ли да ми кажеш?

— Не му разбирам.

— А да караш можеш ли?

— Щом съм дошъл до Москва.

— Краден ли е?

— Колата ли? Неее…

— Какво работиш?

— Защо питаш? — наостри се привидно Грязнов.

— Моят сервиз е най-добрият в Москва. Струва скъпо. Видях те как търсиш дребни за бирата… Може да не ти стигнат парите.

— Просто сега нямам пари.

— За какво си дошъл тогава?

Слава се наведе през масата по-близо до лицето на Коля и с висок шепот попита:

— Пясък ще вземеш ли?

— Какъв пясък? — не разбра или се престори Коля.

Все тъй шепнешком Слава поясни:

— Идвам от рудниците… Златце… Чат ли си?

— Носиш ли го?

Коля вече не изглеждаше заспал.

— Нося малко.

— Покажи!

Грязнов се облегна на стола, отпи жадно от бирата си и поклати глава:

— Много си хитър! Аз да ти го покажа, а оная кука на бара да ме запомни и да ме изтропа! Че и ти можеш да го гепиш, знам ви аз вас. Ще свирнеш на твоите — ще ми извият ръцете на задника и ще ми обърнете хастара!

— Не се бой, ние сме честни партньори.

— Честните партньори Феликс Дзержински ги изпозастреля.

— Покажи ми го!

— Недей ръмжа, Коля! В колата е торбичката. Казвам ти — ела да я видиш!

— Ама че глупак! Ще ти дигнат бараката и отиде пясъкът!

— Там има само мостри, а кой ще я гепи моята кола — здраво е цапардосана.

— Добре, да вървим!

— Хайде! Не си обличай якето, веднага се връщаме да уговорим нещата. И още нещо, ако са ти тук ангелите-пазители, не ги вземай, може ли?

— Добре.

— Тръгваме тогава.

Грязнов с разкопчано палто тръгна към изхода, като въртеше на пръста си ключовете от колата. С крайчеца на окото си забеляза, че Коля се приближи към двамата младежи. Значи не са го подвели опитът и интуицията — пази си чеченецът животеца. Ето, сочи към прозореца да следят…

Слава се шмугна в колата, запали двигателя, отвори вратата, за да може Коля по-лесно да се вмъкне в купето. Намери някакъв вързоп, може и с боклук да беше, хвърли го на седалката и меко включи на скорост, без да сваля крака си от съединителя.

Коля се приближи и се наведе към отворената врата:

— Защо запали? Страхуваш ли се?

Слава изсумтя:

— Искам да пусна парното, че ще замръзнеш, докато я оглеждаш.

Коля се напъха в купето и протегна ръце към вързопчето:

— Тук ли?

— Аха.

Едновременно с това възклицание Грязнов хвана с една ръка Коля за яката и го дръпна към себе си. С другата ръка държеше кормилото, краката му върху педалите извършиха привичните манипулации: плавно отпускане на съединителя, натискане на газта…

Коля се катурна на седалката, част от таза и краката му останаха извън колата, а мерцедесът полетя напред, макар и с позволената скорост от 60 километра в час.

Слава сръчно го обискира, измъкна пистолета от джоба му и весело викна:

— Вмъквай се бързо, че ще ти останат краката на пътя!

Коля, вкопчил се за дръжката на ръчната спирачка, някак си се издърпа на предната седалка, пое си дъх и възкликна по-скоро обидено, отколкото злобно:

— Ти глупак ли си бе?

— Почти — съгласи се Грязнов.

Като дойде донякъде на себе си, Коля взе да рови за пистолета си.

— Машинката ти е у мен — успокои го, или напротив — озадачи го Грязнов. — Щото ти си човек нервен, ще вземеш да гърмиш, после ще съжаляваш.

— Защо го направи?

— Искам да те повозя. Че то само поправяш чуждите коли, сигурно изобщо не си се возил на мерцедес, а?

— Пфу — презрително изсумтя Коля и попита вече по-спокойно и делово: — От коя групировка си?

— Не съм от групировка. От фамилията съм.

— Май много си гледал „Октоподът“. За кого работиш?

— За Московската криминална милиция.

Коля тихо подсвирна, после почеса бузата си, сигурно бръсната заранта, но вече синееща от нова четина.

— Не съм набъркан по ваша линия.

— Сигурен ли си?

— Да.

Грязнов завиваше без никакъв ред от улица в улица, после се вмъкна в тясна, задънена уличка и спря до бордюра.

— Сега да си говорим предметно, Коля, и ако не си откровен като на изповед, ще ти лепна член двеста и осемнадесет, а докато се оправдаваш по него, някой друг Тенгиз ще ти прилапа топлото местенце. Сам знаеш, че хубавите места не стоят дълго без стопанин.

— Какво искаш да знаеш, шефе?

— Имаш ли кола?

— Защо?

— Забрави засега въпросителната интонация. Имаш ли…

— Да.

— Мерцедес, естествено?

— Защ… да.

— И къде си ходил с него преди два дни?

— Аз всеки ден си го карам.

— Питах те, къде си ходил преди два дни. Мога да ти освежа паметта: пътувал си извън града, возил си двама пътници, един ваш, а другият руснак. Къде ги закара?

— По-добре ме затваряй — каза Коля, като се нацупи, от което носът му щръкна още повече и стана ясно защо такъв охранен мъж носи прякора Лешояда. — Разбираш ли, шефе, за своите нищо няма да ти кажа.

— Интересува ме къде е руснакът. Исмат сигурно отдавна е в родните планини.

— Не мога да ти кажа.

Но гледаше към Грязнов със страх.

— Шубе те е да не те накаже Гена, а? — усмихна се Грязнов. — Сега не му е до теб, знаеш ли?

Коля кимна.

— Гледай да не се прекараш, драги! Искам от теб само мястото, където го закара. Не кажеш ли, се прибавя укриване на особено опасен престъпник и тогава има да лежиш до края на света. А докато чакаш съда, може още в Бутирския затвор да пукнеш. Схващаш ли?

Няколко минути Лешояда седеше мълчаливо, размисляше напрегнато, пресмяташе варианти. Той се досещаше, даже почти сигурно знаеше, че в родината скоро ще почне кървава баня. И тогава на никого няма да му е до дребните прегрешения на дребните риби. Пък и Исмат наистина е вече в Грозни, няма да го пипнат ченгетата…

— Закарах го в почивния дом „Горското езеро“.

— Къде е това?

— В Балашихински район.

— Е, най-после, драги! Хайде, бягай, че ще ти изветрее биричката.

Коля го погледна объркано, после съобрази, че трябва бодричко да изчезва, докато ченгето не е размислило.

Той излезе на тротоара, после все пак реши да рискува, наведе се и попита:

— Шефе, ще ми дадеш ли пистолета? Закъде съм без него!

— Браво бе! — възкликна Слава. — Може би и ключа от оръжейната да ти дам, а!