Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (8)

Седма глава

Марша Евънс прекоси покрития с безброй мазни петна циментов под на гаража на лабораторията. В центъра му бе синьото рено на Франсис Първис, покрито с огромен прозрачен полиетиленов чувал. Вътре имаше полицай от лабораторията по криминология, облечен в бял предпазен костюм с качулка и с маска на лицето. Колата бе изпълнена с нещо като сивкава мъгла — в действителност фин прах, който се използваше, за да прилепне по всяка повърхност в купето. Сега очевидно полицаят изчакваше незалепналия прашец да излезе навън.

Марша застана на известно разстояние и с любопитство започна да следи процедурата. Алекс Ууд, шефът на екипа от лабораторията, влезе в гаража и се доближи до нея. Беше нисък набит човек със склонност към напълняване, оплешивяващ и с гъста брада. Бе изпълнителен и задълбочен в работата си, но не бе достатъчно амбициозен и самоуверен, за да се издигне в професията си.

— Какво правиш тук? Мислех, че си специалистка по петна, косми и сперма.

Марша го погледна.

— Реших да дойда да погледам как живеят другите. Какво правят в момента?

— Чакат специалното лепило да се разсее. Ако имаме малко повече късмет, то ще се закачи за потта на някои неоткрити по стандартния начин отпечатъци.

Марша продължи да гледа как лепилото бавно се просмуква навън от колата, издига се нагоре във въздуха и изчезва през вентилационните отвори на тавана.

— Значи не открихте нищо с обичайните процедури?

— Нищо, което да не елиминираме. Това е последната ни надежда.

— Тогава трябва да се надяваме той да е бил достатъчно глупав и да не е носил ръкавици. — Усмихна се, но Алекс не й отговори.

Марша бе много уважавана заради компетентността и задълбочения й подход в работата, а освен това бе приятелка с доктор Райън. Присъствието й в гаража караше мъжа да се чувства неловко, защото не желаеше неговата собствена компетентност да бъде поставяна под съмнение. Той продължи да наблюдава действията на колегите си, които се върнаха в колата и започнаха да оглеждат по-недостъпните кътчета със силна лампа. Марша се наведе и също надникна. Вътрешността бе загубила естествените си цветове и бе станала искрящо бяла — като покрита от плътен слой скреж. В момента и лампата, и лупата на техника бяха насочени към един малък участък под кормилото. Алекс забеляза интереса на колегата си.

— Намери ли нещо, Бърт?

— Бинго! Имаме два хубави отпечатъка. Погледни.

Алекс се приближи и Бърт му подаде лупата.

— Много са хубави наистина. Трябва да извикаме фотографа. — Алекс се измъкна от колата с доволно изражение и подаде лупата на Марша. — Май нашият убиец е бил „достатъчно глупав“. Искаш ли да надникнеш?

Марша взе лупата и погледна двата отпечатъка. Виждаха се съвсем ясно, разположени точно един до друг. Изправи се и върна лупата на Алекс.

— Впечатлена съм. Това сигурно ще помогне на разследването. — Не бе убедена в това, нещо я смущаваше. — На много необичайно място са, нали?

Алекс й отвърна рязко:

— Намирали сме отпечатъци и на по-странни места. Понякога имаме късмет, понякога не…

Тя го прекъсна:

— И този път имахте късмет?

Видимо скептичното отношение на Марша все повече го изнервяше.

— Да, имахме. Освен ако не ги идентифицират и също ги елиминират.

Марша кимна разсеяно и тръгна към изхода от гаража, оставяйки Алекс възмутен и изнервен, че професионализмът му не е бил оценен.

 

 

Аутопсията бе приключила. Сам свали зелената си престилка и захвърли ръкавиците в коша за отпадъци, после се отправи към малкия си кабинет, който се намираше до моргата, следвана по петите от Фармър, Адамс и Оуен. Веднага щом влязоха, Фармър започна с въпросите си:

— Същият убиец ли е?

Чувстваше се изтощена — по-скоро от умственото напрежение, отколкото от физическото натоварване. Облегна се на бюрото си и въздъхна:

— Най-вероятно…

Фармър, нетърпелива да научи всичко възможно, я прекъсна:

— Просто ни кажи всичко, което си установила, без излишни увъртания.

Сам се подразни от тона й.

— Добре, госпожо старши детектив, специално за вас ще се опитам да обясня на популярен език.

Адамс и Оуен не можаха да сдържат усмивките си при тази размяна на любезности между двете жени, но Фармър забеляза физиономиите им и веднага ги изгледа навъсено.

Сам продължи:

— Както знаете, нараняванията на корема и при Марк Джеймс, и при Франсис Първис са необичайни и идентични… — Взе няколко снимки от бюрото си и им ги подаде, като задържа една и посочи нараняванията. — … и образуват обърнат наопаки кръст. — Описа кръста с химикалката си върху снимката. — Между другото нашият убиец е левичар.

Фармър се обади:

— Като Джак Изкормвача.

Патоложката не се смути от коментара.

— Полицията и тогава не се е справила особено добре, доколкото си спомням.

Другата жена изсумтя, а Адамс бързо се намеси, за да разсее напрежението:

— Има ли вероятност да е съвпадение?

Сам поклати глава:

— При такива идентични срязвания — съмнявам се. Но не е само това. И двете жертви са удушени, което само по себе си е интересно.

Фармър не се сдържа:

— И двамата са удушени, както и стотици други, не виждам какво ни подсказва това.

— Фактът, че убиецът е отделил време и усилия, за да направи такава особена примка, не е маловажен. Вижте какво имам предвид. — Отвори чекмеджето на бюрото си и извади тънко въже, закачено и от двете страни за молив. — Направих го сама. Може ли да използвам китката ви за момент, госпожо старши детектив? — Фармър неохотно протегна ръката си. — Няма да боли.

— Има си хас!

Сам нахлузи примката на китката и завъртя молива, от което въжето започна бавно да се стяга.

— Щом примката се постави около врата на жертвата, не се изисква кой знае колко сила, за да се стегне въжето — може да го направи и дете. Просто трябва да се върти пръчицата и примката се стяга, докато накрая… — Тя рязко завъртя молива и кожата под въжето побеля, а Фармър премигна. Приключи с демонстрацията си и освободи китката й от примката. — Точно този начин е използвала при екзекуции Испанската инквизиция в продължение на години.

Фармър разтри китката си и я погледна.

— Ще се наложи да отменя резервацията си за почивка в Испания.

— И въпреки че ще трябва да изчакаме изследванията от лабораторията, мисля, че и двамата са били упоени.

Оуен се изненада от това откритие.

— Не си спомням в доклада за Джеймс да се споменаваше подобно нещо.

— Не се споменаваше, защото не бяхме открили следи от упойващи вещества, но мисля, че при Франсис ще открием.

Адамс се обади:

— Кое те кара да правиш предположение за упойването?

— Като се има предвид какво са преживели жертвите, преди да бъдат убити, очаква се да има следи от борба, синини, драскотини, следи от завързване — но нямаше нищо подобно. Поради дългия период, изминал между смъртта на Джеймс и откриването на тялото му, може да се приеме, че следите от упойващи вещества са изчезнали и следата от убождане не е била забелязана заради напредналата степен на разлагане на тялото. Но отзад на врата на Франсис имаше следа от убождане и според мен е точно от инжекция. Това може да обясни и грижливото скриване на тялото на Джеймс: убиецът е искал всички следи от упойващи вещества да са изчезнали до евентуалното откриване на тялото.

Фармър не бе убедена.

— Тогава защо не се е постарал също толкова грижливо да скрие трупа на Франсис?

Адамс се намеси:

— Постарал се е. Паркът при абатството всъщност е затворен за посещения заради ремонта. Предполагал е, че никой няма да стъпи в стария параклис още поне две седмици. Просто извадихме късмет с кучетата.

Фармър се обърна към Оуен:

— Бърд е диабетик, нали?

Оуен кимна и тя продължи:

— Значи има постоянен достъп до игли и спринцовки.

— Да, но в същото положение са и хиляди други хора, това не може да потвърди вината му.

Сам го погледна, благодарна за справедливия му коментар. Тя продължи:

— Има и още нещо, което трябва да знаете. — Поколеба се за момент. — Открих, че докато е бил в колежа, Бърд е правил проучване на едно убийство, извършено във Фенс в средата на шейсетте. Проучването му било много задълбочено и той дори написал курсова работа по въпроса. Обстоятелствата около онова убийство са почти идентични с убийствата на Марк и Франсис. Жертвата — възрастен мъж на име Айънсмит, бил удушен на един хълм, възприеман като свещена земя, а отпред на тялото му бил изрязан обърнат кръст.

Лицето на Фармър почервеня от гняв.

— И откога знаеш това?

— Отскоро. А и досега не бях сигурна дали има някакво значение.

— Аз решавам кое има значение и кое — не. Не ти. Да укриваш и някакви други доказателства и факти?

— Аз ви разкривам факти, не ги укривам, това ми е работата, госпожо старши детектив. Намерих такъв венец от бръшлян, какъвто имаше около китката на Франсис, в гробницата, където е бил открит Джеймс. Наистина изглежда, че има някаква връзка между онова убийство във Фенланд и тези тук.

Сам очакваше Фармър да избухне, ала тя продължи да седи спокойна, но видимо доволна.

— Значи все пак откри каквото ни трябва. Бърд е вътре и с двата крака. Браво!

— Има още нещо, което трябва да ви кажа.

Полицайката я изгледа подозрително.

— Същото, което твърдях и когато бяхме в абатството. Не вярвам, че Бърд е убиецът.

Доволният вид на Фармър се изпари и тя отново избухна гневно:

— Нима? И защо не?

— Бръшлянът. Не е правилният вид.

— Ясно. Първо ми даваш достатъчно доказателства Бърд да бъде осъден за двойно убийство, а после ми казваш, че той е невинен, защото някакво си растение не било правилният вид.

— Бърд не би допуснал такава грешка: той знае какъв вид трябва да се използва, ако иска убийството да изглежда като окултен ритуал. За бога, та той дори има нужния бръшлян в саксия в кабинета си!

Фармър я изгледа ядосано.

— Това пък откъде го знаеш?

Сам погледна смутено към Адамс и осъзна, че без да иска, го е издала. Другата жена долови реакцията й и веднага разбра какво се е случило. Тя се облегна на стола си и изгледа първо Адамс, а после и нея.

— О, имаме си конспирация! Какво още се е вършило зад гърба ми? Ще си изпатите и двамата, ако пак открия, че някой се пречка на разследването. — Фармър знаеше, че забележката й е несправедлива, но се чувстваше предадена от човек от собствения си екип и това никак не й помогна да овладее гнева си.

Лицето на Сам също почервеня от възмущение и тя тъкмо се канеше рязко да опонира, когато в стаята влезе Фред Дейл.

— Извинете, че ви прекъсвам, но има спешно съобщение за старши детектива. — Фармър вдигна глава. — Молят ви веднага да се свържете с лабораторията. Оказва се, че са открили отпечатъци от Бърд в колата на Франсис.

На лицето на Фармър се разля триумфална усмивка. Тя се обърна към Сам:

— Май отиваме да арестуваме убиеца. — Изправи се и взе сакото си от облегалката на стола. — В бъдеще, доктор Райън, ви съветвам да ограничите търсещия си ум в пределите на моргата и да оставяте професионалистите да се занимават с разследването. Режете си труповете и позволете аз да ловя престъпниците. — Тя тръгна към вратата, без да погледне Адамс. Той веднага скочи след нея.

Сам се опита да улови погледа му, но мъжът го избегна и излезе от лабораторията, очевидно ядосан заради проявената от нея недискретност. Не беше сигурен дали е бил използван и захвърлен, или Сам наистина бе допуснала неволна грешка и се бе поддала на емоциите си в спора. Трябваше му време да обмисли това, а сега бе по-важно да умилостиви Фармър.

Сам се обърна към Оуен, но той просто сви недоумяващо рамене.

 

 

Сам мразеше да прекосява подземния паркинг. Дори и сега, посред бял ден, в него витаеше чувството за надвиснала заплаха. Не можеше да си представи по-потискащо място. Всяка нейна крачка отекваше многократно, създавайки впечатление, че в тъмните ъгълчета на паркинга се крият десетки хора и следят всяко нейно движение. Стигна до колата си и започна да тършува из бъркотията в чантата си за ключовете. Докато бе заета с това, усети как рязко потреперва заради ясно доловимия звук от стъпки. Не бяха близо, но със сигурност се приближаваха. Завладя я панически страх. Сам опита да се овладее и да мисли логично — и други хора бяха оставили колите си в паркинга, и други нямаха фиксирано работно време. Колко пъти й се бе случвало да попада точно тук на колеги, с които изобщо не се засичаше в болницата. Сега обаче логиката не успя да надделее над интуицията и натрапчиво присъстващите в съзнанието й образи на мъртвите Марк Джеймс и Франсис Първис.

Тя мина зад колата и огледа коридора, за да види кой се приближава. Повтаряше си, че сигурно е някой работещ в болницата, приключил за деня, но докато напрягаше очите си в посока на сумрачния коридор на паркинга, стъпките спряха и последва абсолютна тишина. Не се виждаше никой.

Сам изчака още малко, овладя дишането си, така че да не се чува, и се ослуша за звук от запалване на двигател или затръшване на врата. Не се чу нищо такова и щом тя тръгна към вратата на колата си, стъпките отново заехтяха, този път позабързани и по-наблизо. Сам отново затърси ключовете, като този път трескаво започна да вади нещата от чантата. Най-накрая ги откри в страничния джоб, грабна връзката и потърси ключа за колата, с разтреперани пръсти отключи и се метна вътре. Веднага затвори вратата и я заключи. Запали, включи фаровете и бързо потегли назад, без да се огледа и почти готова да чуе как се блъска в друга кола. Това не стана и тя подкара напред към изхода на паркинга. Не бе сигурна, но й се стори, че зърва за миг някаква фигура, скрита зад една колона. Погледна в огледалото за обратно виждане, но не забеляза нищо, защото зад гърба й цареше мрак.

Почувства се малко по-спокойна, когато излезе от паркинга и подкара по огрените от слънцето алеи на болницата. Дишането й се успокои и дори се почувства малко глупаво заради обзелата я паника. „Все пак — каза си тя — това е още един пример за потенциалната опасност, която представлява изолираният, зле осветен паркинг за персонала на болницата.“ Реши да накара Джийн да напише доклад за инцидента още на следващата сутрин и отново да настоява за поставяне на допълнителни лампи.

Тъкмо излезе от двора на болницата, когато забеляза светлини зад себе си. Колата отзад бе не само прекалено близо, но и с включени дълги светлини. Сам помаха с ръка, опитвайки се да подскаже на шофьора да изгаси фаровете си, които блестяха в огледалото й за обратно виждане. Не постигна нищо и просто завъртя леко огледалото, така че да не отразява точно в очите й.

Докато караше по улиците на Кеймбридж, колата остана на известно разстояние зад нея и все така с включени дълги светлини — въпреки протестите и подсвирването на насрещните коли. Колата продължи да я следва и когато се отправи по виещия се селски път, който водеше към дома й. Усети как устата й пресъхва и страхът, който бе изпитала в паркинга, се завърна с пълна сила. Натисна газта и видя как стрелката се покачва бързо до скорост, която определено не бе безопасна за тези пътища. Въпреки това, колата отзад започна да я изпреварва. Сам знаеше, че ако позволи това да стане, с нея е свършено. Натисна още по-силно газта, но нямаше голяма полза: колата бавно, но сигурно я изпреварваше.

Сам погледна бързо вдясно, надявайки се да види другия шофьор, но различи само тъмната му коса и нищо повече. Не разбираше много от коли, но при тази скорост и в паниката си не можеше да определи каква марка е колата до нея. Видя само, че не е нова — бе прекалено дълга и тежка и в линиите й имаше нещо старомодно, както на класическите автомобили, които виждаше понякога по улиците.

Колата най-после я изпревари и шофьорът натисна спирачки, но в този миг Сам видя изход за бягство — тесен път вляво. Рязко натисна спирачки, зави и отново потегли с бясна скорост. Щом стигна до следващия кръстопът, намали за миг и погледна назад. Другата кола бе обърнала и сега я преследваше с висока скорост. Изхлипа паникьосано и потегли в посока към Кеймбридж. Ръцете й, здраво стиснали волана, трепереха неудържимо. Всъщност цялото й тяло се тресеше неконтролируемо. Най-после стигна покрайнините на Кеймбридж и почувства известно облекчение. Отби от главния път и се лута из разни улички, преди да се отправи към центъра на града. Знаеше, че не може да се върне в дома си тази вечер и реши да използва правото да нощува в стария си колеж, ако има свободна стая. Спря на едно кръстовище със светофари и докато чакаше да светне зелено, погледна назад и с облекчение откри, че зад нея няма никой. Опря глава на кормилото за момент и се опита да овладее нервите си.

Почукването на страничното стъкло я накара да подскочи ужасено и тя изпищя. Момчето, което миеше стъклата на спрелите на кръстовището коли и което сега се бе заело с предното стъкло на нейната, също подскочи изненадано. Беше виждало хората да реагират по най-различен начин, когато им предлагаше да измие стъклата, но досега не си спомняше някой да е пищял при вида му. Продължи да гледа жената, която също се бе втренчила в него. Чудеше се дали е луда, или просто се е изплашила от нещо. В този миг светофарът светна зелено и тя потегли бързо, при което парцалът, който момчето бе забравило на стъклото, литна във въздуха и падна почти до тротоара. Докато то го вземаше, друга кола спря на кръстовището. Момчето предложи с жест на шофьора да измие стъклата му, но той поклати глава. Жалко, каза си момчето, много харесваше старите класически автомобили. Техните собственици обикновено бяха много по-щедри от останалите.

 

 

Сам се зарадва, че открива Марша сама. Въпреки че още се чувстваше разтърсена от инцидента с колата, реши да не разказва за него, за да не я изплаши и разтревожи.

Марша бе така погълната от работата си, че дори не забеляза появата й, докато тя не я потупа по рамото.

— Как мина с високия симпатяга, с когото те оставих на вечерята на медиците онзи ден?

Момичето подскочи стреснато, после видя Сам и се усмихна.

— Страхотно. Подмамих го в стаята си, за да му покажа колекцията си от редки изкуствени влакна. Той повърна върху килима ми и припадна на канапето. Оттогава не съм го виждала.

Сам опита да не се разсмее.

— Е, какво да се прави. Едни идват, други си отиват.

Приятелката й се намръщи.

— На мен ми стига да дойде един, повече не ми трябват. Между другото, ако трябва да бъдем честни, и теб не съм те виждала с интересни мъже напоследък.

— Само почакай малко. Онзи ден получих картичка от едно старо гадже — Лиъм.

Марша не се впечатли особено. Никога не бе виждала Сам с мъж, което, като се имаше предвид, че е интелигентна и привлекателна жена, бе доста изненадващо.

— Ще видим, ще видим.

Сам й се усмихна.

— Определено. Много съм ти благодарна за информацията за възлите.

— Нямаш и най-малка представа какво може да ми струва тя.

Реши, че моментът не е подходящ да се задълбочава в тази забележка.

— Мислех си, че това ще ни доведе до нещо, обаче…

— Значи си чула за отпечатъците в колата?

Сам кимна:

— Фармър вече е неудържима. А аз бях толкова сигурна, че не е той.

— Случва се.

— Но защо е използвал хирургически възел, а не някакъв по-обикновен?

Марша сви рамене и отиде да вземе папка от полицата на другия край на лабораторията.

— Не изоставяй напълно надеждите си. Може би имам добра новина за теб. Била е упоена.

— И какво е използвал?

— Тубаринов хлорид. Открих остатък от него в черния й дроб.

— Тубарин, странно. Мислех, че се среща само в романите на Агата Кристи.

— Очевидно не. Среща се и в Кеймбридж. Накарах токсиколозите да погледнат отново пробите от Джеймс и познай какво. Откриха следи от същото вещество в някои от разложените тъкани.

Сам се зарадва на тази новина, но така се увеличаваха въпросите без отговор.

— Защо тубарин, а не някакъв друг опиат? И двамата са били удушени, не отровени. — Отговори си на въпроса сама: — Всъщност тубаринът невинаги убива, нали? Не можеше ли да причини парализа, ако се дозира правилно?

— Може. Но трябва да си запознат много добре с действието му, за да използваш количеството, необходимо да парализира, а не да убие.

— И така жертвата е жива до момента на удушването, само че не може да се движи. Абсолютен кошмар. Откъде, мислиш, може да се е сдобил убиецът с тубарин?

— Това е алкалоид на курарето — растение, което вирее в Южна Америка. В повечето болници имат тубарин. Сигурно не е чак толкова трудно човек да се сдобие с малко.

Сам се сети за парника на преподобния Шоу.

— Дали растението може да се отгледа извън естествената му среда, например в парник?

— Може би. Защо, познаваш ли някой, който го отглежда?

— Не съм сигурна, вероятно.

 

 

Фармър и Адамс гледаха през масата в стаята за разпити облечения в измачкани дрехи и брадясал Бърд. Арогантността му бе изчезнала, дори изглеждаше някак смален. До него седеше адвокатът му — Колин Лейн, безупречно облечен, както винаги.

Фармър започна разпита:

— Кога за последен път видя Франсис Първис?

Бърд мълча известно време. Не се чудеше как да извърта, просто бе объркан. Беше прекарал няколкото часа преди да го арестуват, взрян в снимката на Франсис. Не бе го осъзнавал преди, но я обичаше. Знаеше, че винаги се бе страхувал да не я загуби и че този страх я бе прогонил, а сега я бе загубил завинаги. Най-накрая отговори:

— Не си спомням.

— Не беше ли снощи вечерта?

— Не, не мисля. — Бе убеден, че е минало повече време оттогава.

— Няколко от съседите на Франсис са те видели да спориш с нея.

Осъзна, че е излъгал съвсем глупаво и продължи:

— Може и тогава да е било, не си спомням.

— Нарушил си условията на гаранцията си.

Себастиан сви рамене:

— Исках просто да говоря с нея. Да й кажа, че не съм го направил аз, че нямам нищо общо с убийството на Марк Джеймс. Но тя не искаше да ме чуе, разстрои се. Не исках да става така, затова си тръгнах. Никога не бих я наранил, аз я обичах.

— Но си я наранил — ударил си я в нощта, когато е изчезнал Марк.

— За пръв и последен път и сега ще трябва да живея с мисълта за това до края на живота си. Любовта не е лесно нещо. Понякога човек прави глупости.

— Знаеш ли каква кола е карала Франсис?

— Пред къщата имаше само една — малко синьо рено, доколкото си спомням. Сигурно е била нейната.

Адамс зададе следващия въпрос:

— Влизал ли си в колата на Франсис, в синьото рено?

— Не, никога. За пръв път онази вечер разбрах, че е нейна.

— Значи никога не си карал тази кола, нито Франсис те е возила в нея?

— Не, никога.

Фармър се намеси:

— Тогава защо отпечатъците ти бяха намерени в колата, под таблото?

Бърд се изненада и ги изгледа съвсем объркано.

— Не е възможно, не съм се качвал в тази кола.

— Е, били са там и със сигурност са твоите отпечатъци. Как ще го обясниш?

— Не мога, сигурно някой ги е фалшифицирал. Вас много ви бива за такива работи — нападна той.

— Какво? Завели сме те там, докато си спял, и сме натъркали пръстите ти по колата, а после сме те върнали в леглото, така ли? Хайде, даже и кеймбриджките съдии няма да повярват на подобна история.

Арестуваният не отвърна, а Фармър продължи:

— Къде отиде, след като си тръгна от Франсис?

— Карах насам-натам известно време, после се върнах в клуба.

— В колко часа се върна в клуба? — намеси се Адамс.

— Не си спомням. Към един — един и половина. Разберете, бях много разстроен. Питайте портиера — Джери, може той да помни по-добре.

— Ще го попитаме. Сам ли беше през цялото време?

— Да. Имах нужда да премисля.

— И затова ли се измъкна от полицаите, които трябваше да те наблюдават?

— Отчасти. А и те нямаше да ме пуснат да припаря до Франсис. Просто исках тя да разбере, че не съм го направил аз.

Фармър го прекъсна:

— Не е ли по-вероятно да си отишъл, за да се опиташ да я убедиш да не свидетелства срещу теб?

— Не, просто исках да знае истината.

— Но ако я няма нея — главния свидетел на обвинението срещу теб, ти оставаш чист.

— По-скоро бих лежал в затвора до края на живота си, отколкото да я убия. Аз я обичах!

— На предния разпит не ни ли каза, че тя е свободна да прави каквото реши?

— Така е… но това не значи, че съм искал да я загубя, че не съм бил готов да се бия за нея…

— И да я убиеш?

— Никога! Никога не бих го направил!

— На предния разпит ни каза, че тръбичките на ветропоказателя били, за да се прогонват злите духове.

Бърд сви рамене.

— Научавам, че си нещо като специалист по окултните въпроси, писал си курсова работа.

— Знам някои неща. Не съм чак специалист.

— Хайде, хайде, недей да скромничиш. Нали си писал курсова работа за окултното убийство във Фенс? Как беше точно… „Фенландското убийство и енигмата“.

— Това бе преди много време, тогава бях на деветнайсет години. Исках да стана известен.

— Интересно. Айънсмит е бил убит на свещена земя, също както Франсис и Марк. Айънсмит е бил убит на един от големите празници на вещиците, също както Франсис и Марк. Айънсмит бил удушен и имал изрязан на тялото си обърнат кръст. Също и Франсис, и Марк. Доста странни съвпадения се натрупват, не мислиш ли?

— Това е известен случай, всеки би могъл да прочете подробностите за него.

— Не е чак толкова известен. Аз не бях чувал за него. Ти си експертът.

Бърд замълча.

Адамс продължи:

— Тъй като онова убийство е станало, докато ние сме били деца, има голяма вероятност убиецът на стария Чарли Айънсмит вече да не е между живите. Така остава един човек, който да е имал и познанията, и мотива да извърши тези две убийства.

— Но защо бих ги убил по този начин, щом това ще привлече вниманието към мен?

— Не и ако си вярвал, че няма да научим за интересите ти като студент.

— Подценявате се, госпожо старши детектив.

Фармър не успя да овладее гневния си изблик при тази забележка.

— Уби я, защото си мислеше, че носи бебето на друг мъж ли?

Сега Себастиан не успя да скрие естествената си реакция.

— Какво бебе?

— Франсис беше бременна. Това ли е твоята представа за аборт?

Адвокатът на Бърд, който видя колко шокиран е клиентът му, се намеси бързо:

— Възразявам срещу този стил на разпита. Намирам го за напълно неприемлив.

По лицето на Себастиан започнаха да се стичат сълзи. Той опита да се защити:

— Не знаех… тя не ми е казала. От мен ли беше?

— Казала е на баща си, че бебето е от теб и че не иска ти да имаш нищо общо.

Бърд застина, втренчен пред себе си, без да вижда нищо.

— Не знаех, наистина не знаех.

— Нямаше да я нарежеш, ако знаеше ли?

Фармър бе скочила на крака и стоеше наведена през масата. Чувстваше, че й трябва още малко и ще го предизвика да направи самопризнанието, от което така отчаяно се нуждаеха. Бърд мълчеше. Адвокатът му отново се намеси:

— Клиентът ми не е в състояние да продължи да отговаря на въпросите ви. Настоявам разпитът да бъде прекратен незабавно, за да мога да поговоря с него насаме.

— Разпитът се прекъсва в 16:22. — Фармър изключи касетофона и изгледа Бърд. — Този път няма да има гаранция. И никой няма да ти помогне.

Той я погледна през сълзите, които продължаваха да напират в очите му, и бавно поклати глава.

 

 

С Марша бяха отишли в другия край на лабораторията и Сам гледаше нещо през микроскопа.

— Какво точно трябва да видя?

— Стърготини от боя — тези, които са намерени по колата на Франсис Първис.

— И?

— Те са от ягуар, модел „Марк II“, вероятно 3,8, произведен между 1963-а и 1966-а.

— И разбра всичко това от няколко стърготини боя? Много съм впечатлена. Кажи ми повече, Холмс.

— Виждаш ги, но не ги наблюдаваш внимателно. Всичко се разбира от начина, по който е била нанесена боята. Тази тук е искрящо кафява боя за метал. — Тя сложи нова плака на микроскопа. — Ако се вгледаш в начина, по който е напластена, ще видиш, че първият слой е тъмнокафяв, след това има червен, бледокремав, зелен и след това със спрей е нанесен основният цвят, в случая — кафяв. Тази комбинация се среща само при колите, изработени от метал, и то само между 1963 и 1966 г. След това са започнали да използват три слоя за подложка. Освен при оригиналния модел Е, при който са използвали четири слоя до 1968 г.

— И защо да не е модел Е тогава?

— Елементарно, скъпа моя Райън, защото не са произвеждали модел Е в искрящо кафяво.

— Страхотно. И колко бройки от тези ягуари може да са още в движение?

— Не много. Полицията се опитва да открие собствениците им, но ще отнеме известно време.

Сам кимна:

— Трябва да тръгвам. Имам доста работа следобед.

Тя потупа приятелката си по гърба и се отправи към вратата. Преди да излезе, Марша й извика:

— Между другото, какво чувам? Натопила си Оуен, дето е бил без предпазен костюм при огледа на Джеймс?

Сам се усмихна.

— По-добре не вярвай на слухове.

— Той си го заслужава. Не знам как се оправя всеки път с отговорника от лабораторията.

— И аз не знам.

Марша се върна при микроскопа си, а Сам внимателно затвори вратата зад себе си.

 

 

Фармър и Адамс седяха един срещу друг в кабинета й. Стаята бе доста мрачна. Бюрото — старо и доста очукано. Бяха предлагали неколкократно да й сложат ново, но тя винаги възразяваше, твърдейки, че старото й носи късмет, каквото и да означаваше това. Голите кремави стени, на които имаше закачени само няколко черно-бели снимки на Фармър в различни етапи от кариерата й, не допринасяха по никакъв начин за освежаването на атмосферата. Най-странното нещо в стаята обаче бе една голяма картина, изобразяваща висок строг мъж, облечен в униформа на старши детектив, която висеше зад бюрото. Бе закачена наскоро. Адамс не я бе виждал и постоянно хвърляше погледи към нея.

— Баща ми.

Той я погледна.

— Картината, която гледаш. Това е баща ми. Сигурно си си мислил, че нямам баща. — Том се смути. — Подариха му я, когато се пенсионира. Умря преди няколко години. Картината стоеше захвърлена в гаража ми от сума ти време. Започна да се поврежда от влагата и реших да я донеса тук, та малко да поосвежи стаята.

Адамс си помисли, че и с картината кабинетът изглежда все така ужасно, но си замълча.

Фармър продължи:

— Стана друг човек, като се пенсионира. Живееше за работата си, тя бе по-важна за него от всичко останало. — Почука по бюрото. — Това е било неговото бюро, неговият кабинет. Мисля, че и на мама й бе по-добре, когато той си отиде. Сърдечен удар. Всички мъже в семейството ми са били полицаи — чичовци, братовчеди. Обаче баща ми не искаше аз да постъпя в полицията. Казваше, че това не е професия за жена. Така и не ми прости, че не се омъжих и не му родих внуци. Ужасно се подразни, когато станах инспектор. Не се гордееше, а се подразни. — Тя се завъртя и погледна картината. — Чудя се какво ли би казал сега.

За пръв път, откакто я познаваше, Адамс изпита известно съчувствие към нея. Може би изражението му й подсказа, че се е отпуснала прекалено и тя бързо възвърна деловия си вид.

— Щом оформим документите, ще му предявим официално обвинение.

— Изглеждаше искрено разстроен заради бебето.

— Хм. Може наистина да не е знаел, а може и да се преструва добре заради записа. Даже и да е знаел, пак е щял да я убие. Каква полза да ти се роди дете, щом ще лежиш с доживотна присъда? Има и други жени, те също могат да му родят деца.

— Сигурно. Но човек без никакви предишни провинения изведнъж да започне да убива… — Том поклати глава. Не изглеждаше убеден.

— Може просто досега да се е измъквал. Съмнения ли долавям в тона ти?

— В известен смисъл.

— Харесва ти, нали, Том?

Адамс се опита да си придаде недоумяващо изражение, но всъщност веднага разбра за какво намеква тя.

— Кой?

— Не се опитвай да ме заблуждаваш, Том. Патоложката, Сам Райън.

— Малко ми е над класата.

— Човек никога не знае. Може да си пада по по-грубовати.

Адамс въздъхна:

— Благодаря.

— Виж какво, ти си ченге. Ако искаш да се позабавляваш с патоложката, добре, дано ти хареса. Но не позволявай това да влияе на преценките ти.

— Не мисля, че нейното мнение ми влияе. Във всички случаи щях да изпитвам съмнения.

— Глупости! Виж какво, слушай разума си, а не онази си работа. И други ченгета са се издънвали заради това. Уликите срещу Бърд са повече от убедителни, всички ще получим потупване по гърба, че сме се справили, така че си седи кротко, чакай аплодисментите и не разваляй нещата заради някакви си шибани растения. — Адамс усети, че тя не е свършила, и остана мълчалив. — И още нещо! Ако още веднъж ми погодиш номер — като онзи с бръшляна, не само ще те отстраня от случая, но и ще те изритам от полицията!

— Да, госпожо.

— Тя не участва в разследването. Нейната работа е да ни осигури информация, с която да ни улесни при залавянето на престъпника, нищо повече. Ако и ти, и тя го запомните, няма да имаме проблеми; ако не, да не кажеш, че не съм те предупредила.

Преди Адамс да успее да се защити или дори да обясни причината, поради която бе дал бръшляна на Сам, на вратата се почука и един униформен полицай влезе в кабинета.

— Сержантът на участъка е готов и ви чака, госпожо.

Фармър кимна и полицаят излезе. Тя се изправи и тръгна към вратата.

— Хайде, да свършваме по-бързо.

Последва я по коридора към кабинета на сержанта, където ги чакаха Бърд и адвокатът му. Адамс забеляза отново колко зле изглежда Себастиан. Очите му бяха зачервени и подути, а дрехите му — съвсем измачкани. Изглеждаше сломен и потиснат.

Сержантът подаде на Фармър формуляра за обвинението и тя изгледа Бърд и започна да чете на глас официалното обвинение, което му предявяваха:

— Себастиан Бърд, обвинен сте, че между 20 септември и 5 октомври 1995-а в Кеймбридж сте убили Марк Джеймс в нарушение на закона.

Бърд се взираше безмълвно в стената над Фармър.

— Себастиан Бърд, също така сте обвинен, че между 30 октомври и 1 ноември 1995-а сте убили Франсис Първис в нарушение на закона.

Тя продължи да чете стандартния текст. Бърд видимо се разтрепери и погледът му се отмести от стената и се съсредоточи върху лицето й. Изведнъж се чу писък и той скочи напред и я сграбчи за реверите, крещейки в лицето й:

— Не съм аз убиецът! Не съм аз убиецът!

Адамс и сержантът бързо реагираха и скочиха между двамата, при което събориха Фармър на земята, избутаха Бърд настрани, извиха ръцете му зад гърба и му сложиха белезници. Том знаеше, че Себастиан е силен мъж, който може да се владее — репутацията му бе всеизвестна. Но докато му слагаше белезниците, не долови никакво усещане за агресивност, само някакъв безсилен вътрешен гняв, сякаш Бърд все още се опитваше да проумее случилото се.

 

 

Сам бе приключила едва с половината аутопсии за деня, когато Тревър Стюърт влезе в моргата.

— Имаш ли свободна минутка?

Тя вдигна глава и му махна със скалпела да изчака. После се обърна към Фред:

— Прибери всичко вътре и го заший, става ли?

Той кимна и Сам тръгна към вратата.

— Казвай по-бързо, Тревър, че ме чакат още десет.

Двамата отидоха в малкия кабинет и седнаха.

— Фармър е побесняла и заплашва да се оплаче на шефа на болницата. Разправя, че си укривала информация.

— Информация, която на нея не й стигна акълът да открие сама. Кой ти каза?

— Имам си канали. Както и да е, каквото и да е станало, мисля, че за известно време трябва да си по-предпазлива.

— Какво може да ми направи?

— Е, да ти усложни живота, зависи доколко се е заяла.

— Значи може наистина да имам неприятности?

— Не и сериозни. И за нея няма да е добре да се разчуе, че ти си открила информацията, довела до арестуването на Бърд. Но все пак си пази гърба от летящи скалпели.

Сам оцени загрижеността на колегата си, която определено изглеждаше искрена.

— Благодаря ти, Тревър.

Той й се усмихна.

— Всичко влиза в обслужването.

Тъкмо се канеше да се върне в моргата, когато Джийн Кар влезе в кабинета.

— Само за малко, доктор Райън. Не си забравила, че утре си в съда за делото „Наш“, нали?

Бе забравила, но не си го призна.

— Не, не съм. Ще бъда там.

Джийн отгатна истината по изражението на лицето й и се разтревожи.

— Нали получи известието?

— Знам, знам, Джийн. Просто не ми е само до това.

Фред, облечен все още в престилката си за аутопсии и хванал една хирургическа игла в ръка, застана на вратата.

— Този конец нещо не е наред. Телата започнаха да се отварят.

Сам видя как лицето на секретарката й става бяло като платно. Тя бързо я прегърна и стисна съчувствено ръката й.

 

 

Малкълм Първис седеше пред телевизора, стиснал дистанционното на видеото в ръка. Гледаше касета, на която бяха Франсис и майка й. Бяха я заснели преди много години в един парк с филмова камера и съвсем скоро той бе дал да прехвърлят филма на видеокасета. Сега гледаше как Франсис прегръща силно майка си. Камерата се приближи и показа в едър план лицата им. Франсис погледна право в обектива и се усмихна, после каза: „Обичам те, татко“. Притисна длан към устните си и му изпрати въздушна целувка. Малкълм превъртя касетата назад и пусна този епизод отново и отново, накрая натисна паузата и на телевизора застина лицето на дъщеря му.

 

 

Адамс пристигна сам. Беше преценил, че професионализмът на Фармър не е належащ в тази ситуация. Почука на голямата дъбова врата и зачака. След няколко минути Малкълм Първис отвори. Том заговори внимателно:

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но трябва да запиша показанията ви.

Мъжът го изгледа безизразно, после се отдръпна встрани и го покани с жест да влезе. Последва го в дневната, където видеокасетата продължаваше да се върти. Адамс седна на канапето и се загледа. Сега Франсис играеше на една ливада с майка си и някакво момче. Беше лято и те се търкаляха в тревата, правеха салта и очевидно се веселяха.

— Това Франсис ли е? — посочи телевизора.

— Да. Преди единайсет или дванайсет години.

— Била е много хубава още тогава.

— Да, беше много, много красива.

Малкълм седна до Адамс и двамата продължиха да гледат.

— Приличаше на майка си, слава богу.

— Това майка й ли е?

— Да. Почина от рак около година след това.

Погледна лицето на Малкълм. Изглеждаше състарен от предния път, когато го бе видял. Бръчките му се бяха умножили и бяха станали по-дълбоки, а сивата му коса само подчертаваше този ефект.

— Съжалявам.

— Франсис го понесе много тежко. А аз бях прекалено зает и разстроен, за да се погрижа за нея. Предадох я точно когато най-много имаше нужда от мен. Аз съм виновен за всичко.

— Съмнявам се. Животът някак винаги ни дава втори шанс. Тя се бе върнала в дома си и ви обичаше, не сте били чак толкова виновен.

Малкълм го погледна и леко се усмихна, за да изрази благодарността си.

Том отново се загледа в екрана.

— А момчето кое е?

— Марк Джеймс. Кой може да си е представял? Бяха приятели от деца. Аз го отървах от затвора преди години — беше обвинен в пласиране на наркотици. По принцип не поемам такива случаи, но Франсис ме убеди, винаги успяваше да постигне своето, а и той изглеждаше толкова благодарен.

— Много тъжен филм.

— Да. Не знам защо точно на нас се падна, защо толкова много смърт се струпа на нашето семейство през последните години.

— Предявихме обвинение на Бърд за убийствата на Марк и на Франсис. Реших, че бихте искали да го научите.

— Благодаря ви, инспекторе, но сега е малко късно, не мислите ли.

Малкълм отново бе вперил поглед в телевизора и чуваше само смеха на дъщеря си.

 

 

В кухнята на Сам цареше обичайният хаос и тя, както винаги, закъсняваше. Опитваше се да изгълта набързо една прегоряла филийка и да допие горещото си кафе, без да отделя поглед от часовника. В този момент забеляза, че ключовете за колата й не висят на кукичката до вратата, където би трябвало да са. Не че не забравяше постоянно да ги закачи на кукичката, но все пак сега ги нямаше и не знаеше къде са.

Отказа се да дояжда филийката и я натика в препълнената кофа за боклук. Започна да търси ключовете си. Затършува под възглавници, листове и вестници, провери дори в панера на котката, но не ги откри никъде. В паниката си реши да вземе резервния ключ за колата. Изтича до чекмеджето, отвори го и си спомни, че всъщност от известно време използва точно резервния ключ. Затвори ядосано чекмеджето и опита да си спомни действията си от предишната вечер. В този момент се позвъни.

На вратата стоеше Рики с гузно изражение. Както никога, бе облечен елегантно със сако и вратовръзка и косата му бе грижливо сресана. Този вид бе крайно необичаен за него.

— Извинявай, лельо.

Сам спря за момент, чудейки се за какво й се извинява. После си спомни историята за потрошената кола и сметката за ремонта й.

— Би трябвало да се чувстваш много виновен.

— Няма да се повтори, обещавам ти!

— Дано. Какво стана?

— Онзи твой приятел, инспекторът…

— Адамс?

— Да, той. Издейства да не се стигне до съд. Затова съм се облякъл така. Каза обаче, че ако се повтори, няма да може да ми помогне с нищо.

— Имаш късмет.

— Да, знам. Той е готин. Ще ти върна парите веднага щом си намеря работа.

Сам се усмихна и го прегърна.

— Ами мислех си за парите…

— Няма начин. Ще ти ги върна.

— Не съм казвала, че не искам да ми ги върнеш.

Рики се изненада от този отговор.

— Ела с мен.

Заведе недоумяващия си племенник в кухнята и оттам — в градината. Отвори вратата на бараката за инструменти и извади един гащеризон, чифт гумени ботуши и лопата. После продължи напред до едно доста буренясало място от около половин акър, което смяташе да използва за зеленчукова градина.

— Ето, това е. Изскубваш всички плевели, скупчваш ги ей там, прекопаваш и после вземаш чували с тор от бараката и наторяваш навсякъде. И внимавай да разпределяш тора равномерно.

Рики зяпна, поразен колко работа го чака. Той мразеше градинарството открай време и се противеше с часове дори когато го караха да окоси моравата с електрическата косачка. А това тук си бе тежък физически труд.

— Не бях чувал, че още има робски труд.

— Майка ти знае ли за арестуването ти?

— Не.

— Искаш ли да научи?

— Не.

— Тогава се залавяй за работа. Ще се прибера към шест и ще те закарам до вас.

Тръгна към къщата.

— Извинявай, но много бързам. Иначе бих останала да те погледам известно време, но трябва да извикам такси, защото някой ми е скрил ключовете за колата. А ти не се тревожи. За няколко дни ще свършиш работата и ще смятаме дълга ти за изплатен. Направо си на сметка, ако питаш мен.

Напълно сразен, Рики седна на пейката и започна да развързва обувките си. Като се наведе, забеляза на пейката до себе си връзка ключове. Вдигна ги и извика на леля си:

— Тези ключове ли търсеше?

Сам се обърна смутено и тръгна обратно към племенника си.

— Сигурно крадецът ги е изпуснал, докато е бягал през градината.

Сам грабна ключовете и измърмори тихо:

— Благодаря.

 

 

Том Адамс си проправи път в претъпкания бар до малката кафява маса, където седеше Сам. Постави чашата доматен сок пред нея, отпи от бирата си и седна.

Тя вдигна чашата си:

— Наздраве.

Адамс й отвърна и отпи нова глътка от бистрата кафява течност.

Още се чувстваше ядосана на самата себе си и притеснена, че го е поставила в неловко положение, така че бе твърдо решена да му се извини и изглади нещата, доколкото бе възможно.

— Не бях сигурна, че ще дойдеш.

— Нито пък аз. Явно се размеквам.

— И защо дойде тогава?

— Може би защото все още смятам, че ти си най-голямата ни надежда да заловим убиеца.

— Значи не си съгласен с Фармър?

— Тя е шефът и аз съм длъжен да подкрепям решенията й. Но съм виждал доста виновни хора през живота си и не съм убеден, че Бърд е такъв.

Сам бавно отпи от сока си, печелейки малко време, за да събере кураж за извинението си. Той заслужаваше да го чуе, но въпреки това й бе трудно да го изрече.

— Извинявай, просто ми се изплъзна от устата. Бях ядосана. Много глупаво беше да те издъня така.

Колкото да харесваше и уважаваше Сам, Адамс не бе готов веднага да я извини.

— Много глупаво наистина. Друг път не ме моли за услуги.

Беше се надявала всичко да стане по-лесно. Не ставаше.

— Не беше нарочно.

Той тропна с чашата си по масата и така разля малко от бирата.

— В тази игра, доктор Райън, доверието е всичко. Без него нищо няма смисъл. Ти не само ме предаде, но и ми издейства конско от Фармър, а то бе последното, от което имах нужда. Цялата ми кариера можеше да отиде по дяволите само защото ти направих услуга.

Не бе виждала Том така ядосан досега и се притесни, че тя е причината за гнева му.

— Мога да поговоря с нея, ако това ще помогне.

— Не, благодаря. С твоята репутация — това само ще ми навреди.

— Какво ти каза Фармър?

— Най-общо, че ако искам да те вкарам в леглото, трябва да го правя в свободното си време и за своя сметка, а не за нейна. И имаше право.

Сам сведе поглед, отпи от сока си и нервно зададе следващия си въпрос:

— А ти затова ли го направи?

Адамс продължи да я гледа невъзмутимо.

— Отчасти.

Почувства се ядосана и поласкана едновременно. Беше ядосана заради мотива му да й помогне и поласкана заради очевидния му интерес към нея.

Той продължи:

— Но това не бе основната причина.

Сам усети промяна в тона му — сякаш бе разбрал, че е прекалил с мърморенето и сега се опитваше да смекчи нещата. Тя го погледна в очакване на обяснението му.

— Ти си различна от другите. Първата и, надявам се, последната патоложка, която познавам, склонна да изнесе работата си извън моргата и да има куража да стигне докрай. Честно казано, ако не постигаше резултати, никой нямаше да толерира подобни своеволия.

— Но Фармър е на друго мнение.

— Напротив. Но пък те възприема като заплаха, че някой друг, а не тя ще обере лаврите. А държи в случая никой да не я засенчи.

— Ясно.

Адамс се наведе и я погледна със сериозно изражение право в очите.

— Сам…

Зарадва се, че пак я нарича по име, а не „доктор Райън“.

— Не се меси повече, може да стане опасно. Засягаш прекалено много хора. Ако притиснеш Фармър, тя ще реагира, а ние и двамата ще загазим.

Кимна.

Том се усмихна, доволен, че я е убедил.

— Искаш ли още нещо за пиене?

Тя погледна часовника си. Ако не тръгнеше сега, щеше да се е стъмнило, докато стигнеше до Литъл Доркинг.

— Извинявай, Том, трябва да се връщам в болницата. Чака ме работа.

Адамс се разочарова и тя го долови. Беше привлекателен мъж. Доближи лице до неговото, целуна го леко по устните и прошепна:

— Не е необходимо да ми правиш услуги. Трябва просто да поискаш. — Стана, взе чантата си и си запроправя път към изхода, оставяйки Адамс смутен и объркан.