Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (5)

Четвърта глава

Главен инспектор Уърдс тръшна ядосано купчината вестници върху бюрото си. Фармър по принцип не харесваше Уърдс, а сега, като гледаше арогантните му изблици, съвсем се подразни.

— Ние сме на първа страница във всички утрешни вестници, по дяволите!

Фармър взе в ръка всеизвестния таблоид най-отгоре на купчината и прочете сензационното заглавие:

СЕКСУАЛНО УБИЙСТВО С ЧЕРНА МАГИЯ В ЗАТЪНТЕНО КЕЙМБРИДЖКО СЕЛЦЕ

Статията съдържаше изчерпателно описание на разследването около убийството на неизвестния мъж, чийто труп бе открит в гробището на църквата „Сейнт Мери“, не пропускаше нито една подробност, включително обстоятелствата, при които кучето на клисаря бе открило тялото. Статията бе придружена със снимка на клисаря, гушнал в ръце кучето си. Статиите в останалите вестници бяха в същия стил.

Уърдс продължи да крещи:

— Не се справяш с работата си, Хариет! Изобщо не се справяш! Откъде, по дяволите, са научили всичко това?

— Може да са бутнали няколко лири на клисаря.

— Клисарят би могъл да им разкаже само част от историята. Откъде са научили тези шибани версии за черната магия и сексуалното убийство?

— Доктор Райън, патоложката, го споменава в доклада си. Е, тя го е нарекла „вероятно ритуално убийство“, останалото сами са го измислили.

— И защо проклетите журналисти трябва да разгласяват шантавите си идеи? И Райън кой я пита? Това, което искаме от нея, е „да, той е мъртъв и е умрял по еди-какъв си начин“. Няма какво да ни се пречка и тя. Ще се наложи да поговоря с шефа й. Ти сигурна ли си, че информацията е изтекла от нея?

— Не, не съм сигурна.

— Тогава откъде? Някой от твоите? — На Фармър започваше да й писва от истеричните му изблици и обвинения.

— Нямам и най-малка представа. Накарах Адамс да провери откъде е изтекла информацията.

— Е, внимавай той да си свърши работата. Искам името на дрънкалото и ако е някой от твоите, искам да видя топките му заковани на пода веднага щом научите кой е.

Фармър кимна — какво друго й оставаше.

Уърдс продължи:

— Какво стана със заподозрения, когото прибрахте? Предявихте ли му официално обвинение?

— Не, още не, но положението е обещаващо.

— Не ми трябва обещаващо положение, Хариет. Искам резултат, и то бързо. Колкото по-скоро тази дивотия приключи и хората в околността се успокоят за безопасността си, толкова по-добре.

Той млъкна за момент, надявайки се Фармър да се отпусне, преди да отправи последната си заплаха.

— И никакви издънки, Хариет. Ако не се оправиш с тая бъркотия бързо и не ме отървеш от проклетите журналисти, ще се наложи да обсъдим кариерата ти и дали ще ти отива да се върнеш отново при униформените полицаи!

Фармър издиша дълго, но не каза нищо. Не можеше да го успокои по никакъв друг начин, освен да предяви обвинение към Бърд, а още не бе сигурна дали може да го направи.

 

 

Сержант Санди Уилсън седеше пред Крофт Лейн 42 заедно с партньора си — Филип Троукс. Оглеждаше къщите наоколо. Това беше хубав квартал, модерен, но хубав. Всички къщи бяха големи, с по четири спални, двойни гаражи и широки алеи, на които бяха паркирани скъпи коли. Точно в такава къща му се искаше да живее, но не можеше да си го позволи. Струваше му се, че хората никога няма да спрат да купуват тези къщи и затова цените им постоянно растяха. Явно получаваха добри заплати, щом можеха да си ги позволят, помисли си той и се обърна към Филип:

— Какво ще кажеш да живееш тук, а?

Троукс, който дремеше до него в белия „Фиат Панда“, отмести козирката на шапката си назад и се огледа.

— Размяна на съпруги и буйни оргии? Има си хас!

— Това пък откъде ти хрумна?

— Не четеш ли неделните вестници? На жените на богаташите им е писнало от скучния живот. Мрат си за разни такива пакости.

Уилсън поклати глава:

— Ама и ти си един.

— Спомни си убийството в Брадторп миналата година. Богаташко имение. Двама от нашите бяха наказани за употреба на алкохол, докато са били дежурни, а шестима — за неприлично поведение. Била е замесена жената на шефа на банката. Изловили ги доста разсъблечени. Е, някои били с каските си. — Филип се разсмя доволно, нахлупи шапката над очите си и отново се отпусна назад.

— Истинска гордост за полицията.

Троукс отвърна, без да се размърдва:

— Виж какво, това е част от всеотдайността на полицията. Нали трябва да служим на хората? Е, това и правим. Служим дори и по домовете.

Санди Уилсън поклати глава, още по-смаян от коментарите на партньора си, без да отделя поглед от къщата. Мразеше такива задачи. Наблюдение на нечий дом. Тези истории винаги свършваха със сълзи и никой не излизаше победител. Освен това, повече полицаи биваха убити и ранени, докато се опитваха да разрешат някоя семейна свада, отколкото при каквито и да е други обстоятелства. Санди се замисли за наближаващия уикенд и футболния мач в събота. В този момент един тъмносив „Форд Ескорт“ зави по алеята пред дома на Бърд и спря. Троукс се разсъни и проследи мъжа в син костюм, който слезе от колата и ги изгледа.

— Това той ли е?

— Не, като съдя по вида му, по-скоро е адвокатът му. Детективът каза, че сигурно ще се появи.

Двамата не свалиха поглед от адвоката на Бърд, който бързо стигна до входната врата и влезе, без да звъни. Една кола премина бавно покрай тях и спря по-нагоре по улицата. Те не й обърнаха внимание. Дори и да я бяха забелязали, не би имало причина колата да им се стори подозрителна. Просто някаква си кола на пътя. Обектът на вниманието им вече бе изчезнал в къщата, така че двамата се облегнаха спокойно на седалките си.

Малкълм Първис слезе от рейндж ровъра си и погледна полицейската кола. Ако бе случаен човек, би се обзаложил, че двамата полицаи спят. Затръшна шумно вратата си, за да привлече вниманието им. Двамата веднага се надигнаха сепнато, наместиха фуражките си и слязоха от полицейската кола. Малкълм изпитваше противоречиви чувства към полицията. Оценяваше, че работата им е трудна, но не можеше да приеме недостатъчно професионалния им подход в определени случаи, особено когато се стигнеше до даване на показания в съда. Бе загубил прекалено много дела по тяхна вина, за да ги цени особено. Тези двамата обаче изглеждаха достатъчно едри и грозни, за да свършат работа в случая. Надяваше се, че намесата им няма да е необходима. Той отиде до багажника на колата и го отвори. Извади един голям кафяв куфар и последва двамата полицаи по алеята към входната врата.

Не се наложи да чукат: адвокатът ги бе видял да идват и отвори вратата, преди да са стигнали до нея. Заведе ги в спалнята на горния етаж и отвори гардероба. Малкълм Първис му кимна с благодарност и започна да прибира дрехите на Франсис в куфара, който носеше.

Адвокатът на Бърд стоеше до него и го наблюдаваше внимателно, опитвайки се да запомни какво взема Малкълм. Най-после куфарът се напълни и той го затвори. Адвокатът последва малката групичка обратно на долния етаж и ги изпрати до вратата, без да ги изпуска от поглед. Заключи веднага щом те излязоха и изчака, за да се увери, че Малкълм Първис и полицаите потеглят.

Щом двете коли изчезнаха зад ъгъла, адвокатът забеляза, че една друга кола потегля бавно след тях. Ако движението на колата не изглеждаше толкова необичайно, адвокатът изобщо нямаше да заподозре нещо. Но шофьорът я подкара, сякаш бе чакал другите коли да потеглят.

Адвокатът се зачуди дали да не съобщи анонимно за този факт на полицията. Ако приятелите на Бърд бяха решили да вземат нещата в свои ръце, то той не искаше да има нищо общо. Откачи мобилния телефон от колана си и се поколеба за миг. Въпреки че бе видял колата от доста голямо разстояние, бе сигурен, че шофьорът й е бял мъж на средна възраст, напълно различен от типичните приятелчета на Бърд. След още няколко секунди той се отказа, закачи телефона обратно на колана си и се отправи към колата си.

 

 

Беше ранна вечер, когато Сам най-после се прибра вкъщи. Колата й бе препълнена със саксии с най-различни по вид и големина растения. Листата на някои се подаваха през отворените стъкла на колата, създавайки впечатление за подвижна оранжерия.

Сам се стараеше да е свободна през уикендите — без извънредни повиквания и спешни случаи — и общо взето успяваше. Уикендите бяха единственото време, когато можеше да отиде да напазарува, да почисти къщата и да се позанимае с любимата си градина.

През есента имаше много работа в градината и Сам все не насмогваше. Обожаваше меката сънливост, която налягаше природата през този сезон, и с радост започваше да сади нови растения, да окопава, плеви и почиства, изобщо да подготвя градината си за зимата. Приемаше изнурителната работа като спасение.

Живееше в малка къща с две спални — бивш дом на някакъв лесничей. Харесваше къщата заради старостта й — бе построена преди повече от двеста години, но оценяваше съвременните удобства, резултат от основния ремонт, който й бе направен. Къщата бе съхранила много от оригиналния си вид — голяма камина, тавани, обковани с тъмни дървени греди — но и бе претърпяла съществено обновяване. Единственото, което Сам не харесваше, бе името на къщата: „При язовеца“. Доколкото тя знаеше, всички язовци в областта отдавна бяха убити или прогонени и през годината, откакто Сам живееше в къщата, бе видяла различни животинки, но нито един язовец. Къщата бе доста отдалечена и заобиколена от гори и поля. До нея водеше тесен черен път, който свършваше пред оградата. Точно затова Сам я бе харесала — заради изолираността и факта, че къщата имаше една от най-красивите градини, които бе виждала.

Макар и запусната, градината бе оцеляла въпреки избуялите плевели. Имаше прекрасни стари английски рози, чийто омаен аромат изобщо не напомняше на съвременните хибриди, а орловите нокти и жасминът се преплитаха с трендафила, плъзнал по стените на къщата и зида на оградата, която трябваше да пази градината от силните източни ветрове.

Ароматни билки и няколко вида лавандула растяха отзад, покрай пътеката, която водеше от кухненската врата до средата на градината. Тук слънцето огряваше цветята почти целодневно. Сега, през есента, всеки изминал ден оставяше листата все по-пожълтели, а цветовете — с все по-силен аромат. Шибоите бяха оцелели през много зими и се смесваха със старите карамфили, засадени на една леха пред големия люляк.

Както Сам бе открила с удивление през първата си година тук, нямаше сезон, през който тази забележителна градина да не е изпълнена с аромати на листа и цветове. За съжаление, както става в природата, някои от растенията бяха прекалено стари, така че Сам отделяше голяма част от времето и парите си, за да се снабдява с разсад, семена и коренчета, опитвайки се да възстанови изгубените видове.

Най-близкият й съсед — един фермер, от когото всъщност бе купила къщата — живееше на почти два километра през полето. Сам нямаше нищо против тази изолираност: така можеше да размишлява на спокойствие, да се отпусне и да се подготви за предстоящата седмица. Когато не се занимаваше с градината, бродеше часове наред из горите и полята наоколо, вдишваше дълбоко чистия, свеж въздух и се възхищаваше на прекрасните и вечно променящи се природни гледки.

Сам винаги караше съвсем бавно по черния път към къщата си, опитвайки се да избягва локвите, за чиято дълбочина можеше само да гадае и които сякаш никога не пресъхваха. Едно невнимателно движение — и колата й можеше да заседне в някоя по-дълбока локва, без да се споменават другите по-сериозни щети. Възприемаше шофирането по този път като изпитание, което отделяше прозаичното й професионално ежедневие от духовния живот в къщата.

Най-после спря ланд ровъра си пред оградата и забеляза, че една тъмносиня кола е паркирана точно след къщата. В сумрака не можеше да види добре лицата на двамата души в колата, но предположи, че са от полицията. Въпреки всички усилия, необозначените полицейски коли продължаваха да си изглеждат като полицейски.

Сам отиде до багажника и започна да разтоварва растенията. Шумът на приближаващи се стъпки я накара да се обърне. Бяха Фармър и Адамс. Остави на земята големия див лешник, който извади с усилие, и изгледа двамата детективи с подозрение. Надяваше се да имат сериозно основание, за да нарушават уединението й през уикенда.

— Не знаех, че правите и посещения по домовете.

Раздразнението на Сам бе очевидно и Фармър леко се смути, което не я накара да се почувства по-добре.

— Съжалявам, обикновено не правим, но сега е спешно.

— Ще трябва да ми обясните в градината. Искам да го засадя, преди да се е стъмнило съвсем. — Посочи дивия лешник в краката си.

Фармър погледна Адамс.

— Помогнете на доктор Райън, инспекторе.

Том не посрещна тази заповед с радост, но прецени, че няма избор и се подчини. Сам го погледна, усмихната дяволито, и тръгна заедно с Фармър към задната част на къщата, оставяйки Адамс да се чуди как да вдигне огромното растение, без да изсипе пръстта от саксията му отгоре си.

 

 

Разстоянието от шосето до къщата не бе малко и бе по нанагорнище. Той се изкачваше с усилие и състоянието на пътеката изобщо не го улесняваше. Подхлъзва се и се препъва няколко пъти и докато стигне до къщата, ръцете, коленете и краищата на панталона му бяха мокри и кални. Едва удържаше голямата бяла метална кутия, която носеше, и постоянно губеше равновесие.

Изтощен, стигна до къщата и се облегна на оградата, за да си поеме дъх. Чак сега забеляза синия воксхол. Беше паркиран встрани от пътя, само на няколко метра от него. Отначало не му обърна внимание, защото реши, че е на някой гост на Сам. Но когато полицейската радиостанция прещрака неочаквано и започна да издава обичайните си звуци, той изпадна в паника. Изостави ценната си придобивка, като я облегна на оградата, и се втурна към гъстата гора край къщата, където веднага се скри в сенките и се почувства в безопасност.

 

 

Въпреки наближаването на зимата, градината на Сам не бе загубила красотата си и продължаваше да очарова. Фармър, която не разбираше почти нищо от градинарство, не можа да не й се възхити. Впечатли се от работата, която несъмнено бе извършена, за да се създаде и поддържа подобна градина. Границите й бяха ясно очертани и растенията бяха засадени по такъв начин, че да се открояват цветовете и формите, както и уханието през цялата година. В далечния край, отделена с жив плет, имаше малка овощна градина с различни плодни дръвчета, листата на които бяха обагрени в красиви червеникавокафяви оттенъци.

Сам отиде до малката веранда зад къщата и взе оттам чифт зелени гумени ботуши. Адамс се появи със залитане иззад ъгъла и се огледа къде да остави лешника. Сам забеляза смущението му и извика:

— В ъгъла!

Адамс тръгна, но в погрешна посока и Сам побърза да го насочи:

— Не, не този ъгъл, ей там. — Посочи далечния ъгъл на градината.

Адамс я изгледа намусено, явно му бе писнало от заповеди и нямаше търпение да се отърве от досадния товар. Най-после стигна до мястото, което Сам му сочеше, и след като тя му кимна одобрително, той остави саксията на земята.

Сам бързо нахлузи ботушите, взе права лопата и торба тор от бараката до къщата и отиде до мястото, където стоеше Адамс. Започна да копае голяма дупка. Още бе раздразнена заради натрапването на двамата полицаи и бързаше да засади лешника, преди да се е стъмнило съвсем, но все пак подхвърли:

— Е, какво е толкова важно, че сте дошли чак дотук в студена влажна съботна вечер?

Фармър погледна Адамс, после нея. Беше й малко неловко да се опитва да води разговор с човек, който постоянно се движи.

— Марк Джеймс. Имаме заподозрян.

Сам вдигна глава, но не спря да копае. Бе толкова студено, че от устата й излизаше пара.

— Страхотно. Щом сте напреднали толкова, аз за какво съм ви? — Довърши дупката и изсипа доста голямо количество тор, докато чакаше отговора на Фармър.

— Арестуваният е собственик на един от местните клубове, казва се Себастиан Бърд.

Сам спря работата си за момент и се облегна на дръжката на лопатата.

— Той има ли интереси към окултното?

— Убийството няма нищо общо с черна магия. Един престъпник се спречкал с друг и си получил наказанието.

— А кръстът, изрязан на гърдите на Джеймс?

— Тези хора живеят в друг свят. При тях е обичайно да се правят подобни неща.

— Е, струва ми се, че всички отговори са ви известни. Защо ви трябвам аз?

— Знаем, че Джеймс е откраднал няколко хиляди лири от касата на Бърд и че Бърд е тръгнал да го търси в нощта, когато смятаме, че Джеймс е бил убит. Имаме свидетел, който потвърждава тези два факта. Освен това знаем, че Джеймс е бил удушен…

Сам вметна:

— С примка.

Фармър прие намусено допълнението.

— Удушен с тръбичка от ветропоказател, какъвто открихме пред клуба на Бърд. Проблемът е, че всеки би могъл да открадне тръбичката: ветропоказателят си виси отвън по двайсет и четири часа и никой не му обръща внимание.

Сам се залови пак с лешника.

— Значи не е направил самопризнания?

И Адамс, и Фармър поклатиха глави едновременно.

— И защо съм ви аз?

— Не съм сигурна, че разполагаме с достатъчно доказателства срещу него. Всички улики изглеждат косвени.

Жената изравни тора на дъното на ямата.

— Ние… — Фармър погледна за миг към Адамс, опитвайки се да сподели отговорността с него. — … ние се чудехме дали не си открила нещо друго, което да ни помогне за обвинението.

Сам отиде до чешмата встрани от бараката, пусна водата, издърпа дългия черен маркуч до прясно изкопаната дупка и започна да я пълни с вода. Хвърли поглед към Фармър.

— Стори ми се, че разполагате с достатъчно улики, косвени или не. Не мисля, че мога да добавя нещо.

След като напои дупката, тя спря водата и започна да се бори с лешника, за да го извади от саксията. Адамс се наведе до нея. С негова помощ Сам успя да издърпа лешника и да го постави в дупката, където корените му се наместиха в калната локва на дъното.

Фармър се подразни от тази идилична сцена и продължи:

— С изключение на парчето от ветропоказателя, което също не е особено полезно поради достъпното му положение, нямаме с какво да докажем, че е бил при убития, нито сме успели да го свържем с някоя от намерените досега следи.

Сам погледна Фармър въпросително и тя продължи:

— Така че се надявахме да си открила още някоя дреболия.

— Например? — Сам не бе съвсем сигурна какво искат от нея.

— Нещо, каквото и да е, което може да свърже Бърд директно с убийството, ще ни е от полза.

— Марша Евънс откри нишки по тялото, които може да подскажат нещо.

Адамс се обади:

— Вече ги проверихме. Почти сме сигурни, че конските косми са от пълнежа на седалката на Джеймс. Също така доктор Оуен ни изпрати проби от сакото си. Същите са като откритите по трупа. Така че и от тях нямаше полза.

Сам повдигна вежди многозначително.

— Вече е говорено с него по този въпрос. Няма да се повтори! — каза Фармър рязко. Сам не бе убедена, че ефектът е постигнат, но я остави да продължи. — Сигурна ли си, че нямаше нищо друго? Нещо, което би могло, ако се интерпретира по различен начин, да ни даде търсеното?

Слънцето окончателно залезе, а Сам хвърли още няколко лопати пръст около лешника и я утъпка, докато Фармър продължаваше словесната си атака:

— Ако не открием скоро нещичко, ще се наложи да го освободим. Съвсем сигурна ли си, че не си открила нищо?

Сам не бе уверена кое точно — тонът на Фармър или изражението на лицето й — разкри истинските й намерения. Разбра какво я молят да направи и се ядоса.

— Не мога да открия нещо, което го няма! — сопна се тя.

— Може да си пропуснала нещо първия път и да си го открила току-що. Разбираш ли ме?

Сам заглади с греблото пръстта около лешника и се обърна с лице към Фармър.

— Разбирам те много добре. Имате доклада ми. В него е отбелязано всичко. Не съм пропуснала нищо.

Полицайката почервеня от гняв и двете жени продължиха да се гледат известно време.

Адамс бързо се намеси, опитвайки се да разсее напрежението:

— Искаш ли да донеса и другите растения от колата?

— Не, ще се погрижа за тях сутринта. Достатъчно садих тази вечер.

Погледна изкаляните крачоли на Адамс.

— Съжалявам за панталона ти.

Мъжът опита безуспешно да изчетка калта и изруга:

— По дяволите!

Сам тръгна към къщата, без повече да се обръща. Отвори задната врата, влезе в кухнята и затвори зад себе си, после решително заключи, оставяйки двамата детективи сами в смрачената градина.

 

 

От момента, в който влязоха в стаята, бе ясно какво си мислят всички останали курсисти. Мъж в напреднала възраст, хванал под ръка красиво младо момиче. Още един пример за мъжката критическа възраст. Тя бе достатъчно млада, за да му е дъщеря, каквато всъщност и беше.

Малкълм Първис седна смутен в дъното на стаята до Франсис и притеснено се огледа. Очакваше с нетърпение момента, в който щяха да се представят и да разкрият истинските си отношения. Лекторката — ниска пълничка акушерка с мило кръгло лице, се представи и помоли всички двойки също да се представят поред. Всички семейни двойки съобщаваха имената си, на какъв етап бе бременността и споменаваха по някоя подробност за себе си. Когато дойде редът на Малкълм, всички в стаята се обърнаха към него и го погледнаха с почти явно неодобрение. Неоснователните им предположения го подразниха и той почти се изкуши да представи Франсис за бременната си приятелка. Все пак при дадените обстоятелства здравият разум надделя и той се чу да изрича:

— Казвам се Малкълм Първис и това е дъщеря ми…

Тя продължи:

— … Франсис, която ще го направи дядо за първи път.

Малкълм бързо завърши:

— Събитие, което аз с нетърпение очаквам.

Всички курсисти се обърнаха към лекторката: някои усмихнати одобрително, други — леко смутени заради грешката си. Франсис видя доволното изражение на баща си и усмихната, го сръга с лакът в ребрата.

 

 

Фигурата в сенките проследи с поглед как Фармър и Адамс си тръгват. Изчака, докато стоповете примигнаха в дъното на черния път и след това изчезнаха, когато колата потегли бързо по шосето. Щом се увери, че са си отишли, тръгна по чакълената пътека към задния вход на къщата.

Сам беше в кухнята и си приготвяше вечеря. Беше гладна — не бе намерила време за обяд. Бърнард, рунтавият й тигров котарак, скочи на кухненския плот и започна да души около тенджерата. Тя внимателно го взе на ръце и го погали. Бърнард бе единствената й компания в къщата и Сам много го обичаше. След като се преместиха тук, той бе изчезнал някъде за известно време. Израсъл като домашен котарак, отначало доста се смути от огромните площи край къщата. Постепенно свикна с новата обстановка и сега постоянно мъкнеше в къщата мъртви плъхове, слепи кучета и полски мишки. Сам го остави на земята и в този момент чу почукване на прозореца до вратата. Присви очи в тъмнината, но не видя нищо. Натисна ключа на лампата отвън и градината веднага се обля в светлина, но Сам пак не видя никакъв признак на живот. Леко изплашена, тя нахлузи ботушите и взе една лопата вместо оръжие. Отключи задната врата и внимателно надникна в градината.

— Здрасти, лельо Сам.

Гласът бе познат, но въпреки това я накара да подскочи стреснато. Сам бързо се завъртя и се натъкна на усмихнатото лице на немирния си племенник. Макар и успокоена, възкликна ядосано:

— Защо не почукаш на предната врата като нормален човек? Ще ми изкараш акъла!

— Извинявай, чаках гостите ти да си тръгнат.

Сам не повярва на очите си, като го огледа.

— Какво си правил? Приличаш на пещерняк!

Рики погледна изкаляните си дрехи.

— Извинявай. Паднах няколко пъти, докато се катерех насам. Беше съвсем тъмно!

Сам много обичаше племенника си, но понякога общуването с него доста я затрудняваше. Той бе висок и слаб, както повечето момчета в началото на пубертета. Имаше късмет да не страда от типичното за юношите акне и красивото му лице и гъстата червена коса бяха големите му преимущества.

— Ял ли си?

— Не скоро.

— Хайде, ще си поделим вечерята ми. Мисля, че ще стигне.

Рики я последва в къщата, като изрита калните си обувки, преди да влезе в кухнята. Сам отиде до печката и огледа съдържанието на тенджерата. После пак се обърна към него:

— Още няколко минути и ще е готово. Как са вашите?

— Баба си е все така. Мама постоянно е ядосана за нещо, а Дейвид прекарва повечето си време с новата си приятелка.

Дейвид бе по-големият син на Уин, другият й племенник. Както много обичаше Рики, така и не успя да хареса Дейвид. Той прекалено много приличаше на баща си, вглъбен и меланхоличен, без момчешката прямота и дружелюбие на брат си. Въпреки че Рики съвсем не бе идеален, у него имаше нещо добро, което Сам много ценеше. Сега се зарадва на новината, че Дейвид може да се изнесе. Така Уин и Рики може би щяха да се поуспокоят.

— Значи може скоро да имаме сватба в семейството, а?

Рики не бе съвсем сигурен.

— Съмнявам се. Той още предпочита да трупа бройки.

Сам усети как настръхва. Това бе толкова типично за Дейвид. Реши да смени темата.

— Моля те, извади няколко чинии от шкафа, Рики. Ей там са.

Рики стана от масата и извади лявата си ръка от джоба, където я бе крил досега. Сам забеляза, че е нескопосно превързана с мърлява бяла кърпа, по която имаше следи от кал и засъхнала кръв. Отиде до него.

— Какво си правил?

Седна, хвана ръката му и започна да развива неумелата превръзка. Той премигна, когато Сам дръпна кърпата, разкривайки дълбока рана по цялата дължина на дланта му.

— И как се подреди така?

— Порязах се на едно стъкло. Много глупаво наистина.

Досега не го бе забелязала, но сега, като седеше съвсем близо до племенника си, подуши дъха му.

— Пил ли си?

— Само малко.

Сам кимна скептично и отиде до един шкаф, откъдето извади комплект за първа помощ и се върна при масата. Напои памучен тампон с антисептик и започна да почиства раната, при което Рики веднага изохка.

— Съжалявам. Сигурен ли си, че е от стъкло? Не ми прилича на такава рана.

Рики кимна, но Сам не бе убедена. Когато свърши, превърза ръката му с чист бинт.

— Ето, така е по-добре.

Тя постави две чинии на масата и разсипа спагетите.

Рики започна да яде още преди Сам да е седнала на масата. После погледна леля си с възможно най-трогателното изражение.

— Може ли да остана при теб тази вечер? Ако се прибера вкъщи, ще трябва да обяснявам за това. — Той вдигна превързаната си ръка.

Сам го погледна.

— Какво толкова има за обясняване?

Рики продължи да яде и отвърна с пълна уста:

— Няма, обаче се опитай да го обясниш на майка ми.

Сам въздъхна, но чувството за дълг и искрената обич към племенника й надделяха над раздразнението, с което посрещна мисълта за проваленото й уединение през уикенда.

— Ще ти приготвя леглото. А ти се обади на майка си и й кажи къде си.

Рики я погледна смутено.

— Не можеш ли ти да…

— В никакъв случай. Оправяй се сам. А преди това можеш да измиеш чиниите.

Рики се облегна на стола и издиша шумно. Сам не обичаше да разстройва племенника си, затова реши да го разсее.

— Извинявай, че забравих за рождения ти ден, напоследък съм много заета.

Рики разбиращо сви рамене. Тя извади портмонето си от чантата и подаде една банкнота от двайсет лири на племенника си.

— Не ги харчи за глупости.

Той се усмихна широко при вида на банкнотата.

— Благодаря, лельо, обещавам.

Сам доста се съмняваше в това, но й бе приятно да го види щастлив.

— Как е новата работа?

Рики сведе глава и погледна унило чинията си.

— Какво стана този път?

— Имах проблеми с пристигането навреме. Пък и беше безперспективна история. Искам да постъпя в колеж, но мама не е съгласна.

— Ами в училище не се представи блестящо.

— Беше различно. И учителите там ме мразеха.

Сам се усмихна тъжно.

— И то с основание, доколкото си спомням. Мислиш ли, че в колежа ще е иначе?

Той кимна ентусиазирано:

— Там те приемат като възрастен, не като дете.

— Въпросът е дали ти можеш да се държиш като възрастен?

— Почваш да говориш като майка ми.

Сам спря да яде за момент. Сравнението със сестра й я подразни и веднага постави край на разговора и на вечерята.

— Захващай се с чиниите, а аз ще оправя леглото ти.

Рики кимна.

— И не забравяй да звъннеш на майка си.

Рики се колебаеше.

— Не се шегувам.

 

 

Въпреки че първоначално ги бяха приели доста студено, Малкълм и Франсис се превърнаха във всеобщи любимци в групата. Другите двойки бяха впечатлени от подкрепата, която Малкълм оказваше на дъщеря си. Доста обсъждаха как той ще се справи за втори път в живота си и на няколко пъти викаха него и Франсис отпред за практическите демонстрации. Франсис бе много наблюдателна и с някакъв вроден инстинкт се справяше с поставяните задачи. Той, от друга страна, бе безнадежден. Изпусна куклата поне два пъти, убоде и двата си пръста, а след това и бебето със секретната игла за закрепяне на пелените и заля панталоните си с водата от коритото за къпане. Очите на Франсис се насълзяваха от смях, но тя усещаше, че обиква баща си все повече и повече. В края на вечерта, въпреки безбройните несполуки, Малкълм получи поздравления от всички бъдещи родители.

Като се изключи това, че се чувстваше малко неловко, Малкълм осъзна, че заниманията в курса са му били много приятни. Докато вървяха към колата, той се унесе в размисли, правейки наум списък на нещата, които ще трябват за бебето. Франсис здраво стискаше ръката му и след малко погледна лицето му, за да отгатне за какво се е замислил.

— Май ще трябва да действаме само с памперси, имайки предвид опита ти с памучните пелени.

Той я погледна.

— Може би си права. Пък и е само въпрос на пари.

Франсис се засмя. Двамата бяха прекалено потънали в мислите си, за да забележат тъмнокафявата кола, паркирана само на няколко метра от тяхната. Шофьорът й обаче веднага ги фиксира. Той погледна часовника си и си отбеляза в колко часа тръгват от курса, после подкара колата си след тях, за да види обичайния им маршрут до дома.

 

 

Беше станало девет, докато Сам се появи забързана в кухнята. Мирисът на пържен бекон вече бе достигнал до носа й, преди да слезе долу. Влезе в кухнята и видя, че масата е подредена, а племенникът й стои край печката и приготвя закуска.

— Браво на теб!

Рики я погледна за миг.

— Добра здравословна пържена закуска.

— Не съм сигурна, че е здравословна. Помисли си как натоварва сърцето ти.

Сам грабна палтото си от закачалката на вратата. Рики я погледна.

— А закуската?

Тя прекоси кухнята и го целуна, после въздъхна шумно.

— Съжалявам, нямам време. Вече съм закъсняла.

— Но днес е неделя!

— Е, не за всички работата свършва в петък следобед.

Сам тръгна към вратата и Рики извика:

— Върни се!

Подаде й сандвич с бекон, Сам го грабна и веднага отгриза голяма хапка.

— Благодаря. Страхотен е.

Рики я изпрати с поглед.

— Майка ти не ти ли е казвала нещо за говоренето с пълна уста?

— Тук ли ще си, като се върна?

— Може би не, по-добре да се прибера вкъщи и да видя какво ме чака там.

— Успех!

Сам тръгна към входната врата и се наведе да вземе пощата си. Нямаше нищо интересно освен една картичка, която прочете веднага. Още загледана в картичката, тя отхапа отново от сандвича и отвори вратата. Точно пред нея стоеше детектив Том Адамс. Той държеше голям бял автомат за цигари, на задната част на който висяха буци мазилка на местата, където е бил закрепен за стената. Близо до ръба на автомата съвсем отчетливо се виждаха кървавите отпечатъци на крадеца. Сам преглътна с мъка последната хапка от сандвича си. Адамс се усмихна и посочи картичката в ръката й.

— Някой роднина на почивка?

— Не, стар приятел. Оказва се, трябва да очаквам посещение от него.

Изражението на Адамс се промени за миг, после побутна автомата към нея.

— Твой ли е? Намерих го пред къщата ти. Не знаех, че пушиш.

Сам се намръщи.

— Не пуша.

Тя погледна кървавите отпечатъци и изведнъж осъзна как Рики бе наранил ръката си. „Крайно време е той да получи един истински урок — каза си тя. — Дори и урокът да е, че не трябва да лъже леля си.“

Адамс остави автомата на земята и бързо разкри истинската причина за ранното си сутрешно посещение:

— Извинявай за снощи, не беше моя идея. Оказват ни известен натиск да приключим случая по-бързо.

— И Фармър, на свой ред, оказва натиск?

— Нещо такова.

— Оценявам честността ти. Ще погледна трупа още веднъж, щом искате, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нищо, но ако не намеря такова…

Адамс вдигна ръка.

— Разбирам те. Благодаря.

Рики, който бе чул леля му да говори с някого при вратата, се приближи крадешком по коридора.

Сам чу приближаващите се стъпки и се обърна към племенника си:

— Рики, запознай се с Том Адамс.

Момчето протегна превързаната си ръка.

— Том е детектив от полицията.

В този момент Рики видя автомата за цигари, подпрян встрани от вратата. Понечи да дръпне ръката си и се поколеба как да реагира.

— Намерил е това на пътя пред къщата. — Сам посочи автомата. Рики се опита да гледа невъзмутимо. — Струва ми се, че няма да имат проблем с отпечатъците и лесно ще заловят престъпника. Какво ще кажете, инспекторе? — Тя намигна на Адамс и той кимна, без да отмества поглед от Рики.

— Да, предполагаме, че разследването ще приключи още днес.

Сам се усмихна още веднъж на Рики и се отправи към колата си.

— Е, трябва да тръгвам. Вие двамата имате за какво да си поговорите, сигурна съм.

Рики я изпрати с поглед. Не можеше да повярва на очите си и се чувстваше предаден.

Адамс го погледна.

— Хайде да влезем вътре и да обсъдим новата ти кампания против тютюнопушенето.

Адамс вдигна автомата за цигари и последва Рики в къщата, като затвори внимателно вратата зад себе си.

 

 

Половин час по-късно Сам спря колата си на малкия павиран паркинг пред колежа „Сейнт Стивънс“. Бързо мина през входа и портиерът я упъти през големия вътрешен двор към стаите на Саймън Кларк. Сам си помисли, че това е най-красивият вътрешен двор в Кеймбридж. Огромно пространство, заобиколено от общежития, в които живееха студенти и преподаватели. Вдясно на двора бе параклисът на колежа — висока внушителна сграда, където в продължение на стотици години се бяха отправяли молитви и където висеше портрет на най-великия учен на колежа — Нютон.

В далечния край на двора бе трапезарията с високите й сводести тавани и дълги прозорци с витражи, в която храната все още се сервираше на дълги дървени маси от униформените слуги, които се грижеха за малцината привилегировани членове на този много скъп клуб. В центъра на двора бе най-красивият му елемент, поне според Сам — фонтанът. Издигнат от италиански майстори по модата от епохата на кралица Елизабет, фонтанът веднага привличаше погледите и впечатляваше. Нежно ромолящата вода се чуваше във всяка стая с изглед към двора и създаваше спокойната, предразполагаща към размишления атмосфера, така необходима за сериозната наука.

Сам най-после стигна до стълбище М-10 и се заизкачва по дървените стъпала, които бяха гладки и изтъркани от безбройните стъпки по тях през вековете. На края на стълбището имаше зелена дъбова врата. Тя бе отворена и зад нея се виждаше открехната бяла вътрешна врата.

В момента, в който Сам вдигна ръка да почука, се чу вик отвътре:

— Влезте, влезте, ей сега ще дойда при вас, разполагайте се.

Тя бутна вътрешната врата и влезе в стаята. Беше тъмно. Четирите прозореца, които гледаха към вътрешния двор, бяха засенчени от гъст бръшлян, през който светлината едва се процеждаше и не успяваше напълно да разсее мрачната атмосфера. Най-забележителното нещо в стаята бе голямата камина с широка полица, на която бяха подредени най-различни бурканчета, статуетки и купички с всевъзможни форми и размери. В далечния край имаше изкривена библиотечка, отрупана с книги от всички епохи, повечето с много окаян вид, сякаш всеки момент ще се разпаднат. В средата на стаята имаше дървено бюро, отрупано с книги и листове. В стаята се усещаше лекият мирис на мухъл и мокра хартия, комбиниран със застоял цигарен дим, сякаш никой отдавна не я бе проветрявал.

Стените бяха осеяни с картини и снимки, представящи всевъзможни обекти — от най-прозаични до крайно необичайни. Едно от нещата, което привлече вниманието на Сам, бе черна погребална маска, която висеше на гвоздей над камината. Изражението й бе почти хипнотично и Сам се почувства привлечена от нея.

Рязък глас смути съсредоточеното изучаване на маската:

— Погребалната маска на Алистър Кроули, великия магьосник. Чудовището на трите шестици. — Той изписа някакъв знак с пръст във въздуха. — Голяма рядкост.

Сам повдигна вежди и отново погледна маската.

— Не се учудвам.

— Вие трябва да сте Саманта Райън, приятелката на Тревър Стюърт. Аз съм Саймън Кларк, приятно ми е. — Той й протегна леко пожълтялата си от тютюна ръка и Сам я пое.

— Благодаря, че се съгласихте да се срещнем през уикенда.

— На мен ми е все едно, работни дни, уикенди — всички се преливат. Аз май не спирам да работя.

Саймън Кларк беше на около трийсет години, но изглеждаше десетина години по-възрастен. Беше висок и слаб, с очила с дебели стъкла и метални рамки и имаше доста неугледен вид. Миришеше силно на тютюн и пот. Той пак заговори за маската:

— Практикувал е всички видове разврат, известни на човека, а някои и неизвестни. Умрял по време на наркотична оргия във Франция.

— С усмивка на лицето без съмнение.

Саймън избухна за момент в смях, после бързо отиде до бюрото си и взе голяма книга с кожена подвързия. Пусна я на пода и седна по турски пред нея.

— Защо избрахте патологията?

Сам малко се изненада от въпроса му, но бързо отговори:

— Мъртвите ми са по-интересни от живите. А и не пищят толкова, когато ги намушкаш с остър инструмент.

Той се усмихна.

— Учих медицина три години, но така и не свикнах с операциите и с шевовете по телата на хората. Още ме побиват тръпки, като си ги представя.

Сам реши да започне със същия въпрос:

— А вие защо избрахте криминология?

— Либерални намерения — на първо място. Да оправя света, да превъзпитам престъпниците и да ги направя достойни членове на обществото, разни такива идеали.

— А сега?

— Сега просто помагам да залавят негодниците. Повечето от тях нямат никакво желание да бъдат превъзпитавани, съвсем щастливи са си и като престъпници. Така че съм доволен, ако мога да помогна част от тях да бъдат изпратени където им е мястото.

— Значи само бесилото може да ги оправи?

— По-точно куршум в тила, става по-лесно.

Сам малко се изненада от възгледите му. Саймън се развесели.

— Шокирана сте, очевидно още не сте с достатъчно изкривено съзнание. Ако някой ваш близък бъде убит или жестоко ранен и видите как системата всъщност помага на престъпника да се върне отново на улицата, няма начин да не се промените. Може да дойдете да ме посетите пак, когато това стане.

Сам помълча известно време и той продължи по същество:

— Не за пръв път се откриват такива символи, свързани с убийство.

Тя не го разбра веднага.

— Обърнатият кръст — и преди е бил използван.

Разбра, че той е започнал да й обяснява това, което тя бе дошла да научи, и седна до него на пода.

— Наистина?

Саймън продължи:

— Всъщност се е случило точно тук. Е, по-точно в околността. Знаете ли нещо за черната магия?

Сам поклати глава. Саймън отвори книгата и я запрелиства нетърпеливо, а накрая я остави отворена на пода. На страниците имаше рисунки на две жени, завързани на клада.

— Цялата околност е пропита с нея.

Огледа рисунките внимателно. Едната жена очевидно пищеше заради болката от пламъците, плъзнали по тялото й. Другата, с изкривено от болка лице и неестествено изплезен език, бе душена от един палач, докато вторият палеше кладата.

Сам посочи изплезената жена.

— Какво й правят?

Саймън погледна рисунката.

— Бесят я.

— Защо? Нали ще я горят на кладата?

— Ако обвинената е признавала вината си, са проявявали милостта да я обесят, преди да я изгорят. По-бързо и не така болезнено. Много великодушно, какво ще кажете?

Сам продължи да разглежда рисунките.

— Да, много. — Тя забеляза нещо увито около лявата китка на всяка от жените и го посочи на Саймън. — Какво е това около китките им?

— Сигурно бръшлян. — Той взе лупа от бюрото си и погледна през нея. — Да, венци от бръшлян. Вярвали са, че бръшлянът пречи на вещиците да насочват силите си срещу враговете. Бръшлянът се използва широко в ритуалите, свързани с черна магия. Римляните са карали евреите да се молят пред него.

Очарована, Сам кимна.

— Но какво общо има всичко това с убийството на Марк Джеймс?

— И до него ще стигна. — Той запрелиства отново и отвори на друга страница, където имаше рисунка на двама мъже, облечени като фермери от началото на века. — Ето ги. Чарлс и Айзък Айънсмит.

— Те са чернокожи?

— Да, мисля, че са били единствените чернокожи в областта по онова време. Били са голяма атракция. Идвали хора откъде ли не само да ги погледнат.

Сам взе лупата и огледа рисунката отблизо.

Саймън продължи разказа си:

— Появили се в Литъл Оувъртън малко след началото на века. По онова време били едва на десет години и не знаели и дума английски. Никой така и не разбрал откъде са се появили. Както и да е, един местен фермер — Джоузеф Айънсмит, ги взел при себе си и ги отгледал като собствени деца, дори им дал името си. Загубил и двамата си сина във войната с бурите и отчаяно се нуждаел от помощници във фермата. Когато умрял, оставил на тях фермата и двамата се оправяли с нея доста добре, поне не е известно да са имали някакви проблеми.

— Научили ли са английски?

— И да, и не. Никой не ги чул да говорят на английски, но хората, с които контактували, били убедени, че те схващат всичко и очевидно двамата са се разбирали с фермера съвсем добре.

— Това звучи много интересно, но все още не сте отговорили на моя въпрос.

— Имайте търпение. И дотам ще стигнем. За момчетата се разказвали какви ли не истории, повечето от тях пълни измислици, но все пак се случвали странни неща, за които подозирали Чарлс и Айзък.

— Например?

— Намирали восъчни фигурки на различни хора, забити с гвоздеи към вратата на църквата, имало вандалски осквернени гробове и гробници, но нищо конкретно, свързано с братята, не било доказано. Мисля, че някои от местните биха ги изгорили, ако е имало как, но старият фермер винаги ги защитавал.

— А някой открил ли е откъде са се появили момчетата?

— Имало различни версии. Носели се слухове, че около месец преди момчетата да се появят в селото, един търговски кораб от Хаити се разбил край бреговете на Норфълк, оттам и връзката с вуду магиите.

— А вярно ли е това?

Саймън сви рамене.

— Претърсил съм всеки възможен архив и не съм открил документ, споменаващ такова корабокрушение, но това не означава, че то не се е случвало, тъй като не са записвали всички корабокрушения.

— Звучи ми доста отвлечено.

— Може би, но вуду магиите по принцип синтезират голяма част от африканските вярвания. Освен това при тях има и голямо влияние на католицизма. Момчетата може също да са били повлияни от тях през ранното си детство. А това би обяснило доста неща.

— Но все още не сте ми казали каква е връзката с Марк Джеймс.

— Голяма. Единият от братята — Айзък, загинал при нещастен случай във фермата през двайсетте години. Чарли останал сам, а работата била непосилна за един човек, така че той я продал на друг местен земевладелец. Преместил се в една от малките къщички във фермата и си живял щастливо там, занимавайки се с полска работа до преждевременната си смърт.

— Какво се случило?

— Бил убит в средата на шейсетте.

— Убит!

— Него ден подрязвал един жив плет. Когато не се върнал, след като се стъмнило, изпратили хора да го търсят. Открили го на върха на хълма Примроуз, на края на селото.

— И каква е връзката?

— Бил удушен и около лявата му китка имало увит бръшлян. — Той погледна Сам в очакване на реакцията й. — Което е по-интересно — спря за момент, за да изостри вниманието й, — отпред на тялото му с нож бил изрязан голям, обърнат наопаки кръст.

Сам веднага се зарадва, че посещението й не е било напразно, както бе започнала да се страхува.

— Арестували ли са някого?

— Поне аз не знам това да е станало. Но човекът, който е най-добре информиран по въпроса, е Джон Шоу. Той е викарий в Литъл Доркинг повече от двайсет години. И е нещо като ходеща енциклопедия за местните вярвания, за магии и вещици, а знае доста и за убийството на Чарли. Струва си да го посетите.

Сам се изправи и погледна погребалната маска на Кроули на стената.

— Вижте, не искам да омаловажавам казаното от вас, но тези истории с магьосничество, вещици и тям подобни не са ли един голям сапунен мехур?

— За някои хора — да. Но в момента в страната има повече от четвърт милион практикуващи вещици и магьосници и повечето от тях приемат заниманията си съвсем на сериозно.

— Духове и призраци и свръхестествени същества, които бродят из горите, така ли?

Саймън се усмихна, но не изглеждаше развеселен.

— Има и още един човек, с когото си струва да поговорите, един от бившите ми студенти. Той написа курсова работа за случая „Айънсмит“. Доста добре се бе справил, доколкото си спомням. Проблемът бе, че той така се задълбочи в тази история, че направо се вманиачи, изостави ученето си по другите предмети и накрая беше изключен за слаб успех.

Започна да тършува из купчината листи на бюрото си.

— Само че как се казваше? Някъде тук го имам записано. — Най-после откри листа, който търсеше, и го размаха с доволна усмивка. — Ето го. Името му е Себастиан Бърд.

Сам го погледна втренчено, без да може да повярва на това, което той току-що й бе казал.

 

 

Старши детектив Хариет Фармър се появи забързана по тесния коридор в Кеймбриджкия съд, тракайки шумно с токчетата си.

— Проклети доброжелатели! Нямат никакво чувство за отговорност! И откъде получават такива гаранции? Направо е абсурдно! Ако убие още някого, те ще му сърбат попарата, не аз!

Адамс, който едва успяваше да я настигне, се опита да я успокои:

— Уликите не бяха особено убедителни и това ни бе известно още преди да влезем в съдебната зала. Поставиха допълнителни условия, така че можем отново да повдигнем обвинение срещу него, ако открием още нещо.

— Опитай се да обясниш всичко това на роднините на следващата му жертва. — Тя спря рязко и се извърна към него. — Искам да бъде под наблюдение двайсет и четири часа в денонощието. Ако копелето пръдне, искам някой от нашите да е достатъчно близо, за да подуши. Ясно?

Адамс кимна и Фармър тръгна към изхода на сградата. На стъпалата отпред пак спря рязко, сякаш се бе ударила в невидима стена. Том, който вървеше почти по петите й, едва не се блъсна в нея. Тя стоеше като вкаменена, загледана към тротоара пред себе си. Адамс проследи погледа й.

Себастиан Бърд стоеше до червеното си порше заедно с адвоката си. Очевидно коментираха изхода от предварителното изслушване и бяха видимо доволни. Двамата мъже поговориха още малко, после се ръкуваха и се разделиха. Щом адвокатът се отдалечи, Бърд вдигна поглед и видя Фармър. На лицето му бавно се изписа доволна, уверена усмивка. В първия момент Хариет не помръдна, после изведнъж забеляза, че колата на Бърд е паркирана в непозволена зона. Бързо се обърна към Адамс:

— Негодникът е спрял на забранено място, иди и го глоби.

Том я погледна уморено.

— Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че той нарушава закона, инспекторе, така че ти си върши работата.

Адамс въздъхна и се отправи към Бърд.