Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (3)

Втора глава

Сам зави с колата към определеното за нея място на паркинга и забеляза, че от болницата най-после са успели да поставят табелка с името й. „Отне им само една година — помисли си тя, — не е зле.“ Табелката бе тъмнозелена с черни букви:

ЗАПАЗЕНО МЯСТО

ДОКТОР САМАНТА РАЙЪН

ПАТОЛОГИЯ

Паркира колата и постави бастуна против кражба на кормилото. Поставяше го само като психологическа бариера — беше загубила ключовете за него още преди месеци, но се надяваше, че все пак ще отблъсне евентуалните крадци.

Слезе от ланд ровъра си и погледна дългите тъмни пътеки в бетонния лабиринт на паркинга. Това бе доста стряскащо място дори и през деня — лошо осветено, със стълбове и ниши, които хвърляха допълнителни сенки по циментовия под. Вечер беше направо зловещо и дори краткият път от асансьора до колата караше Сам да се сковава от ужас. Неколкократно се бе оплаквала, че паркингът не е никак безопасен, но нищо не се бе променило. Ограниченият бюджет на болницата си имаше други приоритети и по всеобщо мнение само някое изнасилване или убийство на паркинга можеше да предизвика съществени промени.

Сам бързо прекоси разстоянието до асансьора, стискайки аларменото устройство, което носеше в джоба на палтото си. Не бе особено убедена колко ефикасно би било то, ако някой наистина се опиташе да я нападне, но от болницата ги бяха раздали на всички жени от персонала като някакво малко успокоение.

Като слезе от асансьора на четвъртия етаж, Сам веднага се почувства спокойна и уверена. Тук бе топло, светло и пълно с хора. Сам доближи кабинета си и забеляза, че секретарката й — Джийн Кар, се е устремила право към нея с чаша димящо кафе в едната ръка и голям кафяв бележник в другата. Първото, което достигна до нея, бе силният норфълкски акцент на Джийн:

— Добро утро, доктор Райън.

Джийн бе ниска и набита жена с едро лице и наситеносини очи, уголемени от очилата с дебели рамки, които едва се задържаха на носа й. Винаги се обличаше елегантно, макар и малко старомодно, и засега устояваше на опитите на Сам да осъвремени гардероба й. Джийн работеше в болницата „Парк“ повече от двайсет и пет години, с кратки прекъсвания за раждане и отглеждане на децата си. Тя бе едно от големите и недооценени завоевания на отделението и болницата и Сам ясно осъзнаваше, че животът й би бил непоносим без Джийн. Когато секретарката най-после стигна до нея, Сам пое чашата прясно сварено кафе от ръката й и отпи с усмивка.

— Благодаря, Джийн, спасяваш ми живота. Умирах за кофеин.

Джийн знаеше, че всякакво поучение по въпроса би било безполезно, така че просто въздъхна и поклати глава. Харесваше Сам и изпитваше нужда да я защитава. За пръв път работеше за жена и въпреки постоянните опити на Сам да я промени, тя изпълняваше задълженията си с удоволствие.

Двете заедно влязоха в кабинета — голяма стая, осеяна с картини и саксии с цветя, които създаваха уютна атмосфера. Кабинетът на Сам в болницата бе пълна противоположност на сивия клиничен офис в моргата, който не бе по-приятен от затворническа килия. В дъното на кабинета, зад бюрото, имаше голям прозорец, който гледаше към задния двор на болницата и съответно — към моргата. Така можеше да държи под око какво става и там.

Щом Сам стигна до бюрото си, Джийн започна с въпросите:

— И какво, пак са те викали на оглед през нощта? Не беше ли ред на доктор Стюърт?

— Беше. Да си виждала Тревър тази сутрин? — Гласът й звучеше съвсем нехайно, което често дразнеше Джийн, сякаш Сам не можеше да се концентрира върху настоящето, а се е отнесла някъде другаде.

— Не, не мисля, че доктор Стюърт се е появил. Сигурно още спи.

Сам погледна купчината неотворени писма и доклади, които трябваше да попълни и които бяха осеяли бюрото й. Набързо ги прехвърли, търсейки нещо ново или необичайно, което да събуди интереса й. Нямаше нищо. Задоволи любопитството си и се съсредоточи върху разговора с Джийн.

— Сигурно. Но къде ли?

Джийн, която бе наясно с похожденията на Тревър, направи съвсем разумно предположение:

— Аз бих проверила първо в женските общежития. Обикновено се оказва там, когато никой не може да го намери.

Сам се усмихна.

— Джийн, какво намекваш?

— Нищо не намеквам, излагам факти. Мъж на средна възраст. Не разбирам с какво толкова се харесва на момичетата.

Сам се развесели. Джийн сигурно бе най-прямият човек, когото познаваше, и въпреки че сигурно също намираше Тревър привлекателен, искрено се възмущаваше от поведението му.

Джийн продължи по същество:

— Къде са намерили трупа?

— В гробището при църквата „Сейнт Мери“.

— В Нортуик?

— Да, знаеш ли го?

— Там съм се венчавала.

— Значи това не е първото зло, случило се там.

Джийн се намръщи, но като видя закачливото изражение на Сам, бързо се успокои и се усмихна.

— Има куп съобщения за теб.

Сам се отпусна на стола и изпи последната глътка от кафето си. Джийн отвори кафявия тефтер, в който записваше всички съобщения, срещи и ангажименти на Сам, и започна:

— Сестра ти се обади. Днес е рожденият ден на майка ти и тя очаква да ги посетиш довечера, но първо се обади да кажеш към колко часа да те очакват.

— О, боже, кога мина една година?

— Поръчах букет цветя с надпис „С много любов в този щастлив ден“ и тази сутрин трябва да й го занесат.

Сам дръпна ръце от лицето си и погледна Джийн с видимо облекчение.

— Благодаря, Джийн, как можах да забравя!

— Много си заета. Сметката е на бюрото ти, предпочитат плащането да стане по-скоро. Реших, че нищо не е прекалено добро за майка ти.

Сам взе сметката, погледна я и се ококори, като видя сумата.

Джийн продължи:

— Случаят „Мърфи“ е стигнал до…

— Пак ли „Мърфи“? — прекъсна я Сам. — Не беше ли приключен?

— Очевидно не, така че трябва да си готова да дадеш показания през Кралския съд.

— Кой?

— Мисля, че в Норич. — Джийн запрелиства бележника, търсейки потвърждение на последните си думи. — Да, точно така, в Норич.

— Кой е адвокат на защитата?

Джийн отново запрелиства бележника.

— Господин Аткинсън.

— О, пак ще слушам префърцунения му аристократичен акцент — изимитира го Сам. — Той ме мрази. Ще ме държи на свидетелската скамейка часове наред. Най-добре извади папката, за да се подготвя. Нещо друго?

— Господин Чеймбърс от „Уолтър, Чеймбърс и Пилкингтън“ иска среща във връзка с обжалването възможно най-скоро. Делото на клиента им ще се гледа в края на месеца и те искат да се уверят, че няма да възникнат противоречия по основните положения.

— Има си хас! Чудя се защо изобщо съм станала патолог. Много по-лесно щеше да ми е, ако бях адвокат: щях да прекарвам също толкова време в съда.

Преди Джийн да успее да довърши списъка с обажданията, ги прекъсна кратко рязко почукване на вратата. Двете жени вдигнаха глави и видяха усмихнатото лице на Тревър да надниква в стаята.

— Чувам, че съм ти длъжник.

Той влезе в стаята уверено и решително, както винаги. Въпреки че бе относително нисък, бе слаб, привлекателен и изглеждаше много по-млад от 40-те години, на които беше. Бе един от онези мъже, които жените намират за неустоимо привлекателни, и той го осъзнаваше. Не пропускаше да се възползва от това, като полагаше изключителни грижи за външния си вид — от върха на обувките си „Гучи“ до последното зализано косъмче на модерно подстриганата си коса. Единствената жена, която не бе проявила никакви признаци, че се поддава на чара му обаче, бе Джийн Кар и днешният ден не бе изключение. Тя го изгледа враждебно и се обърна към Сам:

— Ще ви кажа останалите съобщения по-късно, доктор Райън. — Отново изгледа Тревър Стюърт. — Ако не сте прекалено уморена.

Напусна стаята с ледено изражение, но Тревър не се смути ни най-малко.

— Приятен ден, Джийн. Случайно да можеш да ми намериш едно кафе?

Наглостта му накара Джийн да ахне в първия момент, но после бързо се овладя и отговори учтиво, стараейки се хладината да проличи в тона й:

— Ще видя дали мога да направя нещо по въпроса.

Чак когато тя излезе, Тревър се обърна към Сам:

— Кралицата майка напуска сцената. Дали няма да ми сипе нещо в кафето, а?

— Бром най-вероятно. Дойде да ми поднесеш извиненията си ли?

Тревър се усмихна и седна, без да е поканен, на стола срещу бюрото й. Харесваше Сам и се чувстваше привлечен към нея още от момента на пристигането й. Смяташе, че и тя го харесва — определено флиртуваше с него, особено с очи — но не бе сигурен дали това е белег за сериозни намерения от нейна страна, или тя просто играеше неговата игра. Въпреки че тези съмнения му помагаха да поддържа отношенията помежду им строго професионални, не спираше да дебне за възможност за сближаване.

— Извинявай за снощи. Останах да нощувам при един приятел и пейджърът ми нещо не е сработил. — Той откачи пейджъра от колана си и го размаха пред Сам, опитвайки се да я убеди в теорията си. — Лоша работа.

Сам изобщо не се впечатли от представлението.

— Мислех, че си започнал да губиш обонянието си, не слуха.

— Мога аз да поема тази аутопсия, ако искаш, а ти да си свършиш другата работа.

Сам не искаше и да чуе.

— Не, няма да стане, Тревър. Аз ще направя аутопсията, а ти свърши другата работа.

Тревър кимна неохотно.

— Къде са го открили?

— Гробището на църквата „Сейнт Мери“, Нортуик.

— Мъртвец в гробище, каква изненада. Смъртта естествена ли е била?

— В този случай няма нищо естествено. Удушен и мъртъв от няколко седмици.

— Нещо друго?

— Нищо особено. Беше гол и дрехите му липсваха, както и документи за самоличност. Така че нямаме ни най-малка представа кой е.

— Някакви стари рани, татуировки?

Сам поклати глава:

— Нищо очевидно. Но отпред на тялото имаше срязване със странна форма. Нещо като обърнат наопаки кръст.

— Гол мъж в гробище с изрязан кръст на тялото. Доста шантаво ми звучи. В колко часа е аутопсията?

— В десет.

— Наистина ли? Ами не е зле да побързаш тогава, защото вече минава десет.

Сам погледна часовника си, скочи и хукна към вратата.

— По дяволите!

Докато отваряше вратата, погледна назад към Тревър, който небрежно преглеждаше листовете по бюрото й.

— И не забравяй да поемеш задачите ми за днес. Всичките!

Той кимна и вдигна ръка успокоително. Сам не бе убедена.

— Лошо ти се пише, ако се издъниш.

Тревър премигна и вдигна ръце, сякаш да се предпази от удар. Сам се усмихна, поклати глава и затвори вратата зад себе си.

 

 

Пътят до моргата, която се намираше в мазето на болницата, не бе никак дълъг. Бързо спускане с асансьора, следвано от кратка разходка, общо не повече от пет минути. Днес обаче се оказа, че асансьорът е заседнал на шестия етаж, и след като няколко пъти натисна безрезултатно копчето за извикване, Сам се отказа да чака и хукна по стъпалата, прескачайки ги през едно.

Щом наближи мазето, усети мириса, идващ откъм моргата. Въпреки модерната вентилационна система, зловонието някак успяваше да избяга и да се понесе бавно към първия етаж на болницата. Честно казано, от болницата бяха направили всичко възможно, но продължаваше да се разнася неприятният мирис на разлагаща се плът.

Най-после Сам пристигна в моргата с петнайсет минути закъснение, изпотена и зачервена. Бързо се преоблече в зелената хирургическа престилка, изми грижливо ръцете си и си сложи гумените ръкавици. Влезе в залата за дисекции, която вече бе пълна с хора: полицаи от лабораторията, детективи, господин Палмър, съдебният следовател — всички очакваха появата й.

Моргата в болницата „Парк“ бе винаги ярко осветена. Светлината от мощните лампи на тавана се отразяваше от облицованите с бели плочки стени и под и така в помещението ставаше още по-светло. Сам забеляза, че старши детектив Фармър, която стоеше заедно с Адамс, я изгледа неодобрително и демонстративно погледна часовника си. Сам не й обърна внимание, а погледна Фред Дейл — лаборанта към моргата.

— Всичко готово ли е, Фред?

Той работеше със Сам още от постъпването й в „Парк“ преди година и тя напълно му се доверяваше. Беше прецизен, бърз, много лоялен и сякаш винаги отгатваше следващата й стъпка при всяка аутопсия, която правеха заедно. Гигант с нежно сърце — висок метър и осемдесет и пет по чорапи, с голямо обло лице, на което неизменно грееше усмивка. Освен това имаше естествен талант да разсмива и невероятно чувство за хумор, което ободряваше дори и най-потискащата атмосфера, която определено не бе рядкост в моргата. Макар че бе по-млад от Сам, той изглеждаше по-стар с няколко години. Беше бивш сержант от Кралската армия, получил лошо нараняване на крака по време на един уличен бунт в Белфаст, при който неколцина от колегите му загубили живота си. Нараняването го бе оставило с леко, но неизлечимо накуцване и бе поставило преждевременен край на кариерата му. След като прекарал известно време на улицата, където продавал вестници и списания, той сменил няколко цивилни служби, преди да постъпи в „Парк“. Тук бе намерил някакъв покой, заобиколен от смъртта, и Сам бе забелязала, че в пълен контраст с грубоватата му външност, той се отнася нежно и почти благоговейно с телата на мъртъвците. Може би връзката му с проблемите в Северна Ирландия бе причината Сам да го чувства толкова близък, а и той я възприемаше по същия начин, макар никога да не го бяха коментирали.

Сам отиде до дългия черен найлонов чувал върху стоманената маса, в който бе тялото. Кимна на Фред, който започна да отваря ципа на чувала, бавно разкривайки разлагащото се вътре тяло. Фотографът от лабораторията веднага се приближи и започна първата от сериите снимки, които щеше да направи по време на аутопсията. Фред внимателно завъртя тялото на една страна, Сам издърпа найлоновия чувал и го подаде на един от полицаите от лабораторията, който го сгъна и прибра в торба за съхранение на веществени доказателства. Сам и Фред се отдръпнаха назад, а рентгенологът направи рентгенови снимки на различните части на трупа, след което се зае с подробен преглед на скелета, търсейки незабележими счупвания, чужди тела и рани.

Тялото — или поне това, което бе останало от него — сега лежеше почерняло и голо на масата. Фред намести главата върху извито дървено блокче и отстрани найлоновите торби, покриващи дланите и ходилата. Дланта, която бе спасена от зъбите на кучето на клисаря, лежеше в найлонова торба до тялото. Фред внимателно извади и нея и грижливо я намести до китката. Аутопсията нямаше да е никак лесна заради напредналата степен на разлагане, която затрудняваше откриването на евентуалните следи и белези. Сам започна да описва на глас действията си за описа, който се правеше.

Когато започваше някоя аутопсия, особено свързана с разследвано от полицията престъпление, тя се концентрираше напълно и всичко от околния свят преставаше да съществува за нея. Съзнанието й сякаш изключваше от времето и пространството и нищо нямаше значение освен тялото на масата.

— Тялото е на бял мъж с неустановена самоличност. Възраст малко под или около двайсет години. Добре развито тяло. Едното око липсва, косата е светла, но ако се съди по вида й, е боядисвана, тъй като корените са черни или тъмнокафяви.

Сам взе метър и отчете по него:

— Тялото е дълго сто седемдесет и три сантиметра и тежи шейсет и пет килограма. Наблюдава се напреднала степен на разлагане в резултат на престой на открито. Наличието на червеите е значително. Ще взема още няколко проби, които да бъдат изследвани от ентомолог.

Фред предугади желанието на Сам и й подаде малка стъклена епруветка.

— Жалко, че не съм рибар, щях да ги събера всичките.

Сам му се намръщи, но Фред не се смути от безмълвния й упрек, усмихна й се и постави етикети на две пълни с червеи бурканчета, които подаде на полицая, отговарящ за съхранението на веществените доказателства.

Сам продължи огледа. Повдигна дясната ръка.

— На дясната ръка има груба, вероятно саморъчно правена татуировка. Фред, може ли малко да почистиш тук?

Фред се доближи с купа топла вода и малка гъба и бързо изчисти мястото около татуировката. Топлата вода бе единственото нещо, което можеше да се използва на този етап: всеки химикал би унищожил евентуалните невидими следи по тялото. Сам се върна при масата и измери татуировката.

— Татуировката е дълга шест сантиметра и се състои от седем букви — ФРАНСИС. Може ли да направите няколко снимки отблизо?

Сам задържа ръката така, че фотографът да направи няколко снимки на татуировката. Когато той приключи, Сам остави ръката на мястото й и огледа внимателно останалите части на тялото за други татуировки, белези и наранявания, които биха могли да помогнат за идентифицирането на трупа. Не откри никакви, така че продължи:

— Около врата на мъртвия е увито въже, описващо триста и шейсет градуса без прекъсване. Завързано е от лявата страна на врата към куха метална тръбичка, така че се получава примка, или испанско ласо. Тръбичката е завъртяна неколкократно, за да се стегне въжето, което вероятно е причинило задушаване. Ще потвърдим последното в хода на аутопсията.

Без да чака покана, Фред подаде на Сам ножиците от табличката с инструменти край масата. Тя преряза въжето, стараейки се да не засегне участъка около тръбичката. Отдели внимателно въжето от врата, но заедно с него се отлепи и слой разлагаща се плът. Въжето в този му вид бе прибрано в торбичка за веществени доказателства, която един полицай от лабораторията веднага подаде. Сам върна вниманието си към трупа, взе намазки от устата и носа и ги подаде на Фред. Боравенето с носа се оказа доста трудна задача, тъй като той бе почти изцяло изяден или разложен, и се наложи Сам да пъхне тампона за намазката дълбоко в носните кухини. Като приключи с това, тя се зае с торса.

— Има повърхностни необичайни наранявания по гръдния кош и корема. Те представляват два линейни среза. Единият е вертикален, започва от основата на шията и стига до надпубисната област. Другият минава хоризонтално през корема. Двата среза образуват кръст, по-точно обърнат наопаки кръст.

Фред й подаде метъра и Сам премери дължината на двата среза.

— Вертикалният срез е четирийсет и два сантиметра, а хоризонталният — двайсет и осем сантиметра.

Тя върна метъра на Фред, който й подаде нож за дисекция. Сам притисна скалпела и отвори двата среза.

— Срязванията са повърхностни, не са дълбоки.

Погледна към Фред и му кимна. Той завъртя внимателно тялото на една страна и Сам подробно огледа гърба.

— На останалата част от тялото няма видими следи от наранявания.

Сам отново кимна и Фред върна тялото в първоначалното положение. Тя взе отново ножа за дисекция и започна разреза на тялото.

— Започвам вътрешния оглед.

Адамс знаеше какво ще последва: отделяне на черния дроб, на пикочния мехур, вземане на проби за токсикологични изследвания. Бе виждал достатъчно подобни процедури и сега извърна глава.

 

 

Франсис огледа лицето си в огледалото, като отдели специално внимание на лявото си око. Избледняващата синина чак сега можеше да се прикрие с грим. Той не я бе удрял преди и Франсис бе твърдо решена, че няма да му позволи да го направи отново. Беше й се извинил, но колкото и необичайно да бе това за човек като него, тя все още се чувстваше застрашена.

Бе минал месец от неуспешния й опит да напусне Бърд. Беше й писнало да чака на гарата и тъкмо бе стигнала до паметника на загиналите във войната, когато чу познатия рев на двигателя на спортна кола. В първия момент си помисли, че Марк най-после се е появил, и се почувства ядосана и въодушевена едновременно. Пусна куфара на тротоара и заподскача, махайки с ръце към фаровете на приближаващата се кола. Щом стигна до нея, колата рязко спря. Фаровете я заслепиха, но тя се усмихна по посока на предното стъкло. Вратата откъм шофьора се отвори и се появи тъмната фигура на мъж.

— Не си се разбързал особено.

— Щях да дойда и по-рано, ако знаех.

Не беше гласът на Марк. Франсис усети как тялото й се вцепенява при вида на Бърд, който тръгна към нея.

— Бързо си оздравяла. Като тръгвах за клуба, ти едва не умираше, а я се виж сега — здрава като камък. Чудеса прави този аспирин, а?

Франсис го гледаше, без да смее да мръдне или проговори. Той я доближи съвсем, сграбчи лицето й в голямата си ръка и стисна бузите й, при което тя изплака от болка.

— И не се ли появи твоят любим?

Заплашителният му тон я ужаси. Тя продължаваше да гледа безмълвно в очакване на това, което ще последва.

— Кога най-после ще се научиш, тъпа кучко? Той не те искаше, искаше само парите и сега, като ги докопа, вече никога няма да го видиш! Никой не може да ме прецака и после да се измъкне безнаказано. Още по-малко ти и Джеймс.

Ударът, който последва, бе спонтанен и необуздан. Бърд зашлеви лицето й с опакото на дланта си толкова силно, че тя политна назад и се просна тежко на пътя. Следващото нещо, което помнеше, бе, че на следващата сутрин се събуди в леглото на Бърд.

Странно бе, че той изобщо не спомена Марк и парите след онази нощ. Тя знаеше, че Марк е успял да ги открадне и че се е измъкнал от клуба по пожарната стълба отзад, както бяха планирали двамата. Научи го от персонала. Но оттогава от Марк нямаше ни вест, ни кост. „Сигурно се пече на някой плаж в Испания“, мислеше си Франсис. Не можеше да разбере защо той бе взел парите и я бе изоставил. Изобщо не бе предполагала, че нещата ще се развият по този начин, като знаеше какви бяха чувствата му към нея. По-скоро тя би го изоставила, отколкото той нея — така смяташе. Но очевидно не го бе познавала толкова добре, колкото си мислеше. Всъщност никога не бе успявала с преценките си за хората — иначе никога не би се забъркала с човек като Бърд.

Парите трябваше да са за нея и бебето. Бърд винаги бе казвал, че не се интересува от деца, така че нямаше голяма вероятност той да се съгласи да й плаща издръжка. Затова бе решила сама да си вземе малък аванс, с който да осигури бъдещето на бебето, а Марк й бе предложил помощта си.

В момента нямаше друг избор, освен да остане при Бърд — въпреки поведението му. Бе ходила в един приют за малтретирани жени, но там се оказа по-зле, отколкото при Бърд, и тя не можа да си представи да отглежда детето си в такава обстановка. Не бе сигурна и как би реагирал баща й, ако се появеше на прага му най-неочаквано, и то бременна. Не вярваше, че ще понесе и баща й да я отблъсне, след като Марк вече го бе направил.

Държанието на Бърд бе безупречно, въпреки че веднага й бе заявил недвусмислено, че ако има още един инцидент като този с Марк, тя жестоко ще съжалява. Франсис знаеше, че той не се шегува. Сега погледна плътно прилягащата по тялото й рокля, която й бе станала още по-тясна в талията, защото коремът й започваше да нараства. Скоро трябваше да му каже или да намери къде да се скрие от него.

Бърд извика от долния етаж:

— Хайде, Фран, трябва да тръгваме.

Тя взе чантичката си и бързо тръгна надолу.

 

 

Денят бе минал неусетно. Винаги ставаше така, когато работата бе интересна. Както обикновено, полицаите не спряха да й досаждат, докато тя не написа протокола от аутопсията, и дори поискаха да изпратят, несъмнено жертвайки доста голяма сума от парите на данъкоплатците, една патрулна кола да вземе протокола веднага щом е готов. Сам намести показалеца на иконката за принтера и щракна отгоре й с мишката, от което апаратът незабавно тихо забръмча. Докато гледаше как листовете се появяват един след друг, усети, че нещо я смущава. Бе премислила подробностите от аутопсията отново и отново, но въпреки това имаше чувството, че нещо не е наред, че нещо й е убягнало и тя го е пропуснала. Отхапа от сандвича си с риба тон, който трябваше да й стигне за обяд, и в този момент един глас зад гърба й прекъсна мислите за аутопсията:

— Приключи ли?

Нямаше нужда да се обръща, за да види кой е — гласът бе достатъчно познат.

— Две посещения за един ден, Тревър, това е нечувана чест. — Обърна се към него. — Какво мога да направя за теб?

— Просто наминавам да видя как вървят нещата.

Сам отново се обърна към компютъра си.

— Добре. Има някои странни факти, но съм сигурна, че ще разреша загадките без чужда помощ.

Тревър кимна и погледна недоядения сандвич на Сам.

— Няма ли да го доядеш? Умирам от глад, днес не закусих.

Тя го гледа мълчаливо няколко секунди, после реши да отстъпи, въпреки че инстинктът й подсказваше да не го прави.

— Вземай го. Май трябва да се замислиш за връзка с жена, която може да готви.

Тревър взе сандвича и си отхапа голямо парче.

— Чух, че ти си известна с уменията си в кухнята.

Сам пропусна забележката му, макар че се почувства поласкана.

— Успяха ли да открият кой е?

Тя поклати глава:

— Не, дрехите му ги няма, а на пръстите му не бе останала достатъчно кожа, за да му вземат отпечатъци.

— Одонтологът^[1] погледна ли го вече?

— Сега е негов ред. Но пак зависи дали е имал картон при зъболекар, за да може да се направи съпоставка.

Сам взе снимките от бюрото си и ги подаде на Тревър.

— Как ти изглеждат?

Тревър спря да яде за миг и ги пое.

— Вече са ти изпратили снимките! Явно имаш връзки.

Срокът, за който се получаваха снимките от аутопсиите, бе постоянна тема за шеги между патолозите от „Парк“. Ако снимките изобщо се появяваха, те пристигаха с огромно закъснение и обикновено се озоваваха не на бюрото на патолога, поел случая, а в кабинета на някой от колегите му. Тревър ги прегледа набързо.

— Разложен труп на млад мъж, мъртъв от седмица-две, ако се съди по вида му. — Той отново отхапа от сандвича и захвърли снимките на бюрото.

— Погледни по-внимателно торса му. Не забелязваш ли нищо? Виж тази. — Тя му подаде лупа и една снимка на торса в едър план.

Тревър остави сандвича и огледа снимката с лупата.

— Сега вече го виждам. Искаш да потвърдя теорията ти за кръста. Хммм, може и кръст да е.

— Какво значи „може“? Друг път няма да видиш сандвич от мен.

— Може да е доста неща.

Сам усещаше как започва да му се ядосва.

— Например?

— Рани, получени при самозащита, или може да са го измъчвали, преди да го убият — всичко се случва.

Сам усети, че той нарочно говори небивалици.

— И откога човек си наранява корема, докато се опитва да се предпази?

Тревър сви рамене:

— Може пък това да е подписът на убиеца — някой, който държи убийствата да се разпознават като негово дело. Няма да е за пръв път. Очевидно се случва доста често в Щатите.

— При нас не е откриван труп с подобни рани.

— Е, винаги си има начало. Страховито, а?

Сам кимна.

— Чудех се дали няма някакъв ритуален смисъл, иначе защо точно кръст, а не нещо друго.

— Като какво например?

— Не знам, просто се хващам за всяка сламка.

Тревър замълча. Беше се научил да се доверява на две неща, откакто познаваше Сам, и това бяха преценката и интуицията й.

— Може ли да погледна тялото?

— Ако мислиш, че ще има полза.

Двамата излязоха от кабинета и тръгнаха към моргата. Тялото вече бе преместено на един от плотовете край стените. Фред стоеше отвън до вратата, а доктор Клайв Гилбърт — одонтологът, правеше рентгенови снимки на черепа. Сам и Тревър го изчакаха да свърши.

Въпреки че не се прилагаха като част от рутинната процедура, радиографските изследвания можеха да разкрият подробности за мъртвия, непостижими чрез други средства: коренна структура, подреждане на синусните кухини, структура на костите в която и да е част от тялото — и следователно бяха много полезни, когато имаше проблеми с идентифицирането на мъртвия. Това със сигурност бе един от най-точните и надеждни методи за идентификация, но и той разчиташе, както и идентифицирането по пръстови отпечатъци, на налична информация отпреди настъпването на смъртта. От известно време бяха започнали да използват още едно нововъведение в рентгеновите технологии — ксерорадиографията. При нея се получаваше образ на меките и твърдите тъкани при едновременно експозиране. По този начин можеха да се различат неметалните проникнали тела — като дърво, пластмаса или стъкло. Принципът, на който се основаваше тази технология, бе съвсем прост. Заредените селениеви частици, изложени под рентгеновия лъч, ставаха фотопроводими и образуваха електростатичен образ. Откакто бяха миниатюризирали това оборудване и то бе станало достъпно за употреба от съдебната медицина, го възприемаха като осмото чудо на света в тази област. Сам постоянно пишеше доклади за необходимостта от такова оборудване в моргата, но засега докладите й оставаха без резултат. При някои обстоятелства, когато се налагаше да се улесни огледът на одонтолога, тя изваждаше отстрани цялата челюст. В този случай не бе успяла да го направи, но Гилбърт се справяше някак си.

Гилбърт най-после приключи и излезе от моргата, без да каже и дума. Сам го намираше за странна птица, но той бе много добър специалист и нищо друго нямаше значение. Фред започна да прибира оборудването, а Сам и Тревър отидоха до тялото и се втренчиха в необикновените наранявания.

— Много странно. Със сигурност е кръст и очевидно разрезите са правени наведнъж. Сега вече разбирам защо подозираш, че има някакъв окултен смисъл. — Тревър отиде до горния край на масата и погледна тялото оттам. — От друга страна, може просто да са го изтезавали или това да е направено като предупреждение към другите. Чувал съм, че уличните банди си отправят такива предупреждения.

— Това няма нищо общо с колумбийските символи в бандите. Обърнат наопаки кръст, гробище и кой знае какво още.

— Вече ти казах, че ми изглежда доста шантаво. Говори ли с Фармър?

— Написах всичко в протокола, но само господ знае тя как ще изтълкува нещата. „Между другото, старши детектив Фармър, мисля, че може да е бил убит от вещица.“ Не смятам, че ще приеме подобна версия.

— Така е. — Тревър замълча за момент. — Може да е някоя религиозна откачалка — малко ли такива има наоколо.

— Проблемът е, че те всички работят за църквата.

Той се разсмя.

— И това е вярно. Мисля, че познавам един човек, който може и да ти помогне. Казва се Саймън Кларк, психолог, преподава в „Сейнт Стивънс“. Запознахме се на една вечеря. Той е специализирал в серийните убийства, особено тези с окултен елемент.

— Дали ще се съгласи да говори с мен?

— О, със сигурност! Това е точно по неговата част, сигурно някой ден ще напише дисертация по въпроса. Ще му се обадя да те очаква.

— Доктор Райън? — Гласът на Джийн Кар прозвуча приглушено, защото тя стоеше до вратата на моргата. — Един полицай ви търси. Казва, че трябва да му предадете протокола си.

Сам я погледна.

— Готов е, можеш да го вземеш, Джийн.

— Не, благодаря, предпочитам да не влизам. И миризмата ми стига. Добре е да побързате, изглежда нетърпелив.

Тревър и Сам се спогледаха усмихнати.

 

 

Фармър обходи лицата на наобиколилите я репортери като учителка, която оглежда класа си. Бяха доста, имаше журналисти и от националните вестници, не само от местните. Изненадващо бе, че националните издания се бяха заинтересували точно от това убийство — напоследък убийствата не бяха рядкост из цялата страна. Фармър мразеше журналистите и ги възприемаше като социални паразити. Ако не преследваха човек, за да се докопат до някоя история, го преследваха, за да превърнат самия него в сензация. Все пак, каза си тя, от време на време имаше полза от тях и сега бе такъв случай. Бяха открили тялото преди почти седмица, а не бяха напреднали с идентифицирането му нито сантиметър. Не успяха да вземат отпечатъци от пръстите му и не получиха никакъв резултат от търсенето по зъбните снимки. Всички участъци в страната бяха проверили досиетата си за изчезнали младежи, но пак не изскочи нищо. Това наистина бе последният им шанс.

Фармър погледна електронния портрет, който бе създаден по снимките на черепа на трупа, и се удиви как съвременните компютърни технологии могат да произведат толкова реалистичен образ. С техниката за електронно идентифициране на лицата компютрите изграждаха цветен образ, който бе коренно различен от получените от старата техника за съставяне на фотопортрети.

Фармър погледна Адамс, който седеше вдясно от нея, и се изправи.

— Дами и господа! — Резкият й глас прекрати бъбренето и накара всички репортери да насочат вниманието си към нея. — Първо, искам да ви благодаря, че дойдохте тук тази сутрин. Аз съм старши детектив Хариет Фармър, а господинът с мен е детектив Том Адамс. — Той кимна. — Както повечето от вас вече знаят, преди повече от седмица в гробището на църквата „Сейнт Мери“, Нортуик, бе открито тялото на неизвестен мъж. Тъй като тялото бе престояло на открито няколко седмици — без дрехи и естествено, без никакви документи за самоличност — засега не сме успели да установим самоличността на жертвата въпреки усилията си. Това, което можем да ви съобщим, е, че мъжът е бял, на осемнайсет-двайсет години, приблизително метър и седемдесет и три висок, около седемдесет килограма. Косата му е светла, но естественият й цвят е тъмнокафяв. Навярно най-важната следа за самоличността е татуировката на дясната ръка. Татуировката се състои от седем букви със синьо мастило — Франсис.

Един от репортерите бързо се изправи.

— Питър Бушби, „Сън“. Вярно ли е, госпожо старши детектив, че убийството на този млад мъж е свързано по някакъв начин с черна магия? Особено като се знае, че е бил намерен гол в гробището, и то в полунощ?

Фармър леко се смути от този въпрос.

— Тялото определено не бе намерено в полунощ…

Още една репортерка скочи на крака.

— Клер Харгрийвс, „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Научихме, че отпред по тялото на жертвата са изрязани някакви ритуални знаци. Може ли да ни разкажете по-подробно за тях?

Фармър усети как се вбесява.

— По тялото имаше множество рани и все още е под въпрос дали някои от тях са с ритуален характер, или не.

Нов въпрос от дясната страна на залата:

— Хелън Блекмор, „Дейли Мирър“. Ако убийството не е свързано с черна магия, как ще обясните наличието на мъртъв петел и четири черни свещи край тялото?

— Доколкото ми е известно, не е имало…

— Можете ли да потвърдите пред нас, че убийството е свързано с черна магия?

Стаята избухна в какофония от зададени на висок глас въпроси. Наложи се Адамс да повиши глас, за да ги усмири:

— Мисля, че засега не разполагаме с друго. На изхода полицай Джил Уорън ще ви раздаде кратък бюлетин, съдържащ цялата необходима ви информация. Благодаря.

Двамата детективи излязоха от залата под дъжд от неспирни въпроси.

Фармър едва се сдържаше да не избухне.

— Откъде, по дяволите, са научили всички тези глупости?

Адамс се опита да я успокои:

— Научили са най-вече измислици.

— Но имаше и няколко верни факта. Откъде са научили за разрезите например?

— Доста възможности. Половината от детективите в отдела пийват по чашка с местните репортери.

— Онази проклета патоложка е виновна за всичко, тя и странните й идеи. Обзалагам се, че тя се е раздрънкала!

— Не мога да допусна доктор Райън да си има вземане-даване с пресата — прекалено много държи на професионалната си репутация.

Фармър го изгледа, изненадана, че той защитава човек, когото познава съвсем бегло.

— Е, който и да е бил, държа да го откриеш, и то бързо!

 

 

Франсис погледна часовника до леглото. Беше един без десет. Всъщност това бе рано за тях: дните им обичайно започваха към два. Бяха си тръгнали от клуба чак в три сутринта и когато се бяха прибрали вкъщи, Бърд настоя да докаже мъжествеността си. Франсис не изпитваше никакво желание за секс, но не смееше да го признае пред Бърд, за да не започне той да й задава въпроси. Така че се налагаше тя да издава подходящите звуци и да се преструва, за да го увери в сексуалната му мощ. Чудеше се още колко време ще успее да опази тайната си от него. Имаше късмет в повечето дни да не й се гади сутрин, но вече започваше да пълнее и плоският й корем започваше да се подува. Бърд вече го бе споменал веднъж, дори настоя веднага да започне диета и я замъкна със себе си във фитнес центъра, за да влезе отново във форма. Франсис знаеше, че скоро ще се наложи да му каже. Нямаше представа каква ще е реакцията му и се плашеше от последиците. Сега отметна крака от леглото, наметна късия сатенен халат върху голото си тяло и се замъкна в кухнята.

Взе чайника и го разклати — беше празен, така че тя го напълни с вода и в същото време си пусна радиото. Докато чакаше чайникът да заври, изучи внимателно лицето си в огледалото в кухнята. Синината почти бе избледняла и вече нямаше да се налага да използва толкова много грим. Спомни си удара и потрепери. Отново благодари на съдбата си, че не бе счупил челюстта й, но явно тя бе по-силна, отколкото предполагаше.

От чайника започна да излиза пара и Франсис отиде до хладилника за млякото. Започнаха новините в един часа, тя се заслуша с половин ухо и в този миг чу съобщението.

— Тази сутрин полицията се обърна за помощ към всички граждани във връзка с идентифицирането на тялото, което бе открито в гробището на църквата „Сейнт Мери“ в Нортуик преди малко повече от седмица. Тялото е на бял мъж, около осемнайсет-двайсетгодишен. Висок е около сто седемдесет и три сантиметра и тежи приблизително седемдесет килограма. Косата му е светлоруса, но естественият й цвят е бил тъмнокафяв. Вероятно най-характерната отличителна черта е малката татуировка на дясната ръка, която се състои от една дума — „Франсис“…

До този момент не бе слушала внимателно, но веднага разпозна описанието на татуировката. Спомни си гордостта, изписана на лицето му, когато й я бе показал. Новината вцепени Франсис почти със силата на удара на Бърд. Тя се хвана за ръба на мивката, опитвайки се да запази равновесие, но бутилката мляко се изплъзна от ръката й и се разби на пода, обсипвайки го с парченца стъкло и разлято мляко. Погледът на Франсис се замъгли и стомахът й се присви от шока. Чак сега тя осъзна защо Марк не се бе появил в онази нощ. Бърд го бе убил.

Гласът на Бърд прекъсна мислите й:

— Фран, какво, по дяволите, става там долу?

Някакво чувство за самосъхранение се събуди у нея. Досега не бе осъзнавала в колко опасно положение се намира. Бе много важен свидетел и Бърд сигурно си даваше сметка за това. У нея се пробуди и още едно чувство, много по-първично, чувство, което не бе изпитвала досега — чувството на майка, защитаваща нероденото си дете. Тя бързо изтича до вратата, грабна ключовете за колата на Бърд и се втурна навън.

Бърд остана в леглото още минута, опитвайки да се осъзнае. Отново извика, но пак не получи отговор. Изведнъж чу, че някой форсира двигателя на спортната му кола, при което веднага скочи на крака и хукна към кухнята, за да види какво става. В гнева си не се сети, че всъщност се бе събудил от шума на чупещо се стъкло и щом пристъпи в кухнята, парченцата се забиха в босите му ходила. Той изпищя от болка и се хвана за кухненската маса, за да не падне. Въпреки непоносимата болка, успя да достигне до широко отворената врата на кухнята, оставяйки кървава диря след себе си.

Видя как любимото му порше подскача на тласъци по алеята, докато Франсис се бореше да овладее непознатата скоростна кутия. Най-после тя успя да уцели подходящата скорост и колата потегли с ръмжене и изчезна надолу по улицата. Бърд я изпрати с поглед, после се свлече на пода и започна да вади стъклата, забили се в ходилата му.

 

 

Франсис не можеше да се оправи с лоста за скоростите на поршето. Колата бе прекалено сложна за управление и с много мощен двигател. Досега бе карала само един доста стар „Форд Ескорт“, който стоеше повече време на ремонт, отколкото се движеше. Очите й още бяха зачервени и замъглени от сълзите, които се стичаха по страните й. Беше й студено: тънкият сатенен халат не можеше да я стопли. Комбинацията от студа и шока, последвал новината за смъртта на Марк, я накара да се разтрепери неконтролируемо. Не можеше да спре да мисли за него и да се обвинява за случилото се. Тя си бе поиграла с него, бе се възползвала от чувствата му, за да го накара да я слуша като вярно куче. А той заслужаваше много повече. Сега — заради нейния егоизъм — той бе мъртъв, убит от приятеля й. Не бе сигурна дали ще преживее този шок.

Спря рязко поршето на червения светофар на едно кръстовище и изключи от скорост. Почти веднага светофарът светна зелено и колите отзад започнаха шумно да форсират двигателите си, за да я подканят да тръгне. Опита се да включи на първа скорост, натискайки с всички сили съединителя, но въпреки усилията й, скоростният лост не заставаше на нужната позиция. Неколцина от шофьорите отзад съвсем се изнервиха и започнаха да свирят с клаксоните си, подканвайки я да тръгне или да се дръпне настрани. Най-после с едно отчаяно движение тя успя да намести скоростния лост и поршето потегли напред. Изненадата, че най-после се е справила с лоста, свари Франсис напълно неподготвена и колата навлезе съвсем бавно в кръстовището, където отново спря и изгасна. В този момент светофарът отново светна червено и колите отляво и отдясно започнаха да навлизат в кръстовището. Напълно паникьосана, Франсис се опита бързо да запали, но задави карбуратора и при това положение колата окончателно отказа да запали. Обградена от всички страни от клаксони и сърдити викове, Франсис отпусна глава върху кормилото и се разплака.

 

 

Застанала на подиума в аудиторията, Сам огледа лицата на младите си студенти и се зачуди колко от тях в крайна сметка ще станат съдебни патолози. Сигурно малцина: повечето от студентите бяха деца на новата епоха и се интересуваха от бляскавите звания и огромните банкови сметки, които се натрупваха при практикуване на някоя от разнообразните специалности на хирургията. Сам кимна на един студент, който седеше най-отзад, и той изгаси осветлението в залата. Тя натисна копчето на дистанционното и почти веднага на стената над нея проблесна лъч светлина и се показа първата снимка. Беше снимка на всекидневна; на канапето имаше труп на мъж — или поне това, което бе останало от него. Лявата част на главата му бе отнесена и голяма част от мозъка, черепа и кожата бяха размазани на стената зад него. Тялото на мъжа бе леко наведено надясно и останалата част от мозъка му висеше полуиздадена от черепа. Дясната страна на лицето изглеждаше непокътната и на нея бе изписано изражение на шок и изненада. Гледката бе ужасяваща. Дистанционното излъчваше тънък лъч червена светлина и Сам го използваше, за да посочва различните елементи от снимката, които споменаваше в коментара си.

— Местопрестъпление може би. Тук виждаме — посочи с червения лъч главата на жертвата — пространни наранявания на главата. Някой да се сеща от какво може да са причинени?

След минутна тишина се обади глас в тъмнината:

— Изстрел.

— Правилно. А с какво оръжие?

Същият глас отново отговори:

— Като се съди по вида на пораженията, може би карабина.

— Правилно, много добре. Някой да вижда карабина на снимката?

Всички мълчаха.

— В такъв случай с какво си имаме работа тук, как мислите?

— Убийство — обади се друг глас.

— Добре, да видим.

Сам натисна бутона на дистанционното и снимката се смени с друга. На новата се виждаше същата стая, но фотографирана от различен ъгъл. На касата на вратата бе облегната двуцевна карабина. Тя я посочи с червената светлина.

— Ето го и оръжието, с което е извършено убийството. Двуцевна карабина „Парди“. Намира се на около три метра от тялото. Е, какво ще си помислим в такъв случай?

Този път се обадиха няколко гласа:

— Убийство?

— Точно това си помисли и полицията и прекара поне три седмици, разследвайки случая като убийство, дори откриха заподозрян. Но това не бе убийство, а самоубийство.

В тъмнината се разнесе очакваният развълнуван шепот.

— Някой може ли да обясни как е станало?

— Застрелял се е и после с последни сили се е довлякъл до канапето?

— След като внимателно е облегнал карабината на касата на вратата? Не забравяйте, че по-голямата част от черепа му е била размазана по стената зад канапето.

Сам отново щракна с дистанционното. Този път на екрана се появи усмихнатото лице на един полицай и тя продължи:

— Някой да познава този човек?

Залата мълчеше.

— Имате късмет. Сега вече е пенсиониран, вероятно това е най-голямото добро, което е направил за полицията. Старши инспектор Джон Мънроу. Шеф на участъка, на територията на който е станало убийството. Малко след откриването на трупа Мънроу отива на местопрестъплението. Влиза, като казва на смутения полицай на входа, че няма смисъл да го включва в списъка на присъствалите на първоначалния оглед, защото няма изобщо да се бави. Полицаят, който не искал да си съсипе кариерата, като противоречи на шефа, просто си замълчал. Междувременно нашият приятел Мънроу, който бил много запален по оръжията, видял карабината, която впрочем мъртвият все още стискал в ръката си. Решил да я огледа отблизо и я взел в ръце. След като задоволил интереса си и се убедил, че това наистина е чудесен екземпляр „Парди“, той напуснал стаята, като внимателно подпрял карабината на вратата, за да не й направи някой нещо.

Из залата се разнесе шепот. Сам отново натисна бутона на дистанционното и на екрана се появи голяма снимка на палеца на мъртвия.

— Това, което накарало патолога, занимаващ се със случая, да се усъмни, било положението на палеца на мъжа. Както виждате, палецът е в необичайно положение — извит, всъщност точно в такова положение бихме очаквали да е, ако имахме случай на самоубийство. След като този факт бил изтъкнат пред детектива, разследващ случая, се направили някои проверки. Нещата започнали да се изясняват. Три седмици след откриването на трупа младият полицай, който пазел на вратата, най-после признал, че Мънроу е влизал в стаята, и цялата история излезе наяве. След няколко месеца Мънроу се пенсионира по болест.

Сам светна с червената светлина към дъното на залата и един от студентите включи осветлението. Тя продължи:

— Е, какво ни учи този случай за нашата професия? — Погледна студентите, очаквайки отговора им.

Някой се обади:

— Никога не приемай очевидното за истина.

— Точно така. Още нещо?

Мълчание.

— Без значение колко е напреднала науката, никога не изключвайте възможността за човешка грешка. Винаги я вземайте предвид, когато сте на сцена, където е извършено престъпление или където има труп. Така че запомнете…

Всички завършиха в хор:

— Никога не казвайте „никога“, никога не казвайте „винаги“!

— Точно така.

 

 

Франсис най-после стигна до целта си — голяма къща в джорджиански стил. До един момент си бе мислила, че няма да успее да се добере дотук, но видът на красивото младо момиче, оскъдно облечено и очевидно разстроено, бе разтопил суровите сърца на шофьорите на кръстовището и поне половината бяха изскочили да й предложат помощта си. Така тя бе успяла най-после да потегли и без повече сериозни проблеми да стигне дотук.

Сега вдигна поглед към внушителната постройка. Тук, зад тези тухлени стени, се пазеха най-щастливите й спомени. Тук бе отраснала, щастлива и спокойна, с майка си и баща си. Копнееше да се върне в това прекрасно минало. Но бе постъпила глупаво, самонадеяно и егоистично. Спомни си как, като беше на седемнайсет години, крещеше на баща си да престане да се отнася с нея като с дете и да я остави на мира. Когато накрая напусна дома си, знаеше, че причинява на баща си болка, но бе млада и ужасно наивна. Сега си даваше сметка, че е успяла да нарани всички, които я обичаха. Отчаяно й се искаше да се върне в дома си, но не знаеше дали ще я посрещнат с радост.

Изведнъж някой почука на стъклото от страната на шофьора. Франсис се стресна и погледна надясно. Видя лицето на баща си — голямо и силно, почти непроменено, ако не се броеше оредялата коса. Той отвори вратата на колата, а Франсис продължаваше да седи неподвижно и да го гледа изплашено — като палаво дете, очакващо наказанието си. Изведнъж тя усети, че не издържа повече и се хвърли разплакана на врата на баща си.

— О, татко, татко! В такава каша съм се забъркала.

Баща й не каза нищо, само я потупа и погали леко по гърба, после я вдигна на ръце и я отнесе вътре в къщата, като внимателно затвори вратата след себе си с крак.