Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Кровная месть, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Георги Марков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Кръвно отмъщение
Преводач: Георги Марков
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София
Художник: Николай Стефанов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3349
История
- —Добавяне
2.
Вече изкачвайки се с ескалатора, Нина предчувстваше колко кишаво ще е влажното зимно утро и предварително се настройваше на съответната вълна. Нищо не можеше да я зарадва тази сутрин и затова трябваше да свикне с мисълта, че нищо хубаво не я очаква. Тя живееше вече повече от година в столицата със спомените си. И досега пазеше дълбоко в сърцето си образа на Москва, породен от детските възприятия. Тогава всичко й се струваше вълшебно и радостно — и метрото, и тролейбусите, и зоопаркът, където я водеше баща й. Наивно се надяваше, че като посети отново щастливите места от детството си, ще си върне тази радост, това приказно възприятие, което някога й позволяваше да не забелязва хорската недоброжелателност, грубост, затвореност. Когато преди около една година пристигна в Москва, отиде направо в зоопарка, после в Кремъл и ВДНХ[1], и с горчивина се убеди, че приказката се ражда не от външните обстоятелства, а само от вътрешното състояние. Приказката отдавна си бе отишла и й се налагаше да живее в този негостоприемен свят, който я заобикаляше.
До станцията на метрото течеше търговският живот на неголям полустихиен пазар, където Нина понякога купуваше зеленчуци от веселата и приказлива леля Аглая, дошла някъде от Тула. Понякога разговорът със словоохотливата търговка бе достатъчен, за да й върне слънчевото настроение, но този път леля Аглая я нямаше. Нина купи топъл хляб направо от колата и тъкмо смяташе да продължи, когато изведнъж видя наблизо съседката Аня Назарова в напълно размъкнат вид. С раздърпана коса, изкривено лице и зачервени от плач очи, тя бе облечена с мъжко палто, под което се виждаше комбинезон. Тя жално молеше за нещо минувач в сив шлифер и той й даде някаква банкнота, като поклати глава. Аня започна да му благодари, но мъжът просто махна с ръка и побърза да се отдалечи.
— Анечка, мила, какво е станало? — хвърли се към момичето Нина, предчувствайки някакво нещастие.
Те изобщо не бяха близки приятелки и даже се запознаха едва след като у Аня стана наводнение и таванът на Нина протече. Въпросът бе разгледан в домсъвета и още там Нина определи съседката като безропотна овчица. После заедно белосваха тавана в банята на Нина и даже се сближиха за известно време, но след като у Аня се появи някакъв младеж, когото Нина силно не хареса, отношенията им значително охладняха. Сега, виждайки Нина, Аня се хвърли към нея, ревейки.
— Нинуля, слънчице, толкова ми е зле!… Дай да пийнем, а?
— Що за глупости? — разсърди се Нина. — Ще ми кажеш ли за какво става дума или не?
— Ох, Нина, той ме изгони от къщи! — хлипайки произнесе Аня и горчиво зарида, заровила глава в рамото й.
Мъжът, който продаваше наблизо цигари, издаде неопределен звук и се извърна от това безобразие, а бабичката с киселите краставички сърдито измърмори:
— От сутринта се е насмукала хубостницата!
Нина побърза да отведе съседката от хорското равнодушие. Аня продължаваше да плаче горчиво. Милиционерът, който вървеше от другата страна на улицата, ги изгледа подозрително, но не се приближи.
— Е, разказвай сега — каза Нина. — Кой те е изгонил и защо?
— Той — хлипаше Аня. — Льоша… Идвам си днес по-рано от работа, а той там с Надюха Жилина… На моя креват…
Горчивият спомен предизвика нов пристъп на ридания. Нина спокойно можеше да отвърне, че отдавна е предвиждала нещо подобно, че другояче не би могло и да бъде, но ситуацията не беше подходяща да се хвали с интуицията си. Разбира се, същият този Льоша, изпълнен със самодоволство провинциалист, пристигнал в столицата, за да я покори, бе прекалено очевиден негодник, но момичето искрено вярваше в любовта му. Нина виждаше нейната наивност и затова Анината обида болезнено резна и собственото й сърце.
— Как може да те изгони от собственото ти жилище? — с укор питаше Нина.
— Той може — плачеше Аня. — Удари ме по бузата, ето тук…
— Защото си смотанячка — каза Нина и снизходително я прегърна през рамо. — Успокой се, глупаче, няма да му позволим да те изгони.
— Нина — още хлипайки, предложи Аня, — а какво ще кажеш да се напием? Така, да забравим всичко!… А после ще отида и ще се хвърля под метрото…
— Говориш глупости — с укор каза Нина. — Що за решение, да се хвърляш под метрото заради някакъв негодник.
— Да го беше чула как се смееше! — горчиво въздъхна Аня.
— Надявам се, че последни ще се смеем ние — каза Нина. — Тъй че на първо време отиваме у нас и престани да мислиш за всякакви глупости.
Аня жално изхлипа, след което отново заплака, но вече без предишната сила.
— А защо си по бельо? — попита Нина. — Да не е съдрал роклята от теб?
— Аз сама — въздъхна Аня, постепенно успокоявайки се. — Такава сцена направих! Срамота е, знаеш ли…
— Виж, от теб не съм го очаквала — отбеляза Нина с усмивка.
Пред входа Аня се закова на място.
— Няма да отида — изплашено каза тя. — Те пак ще ми се смеят.
— Нали отиваме у нас, глупаче — каза Нина. — При мен никой нищо няма да ти направи. Спокойно.
Нина изобщо нямаше внушителна фигура, бе тънка и стройна и на трийсет и няколко години имаше формите на тийнейджър. Но Аня беше свикнала да се доверява на всеки, който говори с нея твърдо и решително, така че да й се въздейства бе особено лесно. Това обстоятелство правеше постъпката на Алексей вече съвсем подла.
Влязоха в жилището на Нина и тя забеляза, че Аня изплашено гледа към тавана, като че ли се страхува Льоша да не я чуе отгоре и да не започне отново да се смее.
— Сега се успокой — каза Нина. — Ще си направим лека закуска и ще гледаме телевизия. Защо си си тръгнала толкова рано от работа? — попита Нина. — Случило ли се е нещо?
Аня кимна горчиво.
— Да, случи се… Бременна съм. Исках да го зарадвам!…
— Ама че глупачка… — продума Нина. — Можеш ли да готвиш?
— Да, разбира се — разсеяно отвърна Аня. — Какво да ти направя?
— С омлет ще се справиш ли?
Аня кимна, после погледна Нина леко виновно и се усмихна.
— Извинявай, Нинуля, нещо трудно съобразявам. Искаш да ти направя омлет, нали така?
— Точно така — потвърди Нина. — Аз излизам по задачи. Ако някой се обади, кажи, че ще се върна след няколко минути. Става ли?
— Добре — въздъхна Аня. — Къде са ти яйцата?
Нина излезе и заключи вратата, после решително тръгна нагоре. Нямаше голямо желание да прави скандал, но в тази ситуация нямаше друг изход. Тя натисна копчето на звънеца и почувства леко нервно потръпване. Още не знаеше какво трябва да каже, а вратата вече се отваряше.
Льоша стоеше пред нея по дънки и фланелка, в определено нетрезво състояние. В ъгълчето на устата му стърчеше цигара.
— Я! — весело произнесе той. — Какви хора! Винаги се радвам да приветствам твърдите и високонравствените жени… Само че Анка и без това я няма, а на мен твоите проповеди не ми действат.
— Така през вратата ли ще разговаряме? — запита Нина.
— Добре, влизай — измърмори Льоша и тръгна към стаята.
Нина влезе, притвори вратата след себе си, но не я заключи. Макар и да не показваше агресивни намерения, от Льоша можеше всичко да се очаква.
— Нямам намерение да чета проповеди — каза Нина, влизайки в стаята. — Това не е моя работа. Минах да разбера кога смяташ да се изнесеш.
— Ааа… — удовлетворено проточи Льоша, — значи вече знаеш? Още по-добре. Предай на любимата ми, че изобщо не смятам да я напускам. И макар че получих от нея незаслужен шамар, готов съм да й простя, но само до следващия път. Имайте предвид, следващият път ще е последен!
— Нещо май не ме разбра — леко подигравателно каза Нина. — Никой не жадува да си те връща. Трябва да изчезваш оттук максимално бързо, защото кварталният вече знае за изпълнението ти и смята да се поинтересува от адресната ти регистрация.
— А, ето какво те вълнува — разсмя се Льоша. — Май не си съвсем информирана, миличка. Имам адресна регистрация от две седмици насам! Така че сега съм законен живущ и мога да пратя твоя квартален толкова надалеч, колкото никога не е бил.
— Значи тя те е регистрирала? — ахна Нина.
— А ти и представа си нямаше? — разсмя се Льоша. — Уви, тук нямаш думата.
— Как успя? — запита Нина. — Бутна на някого подкуп ли?
Льоша весело се разсмя.
— Какъв подкуп бе, лелче, откъде у мен такива пари? Просто трябва да се разбираш с хората. Знаеш ли кой се занимава с паспортите при нас? Една много мила жена. Представа си нямах колко много може да направи.
— Така си и мислех. Но имай предвид, тя не може всичко. Ще вдигна такъв скандал, че и двамата ще ви изхвърлят с ритници.
— Нима? — любопитно я изгледа Льоша. — Интересно. И макар че изобщо не се боя от твоя скандал, бих искал да знам — ти пък какво дигаш гири?
— Може би защото мразя измет като тебе — каза Нина много спокойно. — А освен това Аня ми е симпатична и не искам тя да плаче.
— А, ето какво било — радостно се засмя Льоша. — Ти я харесваш!
— Да, представи си.
— Признай си, та ти изпитваш към нея мъчително чувство на привличане.
— Не говори глупости — произнесе Нина през зъби.
— А защо всъщност да са глупости? — сви рамене Льоша. Отдавна те подозирам в някакво извращение. Но това само украсява съвременната жена.
— Не желая да продължавам този нелеп разговор — каза Нина. — Не става дума за моите извращения, а за твоите. Няма да останеш тук, да си знаеш.
— Така ли мислиш? — попита той с явен интерес. — Досега не чух от теб никакви убедителни аргументи. Може би, ако продължиш мисълта си, ще се получи по-добре?
Нина почувства как вътре в нея се надига вълна на раздразнение от този безпринципен, нагъл и безусловно обаятелен мерзавец. Тя не искаше да продължава разговора и стана, но Льоша изведнъж се приближи към нея.
— Къде? — Той я хвана за ръката. — Нима свършихме? Не си дошла да ми пилиш за Анютка. Нали?
— Пусни ме — процеди Нина, опитвайки се да се отскубне.
— Не, маце, още нито една жена не си е тръгвала от мен незадоволена. — Той я обгърна с ръце, притисна я към себе си и силният му шепот буквално я оглуши: — Признавам си, харесват ми най-невероятни варианти. Защо с теб не направим двойка?
— Представяш ли си — насмешливо отвърна Нина. — И това след Надюха?!
— Абе забрави я тая глупачка — каза той през зъби. — Въобще забрави всичко. Днес имаме празник, момиче… Хайде.
— Как ли пък не — каза Нина и рязко го удари с коляно в слабините.
Льоша закрещя от болка и като че ли даже смяташе да замахне и да я фрасне. Но случайно видя очите на Нина — и като че ли получи втори удар, още по-силен от първия. Той моментално се дръпна от нея и се върна в стаята, сгънат на две, като охкаше и ругаеше.
— Тъпачка такава — едва успя да каже той, клатейки глава. — Така можеш да съсипеш на човека целия наследствен апарат!
Нина се разсмя.
— Слабо ме интересува наследственият ти апарат — каза тя. — Но ако не се изнесеш оттук през следващата седмица, ще идвам всеки ден и тогава наистина ще ти се наложи сериозно да се замислиш за продължаването на рода си.
— Ходи се шибай, тъпачке — промърмори със злоба Льоша.
— Бих искала да се убедя, че си ме разбрал. — Тя вече беше на вратата.
— Разбрах те — отговори Льоша. — Ще решим този проблем в най-скоро време, бъди сигурна.
Нина се разсмя не толкова, защото й беше весело, колкото заради очевидната промяна, настъпила у Льоша. Сега вече не беше фаталният любовник, а по най-обикновен начин се ядосваше на неудачата си и заради това губеше цялата си демоничност.
— Ще намина утре по същото време — каза тя и излезе.
— Ах ти, кучко — проскърца след нея Льоша. — Ще ти устроя аз сеанс на пряка космическа връзка…
Нина бодро слезе до жилището си и завари Аня да ридае в кухнята над изгорелия омлет.
— Стига, глупаче — разсмя се Нина. — Няма нищо страшно… Ще сварим макарони с доматен сос…
— Какво ти каза той? — попита Аня, бършейки сълзите си.
— Как е успял да се регистрира при теб?
Аня въздъхна горчиво.
— Обеща ми да се ожени за мен.
— Поразително — разсмя се Нина. — Вие женорята сте такива глупачки, трудно е да си представи човек.
Аня се усмихна виновно, но попита:
— Защо „вие“? Ти не си ли към женорята?
Нина въздъхна тежко, замислено изпука с пръсти и произнесе:
— Не, аз не. Добре, слагай тенджерата с водата, ще варим макарони. Никой ли не се е обаждал?
— Там е работата, че се обади — каза Аня. — И докато си приказвах с него, яйцата изгоряха…
— Кой се е обаждал? — застана нащрек Нина.
— Твоят Феликс — отвърна Аня. — Представяш ли си, веднага ме позна, питаше ме как съм. Разказах му за Льошка. — Тя въздъхна тъжно.
— Нищо ли не каза да ми предадеш?
— Каза… Ще се обади точно в дванайсет, има важна работа.
Нина погледна часовника, беше дванайсет без двайсет.
— Има още време да се заемем с макароните — каза тя.
Когато стана време и телефонът зазвъня, макароните тъкмо бяха заврели и Нина неволно си помисли, че без нейното участие ще ги постигне съдбата на омлета.
— Разбърквай ги, ако обичаш — помоли тя и вдигна слушалката.
— Вкъщи ли си вече? — долетя до нея познатият старчески глас. — Какво става? Може би имаш нужда от помощ?
— Размина се — каза Нина. — Отдавна не си се обаждал. Да не си ходил някъде?
— Да — отвърна той с неопределен тон и Нина почувства, че той не иска да говори за това. — Но ето че се наложи да се върна.
— Значи има работа — произнесе Нина, вече предчувствайки началото на новата работа и даже готвейки се предварително за нея.
— Имам подарък за теб — произнесе Феликс не особено охотно. — Да си призная, дълго мислех дали трябва да ти казвам.
— Трябва — каза Нина. — Казвай, че варя макарони.
— Накратко — въздъхна Феликс, — появи се клиент от твоя списък.
Нина затаи дъх.
— Кой?
— Маркарян.
Тя не каза нищо, чувствайки как на другия край на линията Феликс се вслушва в дишането й.
— Къде? — попита тя.
— Довечера ще гуляе в хотел „Космос“ с някой си Григориев — каза Феликс. — После ще отиде да си почива у приятел на Шмитовски проезд.
— Шмитовски проезд? — повтори Нина. — Да, знам къде е това.
— Естествено, че знаеш — сърдито промърмори Феликс. — Там живееше Гудимиров. Затова и не исках да ти казвам…
— Голяма работа — каза Нина. — Глупости… Колко време мина?
— Три месеца. Но делото виси и това може да се окаже опасно съвпадение.
Нина помълча.
— Давай адреса — каза тя накрая.
Феликс въздъхна.
— Е, записвай…