Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (31)

31.

Въпросът за личността на убития Алексей Дуганов се решаваше, колкото и да е странно, на разширено оперативно заседание при генералния прокурор. Току-що се бях върнал от Краснодар, оставяйки Семенихин на грижите на местното контраразузнаване, и междувременно установих, че неудостоените с внимание криминални кагебисти Чекалин и Тверитин, макар и да са получили условно по две години, са изпаднали от полезрението на краснодарската милиция и са изчезнали в неизвестна посока. Изведнъж почувствах, че най-после съм по следите на убийците на капитан Ратников, но на кого ли бяха притрябвали сега те!

На съвещанието, където, освен прокурора на Москва и нас присъстваше и Александра Романова заедно с Грязнов, мненията се разделиха. На първо място на всички им беше ясно, че след всеруската шумотевица по повод ликвидирането на легендарния Бейби би било трудно да признаем, че малко сме сбъркали. Освен това налице бяха уликите: кожено яке, пистолет „Макаров“, пушка „Маузер“ с прекрасен оптически мерник. В друг случай това би било достатъчно. Но оставаше свидетелството на Красавицата Марго, проблемите с биографията му и най-главното — този младеж от Тамбов по никакъв начин не можеше да бъде свързан с делото на капитан Ратников.

Разбира се, прокурорът на Москва настояваше, че е убит именно Бейби, а всички сложнотии с биографията му са само маскировъчна легенда, разработена от опитни специалисти. Костя Дяконов също защитаваше пълната идентичност на Бейби, но това беше разбираемо, тъй като именно с този арест бе свързан главозамайващият му успех. Милицията си мълчеше, макар Грязнов да подхвърли, че делото не е завършено, Дюк е още жив, а с него и целият „Съд на Народната съвест“. Мълчеше и Меркулов, което немалко ме озадачи. След връщането си от Краснодар успях да отскоча до него с новините по делото за убийството на Ратников, но това въобще не му направи впечатление. Излизаше, че главният съмняващ се оставам аз.

— Нека да размислим разумно — казах. — Можете ли да си представите Бейби, който седи вкъщи пред огледалото с яке и пистолет, а и си държи пушката в килера. Съгласете се, това е немислимо.

— Вие, Александър Борисович, вече сте си изградили образа на опитен и решителен убиец — забеляза с усмивка главният. — А той също е човек, също си има слабости. Не е успял да се отърве от пушката и я е захвърлил в килера.

— Именно — добави прокурорът на Москва. — Спомнете си Стукалов как се надуваше пред камерите.

— Бейби не е такъв — намеси се Грязнов.

— Освен това — аз вдигнах листа с прясна информация — от Тамбов ми съобщават, че когато Бейби тук, в Москва, е убивал Горелов и Натансон, Дуганов нееднократно е бил викан за разпит в градското управление на МВР. Естествено, възможно е да е летял до Москва с нощния самолет и да се е връщал със сутрешния, но Натансон е убит посред бял ден. Освен това там няма подходящи полети.

— Това са само предварителни сведения — забеляза Романова. — Може би той не е никакъв Дуганов. Очистили са Дуганов, като е пристигнал в столицата, и са работили с неговото име.

— Разпознат е по снимка, Александра Ивановна — забелязах аз с укор.

— Ти пък все едно не знаеш как става — измърмори тя. — Въобще не мога да разбера за какво спорите. Истински ли е Бейби или не — това не променя нещата! Следствието продължава.

— Момент, Александра Ивановна — спря я генералният. — Това променя нещата, бих казал, из основи. Така практически се разкриват… ъъ… — Той се опита да сметне наум и аз му подсказах:

— Четиринайсет убийства.

— Виждате ли? — каза той. — Триумф и възторг, може да се каже. Ами ако е обратното?

— Ако е обратното — направи равносметка Меркулов, — убили сме невинен човек.

Едва след това всички погледнаха Костя Дяконов и той силно се изчерви. Явно също беше разглеждал този вариант.

— Представяте ли си какво ще стане в пресата? — замислено каза прокурорът на Москва.

— Щом стана дума, разрешете и на мен да кажа — не издържа Грязнов. — Разбира се, минала работа, не може да се върне назад, но всичко беше прекалено припряно. Барети, стрелба… Защо не го проследихте, не установихте контактите му…

— Добре знаете за какъв престъпник ставаше дума! — нервно възкликна Дяконов. — Особено опасен! Вие самите нарисувахте образа на някакъв супермен, стрелящ с двете ръце и винаги резултатно. Какво проследяване, когато той можеше да изчезне във всеки момент!

— Какъв е смисълът да говорим сега — въздъхнах аз. — Аз също съм виновен, тръгнах да пътувам, разбирате ли… Ако бях тук, щях да намеря някаква адекватна форма на арест.

— Естествено, сега е лесно да се приказва — озъби се Костя Дяконов.

Прокурорът на Москва решително стана.

— Другарю генерален прокурор, протестирам. Тук се подготвя истинска обструкция на действията на моя подчинен. Считам, че той е действал правилно, и ще поддържам своята гледна точка на всички равнища.

— Седнете — укроти го генералният. — Никой нищо не подготвя, сам разбирате, че нещата не са толкова прости. Но фактът си е факт, не можем да признаем публично грешката си. Такава вълна ще се вдигне, че ще ни отнесе всички.

— Не разбирам — намесих се аз. — Да търся ли истинския Бейби, или да закривам делото?

Генералният шумно въздъхна и кимна решително.

— Търсете, Александър Борисович. Продължете следствието. А вие, другари — обърна се той към представителите на градската прокуратура, — продължавайте разследването по своя линия. Мисля, няма нужда да ви предупреждавам, че става дума за строго секретна служебна информация.

— Ще го споменете ли горе? — попита един от заместниците на генералния.

— Ами — сви той рамене. — Ще кажа, че все още имаме настойчиви следователи, които не се задоволяват с постигнатото. Това е, другари, не ви задържам повече.

Той все пак задържа Меркулов и аз останах в коридора да го изчакам. Дяконов се върна, приближи се към мен и каза обидено:

— Какво правиш с мен, Саша? Да ме вкараш в затвора ли искаш?

— Жив да си ми, Костя — усмихнах се приветливо. — Но ми е жал за младежа, той наистина няма нищо общо. Станал е жертва на служебното усърдие.

— Ами пистолетът! — възкликна Дяконов. — Ами пушката! Нищо общо!

— Постановка, Костя, груба постановка.

Той махна с ръка и си тръгна. Другият Костя, Меркулов, излезе от кабинета на шефа след петнайсет минути.

— Мен ли чакаш? — попита той.

— Да, бих искал да получа някои обяснения — казах аз. — Ти на чия страна си, Константин Дмитриевич?

— На страната на закона — отвърна той с усмивка, докато вървеше заедно с мен по коридора към кабинета си. — Просто ситуацията е цугцвангова — каквото и да направиш, губиш.

— Къде си се разбързал? — попитах, едва успявайки да го следвам.

— Да, извинявай — каза той. — Имам отговорна среща, между другото по нашето дело. — Утре ще ти разкажа всичко.

— Чакай, Костя — опитах се аз да го спра. — Трябва ми достъп до депутата Вадим Сергеевич Соснов. Как да се добера до него?

Костя се спря заинтересуван.

— А какво искаш от него?

— Искам да го разпитам по делото за убийството на капитан Ратников.

Костя помисли и разбиращо кимна.

— Добре, ще се опитам да ти помогна.

Той си тръгна бързо, а аз останах. Подозренията ми относно врастването му в корумпираната чиновническа система започваха да получават осезаеми доказателства.

В моя кабинет Грязнов подробно преразказваше на Лара драматургията на нашето съвещание. Лара го черпеше с кафе и той се беше размекнал.

— Секретна информация — започнах аз, вдигайки пръст.

— Току-що това си помислих — разбра ме Лара. — Имам приятелка в „Московски новини“, тя какъв репортаж би направила!

— Обади ли се на Серьожа? — попитах аз.

— Той се обади — отвърна Лара. — От управлението на МВР. Пука му на него за болничния режим, интересува го Бейби. Убеден е сто процента, че Бейби си е жив и здрав.

— Ако говорим в проценти — каза Грязнов, — аз бих оставил един-два за случайни съвпадения. Но действително е слаба работа!

— Защо мълча тогава? — попитах го с укор.

— Нали разбираш, действително не трябва да се вдига шум — каза Грязнов. — Направо ще ни погребат.

— Но нали е убит човек! — възкликна Лара.

Грязнов отпи от кафето си и кимна.

— Между другото, приятелката му е изчезнала някъде.

Набрах номера на майор Скачков.

— Николай Виталиевич — учтиво се обърнах към него, — пак е Турецки. Обещахте ми да погледнете за нашите момчета?

— Александър Борисович, драги — избуча Скачков недоволно, — тъкмо слизам от самолета, какво говорите! Но ще наредя.

— Знаете ли, аз също тъкмо слизам от самолета — казах. — Очаква се среща на върха и началството жадува да има козове в ръцете си. Помислих си, че и за вас ще е от полза, ако президентът научи за вашата оперативност.

Той изсумтя в слушалката.

— Добре, ще ви се обадя до един час.

Но за този един час събитията се развиваха непредсказуемо. От преминаващ товарен автомобил със закрита каросерия във вратата на федералната прокуратура бе произведен изстрел от гранатомет, който я направи на трески. Преди някой да успее да се опомни, камионът зави зад ъгъла и изчезна. След половин час го намериха наблизо, на територията на някакъв строеж. След още един час от факса на дежурния изпълзя хартия с думите: „Това е за Бейби. Поздрави от Дюк.“ Незабавно откриха пощенския клон, от който беше изпратен този прост факс и там съобщиха, че „честитката“ е била подадена от весел младеж в дънково облекло, който твърдял, че става дума за раждането на дете. Въпросът за идентифицирането на Бейби постепенно се изместваше от проблеми от първостепенна важност. Във всеки случай прокурорът на Москва не пропусна случая да ми се обади в кабинета и да изкаже съболезнованията си. Впрочем жертви нямаше.

Пак настана паника в органите на реда, патрулите бяха усилени, десетки подозрителни личности арестувани, бяха проведени редица хайки. Водещите на телевизионните новини говореха за начало на улични боеве. Веднага се обадих на вилата на съседите и предупредих жена си, че с мен и всички близки всичко е наред. Впрочем тя въпреки това нервничеше, като не пропусна случая да ми напомни колко е вредно това за нея.

Грязнов тръгна по следата като обучено гонче. Бързо се изясни откъде е откраднат камионът, по показанията на служителката от пощенския клон бе съставен фоторобот, десетки мобилизирани сътрудници на Московската криминална милиция и местните криминални отдели провеждаха обширни разпити на възможните свидетели. Намериха се хора, които бяха запомнили шофьора на камиона, пазачът на строежа бе видял престъпниците да се крият. По негови указания намерихме гранатомета във варела с дъждовна вода. Имаше и свидетели, забелязали от територията на строежа забързано да излизат двама души, единият от които в дънково облекло, и да се качват в спряла край пътя кола. Този с дънковото облекло дори радостно вдигнал ръка — затова го запомнили. После изровиха шофьора на задната кола — той беше запомнил няколко цифри. Това вече приличаше на нещо!

Никой не беше забелязал тази кола в близост до пощенския клон, но по описанието младежът с дънковото облекло можеше да бъде разпознат със стопроцентова сигурност. Това беше Дюк и милицията вече се приближаваше към него.

— Да, не е Бейби — повтаряше Грязнов като заклинание.

Огромният списък коли, даден от ДАИ^[1], бързо се топеше в резултат на оперативната проверка. Отпадаха коли от други марки, с друг цвят, намиращи се в ремонт, излезли извън града, стоящи в гаражи и прочие. Собствениците на останалите минаваха през ситото на проверката. Някой от тях, Дюк или шофьорът му, се предполагаше да е собственик на колата. Лично аз не бях убеден в това и бях склонен да предположа, че колата е открадната, но Грязнов твърдеше, че за такава работа крадената кола не става.

И което е най-учудващото, той се оказа прав. Бях до него в дежурната, когато той посочи с пръст едно име на екрана.

— Виж! — възкликна той.

Не го разбрах веднага.

— Какво? — попитах аз.

— Прочети това име — трескаво настоя той.

— Дукелски Юрий Кирилович — прочетох аз и съобразих: — Господи, Слава, та това е Дюк! Взел си е прякора от инициалите!

Грязнов не можеше да говори, само кимна тържествуващо.

— Но това е невъзможно — казах аз. — Кой постъпва така? Та това противоречи на всички закони на конспирацията!

— Той е! — отхвърли съмненията ми Грязнов. — Вземи попитай Лара, ще ти разкаже всичко за Дюк. Той е самонадеян, Саша! И това ще го погуби!

Моментално бе отворено досието на гражданина Дукелски и съмненията ми започнаха да отпадат сами. Той беше бивш петобоец, майстор на спорта, не работеше никъде, но живееше нашироко. Беше казал на кварталния инспектор, че охранява складове за стока, но тази информация така и не беше проверена. Привечер имахме снимка на Дукелски, много приличаща на фоторобота, а също така и показания на задържани за неговото поведение. Смятаха го за откачен и не всеки би се решил да влезе в конфликт с него. По ресторантите, където ходеше Дукелски с приятелите си, бяха пратени агенти на криминалната и много скоро го откриха в „Прага“. Някога ресторант „Прага“ се смяташе за филиал на КГБ, говореше се, че всички маси там се прослушват, а келнерите имат офицерски чин. По-късно никой не потвърди тази информация, но и никой не я отрече. Сега Грязнов стягаше за там оперативниците си, за да задържат Дюк.

Впоследствие Грязнов разказваше какво е станало. Дюк се веселял в компанията на две разкошни проститутки и често поглеждал часовника си. Бил нервен и под якето се забелязвал пистолет. Момичетата явно го познавали и се страхували, защото се държали раболепно. Хората на Грязнов бързо се облекли като келнери и точно там им била грешката, защото не могли да възпроизведат обучението на келнерите в „Прага“. В решителния момент нервите на един от тях не издържали и той изпуснал на земята поднос със съдове. Първото, което направил, било да погледне изплашено Дюк, и той разбрал всичко. Спокойно бръкнал в джоба си и извадил граната Ф-2. Момичетата запищели от ужас, когато Дюк измъкнал пръстена.

— Спокойно! — креснал той. — Моля нервните да напуснат! Колко сте, началник? — попитал той пребледнелия келнер, измъквайки пистолета си от кобура на рамото.

В едната му ръка била гранатата с измъкнат предпазител, а в другата — пистолетът. Грязнов се хвърлил към него, но тълпата клиенти не му позволила да го направи бързо. Дюк стрелял по келнера, улучил го в рамото и тогава друг келнер, също от грязновската школа по обслужване, стрелял по него. Дюк се озъбил, паднал на масата и пуснал гранатата… От взрива били убити трима клиенти и ранени петнайсет души, включително хората на Грязнов.

Така славно и романтично загина в ресторант „Прага“ известният терорист Дюк.