Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (4)

Трета глава

Той паркира колата си достатъчно далеч от голямата къща с двойна входна врата. Въпреки че се намираше малко навътре от пътя, тя веднага се набиваше на очи. Предпазлив както винаги, той наблюдава къщата отдалече двайсетина минути: последното нещо, което би искал, бе да го видят, преди да е изпълнил замисъла си. Още бе много рано, но светът наоколо бе започнал да се пробужда и хората от ранните смени вече бързаха за работа, вдигнали яките на палтата и якетата си, за да се предпазят от студа във влажната утрин.

Появи се колата на млекаря и шофьорът започна да спира на всеки няколко метра, за да отнесе белия си товар до праговете на къщите. Когато пълната с подрънкващи бутилки кола мина покрай него, той се сви още по-ниско на седалката си, за да остане незабелязан, макар че се притесняваше излишно: шофьорът бе прекалено зает, за да му обърне внимание.

Когато млекарят се отдалечи, той намести шала си така, че да скрива долната половина от лицето му, включително и носа, придърпа шапката си ниско над челото, като по този начин скри косата и очите си, взе големия пакет, обвит в кафява хартия, слезе от колата и бързо се отправи към къщата.

Въпреки че бе облечен достатъчно дебело, студът проникна през дрехите му и прониза тялото му почти веднага. Все пак студът бе добре дошъл. Ако времето бе по-меко, той щеше да изглежда странно, облечен по този начин, и сигурно някой щеше да го забележи. Сега бе просто един от многото навлечени хора, тръгнали с неохота към работа. Стигна до отбивката за няколко минути и се отправи по пътеката към входната врата. За щастие пред вратата имаше голяма дървена веранда и входът оставаше на завет. Пакетът бе прекалено голям, за да мине през процепа за писма, така че той го опря на стената и го покри с изтривалката за обувки. Доволен, че пакетът е скрит и в безопасност, бързо тръгна обратно към колата си. Бе прекарал навън само няколко минути, но въпреки това се изненада, че за това време не срещна жива душа. Започна да се убеждава в истината, че това е свещена мисия, в която Бог го подкрепя, и че Бог желае той да завърши начинанието си.

 

 

Сестра Вероника Бътлър бе в манастира от три години. Работата й харесваше, но вече бе готова за промяна. Надяваше се този път да я изпратят в Африка — нещо, което очакваше с нетърпение. Мислеше си, че там може да бъде истински полезна. И работата в приюта за самотни майки и малтретирани жени бе полезна, но определено не можеше да се сравнява със страданията в Африка — глад и всевъзможни редки и трудно лечими болести.

Въпреки нерадостното положение на жените в приюта, те и децата им бяха нахранени и облечени и все още имаха шансове да им потръгне в живота. Хората в Африка обаче нямаха нищо, дори и християнската вяра, която да им дава сили в изпитанията. Там можеше да се свърши толкова много, особено от жена. Но, казваше си тя, тези решения не зависеха от нея и ако Бог не искаше да замине за Африка, трябваше да е доволна и от това, което има.

Сега вдигна купчината писма от пода и набързо ги прегледа — основно бяха сметки и реклами, сякаш не бяха получили вече достатъчно. Отвори входната врата и взе една бутилка мляко. Имаше общо дванайсет бутилки, но тя искаше първо да изпие чаша чай, а после щеше да внесе останалите.

Насмалко нямаше да го забележи, както бе скрит. Но ъгълчето кафява хартия, което се подаваше изпод изтривалката, привлече вниманието й. Дръпна я настрана и видя големия пакет. Защо ли пощальонът не бе звъннал на вратата, както правеше винаги, когато имаше колети? Кой знае, може да е някой нов и да не знае каква е системата. Добре че някой не го бе откраднал — вече всичко можеше да се очаква. Огледа улицата и в двете посоки, сякаш да се увери, че никой не я гледа, после влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Отнесе пакета в кухнята и го остави заедно с писмата на масата, после отиде и включи чайника.

— Мирише чудесно.

Сестра Вероника се обърна и видя отец Едуард Фарър да й се усмихва откъм вратата.

— Нищо не мирише, още не съм кипнала водата.

— Е, но след малко ще мирише чудесно и аз вече го предусещам.

Тя се засмя:

— Значи да направя две чаши чай?

— Ще бъде много любезно от твоя страна, щом го предлагаш.

Сестра Вероника продължи да се занимава с чая, а отец Фарър взе писмата и започна да ги преглежда.

— Сметки, сметки и пак сметки. А, ето нещо различно. Адресирано е до мен. — Той отвори плика, извади един лист от него и го прочете, развеселен. — Ето! Край на всичките ни проблеми!

Сестра Вероника, която в момента сипваше чая, го погледна въпросително.

— Според това писмо съм спечелил 10 000 лири, околосветско пътешествие и спортна кола. Трябва само да попълня този малък формуляр, да го изпратя и цялото богатство на света ще е в ръцете ми.

— И за какво ти е спортна кола?

— За да има с какво да откарам десетте хиляди лири до кораба за околосветското пътешествие.

Тя му подаде чая и взе писмото от ръката му.

— Звучи ми много измислено. О, ясно, ето я уловката. Трябва само да си направиш годишни абонаменти за няколко тъпи списания.

— Момичетата може и да ги харесат.

— Само ако са „На седемнайсет“ или „Космополитън“.

— Какво, пак ли четат „Космополитън“? При цялата ни библиотека с шедьоври от класиката! Какво да се прави, модерни времена…

— Трябва истинско чудо, за да се случи някой да ти даде, без да иска нещо в замяна.

Отец Фарър я погледна тъжно.

— Сигурно си права, сестро. А чудесата, както и парите, не растат по дърветата. Хайде, ще се видим по-късно.

Сестра Вероника остави чашата си на масата и започна да отваря писмата. Правилно бе предположила — бяха сметки и реклами. Най-накрая стигна до кафявия пакет. Бе здраво опакован и се наложи да използва кухненската ножица, за да го отвори. Изряза опаковката от едната страна и изсипа съдържанието на масата.

Писъкът й се чу в целия манастир. Отец Фарър пристигна пръв. Като чу писъка, той си помисли, че убиват някое от момичетата, и бързо пробяга разстоянието до кухнята. Щом стигна там, видя сестра Вероника, притиснала длан към устата си, да сочи към масата с трепереща ръка. Отец Фарър погледна в посоката, която сочеше ръката. На кухненската маса и по пода наоколо имаше стотици банкноти от по пет и десет лири. Отец Фарър ги погледна удивено, после взе написаната на машина бележка, която също бе изпаднала от пакета.

Смятам, че това ще помогне за работата на манастира.

Доброжелател

Отец Фарър грабна шепа банкноти и вдигна поглед към тавана.

— Този път беше много бърз, Господи. Остава да се погрижиш и за спортната кола.

 

 

Когато най-после се върна вкъщи, вече бе съвсем светло. Паркира колата в гаража и бързо се отправи към кабинета си в задната част на къщата. Въпреки че вратата на кабинета изглеждаше дървена, тя всъщност бе изработена от осемсантиметрова закалена стомана. Отключи я, бързо влезе вътре и веднага заключи зад себе си.

Отиде право при бюрото, отвори едно от страничните чекмеджета и извади голяма синя папка, съдържанието на която започна веднага да прелиства. Първата снимка, която видя, бе на Марк Джеймс до любимия му спитфайър. След снимката имаше кратка биография на Джеймс и описание на всекидневните му действия. И снимката, и биографията бяха зачеркнати с по един голям червен кръст.

Продължи да ги гледа усмихнато още известно време, доволен от свършената работа. След това обърна на следващата страница и огледа снимката там. Беше на красиво младо момиче, фотографирано на главната улица в Кеймбридж, докато оглежда витрината на някакъв магазин. Той изчете информацията за нея и с какво се занимава, после пръстът му се плъзна нагоре и спря на името: Франсис Първис.

 

 

Саманта Райън бързо си проправи път по мрачния коридор към лабораторията по криминология в Скривингдън. Големите прозорци между лабораториите и коридора й помагаха лесно да се ориентира. Във всички помещения имаше бели работни плотове, осеяни с различни видове сложно оборудване. Прилични на призраци учени и лабораторни техници се движеха между плотовете или седяха, задълбочени в някакъв експеримент. Скривингдън бе една от шестте регионални лаборатории и поемаше почти всички криминологични изследвания, свързани с разследваните престъпления в източната част на страната. Скрита сред дърветата зад местната болница, тя се занимаваше не само с откритите на местопрестъпленията следи и улики, но и с експертизи за огнестрелни оръжия, които постъпваха от цялата страна. Благодарение на това Скривингдън бе може би най-натоварената и най-уважаваната криминологична лаборатория.

През последните години тя си бе извоювала известна независимост и макар че още се контролираше от Министерството на вътрешните работи, вече можеше да поема задачи и от прокуратурата, и от адвокати на защитата. Тази промяна си пролича, когато таблото с емблемите на полицейските управления от цялата страна мистериозно изчезна от фоайето на лабораторията, където бе стояло години наред.

Сам най-после стигна до стаята. Почука на вратата и надникна през стъклената преграда между коридора и лабораторията, търсейки с поглед приятелката си — Марша Евънс. Забеляза я в дъното на стаята — тя седеше, долепила очи до окуляра на един микроскоп „Никон“, а дясната й ръка внимателно наместваше фокуса при всяка следваща плака. Щом чу почукването, тя погледна към стъклената преграда. Веднага разпозна приятелката си, усмихна се и й махна да влиза, после отново се залови с микроскопа.

Сам натисна сивата дръжка на вратата и влезе в безупречно чистата бяла лаборатория. Марша не вдигна веднага глава, но я поздрави:

— На какво дължа тази чест?

Двете се познаваха, откакто Сам се бе преместила в Кеймбридж преди година. Марша бе по-млада от Сам, но те бързо се сприятелиха и всяка високо ценеше професионализма на другата. Марша бе започнала работа в тази област само преди няколко години, но имаше вроден талант, бърз аналитичен ум и още по-бърз поглед. Тези й способности неминуемо щяха да й донесат ранно издигане в кариерата — нещо, което Марша успяваше засега да избегне, защото предпочиташе работата в лабораторията пред по-високия пост и свързаната с него бумащина и бюрокрация.

— Реших да видя как я карат трудовите хора. И да ти предложа да обядваме заедно. Искам да ме посъветваш каква нова прическа да си направя. Старата вече ми омръзна.

— Нова прическа? Да не би да надушвам някаква особена причина зад това желание за промяна на външността? Да не се е появил някой нов мъж в живота ти, за когото не си ми разказала?

— Нямам късмет, Шерлок. Просто искам да повдигна малко ужасно ниското си самочувствие.

— Ниското си самочувствие? Това е нещо ново. Но една промяна в имиджа все пак звучи интересно, може и да дойда да обядвам с теб.

— Супер. Междувременно да си открила нещо интересно?

Марша се усмихна тъжно.

— Почти няма за какво да се захванем: още не са открили дрехите му. Намерих няколко дреболийки по тялото му все пак. Искаш ли да погледнеш?

Сам кимна и двете отидоха до другия край на стаята, където няколко микроскопа стояха безучастно върху бял плот. Марша доближи очи до единия, намести фокуса и се дръпна.

— Ето, погледни.

Сам надникна в окуляра на микроскопа. Под стъклото имаше една-единствена тъмносиня нишка. Структурата на нишката се състоеше от поредица успоредни вълнообразни влакънца, което подсказваше естествения й произход, може би вълна — помисли си Сам. Промени степента на увеличение от двеста на четиристотин и огледа сърцевината на нишката, където се виждаха нарушените черни връзки. Тези връзки се образуваха при растежа на косъма и умиращите клетки се заместваха от миниатюрни въздушни джобчета, които изглеждаха като черни мехурчета. Понякога сърцевината се различаваше много отчетливо, но това не бе типично за вълнените влакна.

— Тъмносин цвят естествена вълна.

Марша се впечатли.

— От?

— От тъмносиньо сако или панталон.

— И аз така мисля, но има известно съмнение за цвета. При тази силна изкуствена светлина се вижда истинският цвят — наситено тъмносин. Но при нормални обстоятелства, за някой минувач на улицата той може да изглежда и черен. Така че един потенциален свидетел може да е видял нашия убиец, облечен в черно сако или панталон, не в тъмносини.

Сега бе ред на Сам да се впечатли.

Марша продължи:

— Ще мога да ти кажа повече за цвета, когато направя хроматографски и спектрофотометричен тест.

Сам отново погледна в микроскопа. В този момент си спомни вечерта, когато бе отишла на местопрестъплението, и разговора си с Ричард Оуен.

— Къде откри нишката?

— Закачена за врата на трупа.

— Само тази ли беше?

— Имаше няколко. Защо ми се струва, че не ми казваш всичко?

— Ричард Оуен беше облечен с вълнено сако онази вечер, когато бе открито тялото. Ще трябва да вземеш проби от сакото му, за да сме напълно сигурни, но се обзалагам…

— Кой Оуен — полицейският лекар ли? Той не беше ли си облякъл предпазния костюм?

Сам поклати глава.

Марша побесня.

— Е, значи всичко е ясно. Полицейският лекар е убиецът.

Сам се намръщи на престорено сериозното й изражение.

— Не мисля. Той не си пада по физическата разправа. Прекалено благочестив е, за да си изцапа ръцете.

— И къде, по дяволите, е гледал отговорникът за веществените доказателства? Оуен не е ли чувал всеизвестния факт, че всеки контакт оставя следи? Това е абсурдно! А аз си мислех, че съм открила нещо!

Сам се опита да успокои Марша:

— Ще си поговоря с него, знаеш, че Оуен е от старата школа, трудно се примирява с новите порядки.

— Няма значение! Кой знае още колко време щях да си загубя, ако ти не бе забелязала сакото му.

— Каза, че нишките били повече от една?

Марша смени стъклената плака на микроскопа, отново нагласи фокуса и Сам надникна. Този път нишката бе дълга, груба и тъмна, вероятно кафява, отрязана и от двата края.

— Какво е увеличението?

Марша бързо погледна към микроскопа.

— Сто и петдесет.

Сам кимна, увеличи го на двеста и отново намести фокуса. Нямаше голяма разлика. Все още нямаше никаква представа какво е това.

— Да не би да не го разпознаваш? — Марша се наведе до нея. — Тук вече съм сигурна. Оуен не е бил с кон, нали?

Недоумяваща, Сам вдигна глава.

Марша продължи:

— Това е конски косъм, намерих няколко такива. Всичките по… — Тя погледна в папката, оставена до микроскопа. — … дясната му ръка и по дланта.

Сам отново погледна през микроскопа.

— Странно. Как позна, че е конски?

— Най-вече по вида и структурата. Прекалено дебел е, за да е изкуствен, освен това не е равен. Както знаеш, космите се състоят от три слоя — епидермис, ципа и сърцевина. Погледни сърцевината. Ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че е непрекъсната. При човешките косми сърцевината общо взето липсва или е фрагментирана, освен при монголоидната раса, където е непрекъсната. При животните, от друга страна, има доста разнообразни и сложни структури, но в случая външният слой показва, че това е животински, а не човешки косъм. Спри ме, ако те отегчавам. Заешките косми са много лесни за разпознаване по сърцевината, но този специално се наложи да го проверя и да сравня структурата с пигментираните гранули в ципата. Направих съпоставка с няколко мостри, които имаме в лабораторията. Имаше голяма прилика с няколко животни, но реших, че е по-близо до кон, отколкото до която и да е от другите.

— Защо кон?

— Защото косъмът е съзнателно отрязан и от двете страни. Мисля, че е бил използван с някаква търговска цел — като пълнеж за столове или матраци, нещо от този род. Знам, че напоследък вече не ги употребяват много, но в миналото са използвали конските косми доста често. Ще трябва да се поогледаме и да потърсим още такива. Ако полицаите намерят дрехите му, ще е от полза.

Сам погледна Марша, впечатлена от крайно прецизния анализ, който бе направила приятелката й.

— Дано ги намерят. Ами въжето и тръбичката, с които е бил удушен?

Марша отиде до голямата маса в средата на лабораторията и отвори един от найлоновите пликове за веществени доказателства, които лежаха там. Извади металната тръбичка.

— Част от звуков ветропоказател. Мисля, че ветропоказателят се е състоял от много такива тръбички и тази е била отрязана за целта.

— Някакви отпечатъци?

— Не, престояла е на открито прекалено дълго. Все пак е странно да убиеш човек с такова нещо.

Сам кимна:

— Наистина.

Марша вдигна тръбичката във въздуха и я удари с една химикалка — в стаята проехтя висок звън.

— За кого бие камбаната?

— Внимавай да не е за теб!

Марша се усмихна и сви рамене:

— Е, да се захващам за работа. Ще се видим на обед. В един часа в „Шепърдс“ и пиенето е от теб.

— Както винаги.

Марша пъхна тръбичката в найлоновия плик и се върна при микроскопа си, като махна през рамо на Сам за довиждане.

 

 

Стаята на Франсис не бе изобщо променена — беше си все същата, сякаш тя още бе малко момиченце. Покривката на леглото бе изпъната, плюшените мечета, зайчета и куклите все още стояха подредени върху възглавницата, както тя ги бе оставила. Дори и чехлите й бяха поставени една до друга край леглото.

Франсис погледна баща си.

— Не си преместил нищо. Сякаш изобщо не съм отсъствала.

Малкълм Първис огледа стаята.

— Всъщност не си, не и от сърцето ми. Ти си част от тази къща, както беше и майка ти, тя все още е тук и ни наблюдава. Знаех, че ще се върнеш някой ден, че просто трябва да имам търпение.

Франсис прегърна силно баща си. Тя го бе наранила толкова дълбоко, а той не бе престанал да я обича, не бе престанал да очаква завръщането й. За пръв път от много време и въпреки всичките си проблеми, тя се почувства в пълна безопасност и дори щастлива. Чувстваше се способна да се справи с всичко.

— Ще трябва да поговорим, татко, имам много да ти разказвам.

— Сигурен съм, че е така. Но имаме достатъчно време. Сега си вземи душ и се преоблечи. Старите ти дрехи са в гардероба. Може да са малко старомодни вече, сигурно не са като тези, които носиш сега, но ще свършат работа, докато ти купим нови. Дано ти станат. — Той я огледа от главата до петите. — Май си понапълняла.

Франсис се погледна и на лицето й се изписа загрижено изражение. Баща й веднага го забеляза.

— Не се притеснявай, така изглеждаш по-добре. Преди бе прекалено кльощава.

Франсис едва се сдържа да не му каже истината веднага. Щеше да се наложи да му признае по-късно, но сега не му бе времето, нито мястото. В момента тя отново бе малкото момиченце на баща си и това й харесваше. Той бе поел нещата в свои ръце и щеше да се грижи за нея. Ако му кажеше за бременността си сега, щеше да прогони илюзията. Трябваше й време да обмисли нещата, да се успокои, да усети топлото отношение на баща си и то да й даде сила отново да се държи като възрастна.

Баща й я целуна по челото и тръгна към долния етаж.

— Ще се обадя на полицията да откарат този боклук отпред. Не искаме посещение от Бърд, нали?

Франсис го изпрати с поглед, после се върна в топлото и спокойно царство на старата си стая.

 

 

Уин Колинс дръпна двете завеси на големия прозорец в дневната, като се постара да се застъпят в центъра, за да изключат напълно външния свят и тази вечер. Стъмваше се все по-рано и студеният нощен въздух проникваше през всяка пролука на рамката. Обърна се към майка си, която седеше, не съвсем удобно разположена, на един голям фотьойл в другия край на стаята. Днес бе шейсет и петият рожден ден на майка й и Уин бе твърдо решена, че нищо няма да развали доброто й настроение.

Беше облякла майка си в любимата й пола и блуза и бе извикала фризьорка, която да й направи прическа. Момичето, което дойде, бе на не повече от двайсет, но се държеше много мило и майка й веднага го хареса. Когато то си тръгна, Уин вложи оскъдните си умения, за да освежи състареното й лице с малко грим, и накрая сложи на главата й малка карнавална шапчица, която се задържаше с ластик под брадичката. В резултат майка й изглеждаше доста гротескно, но явно нямаше нищо против шапката и се усмихна разсеяно на отражението си в огледалото, което Уин постави пред нея.

— Е, мамо, какво ще кажеш? Не изглеждаш и ден по-стара от… шейсет.

Старата дама се усмихна в огледалото, заглади с ръка косата си и очевидно хареса вида си.

Уин погледна часовника си.

— Няма изгледи тя да се появи, така че ще започнем без нея. — Постави ръка на рамото на майка си. — Няма значение, прекалено е заета с кариерата си, предполагам.

Уин отиде в кухнята да запали свещичките на тортата, която бе приготвяла цяла седмица. Много се гордееше с творението си. Смесени плодове във формата на огромно шейсет и пет, с бяла глазура и над трийсет цветни свещички. Беше твърдо решена това празненство да е възможно най-нормално, още повече си даваше сметка, че скоро майка й няма да е в състояние да оцени подобно специално отношение. Беше се надявала и Сам да дойде, така че се разочарова и раздразни, когато сестра й не се обади.

Извади кибрита от едно чекмедже и запали последователно всички свещички. Когато бе готова, вдигна внимателно тортата и се върна в дневната, пеейки „Честит рожден ден“. Постави тортата на малката масичка пред майка си, после целуна възрастната жена по бузата.

Майка й я погледна и се усмихна, но изражението й бе по-скоро недоумяващо — очевидно не можеше да познае дъщеря си.

— Хайде, мамо, да духнем свещичките заедно.

Възрастната жена проговори за пръв път тази вечер:

— Татко ти върна ли се вече от работа? Сигурно работи извънредно заради Коледа. Ти още ли искаш колело?

Уин поклати леко глава. Баща й бе мъртъв от двайсет години, но не искаше точно сега да го напомня на майка си.

— Не, татко още го няма, хайде да започваме без него. Готови: едно, две, три…

В този момент на вратата се позвъни. Уин издуха останалите свещи, защото не искаше да оставя нещо горящо край майка си, и чак тогава тръгна към вратата.

Сам потропваше пред прага и се опитваше да се стопли. Беше се спуснала гъста мъгла и рязко бе застудяло. Вратата се отвори и Сам веднага усети топлия полъх откъм къщата.

— Извинявай, че закъснях, изникна нещо в последния момент.

Уин трудно прикри раздразнението си.

— Помислих, че няма да дойдеш. Казах ти първо да позвъниш. — Пристъпи неохотно встрани и пусна Сам да влезе.

— Много съм заета напоследък. Занимавам се с убийството в Нортуик.

Уин не се впечатли.

— Нима? Искаш ли чай?

— Да, моля те. Премръзнала съм. Къде е мама?

— В дневната.

— Донесоха ли цветята?

— Удивена съм, че си се сетила.

Сам усети леко угризение на съвестта, но не каза нищо.

Сестра й продължи:

— Поставих ги в една ваза в нейната стая. Много са хубави. Ти и твоите цветя, същата си като татко!

Сам се усмихна, доволна от сравнението.

— Как е тя?

— Днес не е особено добре.

Сам кимна, свали палтото си и го метна на парапета на стълбите, преди да влезе в дневната при майка си. Гледката, която я посрещна, успя да я изненада. Докато бе стояла сама, майка им бе решила да започне тортата и бе загребала с ръце няколко големи парчета, които безуспешно бе опитала да пъхне в устата си. Сега повечето от тортата бе размазана по дрехите й.

Сам я погледна и се усмихна.

— О, мамо, така много ще те харесат!

Майка й се усмихна, без изобщо да осъзнава какво е направила.

— Здравей, скъпа, прибра ли се вече от училище?

Сам викна към кухнята:

— Уин, донеси някакъв парцал. Мама е започнала тортата, без да ни чака.

Нямаше нужда Уин да изразява с думи яда си — всичко бе изписано на лицето й. Влезе в стаята и се зае да чисти размазаната торта от дрехите и лицето на майка си.

— Все едно имаме бебе в къщата, дори по-лошо. — Уин хвана с длани лицето на майка си и я погледна. — Знаеш ли колко време ми отне да ти направя тази торта? Знаеш ли колко пари изхарчих?

Сам я гледаше, смутена от отношението на сестра си към майка им.

— Не се впрягай толкова, Уин, тя не разбира какво прави.

Уин не бе в настроение да се държи разумно. Беше възлагала такива надежди на тази вечер, а всичко бе отишло по дяволите толкова бързо. Чувстваше се изморена и разочарована и докато търкаше лицето на майка си, неволно натискаше все по-силно.

— Разбира и още как. Прави всичко моят живот да стане още по-непоносим. — Тя се взря в очите на майка си. — Така е, нали? Правиш го, за да ми отмъстиш.

Сам се намеси:

— Не говори глупости.

Уин рязко се обърна към нея.

— Не ми казвай кое са глупости и кое не. Когато ти започнеш да се грижиш за това семейство, тогава ми говори кое са глупости. Когато ти се наложи да живееш с нея ден и нощ, седмица след седмица, да слушаш постоянните й оплаквания и обиди, да сменяш напиканите й чаршафи и да я преобличаш, тогава ми разправяй кое са глупости!

Уин започна да дърпа трохите от косата на майка си, а Сам, разстроена и изненадана от избухването на сестра си, с мъка произнесе:

— Ще увелича издръжката, ако това ще ти помогне.

Не трябваше да го казва точно сега.

— За теб всичко се свежда до пари, нали така? Не, не ти искам парите, искам да се грижиш малко повече за майка ни. Ако татко бе жив, а не мама, положението щеше да е съвсем различно, нали?

— Не е честно.

Сам знаеше, че в обвинението има известна истина, но въпреки това я заболя. Винаги се бе чувствала по-близка с баща си, както Уин бе близка с майка им. Просто така се бяха стекли нещата в семейството им. Тя винаги бе доброто и умно момиче на татко. Когато го убиха, тя бе много малка, но се почувства разтърсена. Сега си даваше сметка, че е прекарала живота си оттогава насам, опитвайки се да прогони чувството за вина и да докаже, че наистина е „умното и добро момиче“ на татко.

Уин се обърна гневно към сестра си:

— Не е ли? Виж мен — от три години съм сама, откакто на Джон му писна и избяга в Ирландия. Имам две деца и къща с три спални. И имам нея — посочи ядосано майка им, която събираше последните парченца торта от роклята си и ги ядеше, — а тя се нуждае от повече наглеждане, отколкото някое бебе. Рики, който между другото стана на седемнайсет години миналата седмица, благодарим ти за поздравленията… — Сам бе забравила и знаеше, че няма никакво извинение. — … вече не издържа да спи в една стая с брат си и иска да си има място, където да се усамоти поне малко. Като няма такова, за забавление ме тревожи и прави каквото си иска…

Сам я прекъсна и опита да успокои ситуацията:

— Дали да не проверим за старчески дом?

— Защо не я вземеш малко при себе си?

— Не мога, знаеш това!

— Ще ти попречи, нали? Не е достатъчно представителна, за да я покажеш на надутите си приятели.

Сам виждаше, че е безполезно да обяснява каквото и да е, докато Уин е в такова настроение.

— Май е по-добре да си тръгвам.

Уин скръсти ядосано ръце и кимна.

Сам се наведе и целуна доста разрошената коса на майка си.

— Честит рожден ден, мамо, ще дойда да те видя пак скоро. — Погали нежно главата й и успя да изцапа ръката си с торта. Уин й подаде парцала. — Благодаря. — Бързо изтри ръцете си, излезе в коридора и се облече. Обърна се за последно към сестра си: — Довиждане засега.

Уин кимна, още сърдита.

— Кажи на Рики, че съжалявам, дето съм пропуснала рождения му ден. Ще му се реванширам. — Сам излезе и тръгна към колата си. Чу как вратата се затръшва зад гърба й.

Отношението на Уин я бе раздразнило. Никога не се бе чувствала близка със сестра си — дори когато бяха малки, бяха много различни. Понякога бе трудно да се повярва, че родителите им са едни и същи. Сестра й говореше така, сякаш само тя правеше жертви. Всъщност единствената причина Сам да се премести от Лондон в Кеймбридж бе, за да е по-близо до майка си. Но Уин сякаш бе забравила този факт. Освен това Сам даваше на сестра си доста щедра издръжка. Уин със сигурност не би се справила без нея, макар че не го признаваше. Но колкото и да се чувстваше ядосана в момента, Сам знаеше, че те са единствените й роднини, и чувството за семейна преданост никога не я напускаше.

 

 

Малкълм Първис тъкмо счупи още едно яйце в тигана, когато Франсис влезе в кухнята. Той заговори, без да се обръща към нея:

— Искаш ли да закусиш нещо? Реших да изпържа яйца и бекон.

От миризмата на пържена мазнина на Франсис й се догади по-силно от обикновено.

— Не, благодаря. Ти не си ли на работа?

— Взех си няколко дни отпуска, ще се оправят и без мен. А това също е правна помощ. — Той се обърна към дъщеря си. Тя изглеждаше, както преди да напусне дома им. Беше облякла бяла тениска и дълга дънкова пола. Спомни си, че това бе последната дреха, която майка й й бе купила.

Франсис забеляза начина, по който я гледа, и също сведе поглед към поовехтелите си дрехи.

— Не са последна дума на модата, но нямах голям избор.

— Не съм те виждал с тези дрехи, откакто…

Тя се обади:

— Откакто бях на дванайсет?

— Не точно. Спомням си, когато майка ти ти купи тази пола. Седмици наред беше мрънкала, че искаш точно такава.

Франсис погледна баща си и реши, че моментът е подходящ.

— Бременна съм.

Краткото мълчание, което последва, й се стори цяла вечност.

Баща й остави тигана на кухненския плот, доближи се до нея и хвана ръката й.

— Сигурна ли си?

Франсис кимна:

— Да, почти няма съмнение. Сутрин много ми се гади.

— И с майка ти беше така. Извинявай, че размирисах на пържено.

— Не си ли сърдит?

— Сърдит? Как може да съм сърдит? Дъщеря ми се е върнала у дома и освен това ще ме направи дядо. — Той се поколеба за момент, защото бе много развълнуван. — Тоест ако си решила да задържиш детето?

— Решила съм — отвърна тя.

Малкълм се усмихна и кимна.

— Ами бащата? Себастиан ли е?

— Да, но не искам да знае.

— Може да научи в някой момент.

— Тогава ще е прекалено късно. Вече ще е в затвора.

— Защо? Да не те е бил? — попита Малкълм разтревожено, объркан от думите на дъщеря си.

— На мен нищо не ми е направил. Спомняш ли си Марк Джеймс?

— Разбира се, нали го защитавах.

— Знаеш ли, че е бил убит? Съобщиха го по новините. Тялото му било открито в гробището, това е Марк.

— Видя ли го? — Франсис поклати отрицателно глава. — Тогава откъде си толкова сигурна?

— Той татуира името ми на дясната си ръка. Направи го с една игла и мастило. Трупът, намерен в гробището, имал на дясната ръка татуировка „Франсис“. Марк е, знам, че е той.

Малкълм я прегърна през рамото.

— Съобщи ли на полицията?

Тя отново поклати глава.

— Не мислиш ли, че трябва да го направиш?

— Не е толкова просто. Знам и кой го е убил. Себастиан.

Малкълм се вгледа в лицето й.

— Сигурна ли си? Съвсем сигурна?

Франсис кимна:

— Много ме е страх. Боя се, че може да съм следващата в неговия списък.

За миг Малкълм бе поразен и просто прегърна дъщеря си силно.

— Никой няма да те нарани — нито Бърд, нито някой друг. Пак сме заедно и никой няма да ни раздели, обещавам.

 

 

Франсис седеше с баща си в една от залите за разпити, а срещу тях бяха застанали Фармър и Адамс. Фармър огледа с любопитство Франсис. Не я бе виждала преди, но познаваше баща й — Малкълм Първис, доста добре. Беше се явявал и като защитник, и като обвинител по дела, в които и тя участваше. Той бе много добър.

Подадоха на Франсис фотопортрета, който бяха приготвили за пресконференцията.

— Това Марк Джеймс ли е?

Франсис дълго се взира в изображението, преди да отговори:

— Прилича доста на него. Лицето не е с точно такава форма и носът е малко по-голям, но иначе е той. — Тя върна фотопортрета на Фармър. — Очите му бяха сини впрочем. Тъмносини.

— Кажи ни за татуировката му.

— Направи си я сам с игла и шишенце мастило. Опитваше се да ме впечатли според мен. Не беше лош човек, просто от време на време се държеше глупаво, това е всичко.

— Имаше ли някакви роднини?

— Поне аз не знам да е имал. Родителите му загинали при катастрофа, когато бил съвсем малък. Отгледала го леля му, но почти не му обръщала внимание. Както и да е, тя също починала преди няколко години и той останал съвсем сам. Имаше си апартамент…

— Къде?

— На Хистън Роуд седемдесет и девет май. Но го освободи. Изнесе се в деня, когато трябваше да избягаме заедно.

— От малкото, което знаем за Марк, той не ми се струва твой тип.

— Връзката ни не беше сексуална, е, поне за мен не бе. Бяхме по-скоро като брат и сестра. Познаваме се още от основното училище, бяхме приятели.

— Но Марк е искал да сте повече от приятели.

— Да, но знаеше какви са моите чувства. Не се опита да промени нищо през всичките години, в които се познавахме. — Замълча. — Открихте ли колата му?

— Каква кола е имал?

— Много стар спитфайър. Но бе влюбен в нея.

Адамс се обърна към Фармър:

— Преди две-три седмици имаше съобщение за намерена изгорена кола близо до Нортуик, май беше спитфайър. Не бе останало достатъчно, за да се открие на кого е била регистрирана. Предполагаше се, че са я откраднали другаде, повозили са се и после са я запалили.

— Всичко, което притежаваше Марк, бе в тази кола, целият му живот.

— И защо искахте да избягате? — продължи Фармър.

— Бременна съм. Себастиан каза недвусмислено, че не желае деца, и се страхувах, че ще ме принуди да направя аборт. Освен това започна да става много избухлив.

— Удрял ли те е? — Мъжете, които биеха жени, винаги привличаха специалното „внимание“ и омраза на Фармър.

— Да.

— Често ли?

— Само веднъж — в нощта, когато Марк изчезна. Но и това бе достатъчно. Винаги се започва с първия удар, нали?

— И защо реши да избягаш с Марк?

Франсис погледна баща си.

— Мислех, че той е единственият ми приятел.

Малкълм се наведе и хвана ръката й.

— Двамата с дъщеря ми известно време бяхме прекъснали връзка помежду си, но сега вече изгладихме недоразуменията.

— И Марк е откраднал парите, така ли?

— Да, но аз му го подсказах. Той бе готов на всичко за мен и аз го използвах. Не съм много добър човек, нали — промълви тя смутено.

— Защо ти бяха парите?

— Не бяха за мен, а за бебето. Знаех, че Себастиан няма да ми плаща издръжка, а детето е негово в края на краищата. Не исках да го отгледам в някой бордей.

Малкълм отново се обади:

— Ще възстановя на Себастиан всички пари, които той е загубил в резултат на случилото се, само ми съобщете точната сума.

Фармър кимна и продължи с въпросите:

— Казваш, че така и не си видяла Марк онази нощ?

— Не, той не се появи.

— Но Бърд се е появил.

— Да. С Марк бяхме решили, че на гарата ще сме в безопасност. Стори ни се подходящо място за среща, защото там нямаше вероятност да ни забележи случайно някой от приятелите на Себастиан.

— Защо мислиш, че той е убил Марк?

— Очевидно бе ходил да го търси, освен това знаеше къде съм аз, а това не бе просто съвпадение. Беше в ужасно настроение. Никога не бях го виждала толкова разярен. Помислих, че се кани да ме убие.

— И тогава ли те удари?

Франсис кимна.

— Той върна ли си парите? Не ги намерихме у Марк.

— Не знам. Не е споменал и дума за това оттогава.

— Значи не е продължил да търси Марк или да се опитва да си върне парите?

— Поне аз не знам да го е правил. Не.

— Имаш ли представа колко му е откраднал Марк?

— Не точно, но трябва да са били няколко хиляди, взел ги е от сейфа на Себастиан в клуба.

— Добре. Ами мисля, че това е достатъчно. Ще извикам някой да запише показанията ти. Просто повтори това, което каза пред нас.

Франсис погледна баща си и той й се усмихна окуражително.

 

 

Пред клуба на Бърд, както винаги, имаше дълга опашка от чакащи. Фармър се вгледа в лицата на младежите и разпозна няколко от тях. Реши, че тук спокойно може да се събере информация за „Кой кой е“ в младежките престъпни среди на Кеймбридж. Погледна часовника си.

— Къде, по дяволите, е проклетото подкрепление?

Адамс, който седеше до нея в колата, погледна часовника на таблото.

— Точно единайсет е, сигурно ще дойдат всеки момент.

Фармър не бе в настроение да чака.

— Професионалисти са, което означава, че трябва да са тук точно в единайсет, не в единайсет и нещо.

Адамс прецени настроението й, реши, че е безсмислено да продължава спора и замълча. Издуха дима от цигарата си през отворения прозорец и се загледа как той се разсейва в студения нощен въздух. Изсвирването на спирачки на кола отзад го накара да погледне в огледалото за обратно виждане. Бял микробус беше спрял точно зад тях и неколцина едри полицаи с дебели сини гащеризони изскочиха от него.

Адамс погледна Фармър.

— Тук са.

Двамата слязоха от колата и отидоха до деветимата полицаи от Отряда за специални операции, които стояха до микробуса и чакаха разпорежданията им. Фармър се доближи до сержанта им и той веднага започна с извиненията:

— Извинете, че закъсняхме, госпожо, но имаше малък проблем с…

Фармър го прекъсна:

— Информираха ли ви за задачата?

Сержантът кимна.

— Тогава да започваме.

Фармър и Адамс, следвани от останалите, се отправиха към входа на клуба. Докато стигнат до вратата, от опашката вече бяха започнали да им подвикват подигравки и обиди. Адамс отиде заедно с двама полицаи от специалния отряд до големия ветропоказател, закачен край входа. Огледа дългите месингови тръбички и бързо забеляза, че поне две липсват от местата си. Кимна на полицаите и те внимателно откачиха целия ветропоказател и го прибраха в голям черен чувал за веществени доказателства.

Двамата портиери се суетяха и се чудеха как да реагират. Накрая единият все пак реши, че работата му е да не пуска нежелани хора в клуба и пристъпи напред, така че да спре Фармър. Тя погледна самодоволното му лице и впери очи в неговите. Колкото и да се правеше на силен, той бе много нервен. Тя долови смущението в погледа му.

— Ще се отместиш ли, или аз да те отместя?

Той се поколеба, чудейки се какво да прави, почти хипнотизиран от погледа й. Остана неподвижен прекалено дълго.

Това, което последва, стана много бързо. Фармър сведе поглед и той с облекчение реши, че се е отървал. Усети как тялото му се отпуска и това бе грешката му. Тя заби коляно в слабините му с всичка сила и той се преви от болка. Веднага стовари юмрук във врата му и мъжът се просна на земята. Другият портиер бързо изтича на помощ, но само един поглед на Фармър бе достатъчен, за да го накара да размисли и да остане на мястото си.

Тя изгледа стенещата фигура, просната на земята.

— Арестувайте го.

Полицаят от ОСО се учуди:

— Защо?

Фармър не бе свикнала да й задават въпроси и отвърна раздразнено:

— Възпрепятстване на правосъдието. Хайде, действайте!

Сержантът направи знак на двама от отряда си и те повлякоха стенещия портиер към микробуса. Двамата детективи изкачиха стъпалата до входа на клуба без повече препятствия и се отправиха към кабинета на Бърд. Фармър рязко отвори вратата, без да си прави труда да почука. Себастиан седеше зад голямото си дъбово бюро и преглеждаше някакви документи. Той вдигна глава.

— Кои сте вие, по дяволите?

Фармър отиде до бюрото, извади служебната си карта и я показа на Бърд.

— Аз съм старши детектив Фармър, а това — посочи Адамс, който стоеше до вратата заедно с двама полицаи от специалния отряд — е детектив Адамс. Вие ли сте Себастиан Бърд?

Бърд погледна първо Адамс, после отново Фармър. Намираше се в собствения си кабинет и това нахълтване никак не му хареса.

— Какво е това, някаква шега ли? Знаете кой съм. Какво означава всичко?

— Себастиан Бърд, арестуван сте като заподозрян в убийството на Марк Джеймс. Можете да не казвате нищо, освен ако… — Тя изреди монотонно останалите стандартни предупреждения.

Бърд усети как у него се надига чувство на ужас и гняв.

— Това е някаква шега, нали? Вие всъщност не сте от полицията, вие сте…

Фармър погледна към вратата и кимна. Адамс се дръпна настрани и двама полицаи влязоха в стаята. Отидоха до Бърд, издърпаха го от стола и му сложиха белезници. Той започна да губи спокойствието си. За него това бе непознато усещане и никак не му хареса.

— Това е абсурдно. Нищо не съм направил. Не съм убивал никого!

Фармър му се усмихна, докато полицаите го дърпаха към вратата на кабинета въпреки протестите му, че е невинен. Адамс си запали нова цигара и засмука дълбоко. Огледа кабинета на Бърд. Не можа да не се впечатли от стилното обзавеждане. Всичко изглеждаше скъпо и в идеална хармония: тапетите, килимът, дори многобройните саксии с цветя подчертаваха общото впечатление. Единственият предмет, който изглеждаше странно не на място, бе стара пожълтяла снимка на двама чернокожи мъже, облечени като фермери от миналия век. Снимката бе окачена над голям зелен бръшлян, чиито клонки бяха плъзнали по пода. Двамата мъже стояха пред къща със сламен покрив. Зад тях се виждаше възрастен бял мъж с голяма побеляла брада, облечен в подобни на техните дрехи. Адамс огледа снимката, чудейки се кои са тези хора, но гласът на Фармър прекъсна мислите му:

— Добре, сега искам това място да бъде претърсено сантиметър по сантиметър. Извикайте и хора от лабораторията, всичко да се свърши както трябва — почти излая заповедта си тя.

Фармър погледна Адамс въпросително и той веднага разбра какво значи този поглед. Беше го виждал достатъчно пъти. Изостави снимката и се зае да претърсва чекмеджетата на бюрото.

 

 

Малкълм Първис почука леко на вратата на стаята на дъщеря си и предпазливо я отвори. Франсис лежеше на леглото, пъхнала ръце под главата си, и гледаше замислено тавана. Той се доближи.

— Видях, че свети. Не можеш да заспиш ли?

Франсис се подпря на лакът и погледна баща си.

— Не, не мога да спра да се чудя дали постъпих правилно, като отидох в полицията. Може би не трябваше да се намесвам.

Малкълм приседна на ръба на леглото.

— Постъпи съвсем правилно. Ако той е убил Марк, заслужава да го затворят, и то за дълго. Знам, че Марк не бе идеален, но все пак го харесвах. Той много държеше на теб и не заслужаваше такъв край.

Франсис се отпусна на възглавницата си, но не изглеждаше убедена.

— Но аз не съм го видяла да го убива.

— Не, но косвените улики са доста силни. Сега всичко е в ръцете на полицията и съда, ти направи каквото зависеше от теб.

— Но какво ще стане, когато го пуснат?

— Това няма да е скоро, а когато все пак излезе на свобода, той ще е напълно различен човек. Вече няма да представлява опасност за никого.

Франсис седна в леглото.

— Мислех, че адвокатите виждат доброто във всеки човек.

— Това го правят социалните работници, не адвокатите. Аз например не харесвам повечето си клиенти.

— Но харесваше Марк.

— Да, въпреки здравия си разум. Може би защото се държеше толкова добре с теб.

Франсис се усмихна и хвана ръката на баща си. Малкълм се наведе и бръкна с другата си ръка в малката торба, която бе донесъл в стаята. Извади от нея миниатюрна синя бебешка жилетчица и я вдигна пред дъщеря си.

— Какво ще кажеш?

Тя се разсмя и взе жилетчицата.

— Красива е, но не избързваш ли малко? Откъде знаеш, че ще е момче?

Малкълм бръкна отново в торбата и този път извади розова жилетчица. Подаде я на Франсис, която погледна двете дрешки и заяви:

— Няма да му е лесно на това бебе с такъв голям гардероб. — Обви ръце около врата на баща си и го прегърна силно. — Не знам как ме понасяш, татко. Само проблеми ти създавам.

Той също я прегърна.

— Ти си ми дъщеря и те обичам. Това не зависи от никакви условия. Семейство сме, както и докато майка ти беше жива.

Огромни сълзи започнаха да се стичат по страните на Франсис и да капят върху ризата на баща й.

 

 

Фармър говореше, обърната към касетофона, поставен на масата в стаята за разпити. От едната страна на масата седяха тя и Адамс, а от другата — Бърд и адвокатът му, господин Колин Лейн. Себастиан седеше спокойно, небрежно облегнат на стола си.

— Искам да ти припомня, че не си длъжен да отговаряш на въпроси, които могат да те инкриминират. Разбираш ли смисъла на това?

Бърд повдигна вежди и й махна с ръка да продължава.

— Отговори на глас заради записа.

— Да — каза той, като се наведе напред.

Фармър продължи:

— Водим разследване във връзка със смъртта на мъж на име Марк Джеймс. Мисля, че можеш да ни помогнеш в това разследване.

Бърд не каза нищо и продължи да гледа безразлично.

— Познаваше ли Марк Джеймс?

— Да, познавах го, работеше при мен от време на време.

— Какво точно работеше?

— Барман.

— От колко време работеше при теб?

— С прекъсвания — някъде около две години. Всичко беше на приятелска уговорка, неофициално.

— Имаме информация, че е откраднал няколко хиляди лири от теб. Вярно ли е?

Бърд кимна, а Адамс му посочи касетофона.

— Да, вярно е.

Адамс зададе следващия въпрос:

— Защо не си съобщил за кражбата?

— Какъв е смисълът?

— Бихме могли да открием парите.

Бърд се наведе през масата и погледна Адамс право в лицето. Детективът не помръдна.

— Вече и застраховка не мога да си направя. Знаете ли защо? Защото през последната година разбиваха клуба ми седем пъти. Стока и оборудване за над двайсет хиляди лири ми бяха откраднати или съсипани, а вие не си мръднахте пръста. Затова не си направих труда да съобщя за кражбата. — Бърд се облегна отново на стола си.

— Този път си знаел кой е крадецът.

— Знаех кой е и предните седем пъти, но вие въпреки това не направихте нищо.

Фармър отново пое разпита:

— Така че си решил да поемеш правосъдието в собствените си ръце и си се разправил с Джеймс?

— Да, исках да си върна парите.

— И затова ли го уби?

— Не съм го убивал.

— Тръгнал си да го търсиш.

— Има голяма разлика между това да търсиш някого и да го убиеш. — Бърд отново се наведе напред. — Франсис ви е казала всичко това, нали? Вижте, тя си има свои причини да ми е сърдита, така че аз не бих й вярвал много, ако бях на ваше място. Тя е малко… — Посочи с пръст главата си отстрани.

Адамс пак се намеси:

— И какво стана, когато намери Джеймс?

— Не го намерих. Търсих го, обиколих всички места, където се мотаеше: клубовете, кръчмите, улиците, по които висят проститутките и сводниците им, но не го открих никъде. Тогава един приятел ми каза, че видял Франсис да върви към гарата. Е, отидох да проверя, защото пред мен се бе престорила на много болна. Оказа се, че е съвсем добре, но Марк не беше с нея.

— Какво щеше да направиш, ако го беше намерил?

— Щях да го ступам естествено, беше си го заслужил, но нищо повече. Но той така и не се появи.

— И ти си го изкара на Франсис?

— Да, може би. Малко прекалих. Не исках да стане така, но тя залитна и си удари главата. Извиних й се, опитах да й се реванширам. И аз се чувствах кофти заради тази работа.

— Обаче не са били само парите, нали? Мислел си, че той се кани да избяга с гаджето ти. Това щеше да те вбеси, не е ли така?

— Никой не тръгва да убива заради някаква жена.

— О, стотици го правят всяка година! Ти защо да си изключение? — подхвърли Фармър.

— Франсис е свободна и ако е искала да избяга с онзи нещастник, нейна си работа. Само че това нямаше да стане с моите пари.

— Затова ли го уби?

— Можете да продължите да повтаряте този въпрос, но няма да получите различен отговор от този, който вече ви дадох. Не съм го убил. Изобщо не го намерих. А и да го бях намерил, не бих рискувал да остана зад решетките до края на живота си заради такъв като него. Аз не съм вашият човек.

— Защо не продължи да го търсиш, след като намери Франсис?

— Поразпитах тук-там, но той просто беше изчезнал. Реших, че сигурно се пече на някой горещ плаж и се смее за моя сметка.

Фармър постави на бюрото плика с въжето и тръбичката от ветропоказателя, които бяха намерили на врата на Джеймс.

— Показвам на заподозрения Бърд веществено доказателство номер дванайсет — въже и тръбичка от ветропоказател, използвани, за да бъде убит Джеймс, който е бил удушен с това. Вече е установено, че тръбичката е от ветропоказателя пред клуба ти. Можеш ли да обясниш този факт?

Бърд взе плика в ръка и огледа съдържанието му.

— Да, бих могъл. Преди няколко седмици няколко от тръбичките на ветропоказателя изчезнаха. Той стои отвън през цялото време, не го прибираме през нощта. Рекламираха ни го като средство срещу зли духове. — Погледна Фармър в очите. — Май ще поискам да ми върнат парите. Очевидно не работи.

На лицето му грейна широка усмивка и той се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си.

 

 

Бърд влезе спокойно в празната килия и се ухили арогантно на Фармър, която затръшна вратата. Сержантът, който бе дежурен в ареста, записа с тебешир на дъската до килията името на Бърд, а детективите се отдалечиха.

Адамс си запали цигара и погледна шефката си.

— Дали ще успеем да докажем, че е виновен?

— Няма начин. Проклет психар! Играе си с нас.

— Няма да направи самопризнания, това е сигурно. Имаме ли достатъчно доказателства, за да го закопчаем?

Фармър го изгледа.

— Не съм сигурна. Преди няколко години нямаше да има никакъв проблем, но сега… Зависи от съдията, знаеш колко непоследователни са напоследък в решенията си. Трябва ни още нещо и знам точно кой може да ни го осигури.

В този момент сержантът извика:

— Госпожо, шефът ви вика веднага.

Адамс повдигна вежди въпросително.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, сигурно ще иска да го осведомя докъде сме стигнали. Може и да повярва, ако единият от нас го баламосва, но и на двамата… Благодаря все пак.

Адамс изпрати с поглед шефката си. Познаваше началника на полицията прекалено добре, за да повярва, че вика Фармър посред нощ без специална причина. Тя сигурно също го знаеше, но щеше сама да се справя с неприятностите.

Том бавно тръгна обратно към общата зала.