Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (6)

Пета глава

Беше минал почти месец от предишното убийство и вече бе готов за следващото. Не бе очаквал съдът да вземе такова решение, но въпреки това се чувстваше доволен. Времето бе минало неусетно, но съвсем не бе пропиляно. Извади зелена папка от шкафчето и разпростря съдържанието й по голямата дъбова маса пред себе си. Снимки, карти, данни — не бе оставил нищо на случайността. Навярно вече знаеше повече за Франсис Първис, отколкото самата тя. В много отношения убийството си беше интелектуално занимание и той се бе представил на висота. Бе си набелязал резервни терени, където да осъществи убийството и където да скрие трупа, в случай че избраното от него място се окаже неизползваемо. Дори ги бе обиколил, за да опознае терена и да прецени какви евентуални проблеми могат да възникнат. Никога през живота си не се бе чувствал по-уверен.

Убийството на Джеймс бе доказало колко важно е предварителното планиране и как — благодарение на него — всичко бе минало по часовник. С удоволствие откри колко лесно се бе справил с убийството. Не бе изпитал никакви угризения, никакво чувство за вина, всъщност бе се наслаждавал на всяка една минута — като генерал, спечелил старателно планирана битка. Стигна до извода, че отмъщението е носител на положителни емоции, а не на отрицателни, и той с удоволствие им се отдаваше. Приповдигнатостта на духа, която изпитваше след убийството, бе траяла дни наред и определено бе по-добра от всеки наркотик, който бе опитвал. Всъщност не бе изпитвал нищо толкова опияняващо в живота си и нямаше търпение да го повтори.

Премина през всеки елемент от плана си още веднъж, за да се увери, че е запомнил и най-малката подробност. Повтаряше мислено всяка стъпка отново и отново. Щом се увери, че е запомнил всичко, събра съдържанието на папката, затвори я, закачайки снимката на Франсис отпред, и я прибра в раздела, маркиран като „Предстоящи“. Чувстваше се уверен, но не искаше да предизвиква съдбата. Наведе се настрани и взе малката черна кожена чанта, подпряна до крака на стола му. Отвори я и започна да разглежда съдържанието й.

Черната чанта прибавяше допълнително зловещ привкус на действията му. Тя бе един от трите предмета, които той асоциативно свързваше с Джак Изкормвача — цилиндърът, наметалото и черната кожена чанта, в която е носел инструментите си. Извади ножа за дисекции от чантата и огледа острието му. Въпреки че вече бе използван веднъж, ножът бе остър и изчистен до блясък. Зачуди се колко пъти ще го използва, преди острието му да се затъпи и да се наложи да го замени с нов. Прокара палец по цялата дължина на ножа и след това го прибра на мястото му в чантата. След това огледа спринцовките и иглите. Бяха си на местата, готови за използване. Не би могъл да ги употреби повече от веднъж, но това нямаше значение: имаше предостатъчно.

Смяташе последните два предмета в чантата за най-важни. Малката метална тръбичка от ветропоказател с дълго въже между дупките в двата края и дългата клонка бръшлян, която бе откъснал неотдавна. Прокара пръсти по листата. Досега не бе осъзнавал колко красиво растение е бръшлянът. Бе го подминавал години наред и едва наскоро той бе станал толкова важен елемент от плановете му. Чак сега бе започнал да оценява красотата и ненатрапчивия чар на растението. Върна го в чантата и я затвори, след това я постави обратно на пода. Поколеба се дали е редно да се отърве от двамата наведнъж, но Той явно го направляваше точно в тази посока. Вече имаше прецизен план, разбира се, но двама човека представляваха особен проблем и изискваха сериозно обмисляне. Щеше да се успокои, когато приключеше с тях. Тогава можеше да си отдъхне.

 

 

Франсис сортираше дрехите в гардероба си, когато баща й надникна в стаята. Вече бе струпала старите си дрехи на купчина, за да ги откарат в магазина на една благотворителна фондация, и бе отделила някои от любимите си дрехи — тези, които бяха свързани с особено скъпи спомени. В момента тъкмо оглеждаше една рокля и я показа на баща си.

— Спомняш ли си я?

Малкълм изглеждаше видимо озадачен и очевидно не можеше да си спомни.

— Носех я на сватбата на леля Кити. Сещаш ли се, когато Джон се напи и повърна отгоре ми. Виж — посочи едно петно на роклята, — така и не се изчисти. Повече не я облякох, а той даже не ми предложи да я плати.

Малкълм кимна в съгласие, но очевидно си мислеше за нещо друго. Франсис си спомни странните настроения, които го обземаха понякога, и хвърли роклята на леглото при другите дрехи. Изчака го сам да каже нещо.

— Не мога да дойда на курса за бъдещи родители утре вечер. Съжалявам.

Франсис не скри разочарованието си:

— Защо? Знаеш колко е важно.

— За последен път отсъствам, кълна се. Един от старите ми случаи нещо се е объркал и трябва да замина за Лондон, за да оправя нещата.

Франсис скръсти ръце и изви глава настрани.

— Утре ще мина по магазините и ще купя по нещо за теб и за бебето.

Тя погледна баща си.

— Ако обещаваш, че е за последен път?

Той вдигна ръка.

— Честна скаутска!

Франсис огледа изпитателно лицето му.

— В такъв случай можеш да се отбиеш в „Армани“ и да избереш моя подарък оттам. — Малкълм вдигна ръце, сякаш се предава. — Но пък какво ще правят в курса без голямата си звезда…

Малкълм се засмя:

— Сигурен съм, че ще си наваксам на следващото занимание.

— И аз съм сигурна — съгласи се Франсис.

 

 

Изненада се, като го видя да тръгва. Фактът, че си бе извикал такси и носеше малка пътна чанта, показваше, че заминава за известно време, но за колко точно — не бе ясно. След всички колебания и планиране се оказваше, че в крайна сметка двамата щяха да посрещнат изкуплението поотделно. Щом баща й го нямаше, как ли щеше да действа Франсис? Наистина му усложняваха живота и щяха да си получат заслуженото за това. Осъзнаваше, че не може да направи нищо и трябва просто да чака, гледа и да се надява, че усложненията няма да продължат. Следващата седмица щеше да е много натоварен и държеше бързо да отхвърли това, за да не се наложи после да чака седмици наред.

 

 

Марша Евънс вдигна поглед от микроскопа и присви очи, за да види часовника на стената на лабораторията. Два и петнайсет следобед — бяха минали само десет минути, откакто провери колко е часът предния път. Потърка очи, опитвайки се да прогони умората им и да ги подготви за новото изпитание. Макар че беше само на двайсет и четири години, вече имаше проблеми с очите заради дългите часове взиране в окуляра. Не искаше и да помисля за очила, защото вярваше на заблудата, че мъжете не се заглеждат по момичета с очила. Все пак се успокояваше, че в краен случай има контактни лещи. Въпреки грижите, отново доближи очи до микроскопа, нагласи фокуса и се потопи в света на нишките и петната.

 

 

Сам крачеше нервно напред-назад из дневната си, като спираше от време на време, търсейки вдъхновение от огъня в камината. Горящите цепеници припукваха, а пламъците танцуваха и променяха формите си. След поредицата от среднощни повиквания през последните седмици тя бе сметнала, че е напълно оправдано да си вземе половин почивен ден, а и имаше нужда да обмисли нещата на спокойствие.

Фармър нямаше да приеме налудничавите й теории, така че тя трябваше да намери още доказателства в подкрепа на идеите си, преди да ги изложи пред нея или Адамс. Проблемът бе, че колкото и да се опитваше да спре да мисли за този случай, не успяваше. Искаше й се да провери теориите си, те не й даваха мира. Самотата й се отразяваше добре — само Бърнард виждаше безпокойството й, но продължаваше да си лежи на канапето в дъното на стаята. Той не я изпускаше от поглед — въртеше глава наляво-надясно, както зрител на тенис мач на централния корт на Уимбълдън. Спираше само колкото да се изтегне бавно и мързеливо от време на време.

Най-накрая Сам спря да крачи и застана до прозореца. Вгледа се през дъжда към гората на върха на хълма и взе решението си. Бързо отиде в коридора, взе телефона и набра един номер.

Марша тъкмо подменяше една плака с друга, когато телефонът иззвъня в другия край на лабораторията. Дори и тази кратка почивка за очите й бе добре дошла. Тя скочи от високия стол и отиде до апарата.

— Марша Евънс… — Позна гласа на другия край на линията почти веднага. — И това ако не е доктор Райън! Какво може да направи едно бедно момиче като мен за теб?

Усети по тона на Сам, че тя не е в настроение за шеги.

— Марша, знам, че може да ти се стори странно, но имаше ли някакви клонки или венци от бръшлян сред веществените доказателства по случая „Джеймс“?

Марша малко се учуди на този въпрос, но го прие без коментар. Изостави шеговития си тон и мислено запрехвърля доказателствата.

— Мисля, че не. Искаш ли да проверя?

Отиде до малка купчина внимателно подредени листи близо до микроскопа и започна да ги преглежда. Старателно проверяваше всичко, за да е сигурна, че не е пропуснала очебийното. Нямаше нищо. Върна се при телефона.

— Не, няма бръшлян — нито сплетен, нито какъвто и да било.

Марша чу разочарованата въздишка на Сам.

— Важно ли беше?

— Не съм сигурна. Може би. Всъщност беше само предположение.

— Ако попадна на нещо, ще ти звънна.

Сам измънка нещо неясно, което показа на Марша, че мислите й вече са другаде. Явно се бе задълбочила в някакъв сложен проблем, който я тормозеше. Накрая тя заговори:

— Чудех се дали искаш да отидем на вечерята на медиците утре? Имам още една покана.

Марша се изкушаваше да приеме, но като се сети колко работа я чака, се зачуди дали няма да е заета или прекалено уморена за вечерята, която на всичко отгоре щеше да бъде и непредвиден разход.

— С удоволствие, но нещо съм позакъсала с парите този месец.

— Аз ще черпя, а и там ще има много млади хубави мъже…

Започна да се колебае и трескаво да обмисля как да се справи с множеството неотложни задачи, които трябваше да отхвърли възможно най-бързо. Почувства се като Пепеляшка, която няма търпение да замине на бала, но среща някаква спънка на всяка крачка.

— Нямам какво да облека.

Сам усети, че почти е убедена, и продължи с атаката си:

— Ричард също ще бъде там…

Това решаваше всичко. Марша осъзна, че не може да не отиде.

— Добре, убеди ме. Къде и кога?

Сам знаеше, че трябва да подходи много внимателно с това, което следваше, и изстреля отговора си много бързо, надявайки се Марша да не забележи:

— В четири следобед на гробището на „Сейнт Мери“, питиетата в шест в „Мастърс Лодж“. Елегантно облекло, най-добре нещо в черно. — Не бе достатъчно бърза.

— Чакай, чакай. Правилно ли те чух да казваш нещо за гробище?

— Да. Чудех се дали ще ми направиш една услуга?

— И да отида официално облечена на гробището? В никакъв случай, забрави!

 

 

Въпреки че бе рано вечерта, разни хора вече пристигаха в клуба на Бърд. Двамата детективи, които наблюдаваха клуба, предположиха, че това са хора от персонала. Бърд пристигна сред първите. Паркира поршето си точно пред клуба и се отправи към вратата. Фотоапаратът на детектив Джок Макфадид щракна и направи две снимки в бърза последователност. На първата Бърд тъкмо слизаше от колата си, а на втората бе в гръб, точно пред вратата на клуба.

Докато Макфадид правеше снимките, партньорът му, Питър Моран, си записа часа, в който Бърд бе пристигнал, с каква кола е дошъл и всички други подробности, които биха могли да потрябват. Когато приключи, пъхна папката в краката си, скръсти ръце и се загледа отнесено през предното стъкло на колата. Мразеше наблюденията повече от всяка друга задача, за която можеше да се сети. Те траеха дълго, бяха скучни, обикновено безплодни и се отразяваха ужасно на социалния му живот. Ако не бе тази извънредна работа, сега щеше да е в бара с приятелката си, щеше да пийва бира и да се надлъгва с Джордж и Гленда. Вместо това, следеше някакво копеле, което сигурно много добре знаеше, че е под наблюдение и съответно не би тръгнало да прави бели, камо ли да убива. Погледна към Джок.

— Виждам нещо, започващо с „ч“.

Джок го погледна и отвърна без никакъв ентусиазъм:

— Чистачка.

— Правилно.

Беше ред на Джок.

— Виждам нещо, започващо с…

Моран го прекъсна:

— „Ч“? — Джок кимна и Питър продължи: — Чистачка.

Макфадид поклати глава:

— Много си добър на тази игра, а?

— Въпрос на тренинг.

Джок се съгласи:

— Аз съм така със секса.

— Особено когато си сам, както чувам — ухили се Моран.

Джок му се намръщи и двамата се разсмяха. В този момент Питър забеляза, че едно привлекателно младо момиче се приближава към тях. Носеше табличка с две чаши. Застана до вратата на колата и Джок отвори прозореца. Момичето им се усмихна.

— Господин Бърд каза, че сте му се сторили доста отегчени и ме помоли да ви донеса по едно питие.

Двамата детективи се спогледаха. Момичето продължи:

— Каза, че би ви ги донесъл и сам, ако не му се бе наложило да излезе.

Детективите изстенаха едновременно. Джок взе чашите и подаде едната на партньора си.

— Онази, лудата, ще ни обеси за топките.

Моран вдигна чашата си към момичето, което продължаваше да им се усмихва.

— Какво пък толкова, не може да ни обеси по два пъти.

Изпразниха чашите си на един дъх.

 

 

С Марша се спогледаха продължително, преди Сам да събере кураж и да потропа на вратата на бараката. Почти веднага тя се отвори и църковният клисар, хванал лопата в едната си ръка, ги изгледа раздразнено. Тя заговори:

— Аз съм доктор Райън, обадих се на викария.

Клисарят не се впечатли нито от титлата, нито от връзките й.

— Закъсняхте. Викарият каза, че ще дойдете в четири, а сега е вече и половина. Имам си достатъчно работа, за да вися тук и да чакам разни хора.

Сам опита да се извини:

— Съжалявам, забавихме се заради движението. Нали знаете какъв ужас е по магистралата.

Той я изгледа продължително, без да отвърне, после метна лопатата през рамо и излезе от бараката. Тръгна право към Марша и тя веднага отстъпи назад, готова да побегне. Единственото, което я спря, бе кучето на клисаря. Малкото животинче изтича към нея, размахвайки опашка, и явно се опита да разпознае дали тя е приятел, или враг. Марша се наведе и го погали и то веднага се претърколи по гръб.

— Добро куче.

Клисарят тръгна към гробището, без да промълви и дума, а двете го последваха. Докато вървяха между старинните паметници и гробници, Сам се замисли колко красиво бе всъщност това място. Тук, в царството на смъртта, животът кипеше в цялото му изобилие. Не бе виждала никъде такова разнообразие от диви цветя, събрани на едно място. А с промените, които бе донесла есента, дърветата и храстите наоколо бяха станали още по-красиви. Сякаш умиращите листа и цветя се опитваха за последен път да покажат колко прекрасни са били приживе. Сам реши някой ден отново да посети мястото.

Най-после стигнаха до гробницата, която търсеха, и клисарят се обърна към тях:

— Сума ти разправии за тоя, дето духа, ако ме питате. Нищо няма да намерите, полицаите обърнаха всичко с главата надолу, а после никой не дойде да оправя.

Сам го погледна.

— Не са знаели какво да търсят.

Тя отиде до гробницата. Капакът бе счупен и голямо парче в ъгъла липсваше. Реши, че може би ще успее да се пъхне направо през дупката. Обърна се отново към клисаря:

— Вие го открихте, нали?

Той вдигна ръка към носа си и подсмръкна.

— По-скоро го подуших, адски вонеше.

Сам кимна.

— Най-добре да погледна сама. — Извади малко фенерче от чантата си и го пъхна в джоба си, после подаде чантата на Марша. Наведе се към дупката. Едва се напъха, но все пак се оказа достатъчно слаба, за да се побере. След малко вече стоеше свита във вътрешността на гробницата. Въздухът вътре бе влажен и тежък. Въпреки неотдавнашното претърсване от полицаите, паяците пак бяха плъзнали навсякъде и Сам усети поне десетина паяжини край себе си. Дъното на гробницата не бе така почистено, както очакваше — по-скоро бяха разровили, вместо да извадят всичко навън. Изгнилите листа бяха покрити от тънък слой нови, сухи листа. Сам плъзна внимателно ръце по тях, вдигайки от време на време по някое, за да го огледа отблизо. Стараеше се да не пропуска нито сантиметър, но бе трудно. Пространството бе толкова малко и тясно, че тя почти не можеше да помръдне. Изплашени буболечки изпълзяваха изпод ръцете й или полазваха по тялото й, търсейки спасение от надвисналата опасност.

Тъкмо когато се канеше да се откаже от търсенето, лъчът на фенерчето попадна на едно изсъхнало, но ясно различимо листо от бръшлян. Сам внимателно издърпа клончето и бавно се заизмъква навън. Щом се изправи, потрепери леко — не толкова от студа, колкото от облекчение и радост, че търсенето й не е било напразно.

Клисарят я изгледа.

— Значи намерихте нещо?

Сам му се усмихна и вдигна високо увитото на венец клонче бръшлян.

 

 

Щом облечените в червени тоги съдии от Апелативния съд приключиха с четенето на присъдата, цялата зала избухна във възгласи. Обвиняемият се изправи и се обърна към приятелите си в залата, които вече бяха скочили на крака и викаха радостно, после размаха тържествуващо ръце във въздуха.

Някой докосна рамото на Малкълм Първис. Той се обърна и видя личния адвокат на клиента си, който му подаваше усмихнат ръка. Доволни, двамата се ръкуваха и Малкълм огледа още веднъж залата. Сега забеляза, че клиентът му — елегантно облечен, леко пълен мъж на около трийсет и пет — седеше на стола си, отпуснал глава в ръцете си, и плачеше като дете. Първоначалната еуфория от присъдата го бе напуснала.

Обикновено Малкълм изчакваше да поговори още малко с клиента и роднините му, чиито похвали винаги го радваха. Този път обаче делото се бе проточило повече от очакваното, ставаше късно и той нямаше намерение да се бави. Бързо си проправи път, мина през гардеробната, където свали тогата и перуката си, и се отправи към изхода. На тротоара пред стъпалата чакаше тълпа журналисти и телевизионни репортери. Щом той се появи, те веднага се насочиха към него и Малкълм замръзна на място. За щастие се оказа, че не той е обект на вниманието им, а клиентът му, който тъкмо излизаше от съда с адвоката и семейството си. Те се потопиха в морето от камери, микрофони и бележници, а Малкълм се измъкна незабелязано. Поне вече вярваха в невинността му, за разлика от самия него. Забързано закрачи към кантората си, която се намираше на половин километър от съда. Щом стигна там, изтича по дървените стъпала, прескачайки ги през едно, и като се качи до горния етаж, се наложи да се хване за перилата, за да не припадне от задъхване.

— Ще си докарате някой инфаркт, ако не внимавате, господин Първис.

Беше Майкъл Скот — чиновникът в кантората, който стоеше пред кабинета му и побутваше леко напред-назад красива бебешка количка в тъмносиньо. Той изчака търпеливо шефа си да си поеме дъх. Най-после Малкълм се съвзе достатъчно и погледна към чиновника.

— Браво, Майкъл, изглежда страхотно!

— Старая се да сте доволен, нали това е целта. Малко е старомодна обаче, не мислите ли, сър?

Малкълм се възмути:

— Глупости! Съвсем същата бяхме купили и за Франсис.

— Преди двайсет години. Времената се променят, младите жени също.

Малкълм погледна към количката и после пак към чиновника.

— Много ще й хареса. Ще е идеална за внука ми.

— Значи вече е родила, така ли?

— Не, не още. Защо мислиш, че е родила?

— Казахте „внук“.

— Добре де, и внучка да е. Само да е живо и здраво.

Майкъл кимна усмихнат, а шефът му започна да люлее количката и да се навежда над нея, сякаш вътре има бебе.

Чиновникът реши, че не издържа повече и се отдалечи по коридора към стаята си. Явно нямаше нищо по-лошо от вида на бъдещ дядо.

 

 

Франсис изпи последната глътка от кафето си, после грабна палтото от закачалката в коридора и си сложи голямата вълнена шапка. Не издържаше на студ още от дете. Тогава баща й дълго масажираше ходилата й, за да се стоплят. Невинаги успяваше, но на Франсис много й харесваше, че баща й отделя време специално за нея. Застана до вратата и огледа за последен път къщата, за да се увери, че всичко е наред. Бе прекарала целия ден в чистене, така че всяко кътче да светне, и навсякъде бе поставила вази със свежи цветя. Спомняше си, че майка й го правеше и сега реши да изненада приятно баща си, когато той се прибере. Малък жест на благодарност за подкрепата и разбирането, които бе проявил към нея.

Погледна часовника си. Закъсняваше. Изтича навън към колата, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Колата бе много стара. По-рано бе принадлежала на майка й и Франсис бе убедена, че на баща й му става много драго, като вижда сега дъщеря си да я кара. Докато отваряше вратата, чу някакъв шум откъм храстите до пътя. Франсис се обърна да види каква е причината за шума, но макар че алеята бе осветена от уличните лампи, не можа да разпознае фигурата, която се изправи пред очите й. Гласът, а не лицето му, издаде кой е всъщност.

По гърба й полазиха студени тръпки — беше Бърд. Бавно заобиколи храста и застана само на няколко крачки от нея. Франсис веднага усети как в гърлото й се образува буца и й стана още по-трудно да си поеме дъх. Ръката й инстинктивно се премести върху корема.

Бърд пристъпи още една крачка и тя трескаво затърси алармата, която носеше по настояване на баща си в джоба на палтото. Пръстите й най-после напипаха ключето на алармата и го щракнаха. Звукът, който последва, бе толкова оглушително силен и натрапчив, че заехтя в цялата околност. Франсис не очакваше да е толкова силен. Тя пусна алармата и притисна длани към ушите си, опитвайки се да заглуши поне малко ужасния вой.

Бърд се слиса напълно и се завъртя изплашено, очаквайки незабавно нападение от неподозиран враг или пристигане на цяла колона от полицейски коли. В къщите наоколо започнаха да светват външните лампи и се чу отварянето на врати. Съседът на Франсис надникна над оградата и се опита да надвика алармата:

— Добре ли си? Какво става? — Той изгледа подозрително Бърд, който съвсем се смути и изтича към улицата, скочи в спортната си кола и подкара бързо към града.

Франсис се отърси от стреса, хвана алармата и я изключи. Внезапната тишина бе почти толкова оглушителна, колкото и воят. Постоя неподвижна още известно време, опитвайки да се овладее. Съседът, който продължаваше да стои до оградата, извика отново:

— Всичко наред ли е? Кой беше този?

Франсис още трепереше вътрешно, но се показа съвсем спокойна пред разтревожения мъж.

— Всичко вече е наред, благодаря ви, господин Майлс. Просто малко спречкване с бившия ми приятел.

— Е, ако всичко е наред?

Тя кимна и мъжът тръгна към къщата си. Въпреки всички усилия да се овладее, Франсис трепереше вътрешно. Бързо отвори вратата на колата, качи се и сграбчи кормилото с две ръце. Още не можеше да успокои дишането си. Усети, че й се гади, че й причернява и за момент се почуди дали да не се върне вкъщи и да пропусне курса тази вечер. Все пак реши, че Бърд вече е разстроил достатъчно живота й и че няма да позволи да продължи да се страхува от него. Свали стъклото на вратата и няколко пъти вдиша дълбоко, после изтри неусетно бликналите си сълзи с ръкава на палтото. Постепенно започна да се успокоява, намести се на седалката, завъртя ключа и подкара назад, за да излезе на улицата.

 

 

Далечните гласове на църковния хор, който пееше някъде високо в галерията, се носеха над осветените със свещи маси. Хората чакаха — някои със затворени очи, задълбочени в звуците, които бяха ехтели тук стотици години. Други оглеждаха странните сенки, които танцуваха по портретите на бившите декани на колежа, окачени на стените. Когато хорът замлъкна, всички присъстващи на вечерята обърнаха глави към почетната маса в предната част на залата. Професор Джон Уоткинс, деканът на колежа, се изправи с кристална чаша вино в ръка.

— Дами и господа, да пием за кралицата!

Вдигна чашата си и всички останали също се изправиха и повториха в хор тоста:

— За кралицата.

След задължителния кралски тост всички седнаха по местата си на дългите дъбови пейки и залата се изпълни с гълчавата от разговори и смехове на десетки хора.

Сам изглеждаше изключително елегантна и седеше точно пред портрета на един декан със сурово изражение. Докато бяха пътували от гробището дотук, някак бе успяла да се преоблече в къса черна рокля, да изчисти паяжините от косата си и дори да освежи грима си, така че на меката светлина на свещите изглеждаше също толкова официална, колкото и всички останали гости.

При влизането им в залата Марша бе повлечена в друга посока и сега седеше срещу привлекателен мъж на около двайсет и седем години. Очевидно водеха доста оживен разговор и се радваха на компанията си. Сам се усмихна, но и почувства лека завист заради младостта и възможностите, които още бяха пред тях. Спомни си, леко натъжена, кратките връзки, които бе имала през студентските си години. Тогава отношенията бяха естествени и непринудени. Тя бе част от компания, в която някой страничен трудно би могъл да разбере кой с кого ходи. Сам не бе усетила кога връзките бяха станали по-сериозни и ангажиращи, но от един момент нататък тя се бе съсредоточила върху кариерата и амбициите и възприемаше всичко останало като нежелано разсейване.

— Хубава двойка може да излезе от тях, нали?

Забележката я откъсна от мислите й за отминалите безгрижни дни. Беше я направила жената, която седеше точно срещу нея. Сам я погледна.

— Да, така е наистина.

— Хубаво е да си млад.

— Понякога.

Жената й протегна ръка.

— Аз съм Джанет Оуен. Мисля, че познавате съпруга ми, Ричард?

Сам кимна:

— Полицейския лекар?

— Да, поне засега. Макар че вече остарява за тази работа, честно казано.

Сам се усмихна любезно, опитвайки се да прикрие колко съгласна е с това твърдение. Джанет обаче не се заблуди ни най-малко.

— Виждам, че сте напълно съгласна с мен.

Смущението на Сам не си пролича, защото в този момент вниманието им бе привлечено от някакъв шум в далечния край на масата. Тревър Стюърт седеше до привлекателно русо момиче. Той не спираше да я прегръща, а тя се кикотеше весело. Очевидно държеше да демонстрира пред всички, че тя е негова и че останалите могат само да му завиждат. Въпреки че по принцип харесваше Тревър, сега Сам доста се подразни от сцената.

Джанет я погледна.

— Как успява този човек? Още малко — и ще тръгне с пеленачета.

Сам не отместваше поглед от похотливите движения на колегата си.

— Ами как иначе ще си навлече неприятности? Явно така се стига до истинските проблеми.

Джанет погледна отново Тревър, който сега целуваше врата на приятелката си. Сам отмести поглед, отвратена от безсрамното му поведение, и насочи вниманието си към събеседничката си. Въпреки че бе поне на четирийсет и пет, тя бе в забележително добра форма — имаше красиво лице и стегнато тяло. „Което далеч не може да се каже за мъжа й“, помисли си тя. Не можеше да разбере защо толкова много от познатите й продължаваха да поддържат безукорна външност, докато партньорите им се занемаряваха все повече и повече.

— Къде е Ричард тази вечер? Да не е получил повикване?

— Не, някъде наоколо е, разширява познанствата си и сигурно обсъжда най-новото убийство, по което е работил.

— Случаят „Джеймс“.

Джанет я погледна изненадано в първия момент, после лицето й се отпусна и тя си спомни:

— И вие сте ангажирана със случая, нали така. Затова Ричард бе толкова разтревожен.

— Разтревожен?

— След като го изкарахте пълен глупак в съда предния път.

Сам се смути.

— Не съм го изкарвала пълен глупак.

— Той така го прие, особено заради трупния спазъм.

— Няма причина един общопрактикуващ лекар, дори и с опит като Ричард, да разпознае подобно състояние.

— Но вие го разпознахте.

— Имах късмет. Не съм искала да си развалям отношенията с него заради този случай.

Джанет се усмихна.

— Не сте ги развалили. Просто бе засегната мъжката му гордост, това е всичко.

Сам се усмихна, оценявайки тактичността на Джанет, макар да не бе съвсем убедена в казаното от нея. Реши да смени темата:

— Ричард ми каза, че сте се пенсионирали.

— По-точно, наполовина съм пенсионирана. Все още работя по малко. — Вдигна дясната си ръка. Изглеждаше като натъртена и подута, а повечето от пръстите й бяха изкривени неестествено. — За съжаление това ми пречи да правя повече. Нищо не може да се стори — артритът е безпощаден. Прекалено дълго съм се ровила из разни студени и влажни места. Обаче вече получавам доста предложения да играя вещица в театъра.

Сам се възхити на силния й дух.

— Как се справяте с работата?

— Доколкото мога. С лекарства овладявам болките, но още година-две и… — Тя сви рамене. — Замислям се дали да не се насоча към психологията.

— За да се занимавате с умовете, вместо с телата?

— Нещо такова.

Някакво раздвижване в края на масата привлече вниманието им. Тревър Стюърт бе стъпил върху пейката заедно с приятелката си. Беше видимо пиян и се наслаждаваше на вниманието, което привлича. Двама униформени портиери от колежа бързо се приближиха до него и го издърпаха да слезе. Поведоха го навън, той се подхлъзна и се пльосна на пода, като повлече и приятелката си. Сам поклати отвратено глава и реши също да си ходи.

 

 

Франсис бе започнала да съжалява, че не е пропуснала курса за бъдещи родители. Не беше само заради посещението на Бърд: заниманията в курса й бяха приятни даже и в отсъствието на баща й. За всичко бе виновно студеното време. Когато тръгна от къщи, бе съвсем ясно, а само няколко часа по-късно над целия град се бе спуснала гъста мъгла, която ограничаваше видимостта до няколко метра. В центъра на града положението не бе толкова лошо, защото сградите малко разсейваха мъглата, а уличните лампи и осветените витрини на магазините също улесняваха придвижването. Но дългият не повече от два километра път до предградието, където бе домът им, бе истинско мъчение. Там нямаше никакво осветление и мъглата и мракът обвиваха всичко като дебело одеяло.

Франсис се наведе над кормилото и напрегна очи, за да вижда пътя пред себе си. Дори и светлината на фаровете не успяваше да проникне в гъстата мъгла. Караше с не повече от трийсет километра в час. Беше изминавала този път и пеш, и с кола стотици пъти, но сега той й се струваше съвсем непознат. Опита се да прецени още колко й остава до дома, но не видя никакъв познат ориентир.

Ударът, който последва, не бе силен, по-скоро като побутване. За щастие Франсис се бе облегнала назад в този момент, а и си бе сложила предпазния колан. Погледна в огледалото за обратно виждане и се опита да различи кой се бе блъснал отзад в колата й. Не видя почти нищо, освен че бе дълга широка кола. Въпреки че не приличаше изобщо на поршето на Бърд, за момент й хрумна, че колата може да е негова. Въпреки обещанията, които беше си дала, много се изплаши. Пак погледна в огледалото и видя, че вратата на шофьора на колата отзад се отваря, една фигура слиза и се приближава до нейната предна врата откъм мястото за пътника. Мъжът се наведе и й се усмихна. Франсис също се усмихна, пресегна се и отключи вратата. Мъжът отвори и се настани до нея.

 

 

Застанал до прозореца в кабинета си, той гледаше как белият пушек се разсейва над покривите на съседните къщи. Добре гореше. Знаеше, че ще трябва да се върне по-късно в градината и да събере всички дреболии, които огънят не е успял да погълне. Копчета, метални брошки — винаги се изненадваше от това колко много неща остават. Щом събереше всичко, щеше да ги разхвърли в най-различни краища на областта, така че никой да не ги открие. И да ги намереха, никой нямаше да ги свърже с убийството.

Беше се разочаровал, че двамата не бяха заедно: така щеше да си спести време. Все пак бе извадил късмет. Беше я изгубил за известно време в мъглата и вече си мислеше, че ще трябва отново да започне цялата подготовка, когато буквално се блъсна в нея. Отначало си каза, че е просто късмет, но после усети как Неговата ръка го е направлявала в мъглата към набелязаната цел.

— Две приключени досиета, остават осемнайсет — прошепна той.

Протегна се напред и произволно извади папка. Редовно ги разбъркваше, за да няма никаква представа коя ще е следващата му жертва. След като сам бе избрал първите три, реши, че Бог трябва да диктува съдбата на останалите. Всички щяха да умрат, разбира се, но чувстваше, че няма право да определя реда им, само Бог можеше да решава. Отвори папката, разпръсна съдържанието й по бюрото си и го разгледа. Повечето папки съдържаха най-обща информация за произхода на съответния човек, име, адрес, възраст и в някои случаи подробности за местоработата и колата. Най-важното от информацията във всяко досие бе снимката. Бе успял да се сдобие със снимка на всеки един. Много се гордееше с това. Закачи снимката от тази папка на корковата дъска до бюрото си, за да му е пред очите и да му напомня какво е направил съответният човек.

Спомняше си тази жена — бе от съдебните заседатели. И сега в съзнанието му изникна споменът за лицето й, когато го улови да я гледа, докато четяха присъдата. Надяваше се и тя да си спомни кой е той, когато й дойдеше времето.

 

 

Бе станало обед, когато Сам стигна до селцето Литъл Доркинг. Въпреки че бе тръгнала веднага щом отхвърли сутрешните си задължения, мъглата от предната вечер още не се бе вдигнала и придвижването с кола бе много бавно и трудно. Докато стигне до малкото селце, все пак слънцето успя да пробие и мъглата започна да изтънява.

Паркира колата си пред една от местните странноприемници, наречена „Черното куче“. Постройката беше много красива — дълга и бяла, със сламен покрив и малки прозорци с капаци. Колкото и да бе красива странноприемницата обаче, Сам сметна, че табелата, която се поклащаше леко над входа, никак не подхождаше по стил. На нея бе нарисувано голямо черно куче с оголени зъби и кървясали очи. Според нея много по-подходящ би бил черен лабрадор с фазан в устата. Когато слезе от колата, Сам забеляза, че две жени от другата страна на пътя любопитно я оглеждат. Погледите им я смутиха. В тях имаше не само любопитство, но и известна враждебност. Сам опита да я разсее с дружелюбна усмивка, но жените веднага й обърнаха гръб и продължиха разговора си. Всъщност Сам бе убедена, че те не си казват нищо важно, а само чакат нова възможност да погледнат към нея. Бързо се отправи към странноприемницата.

На рецепцията нямаше никой, така че Сам звънна с камбанката и зачака някой да се появи. Вътрешността бе също така очарователна, както и външното оформление. Съвременен интериор, но с достатъчно оригинални детайли, които да създадат усещане за старинност и да привлекат интереса. Срещу рецепцията имаше голяма камина, чиято опушена черна вътрешност доказваше редовната й употреба. По долния ръб на камината бяха изрисувани някакви странни, преплитащи се бели кръгове. Те напомняха малко на олимпийските кръгове, но бяха по-силно раздалечени и по-неравни.

На рецепцията най-после се появи ниска и доста пълна жена на средна възраст. Тя се усмихна въпросително на Сам.

— Мога ли да ви помогна?

Беше топла усмивка и Сам оцени любезността на жената.

— Да. Дали ще можете да ме упътите как се стига до дома на преподобния Шоу?

Без да спира да се усмихва, жената от рецепцията излезе на улицата и тя я последва. Жената протегна ръка и започна да дава указанията си:

— Продължете по пътя до центъра на селото и го пресечете до стария паметник. Продължете към старата ковачница и там завийте наляво по Суолоу Роуд и ще видите дома на викария вдясно, на около стотина метра по-нататък.

Щом жената понечи да се прибере, любопитството на Сам надделя и тя попита:

— Какви са тези бели кръгове отдолу на камината?

— Рисуват се, за да не влизат вещици през комина.

— Аха! — Сам се зачуди дали да се усмихне, или да приеме отговора сериозно.

Жената се скри в странноприемницата, а тя потегли през селото, следвайки указанията й.

Както повечето селца в района, и това бе много старо и доста странно. Смесица от старинни и нови постройки, комбинирани по катастрофален начин. Белите варосани къщи с малки прозорци и врати изглеждаха съвсем не на място редом с модерните магазини и новите къщи с техните пластмасови дограми и големи витрини.

Щом стигна до пазара, Сам пресече макадамовия път и пое по паваж. В центъра на площада имаше голям каменен обелиск, до който се достигаше по няколко стъпала. В първия момент тя си помисли, че е някакъв доста безличен паметник на жертвите от двете световни войни, подобен на стотиците в областта. Но когато приближи до него, любопитството й веднага се засили. На основата, върху която лежеше обелискът, имаше грубо изсечен надпис:

В ПАМЕТ НА МЕЙБЪЛ СТИЪР,

ИЗГОРЕНА НА ТОВА МЯСТО ПРЕЗ 1722 г. —

ПОСЛЕДНАТА ВЕЩИЦА, ИЗГОРЕНА В АНГЛИЯ

Сам огледа камъка и си представи писъците на жената, когато пламъците са обхванали тялото й. Спомни си рисунките, които Саймън й бе показал. Надяваше се тази жена да е била вече мъртва, когато огънят е обхванал плътта й. Сигурно единственият грях на бедната жена е бил, че е практикувала някаква примитивна форма на медицина, т.е. била е предшественичка на нейната собствена професия. „Но умните жени винаги са плашели мъжете — и в миналото, и сега — каза си Сам. — Още по-лошо, плашели са църквата — бастиона на мъжкото върховенство.“

Погледна за последен път издължения кафяв камък и потегли към края на селото. Указанията, дадени й от жената, бяха безпогрешни и не след дълго Сам вече вървеше по чакълената алея към тухлената къща на викария. И друг път бе виждала подобни постройки, но те обикновено бяха превърнати в старчески домове или офиси. Тази тук, макар и малко порутена и позанемарена, все още се използваше за целта, за която е била строена, и така запазваше чара си.

Сам от години си мечтаеше за такъв дом, но си даваше сметка, че не е никак практично сам човек да живее в толкова голяма къща. Ако някой ден се сдобиеше с деца, може би щеше да се замисли по въпроса. Обаче с ужасния късмет, който имаше с мъжете, Сам гледаше все по-песимистично на вероятността да има свои собствени деца.

Стигна до голямата бяла врата и почука силно. Чу как звукът отеква в цялата къща, но не последва никакъв отговор. Шум от стъпки по чакъла зад нея я накара да се обърне. Кафяв стар женски лабрадор се приближаваше бавно. Беше навел глава, но размахваше дружелюбно опашка.

Сам се наведе и погали кучето зад ушите.

— Къде е господарят ти, а? Къде е?

Кучето сякаш разбра въпроса й и се отправи към задната част на къщата. Сам го последва. Щом заобиколи ъгъла, тя се озова пред много особена градина. На пръв поглед създаваше впечатление за пълен хаос, но след това Сам забеляза, че това е съзнателно търсено впечатление и си даде сметка, че то е дело на особено настроен ум.

Видя как лабрадорът прекоси градината и спря пред един мъж, облечен с дебело вълнено яке, клекнал край зеленчуковите лехи. Сам също се доближи до мъжа, възхищавайки се на умелото комбиниране на диви и култивирани растения. Щом го доближи, мъжът заговори, без да се обръща:

— Вие сигурно сте доктор Райън?

Сам доста се изненада.

— Да, но…

Мъжът продължи да събира охлювите, плъзнали из зеленчуците, и отговори на недоизказания й въпрос:

— Не гледайте толкова изненадано. Саймън Кларк ми каза, че ще ме посетите и тъй като никой друг не ме навестява по обед, не бе особено трудно да се досетя.

Впечатлена, тя се засмя:

— Ясно.

— Чувам, че се интересувате от убийството на стария Чарли Айънсмит?

— Да.

— Нека само довърша с последните няколко… готово. — Пусна последните два охлюва в голямата кофа. — Само солената вода върши работа. Пробвах с пестициди — убиват гадините наистина, но тровят и полезните твари в градината. — Той погледна в кофата. — Най-добре е да се събират вечер, разбира се, но снощи не си бях вкъщи. За щастие днес е достатъчно влажно и не са се изпокрили. Една вечер събрах повече от сто — истински рекорд, нали?

Погледна в кофата с мъртви охлюви. Когато вдигна глава, забеляза, че преподобният Шоу я наблюдава изпитателно.

— Саймън ви описа много точно.

Сам малко се смути от вниманието на викария и усети как страните й поруменяват. Беше си го представяла по съвсем друг начин. Бе доста младолик, но сигурно бе към четирийсет и пет, висок и слаб, с красиво изсечено лице и чуплива черна коса. Сам се улови, че едва не зяпна, докато го оглеждаше. Освен това изпита и известна вина, че се чувства привлечена от викарий. Той забеляза смущението й и се усмихна.

— Доста време мина, откакто съм карал някоя жена да се изчерви.

— А госпожа Шоу?

— Тя почина.

Сам отново се смути.

— Съжалявам.

— Благодаря. Мина доста време. Катастрофа, пиян шофьор. Още ми липсва.

За момент лицето му стана тъжно и напрегнато. После той пак се усмихна.

— Ще пиете ли чаша чай?

— С удоволствие.

Двамата се отправиха към кухнята в задната част на къщата, обсъждайки различни градинарски тънкости, а кучето неотклонно ги следваше.

 

 

Том Адамс караше колата си по Кинг стрийт, когато забеляза, че става нещо нередно. Беше спрял по принуда в дълга колона от коли, които не можеха да напреднат заради препречилия пътя автобус с японски туристи, които не спираха да правят снимки на „Кингс Колидж“. Търпението бе основна добродетел в Кеймбридж. Градът бе малък, но многобройните студенти сякаш бяха навсякъде. Понякога на Адамс му писваше от тях, но веднага се подсещаше колко важни са те за икономиката на града. Осигуряваха работа за хиляди хора и харчеха пари в местните магазини, ресторанти и кафенета, а туристите, които идваха да видят колежите и свързаните с тях забележителности, добавяха още милиони в джобовете на местните търговци.

В момента обаче вниманието му бе привлечено от групичка пияни младежи, които се придвижваха с олюляване по Кинг стрийт в неговата посока. В първия момент си помисли, че са студенти, но когато се приближиха, видя, че не изглеждат като такива. Личеше си и по облеклото, и по поведението им. Бяха местни момчета, застояли се прекалено дълго в бара. Изведнъж един от младежите скочи върху предния капак на една паркирана кола и започна да подскача отгоре й, мачкайки тънкия метал.

Том изскочи от колата си, но преди да успее да се намеси, двама униформени полицаи с мотоциклетни каски в ръце дотичаха по улицата. Младежите, които стояха на тротоара и подвикваха възторжено на приятеля си, забелязаха полицаите навреме, изтрезняха набързо и побягнаха. Младежът върху колата обаче нямаше този късмет — той скочи от капака, но се подхлъзна и падна. Преди да успее да се изправи, двамата полицаи се стовариха отгоре му. Накараха го да легне по очи, сложиха му белезници, а после го изправиха до стената и извикаха кола по радиостанцията.

Адамс видя добре младежа чак когато го поведоха към полицейската кола. Той крещеше, ругаеше и се бореше с полицаите. За момент се завъртя и Том видя лицето му. Беше Рики, племенникът на Сам.

 

 

Докато вървеше към дневната, Сам се изненада колко модерно и смело бе обзаведена къщата. Викторианските елементи, които бяха неделима част от интериора, стояха непокътнати, но всичко друго — от завесите до картините по стените — бе в ярки, поразяващи погледа цветови съчетания. Дори разпятията и другите религиозни украси в къщата бяха стилизирани и много съвременни. Само един предмет изглеждаше леко не на място — голяма снимка на Шоу във военна униформа, заобиколен от няколко мъже със строги лица, всички облегнати на стар модел ягуар.

— Чаят е готов.

Сам отмести поглед от снимката към преподобния Шоу, влизащ в стаята с дървен поднос, върху който бяха подредени две порцеланови чаши, стар кафяв чайник и чинийки с кифлички и конфитюр. Той остави таблата на ниската масичка.

— Съвсем обикновен черен чай, нищо специално. Малко съм старомоден в това отношение.

Сам седна на фотьойла срещу него.

— И аз го харесвам така. Не съм почитателка на ароматизираните чайове. Женска ръка ли забелязвам в обзавеждането?

Преподобният Шоу започна да налива чая през малка сребърна цедка.

— Точно така. Съпругата ми много харесваше съвременния стил в обзавеждането и имаше процъфтяваща малка фирма за вътрешен дизайн, преди да… Е, както и да е, приятно ми е обстановката наоколо да ми напомня за нея.

— Не знаех, че сте служили в армията.

— Бях свещеник на парашутен батальон.

— Малко странна професия за Божи служител.

— Бях прикрепен към медицинския корпус — първа помощ и така нататък.

— Значи все пак не бихте могли да убиете човек?

— Не мисля, но кой знае. Предполагам, зависи от обстоятелствата. — Той смени темата. — Сега какво искате да знаете за стария Чарли? — Свърши с наливането на чая и подаде едната чаша на Сам.

— Всичко, което можете да ми кажете. — Тя отпи от чая си. — Може и да се движа по погрешна следа, но все пак смятам, че има сходства между смъртта на Чарли и едно убийство, което разследваме в Кеймбридж.

— Убийството на Джеймс?

— Да, то.

— Четох за него. Ужасна история. Толкова млад човек. Има ли шанс скоро да заловите убиеца?

— Не, не е сигурно. Полицията има заподозрян, но според мен грешат.

— Имате ли улики?

— Няколко влакънца, но нищо съществено.

Заинтригуван, преподобният Шоу се облегна назад.

— Какви по-точно са влакънцата?

— Едното е от някаква вълнена дреха, а другите са конски косми.

— Конски косми — много странно.

Сам се почувства неловко заради тези въпроси и се притесни да не е разкрила повече информация, отколкото е допустимо.

— И двете улики бяха елиминирани. Изглеждате много заинтригуван от случая.

— Падам си по книгите на Агата Кристи. Историите за престъпления са ми много интересни. Не ми се случва често да разговарям на подобни теми в такова затънтено място. Случаят с Айънсмит е единственото интересно нещо, случило се в селото през последните триста години.

Сам върна разговора по същество:

— Саймън ми каза, че сте специалист по този въпрос.

— Знам доста, но повечето са слухове, които се носят в селото. Нали знаете какви са хората в малките общности. Човекът, който би могъл да ви свърши работа, е главен инспектор Роумър.

— Къде мога да го открия?

— В гробището недалеч оттук, страхувам се. Закъснели сте с няколко години.

— Какво се е случило?

— Нищо особено. Рак. Бедният човек! Аз водих службата на погребението му. Беше първата ми погребална служба тук. Роумър се беше вманиачил по отношение на това убийство, дори и в смъртта си. Настояваше да бъде погребан в двора на църквата, за да остане там като един вид постоянно предупреждение към убиеца. Доста разбуни духовете навремето. Но за него това е бил единственият случай, който не е могъл да разреши.

— Какво можете да ми кажете за Чарли?

— Нали знаете, че е бил чернокож? Мисля, че той и брат му са били първите в тази област. Тук все още има много малко чернокожи. Както и да е, хората се страхували от него.

— Защото е бил чернокож?

— Отчасти може би, но освен това го мислели за магьосник. Зъл магьосник. Случвали се най-различни странни неща и хората ги приписвали на Чарли, носели се всякакви слухове.

Сам се чувстваше все по-заинтригувана.

— Например?

— Ами най-странната история е описана тук. — Той взе една дебела книга с кожена подвързия от масичката до стола си. — „Фолклор, обичаи и суеверия на жителите на Фенландския район“ от преподобния Клайв Молтън, мой предшественик. Той бил първият човек, записал легендата за черното куче. Саймън не ви ли я разказа?

Сам поклати глава и се сети да отпие от чая си, преди да е изстинал напълно.

— Странноприемницата в селото е наречена на него. — Сам си спомни табелата пред сградата, където бе спряла колата си. Шоу продължи: — През 1910-а едно ратайче попаднало на голямо черно куче, докато работело в полето. Виждало го по едно и също време — привечер, когато започвало да се смрачава, в осем последователни дни. Момчето било само, когато видяло огромното животно, и щом разказало на другите ратаи във фермата за случилото се, те му се присмели. На следващата вечер обаче кучето се появило отново пред момчето, но вместо да изчезне след известно време, се превърнало в жена без глава. Това видение тръгнало към момчето и някак си минало през тялото му, а ратайчето припаднало от ужас. Същата вечер братът на момчето умрял, след като паднал под колелата на една каруца. Оттогава всички вярвали, че появата на кучето е предзнаменование за неестествена смърт.

 

 

Въпреки че бе време за обяд, Марша Евънс реши да не спира работата си в лабораторията. Само по това време можеше да си осигури необходимото спокойствие, за да се занимае с бръшляновата клонка, намерена в гробницата, без да й се налага да отговаря на неудобни въпроси. Първо огледа листата с много силна лупа. Това, което я заинтригува най-много, бе възелът в центъра на венеца. Тя се опита да го нарисува, като го гледаше внимателно през лупата. Остана доволна от скицата си, остави бръшляна и лупата и тръгна с рисунката към кабинета на Джордж Бишъп.

За неин късмет, Джордж бе в кабинета си. Седеше край един от работните плотове и четеше задълбочено новия брой на списание „Всичко за яхтите“, докато в същото време се опитваше да извади с пръсти малко парченце от сандвича с говеждо, което се бе заклещило между зъбите му. Джордж бе от специалистите по огнестрелни оръжия, но също така бе и запален яхтсмен, бе написал множество книги на тази тема, най-важната от които, от гледна точка на Марша, бе справочник за възлите.

Тя почука и влезе в лабораторията. Джордж вдигна глава. Винаги се радваше да види Марша. Според него тя бе най-привлекателното момиче в лабораторията и със сигурност имаше най-страхотните крака. Докато я гледаше как върви през лабораторията към него, той си я представи как лежи отгоре му в каютата на яхтата. Беше я канил на яхтата си няколко пъти, но тя все му отказваше. Въпреки че бе на четирийсет и три, с наднормено тегло, женен и с три деца, той продължаваше да се надява, че има някакви шансове при Марша. Най-после успя да извади проклетото парченце месо от зъбите си, огледа го внимателно и го остави върху опаковката от сандвича.

— Да не си решила най-после да приемеш поканата ми за яхтата?

Марша се усмихна хитро. Беше забелязвала неведнъж как я гледа Джордж, а когато разговаряха, погледът му почти не се отделяше от гърдите й. Това не я караше да се чувства неловко, по-скоро го намираше за забавно. Знаеше, че няма никакви проблеми да се справи с мъжете от типа на Джордж Бишъп. Освен това знаеше, че като флиртува от време на време и се прави на наивна и доверчива, може винаги да получи от него необходимата й информация.

— Може би, зависи дали ще успееш да ми помогнеш с един проблем.

И най-малкият намек, че Марша може да промени мнението си за разходката с яхта, веднага събуди интереса на Джордж. Той изтри ръцете си в лабораторната престилка и взе листа, на който бе нарисувала възела. Бързо огледа рисунката.

— Познаваш ли такъв възел?

Бишъп кимна:

— Добре е нарисуван. Естествено — с ръце като твоите.

Марша повдигна закачливо вежди.

— Това е хирургически възел. Утвърдил се е през 1918-а, по време на Първата световна война, измислил го е хирург на име Уилям Спийкмън.

Марша продължи да му се усмихва в очакване на още обяснения.

— Започва с дясно над ляво, после ляво над дясно…

Тя го прекъсна:

— Звучи като възел за платно.

Бишъп видимо се впечатли.

— Ходила съм на скаутски лагери.

— Пазиш ли си униформата?

Марша се засмя престорено.

— Значи… ъъъ… наистина е почти като възел за платно, но има малки разлики. Тук е ляво над дясно, дясно над ляво и пак дясно над ляво.

— Хирурзите използват ли го още?

— Някои от тях. Използват и други възли, но също и този.

Марша взе листа с рисунката и отново я погледна.

— Защо питаш за това? За някой от случаите ли?

— Не, но ако ще идвам с теб на яхтата, няма да е зле първо да науча няколко възела.

Тя протегна китките си напред една до друга. Очите на Бишъп се разшириха, а Марша се уплаши да не е отишла прекалено далеч, така че бързо напусна лабораторията и се върна на бюрото си, за да позвъни на Сам.

 

 

Сам бръкна в чантата си и извади малко стъклено шишенце, в което имаше парченце от бръшляна, който бе открила в гробницата. Подаде го на Шоу.

— Намерих това в гробницата, където бе открито тялото на Джеймс.

Той го доближи до очите си и го огледа внимателно.

— Казаха ми, че знаете всичко и за различните видове бръшлян.

— Всичко… е, чак пък толкова. Все пак знам доста.

— Можете ли да ми кажете нещо за този тук? Не се вижда много, знам, повечето липсва.

Шоу се облегна назад.

— Доста е кафяв по краищата, но мисля, че мога да ви помогна. Казвате, че сте го намерили в гробището?

Сам кимна:

— Да, мисля, че може би е бил омотан около китката на Марк Джеймс.

— Би се връзвало, ако мислите — а вие очевидно сте на това мнение — че в убийството на Джеймс има определени ритуални елементи. Повечето от тези ритуали обикновено се изпълняват върху свещена земя.

— Мислех, че Чарли е бил убит на върха на някакъв хълм?

— Така е, но хълмът Примроуз определено се включва в това определение. Открай време хората са го възприемали като свърталище на вещици и поклонници на сатаната. Кога е бил убит вашият човек?

— Не сме напълно сигурни, но е изчезнал на 20 септември.

Шоу кимна замислено:

— Следващият ден — двайсет и първи, е есенното равноденствие, един от осемте велики празници на вещиците. Това са периоди, добре известни на окултистите — свързани са с голям физически стрес и прииждане на духове. Този е точно преди края на месеца на лозата, след който започва месецът на бръшляна.

— Кога е следващият такъв празник?

— Трийсет и първи октомври — Самхейн, ние го знаем като Деня на вси светии. Той бележи началото на келтската зима. Тъмните сили излизат да търсят отмъщение на този ден.

Сам се сепна:

— Но това е днес!

— Нещо случило ли се е?

— Поне аз не знам.

— Може да ви се е разминало.

Тя го погледна въпросително и се почуди дали той не я взема на подбив.

 

 

Греъм Доус погледна двата златисти ретривъра^[1], които подскачаха в градината зад къщата му. Въпреки че бяха само на шест месеца, бяха огромни и изобщо не се поддаваха на контрол. Беше опитал да се консултира с кучешки дресьор, но резултатът бе пълен провал. Не бе сигурен дали кучетата са виновни, или самият той. Знаеше си, че е прекалено мекушав, но сега му оставаха само три възможности. Трябваше или да плати на някого да ги научи на дисциплина, или да ги продаде, или да ги подари. Мислеше първо да опита да ги продаде и ако не успееше, е… сви рамене.

Двете кучета скачаха към оградата с блеснали очи и не спираха да размахват опашки. Скоро трябваше да ги изведе на разходка. Първо ще се отбие за една бира в близката кръчма и после ще ги пусне да потичат в парка половин час — така ще се поуморят, помисли си той. Пъхна ръка през оградата и ги остави да оближат пръстите му няколко пъти, преди отново да затърчат из градината.

 

 

Парникът бе огромен и много впечатляващ. В него имаше всевъзможни видове редки орхидеи с прекрасни форми и цветове. Шоу очевидно се гордееше с колекцията си и се похвали, че отглежда растения от всички краища на света. Сам влезе в парника и веднага усети силния аромат, който се носеше в него. Огледа се, очарована и смутена, и забеляза растението стефанотис, което се гушеше сред разцъфтелите орхидеи. Доближи се до един от цветовете с форма на фунийка и вдиша дълбоко. Ароматът бе замайващ и прекрасен. Такъв би трябвало да бъде, слава богу, защото постоянният мирис на формалин бе започнал да притъпява обонянието на Сам, както постепенно ставаше и с всичките й колеги. Когато това положение се влошеше, кариерата й като патолог щеше да приключи. От всичките й сетива обонянието беше най-важно за нея. Дори и зрението й да отслабнеше в някой момент от живота й, така че тя да не вижда градината и цветята си, щеше да може поне да подушва уханието им. Не смяташе, че животът би имал смисъл, ако е лишена от това удоволствие.

Когато Сам и Шоу стигнаха до дъното на парника, гледката около тях се промени драстично. Тук имаше най-пълната колекция от бръшляни, която би могла да си представи. Всякакви форми, големини, оттенъци. Преподобният Шоу извади малкото парченце бръшлян от шишенцето върху пейката и се обърна към Сам:

— Кога загубихте вярата си?

Тя напълно се изненада от този въпрос и мислите й запрепускаха трескаво, търсейки отговор.

Шоу отговори вместо нея:

— Когато някой ваш близък е починал.

Сам просто кимна.

— Така си и помислих. Обикновено става така.

— Но откъде познахте?

— Видях ви как разглеждате разпятията ми. Имам цяла колекция. В поведението ви си личеше интерес, но не и респект. Дори ми се стори, че усещам някакво огорчение. Свикнал съм да изучавам хората по поведението им. С такава професия като моята…

— Баща ми беше убит, когато бях съвсем малка. Видях как стана. — Сам не разбираше защо му казва тези неща, не ги бе споделяла с никого.

Той й се усмихна разбиращо и се върна на темата за бръшляна, а тя продължи да се чувства смутена и някак разтревожена.

— Има десет вида бръшлян и вие сте успели да намерите един от най-редките.

Сам пристъпи към него и погледна бръшляна на пейката.

— Наистина ли?

— Hedera Hibernica. Не е правилният вид, но е рядък. Има само един вид бръшлян, който се свързва с окултното, и той е Helix Poetica — бръшлянът на поетите. Точно такъв е бил оплетен около китката на Чарли, когато са го намерили мъртъв.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Вашите вещици не ми изглеждат много добре информирани, какво ще кажете?

Сам повдигна вежди въпросително.

— Ето, вижте.

Той се протегна към рафта пред себе си и свали широка саксия с бръшлян върху пейката.

— Това — посочи растението в саксията — е Helix Poetica. Ако го сравните с този, който ми донесохте — Hedera Hibernica, ще забележите няколко разлики. — Бръкна в джоба си и извади лупата, която бе взел със себе си. Подаде я на Сам, която започна да разглежда листата. — Както виждате, жилките на Hibernica са много по-отчетливи и бели на цвят. Освен това са малко по-големи. Най-съществената разлика се проявява по-късно през годината, когато Poetica се покрива с много красиви цветове във формата на оранжеви зрънца.

Без да вдига глава, Сам попита:

— А какво е характерно за Hibernica?

— Може да се намери диворастящ само в един район на страната — по поречието на река Хелфорд в Корнуол. Доколкото знам, в ботаническата градина в Лондон има няколко много красиви екземпляра от този вид.

— Може ли да се захване?

— Да, без проблем. Както виждате, това е много красиво растение.

Сам му подаде лупата и кимна.

Шоу продължи:

— При мен беше идвал един младеж преди години. И той бе очарован от историята за Айънсмит. Дори си взе издънки от бръшляна. Щеше да пише книга. Как му беше името? Имаше нещо свързано с животни във фамилията му.

— Себастиан Бърд^[2]?

— Да, точно така — Бърд.

 

 

Малкълм Първис пристигна в дома си рано сутринта, след като нае кола, за да се прибере от Лондон, вместо да хване последния влак предната вечер. Не знаеше как ще си намери място във влака, дори и в първа класа, а съобщенията за мъглата го бяха убедили да не тръгва с колата вечерта. Сега извади бебешката количка от багажника и бавно я изтегли до входната врата.

Чувстваше се все по-притеснен за Франсис. Беше й оставил един куп съобщения на телефонния секретар, но тя така и не му се бе обадила. Малкълм отключи вратата и издърпа количката вътре. Завесите още бяха спуснати и макар че къщата тънеше в мрак и не се виждаше нищо, той разбра, че тя е пълна със свежи цветя. Уханието им се носеше навсякъде, не бе го усещал, откакто жена му бе починала. Това бе работа на Франсис, помисли си той, трогнат. Светна лампите и тръгна да обикаля къщата, викайки дъщеря си. Излезе дори в градината, но не я намери никъде. Влезе в гаража и забеляза, че и колата й я няма. Отиде в дневната и пусна записаните на телефонния секретар съобщения. Всичките бяха оставени от самия него — очевидно Франсис не ги бе прослушвала. Щом разбра, че и последното съобщение не е от нея, започна да се паникьосва. Вдигна слушалката на телефона и набра номера на полицията.

 

 

Бирата му дойде много добре. Всъщност трите бири. Кучетата го чакаха в колата повече от час и сега той се чувстваше малко виновен, така че измина няколко километра повече, за да ги пусне да потичат из парка на абатството. Паркът бе много красив — обикновено вечер го осветяваха десетки прожектори. Но от няколко седмици бе затворен за посетители, защото правеха някакви ремонти, и се наложи той и кучетата да си проправят път към поляните край абатството, промъквайки се през дупка в живия плет.

Запали цигара и се загледа в кучетата, които побягнаха към руините, като подскачаха и се преследваха едно друго, правейки широки кръгове. Вече се стъмваше все по-рано и паркът изглеждаше някак меланхоличен. Кучетата се отдалечиха още повече от него и той им подвикна:

— Пип, Макс, тук! Връщайте се!

Те не обърнаха внимание на виковете му, а продължиха да тичат към абатството, прескочиха ниска каменна стена и изчезнаха сред руините.

— Проклетници — измърмори той, ядосан, че трябва да прекоси целия парк, за да ги прибере. Доус си падаше по биричките, не по разходките. Беше си купил кучетата, за да го стимулират да се движи повече, но това бързо му дотегна, вродената му леност надделя и той пак съкрати ходенето пеша.

Докато вървеше към абатството, чу, че кучетата залаяха яростно, но някак изплашено и объркано. Лаеха особено, не както обикновено. За момент Доус се изплаши, после любопитството му надделя и той тръгна да търси кучетата. Стигна до стъпалата към подземието на абатството. Лаят определено идваше от тази посока.

Доус повика кучетата, но те не реагираха. Той се поколеба известно време, накрая събра кураж, извади малкото фенерче от джоба си и тръгна бавно надолу. Фенерчето освети някаква голяма дъбова врата, която стоеше открехната. Металното й резе висеше надолу, след като очевидно бе изтръгнато насила от стената. Промъкна се трудно между вратата и зида и се озова в просторно помещение. Съдейки по вида му, реши, че е частен параклис, макар и доста порутен и занемарен. И двете кучета стояха срещу олтара в дъното на помещението и лаеха яростно срещу нещо, което лежеше отгоре му.

Греъм Доус извади каишките им от джоба на палтото си и тръгна към тях. Противно на очакванията му, появата му не ги успокои, така че той за пръв път погледна в посоката, в която лаеха кучетата, за да види какво ги е раздразнило така силно. Това, което видя, го накара да залитне назад.

— О, боже! О, боже!

Сграбчи кучетата, закачи бързо каишките им и ги задърпа навън, без да отмества поглед от ужасната гледка при олтара. Щом стигна до вратата, се обърна и разтреперан, побягна по стъпалата.