Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (1)

1.

Когато заместник-генералният прокурор на Русия Костя Меркулов ми се обади и съобщи, че широко известният в тесни кръгове Семьон Семьонович Мойсеев най-после е решил да излезе в пенсия, изпаднах в униние. Пред очите ми си отиваше една епоха от някогашното следствие, време на значими личности и ярки таланти. Вместо тях идваха компютризирани млади хора, които бяха готови да дъвчат дъвка до преклонна възраст и решително не употребяваха алкохол и цигари. Типични представители на това поколение бяха Серьожа Семенихин и Лариса Колесникова, млади следователи от моята следствена бригада. С неизразимо безстрастие те чевръсто натискаха копчетата на персоналните си компютри и макар че понякога тяхната информация помагаше проблемите да бъдат решени от съвсем неочаквани страни, аз не изпитвах особено въодушевление. Някои твърдяха, че между тях има роман, но изобщо не можех да си ги представя в леглото.

Семьон Семьонович Мойсеев приемаше „съболезнованията“ в своя кабинет по криминалистика, който губеше всякакъв смисъл, ако той напуснеше. По стар навик наливаше под масата и съдейки по зачервеното му лице, не бях пръв от потока съчувстващи.

— И тъй — настоях аз, като се отказах от предложената ми бисквита, — признайте си честно, какво ви сломи?

— Сашенка, та вие знаете проблемите ми — започна да нарежда той и аз веднага разбрах — каквото и да каже, причината за напускането му е друга.

— Семьон Семьонович — казах, — да, нашата епоха отмина, вече не можем да догоним прогреса, а за пазарните цени да не говорим. Но кажете ми, кой, освен вас ще ми намери онази съдбоносна следа върху копчето или ще възстанови от пепелта съдържанието на разобличаващо писмо? Не, драги, ако ще се напуска, тогава всички заедно. Бъдете така добър да почакате, докато дойде време за пенсия и на хората, които са искрено привързани към вас.

Лицето на стария прокурор криминалист беше разстроено.

— Да — рече той. — Всички казват едно и също. Това само доказва, че съм избрал правилното време.

Въздъхнах скръбно.

— Никой не ви разбира по-добре от мен. Аз самия вече се чувствам излишен. Момчетата с компютрите бавно, но сигурно ме изтикват към купа непотребни вещи.

— Саша, не може да се противостои на прогреса — отвърна на това Семьон Семьонович. — Извинете ме, но цялата ми работа винаги се е опирала на научните данни на криминалистиката и криминологията. Но както знаете, наскоро допуснах груба грешка. Да-да!… Заради моята грешка едва не затвориха невинен човек!

— Я недейте да ме балтавите — казах аз малко по-грубо, отколкото исках. — Вашето методическо заключение беше вярно, а разследването на делото — не съвсем адекватно. Този Шихарьов чисто и просто мина метър.

— И вие имате доказателства?

— Трябват ли ви? — възмутих се аз. — Та вие самият представлявате такова доказателство!

— О, не — въздъхна той. — Аз съм само един стар идеалист, който не разбира целесъобразността на неадекватното съдопроизводство и директивното право.

— Добре, пак ще поговорим — казах аз. — А сега ме интересуват веществените доказателства по убийството на Горелов.

— Аха! — Той вдигна пръст. — Поне на някого му потрябвах днес по работа. Да, имам някои забавни факти за вас.

— Куршумът? — попитах аз.

— Както се предполагаше, това е от пистолет чуждестранен образец, при това не най-новия модел. Няма да се учудя, ако в крайна сметка се окаже, че е бил използван трофей от Отечествената война.

— Парабелум ли? — попитах.

— Валтер.

— Хлапетата се ровят в компютрите си, търсят файлове на подобни случаи. Те са вече много, подобните случаи, знаете ли?

— На това му викат прецеденти — каза Мойсеев. — Тези ваши хлапета са голяма работа. Нека да потърсят и следи от моя валтер.

— Не съм убеден, че това е възможно. Едва ли по време на войната са водели идентификация на оръжието по всички параметри.

— Има един нюанс — многозначително отбеляза Мойсеев. — Изглежда, че този пистолет много дълго е лежал на склад, грижливо съхраняван.

— Да не би да има следи от смазка по повърхността на куршума? — попитах ехидно.

— Когато го откриете, ще чакам бутилка коняк за компенсация на вашата недоверчивост — каза Мойсеев. — Впрочем това компютърът няма да ви го определи.

— Знам едно — казах аз. — Това не е наганът, с който убиха Кручер, и не е и онзи маузер, с който очистиха Клементиев заедно с телохранителите му. Няма никакви основания всичко да се хвърля в един кюп.

— А кой го прави? — поинтересува се Мойсеев.

— Меркулов — отвърнах. — Той е убеден, че тук действа един отбор.

— Виж ти. А аз си мислех, че догадката е моя.

— Няма начин — усмихнах се. — И аз размишлявах в тази насока, но когато получих аналогично указание от ръководен кадър, веднага станах противник на тази версия. Инстинкт, знаете ли.

— Не знам какво ви смущава тук, Саша — каза Мойсеев. — Обрисува се много стройна картина. Обърнахте ли внимание кого убиват с това залежало оръжие?

— Даже да не го бях направил, щяха да ми подскажат — забелязах аз.

— Виждам, че сте недоволен от нещо?

— Можех ли някога да предположа, че работата под началството на Костя Меркулов ще се превърне в каторга за мен? — въздъхнах аз.

— Преувеличавате — измърмори Мойсеев.

— Съвсем не. Вече лично чух речите му за израждането на правоохранителните органи. Той прокарва идиотската идея за следващото поколение, разбирате ли? Ще дойдат хлапаци като Серьожа Семенихин и ще ни изхвърлят от кораба на законността.

Мойсеев ехидно се разсмя. Спомних си, че и аз току-що бях казал нещо подобно, и затова този смях не ме удиви. Точно в този момент в стаята се появи лично гореупоменатият Серьожа Семенихин и това приличаше на мистика. Серьожа ни огледа като мебели на изложба, извърши няколко дъвкателни движения и произнесе надменно:

— Намерихме ютията ви, Александър Борисович.

— Не разбирам — казах. — Да не би да се въргаляше в коридора на прокуратурата?

— Открихме произхода й — отзова се Серьожа по-снизходително. — Лара се вмъкна във файл на КГБ. Тези пистолети са били на специално съхранение в складовете на КГБ.

Скочих. Семьон Семьонович ме погледна победоносно.

— Просто взела и се вмъкнала в секретната информация, а? — недоверчиво попитах аз.

— Няма проблеми — отвърна Серьожа, продължавайки да дъвче съсредоточено.

— Семьон Семьонович — казах на излизане, — не се сбогувам!

Лара Колесникова беше момиче, приближаващо се до идеала. Висока, стройна, с разкошна прическа и големи очи, тя имаше всички шансове да ме омотае, стига да поискаше. Преди време положих немалко усилия тя да поиска, но желанията на това момиче представляваха за мен черна кутия. Веднъж я поканих на ресторант, където тя си поръча салата и минерална вода, а когато по време на танца я прегърнах прекалено нежно, се усмихна и направи балон с дъвката си. Тогава спокойно можех да я закарам някъде за през нощта и си мисля, че тя нямаше да възрази срещу такова продължение, но си я представих как дъвче в леглото и нужната предприемчивост мигновено ме напусна. Още повече, отношенията ми с Ира още не бяха стигнали дотам, че на всяка цена да й търся замяна. Позволявах си да се влюбвам леко и безгрижно, но истински обичах само законната си съпруга.

Лариса изпълняваше поредната фуга на компютъра си и когато влязох, предупредително вдигна пръст, давайки да се разбере, че контактът с нея е невъзможен. Аз покорно приседнах на стола до стената.

— С две думи, това е резервен склад на КГБ — заговори тя, без да чака въпроса ми. — Оръжието, както разбрах, е предимно немско производство, пленено е направо в сандъците и всичките тези години е било складирано някъде. Мога да намеря данните на складовете, но това е информация с шестгодишна давност.

— Разбира се — казах аз. — Ако можеше да се вмъкнеш в архива на НКВД или Трето управление на царската охранка, там също биха могли да се намерят много интересни неща. Къде го сега КГБ?

— Не толкова далеч, колкото си мислите, Александър Борисович — хладно отвърна тя. — Сега имат друго название, но хората са същите. Извинете, че ми се налага да ви уча. — И всичко това съпроводено от жвакащи звуци, с приветливостта на акула и снизходителността на костенурка. Новото поколение избира прокуратурата!

— Ще бъда при Меркулов — измърморих аз и станах.

— Александър Борисович! — повика ме Лариса.

Спрях се и се обърнах към нея, но тя не ме гледаше. Главен обект на вниманието й си оставаше екранът на компютъра.

— Толкова мило поседяхме с вас в ресторанта тогава — разсеяно промърмори тя, щракайки клавишите. — Искам да ви поканя у нас на малък купон за рождения ми ден. Естествено, заедно със съпругата ви.

— Благодаря — казах аз малко учудено.

Разбира се, давах си сметка, че поканата за началника е въпрос на елементарна служебна целесъобразност и моята функция на предполагаемия купон е да бъда обект на изучаване. Лесно можех да си представя милата обстановка на сборищата им — ще подъвчат дъвка, ще си поиграят на компютрите, ще послушат музика, от която ми се повдига, и след като си тръгнем, ще ни разнищят на файлове, за да определят алгоритъма на поведението ни. Но като сериозен и грижлив началник бях длъжен да се занимавам с възпитанието на подчинените. Единственото, което ме смущаваше, беше менюто.

Лара като че ли разчете мислите ми. Тя се обърна към мен на половин оборот и добави:

— Специално за вас ще има шашлик и бутилка водка.

Плеснах с ръце:

— Почти комплект. Остава само да поканим момичета от „Национал“ за пълноценност на усещанията.

— Не мисля, че жена ви напълно одобрява вашите вкусове — сериозно и нравоучително произнесе тя.

Аз преглътнах слюнката си, измучах нещо, кимнах и си тръгнах.

Константин Дмитриевич Меркулов, оказал се на висок пост по стечение на обстоятелствата, така и не успя да стане чиновник. Известно време се опитваше да се съпротивлява и на най-близкото си обкръжение с намерението да внесе човешки отношения в системата, но много бързо се пречупи и вдигна ръце. За него главното беше работата, а формалната страна предостави на помощниците и на подчинените си прокурори и следователи.

Замисляше да използва и мен в качеството на един от помощниците, но аз се отбранявах, чувствайки пълната си неспособност да лавирам в лабиринта на чиновническите интриги.

Не се отказвах обаче от навика си да се консултирам с Костя по делата, за които отговарях, което предизвикваше особен интерес към моята персона в средата на заобикалящите го подмазвачи. Секретарката, някоя си Галина Викторовна Меркулова, даже се беше научила да се усмихва приветливо, като ме видеше. Щом влязох в приемната, където вече имаше посетители, предимно сътрудници на прокуратурата, милицията и службите за сигурност, тя ме погледна, усмихна се и кимна. Веднага продължих към кабинета.

Костя пушеше, застанал до прозореца. За времето на нашето близко познанство отношенията му с тютюневите изделия се развиваха по най-невероятна крива — от жестока разправа до либерални антиникотинови цигарета и прочие палиативни мерки. Сега пушеше някакви специални турски цигари, употребата на които според рекламата в крайна сметка предизвикваше отвращение към пушенето. Явно до отвращението имаше още много време.

— Костя, идвам по повод убийството на Горелов — започнах от вратата. — Явно ти беше прав. Моите вундеркинди изровиха паралели с други аналогични дела. Оръжието, използвано там, има подобен произход.

— За кои убийства говориш? — попита Меркулов. — Извинявай, но си имаме предостатъчно.

— При мен е само убийството на Горелов, ръководител на службата по охраната на една банка. Но като че ли с него имат родство и убийствата на Кручер, Клементиев, а може би и на Гудимиров и Натансон. Ти самият казваше нещо по този повод преди три дни. Мисля си да обединим всички тези дела.

Той загаси цигарата си, седна на бюрото и се протегна. Бюрото беше заринато с бумаги. Отстрани имаше три телефона със селектор, а на отделна масичка — компютър, неизбежен атрибут на всеки началнически кабинет. Впрочем досега не съм забелязал у някой наш началник той да е включен.

— По някакъв начин моите са се вмъкнали в секретната информация на КГБ — обясних аз. — Тези пистолети са били на склад при тях вероятно с цел практическо използване при удобен случай.

Меркулов кимна.

— Прилича на търговия с оръжие — каза той.

— А какво общо имат чекистите?

Меркулов само въздъхна тежко.

— Сам разбираш, че когато започнаха да громят онези от комитета, там вече не им беше до инвентаризация. Беше си най-типично разграбване. Какво искаш?

— Не съм титан — казах. — И работа си имам достатъчно, но целесъобразността го изисква. Трябва да обединим всички тези дела, така смятам. И да разровим основно. Така по-лесно ще намерим виновните.

— Добре — каза той. — Ще наредя. Ще ти предадат всички тези дела. Какво става с Мойсеев? От какво се е обидил старецът?

— Също като мен не може да разбере защо оправдаха Шихарьов.

— Аз също не мога да го разбера — измърмори Костя. — И какво, трябва веднага да се подават оставки, така ли?

— Костя, добре знаеш, че това не е първият случай — казах аз. — А Семьон Семьонович е в органите вече почти четиридесет години, свикнал е хората да пребледняват при думата „прокуратура“. Свикнал е с авторитета на правоохранителните органи. А кой сега има авторитет, освен Международния валутен фонд?

Меркулов тъжно кимна. По-рано не можех да повярвам, че началниците разсъждават също като подчинените си. Сега вече вярвах. Костя Меркулов си оставаше наш съмишленик и по този начин ни лишаваше от възможността да обвиняваме за всичко висшестоящите.

— Предай на Семьон Семьонович, че… Всъщност ще мина лично. Дръжте се, момчета.

Само патосът беше нещо ново у него, но допусках известна необходима доза патетичност, като се вземе предвид главозамайващата висота на положението му.