Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (10)

Девета глава

Всичко вървеше към края си. Разбра го още когато я видя да излиза от гаража. Неволното движение на ръката й, която стисна дръжката на чантата, бе съвсем показателно. Тя бе разрешила загадката. Бе дошла да търси доказателства и бе открила колата. Беше сигурен, че в чантата й има стърготини от боята. Стърготини, които щяха да се окажат същите като онези, останали върху колата на Франсис Първис, когато я бе блъснал.

Тя се бе постарала с всички сили да запази спокойствие, но не бе успяла напълно. Познаваше я достатъчно добре, за да усети колко е напрегната. Долавяше тревогата в очите й, в жестовете, в изражението на лицето. Дори я бе наблюдавал тайно откъм кухнята и бе видял как взе нишки от сакото му и ги скри в една салфетка, а после се престори, че има хрема и се е простудила. Дори и след като тя си тръгна почти на бегом от къщата, той забеляза как ръцете й треперят толкова силно, че не може да отключи колата си. Почти я съжали, като я виждаше така вцепенена от ужас, и дори му се прииска да й предложи помощта си. Може би трябваше да я убие, когато бе имал тази възможност. Ако Джанет не се бе прибрала, сигурно щеше да го направи, но каква полза щеше да има? Сигурно вече бе казала на някого къде отива и тайната, така или иначе, нямаше да се опази. Освен това, ако я бе убил сега, нямаше да изпълни Неговата воля. Ако не се съобразяваше с Неговите намерения, щеше да се превърне в обикновен убиец, а досега не бе такъв. Не бе убеден, че би имал куража да го направи. Въпреки гнева, който го изпълваше заради начина, по който бе осуетила плана му, той все още харесваше Сам. Беше честна и всеотдайна и без съмнение щеше да направи повече добро през живота си, отколкото той, дори и след като приключеше мисията си.

Не знаеше защо, но Бог очевидно бе решил, че мисията му е почти приключила и той е свършил достатъчно. Разбира се, само Бог можеше да решава кого да пощади. Оставаше му да довърши още една задача, за да усети, че е постигната някаква справедливост. Сега бе важно да печели време и да прикрие следите си, доколкото е възможно, за да завърши мисията си. Чувстваше се твърде спокоен за човек, който знае, че го очакват поне десет години в затвора. Щяха да нарекат присъдата му „доживотна“ — за човек на неговата възраст двете неща бяха равносилни.

Излезе от къщата и отиде в дъното на градината. Извади кутия кибрит от джоба си и запали огън. Видя как пламъците обхващат сухите листа и съчки и как димът се понася нагоре във влажния въздух. Изчака пламъците да се разгорят добре, после взе една лопата от бараката, отиде при храстите в дъното и изкопа корените на бръшляна, който растеше там. Растението бе плъзнало клони сред вечнозелените храсти и се забелязваше трудно, ако човек не знаеше, че е там. Наложи се да се пребори с плъзналите по оградата клони, накрая ги отдели и хвърли растението в огъня. Храстът не гореше добре, но все пак постепенно се запали. Върна се да събере изпадалите листа и да види дали няма откъснали се клонки и корени. Накрая запълни дупката, изравни грижливо пръстта и се прибра в къщата.

 

 

Малкълм Първис гледаше как работниците от транспортната фирма вадеха мебелите от къщата и ги товареха в микробуса, паркиран отпред. Бе решил да остави повечето мебели в склад за съхранение, да продаде непотребните неща и да раздаде останалите на местните благотворителни организации. Апартаментът в Лондон бе напълно обзаведен, така че повечето мебели нямаше да му потрябват, но всички те пазеха някакви спомени, всички бяха избирани с любов и след доста спорове с жена му.

Изчака работниците да изнесат голямото пиано и да се преборят с него надолу по стъпалата, после се върна в къщата и се качи в стаята на Франсис. Сега тя изглеждаше много тъжна — без покривката на леглото и без многобройните плюшени играчки. Постоя известно време, отдаден на спомените си за минали Коледи и рождени дни, сълзи и смях, болести и тревоги. Почуди се дали всички тези спомени и мъката му не се бяха запечатали в стените на къщата и дали нямаше да се появят като нежелани духове сред следващите обитатели на дома. Опита се да освободи съзнанието си за момент, за да види дали ще усети присъствието на Франсис, но нея я нямаше и дори ароматът на тялото й бе изчезнал. В съзнанието му нахлуха като ехо думите, с които се бе опитала да го успокои веднъж: „Където и да си, татко, аз ще бъда с теб“. Почувства се по-спокоен. Реши, че за последен път влиза в стаята й. Това бе просто една изпразнена черупка, в нея нямаше живот. Отиде до прозореца, дръпна завесите и излезе, като внимателно затвори вратата зад себе си.

 

 

Течността бе внимателно отмерена в спринцовката. Когато шишенцето остана почти празно, буталото леко се придвижи напред и във въздуха се разпръсна малко от течността. Изчисленото количество наркотик бе запечатано в прозрачна пластмасова епруветка, която бе прибрана в черната чанта. Чантата бе затворена и заключена. Телефонът звънна два пъти, преди да го вдигнат. След краткия разговор чантата бе пъхната под бюрото и стаята остана празна.

 

 

Огънят гореше добре, когато Оуен се върна при него. Носеше в ръце купчината досиета, бележки и снимки. Сега и бръшлянът се бе разгорял. Пусна всичко, което носеше, в огъня и започна да разрива жарта с дълга пръчка, опитвайки се да ускори запалването на документите. Припукването и съскането на пламъците му подейства много успокояващо, но за него това бе и като пречистване. Взе една от папките, която бе паднала встрани от пламъците, и разгледа съдържанието й.

Спомняше си този човек — Майкъл Кемп, Денинг Лейн 64, Кеймбридж, 43-годишен, строителен предприемач. Живееше с жена си и единия си син. Другият му син учеше в колеж в Нотингам. Имаше две коли — стар син форд пикап с регистрационен номер LLD453E и черно БМВ тройка с регистрационен номер М256 PDR. Задържа поглед върху бележките още минута, после хвърли папката в огъня. Тя пламна почти веднага. Краищата й почерняха и се извиха навътре, после избухнаха в пламъци. Тези папки вече не му трябваха, но ги чувстваше като стари приятели — познаваше ги добре и те му действаха успокояващо. Бе прекарал толкова време да събира информацията в тях, после да изчита отново и отново всяка подробност, че всички тези факти се бяха превърнали в част от самия него. Щяха да му липсват, но вече не му трябваха.

 

 

Хвърли последен изпитателен поглед в огледалото, приглади сакото си, намести няколко непокорни кичура зад ухото си, после бързо излезе от дамската тоалетна и тръгна към кабинета на шефа си. Въпреки че винаги се стараеше да изглежда елегантна, обикновено не се захласваше чак толкова по външността си. Но сега знаеше, че под въпрос стои не само постът й като шеф на разследванията, но и кариерата й изобщо.

Голямата черна табелка с надпис ГЛАВЕН ИНСПЕКТОР МАРК УЪРДС заемаше почти една трета от вратата и потвърждаваше, че Фармър е пристигнала където трябва. Почуди се заядливо дали табелката не е поставена, за да напомня и на самия него кой е, в случай че забрави. Пое си дълбоко дъх и почука на вратата.

Откъм кабинета се чу силен и решителен глас:

— Изчакайте!

Той бе сам, разбира се, и очакваше единствено нея, но държеше да изиграе плоския си номер на надмощие, а тя не можеше да му попречи. Това положение си оставаше неизменно през цялото време, откакто работеше в полицията. Ако някой от началниците не се опитваше да й се сложи или да я убеди, че едно забавление в леглото ще повиши шансовете й за издигане, то той бе зает с опити да я унижи, да омаловажи успехите й, да преувеличи провалите й.

Бе видяла толкова жени да постъпват в полицията, изпълнени с амбиции, и не след дълго да напускат, пречупени от системата. Ако някоя все пак успяваше да устои и да постигне някакъв успех, веднага я набеждаваха за лесбийка. Знаеше, че това е общоприетото мнение и за самата нея и начинът й на живот не опровергаваше тази заблуда. Наближаваше четирийсетте, не бе омъжена, живееше сама — каква друга можеше да е? Е, всъщност не бе лесбийка, но в никакъв случай нямаше да тръгне да се унижава и да обяснява подробности за сексуалния си живот.

— Влез! — прогърмя гласът.

Тя отново си пое дъх, натисна дръжката и влезе в кабинета. Бе обзаведен в стила, типичен за високопоставените служители на полицията, който можеше да се определи с една дума — лукс. Дебел килим на пода, дъбово бюро, барче за напитки, телевизор и видео, кът за отмора с два големи фотьойла, безброй грамоти, снимки, трофеи по стените и полиците.

Той я изгледа изпитателно, демонстрирайки раздразнението си, после й посочи да седне на един не особено удобен стол срещу бюрото му. Мястото му бе стратегически избрано. Нито достатъчно близо, за да не се допусне фамилиарничене, нито твърде далече, за да не се налага да повишава глас. Държеше да говори тихо и убедително: смяташе, че така звучи авторитетно — не че се получаваше, помисли си тя, но това бе друг въпрос.

— Е, в голяма каша се забъркахме, какво ще кажеш?

Фармър го погледна, искаше й се да му каже колко го презира, но продължи да мълчи.

— Ти успя да изкараш всички в тази полиция пълни глупаци, и то без ничия помощ, съвсем сама. Можем само да се молим онзи да не реши да ни съди и да ни доведе до просешка тояга. Бог знае какво щеше да каже баща ти, ако бе жив. Той не бе мекушав като мен… — Тя изчака продължението. — Беше ми инспектор, когато станах младши детектив. — Хариет знаеше какво ще е следващото му изречение: бе чувала тирадата десетки пъти. — Той бе най-добрият шеф, когото някога съм имал, строг, но справедлив.

Тя знаеше, че според баща й Марк Уърдс бе най-големият тъпанар, постъпвал някога в полицията. Щеше да му го каже някой ден, надяваше се това да стане в деня на пенсионирането му, когато тя щеше да наследи поста му, а той щеше да е безсилен да й стори каквото и да е. Но засега трябваше просто да се защитава.

— Все пак бе нарушил условията на гаранцията си.

— Хващаш се за всяка сламка, а? — Фармър знаеше, че е така, но не можеше да измисли нищо друго. — Да се надяваме, че и там не сте се издънили нещо!

За момент си представи как се пресяга през бюрото и забива силен юмрук в лицето му. Остана неподвижна.

Той се изправи и закрачи из стаята, поставил ръце зад гърба си, с познатото изражение „да поставим картите на масата“.

— Поех риск, когато те назначих на този пост, Хариет. За мен това бе начин да изразя благодарността си към паметта на баща ти, да му се отплатя за всичко, което той е направил за мен…

„Това ли се казва, когато се канят да те изритат?“ — почуди се Фармър.

— Наистина вярвах, че точно ти, с твоя произход, можеш да се справиш с отговорностите, произтичащи от този пост. — Той спря и я погледна. — Явно съм сгрешил.

Тя не си спомняше да е изпитвала такава омраза към друг човек през живота си. Често бе чувала израза, че всеки може да стане убиец при определени обстоятелства, но до този момент не бе осъзнавала, че е вярно. Всичко, което превзетото надуто копеле каза след това, й прозвуча като далечно ехо.

— Ти ме предаде, Хариет, ти предаде полицията и още по-лошо — предаде самата себе си. Наистина нямам друг…

Рязкото почукване на вратата го прекъсна насред изречението. Той се опита да нареди на натрапника да изчака отвън, но бе прекалено късно. Адамс вече бе влязъл.

— Извинете, сър, но имаме напредък по случая. — Том погледна Фармър. — Стърготините от боя, които открихте, госпожо… ами оказа се, че съвпадат напълно. Били сте права през цялото време, убиецът е Ричард Оуен.

Тя бе не по-малко изненадана от Уърдс от това съобщение, но се опита да потисне реакцията си. Сега бе ред на Уърдс да се смути.

— За полицейския лекар ли говорите?

Адамс се обърна към него:

— Да, сър.

— Боже господи! Та аз вечерях с него и жена му в събота! Сигурен ли сте?

— Да, сър, напълно сигурен.

Уърдс се върна при бюрото си и седна.

— Май ще имаш възможност да се реабилитираш. Отивай и се заемай за работа и не забравяй да ме информираш своевременно. Може да получа удар, докато ви чакам тук.

Фармър кимна и тръгна към вратата, която Адамс й отвори. Тя го погледна въпросително, докато минаваше покрай него. Обикновено не я биваше по благодарностите, но сега едва изчака двамата да се отдалечат от кабинета на Уърдс.

— Ти си страхотен, направо невероятен. Спаси ми кожата, по дяволите!

— Всичко влиза в обслужването.

Двамата си размениха иронични усмивки и бързо се отправиха към паркинга.

 

 

Сам и Марша чакаха отвън, когато пристигнаха Фармър и Адамс, придружени от десетина униформени полицаи. Бяха чули сирените на полицейските коли още преди пет минути и Оуен вероятно също ги бе чул. Пушекът, който двете жени видяха да се носи над къщата, подсилваше усещането за неотложност. Сам едва се сдържаше да не влети в къщата и да го спре, преди да е унищожил всички доказателства. Но вече бе изпитала ужаса от директния сблъсък с него и нямаше намерение пак да се изправя сама насреща му. Можеше този път да не извади такъв късмет.

Полицейските коли спряха със свирене на спирачките пред дома на Оуен и полицаите наизскачаха на тротоара. Налетяха към къщата като ято птици, явно направлявани от указанията, които получаваха в слушалките си. Двама отцепиха алеята, няколко други заобиколиха отзад, а неколцина се отправиха към входната врата и я разбиха с хидравличен таран. Адамс и Фармър също изскочиха от колата си, а Сам и Марша хукнаха след тях. Те изтичаха към вратичката, която водеше към задния двор — оказа се залостена. Два силни ритника на Адамс обаче бяха достатъчни тя да се откачи от пантите и да им осигури пряк път към Оуен.

Адамс изтича към него в момента, когато той хвърляше отчаяно последните папки в средата на огъня. Инспекторът се хвърли отгоре му и го събори на земята, издърпа ръцете му отзад и му сложи белезници.

Оуен се засмя и изпищя истерично:

— Закъсняхте! Закъсняхте много!

Адамс извика на двамата униформени полицаи, които го бяха последвали в градината:

— Донесете вода, бързо изгасете този огън!

Двамата хукнаха към кухнята, а Сам и Марша се опитаха да спасят колкото се може повече папки, като ги издърпваха настрани и тъпчеха с крака, за да изгасят плъзналите пламъци.

Най-после единият полицай се върна с маркуч и започна да облива огъня. Адамс издърпа Оуен да се изправи и го бутна към Фармър, която се появи в градината откъм задната врата на къщата.

Тя го прониза с поглед.

— Доктор Ричард Оуен, арестувам ви като заподозрян в убийството на Марк Джеймс и Франсис Първис. Не сте длъжен да…

Оуен се наведе рязко напред и доближи лицето си до това на Фармър.

— Докажете го!

Тя не трепна изобщо, а продължи да го гледа право в очите и довърши изреждането на правата му, после направи знак на двама униформени полицаи да го отведат в колата.

Огънят бе изгасен и междувременно бе пристигнал екип от лабораторията, който трябваше да претърси цялата къща. Сам и Марша внимателно преравяха овъглените останки от папките в огъня, опитвайки се да открият още нещо, което може да помогне за доказване вината на вече бившия полицейски лекар. Марша намери няколко листа от бръшлян и ги показа на Сам, която разпозна вида им, преди да ги приберат в малък кафяв плик. Приятелката й намери няколко метални копчета, които биха могли да са от женско сако, както и малко парче черен плат. От папките, които бяха успели да извадят от огъня, само две можеха да се използват. Том и Сам ги прегледаха внимателно, но обгорената, почерняла хартия се разпадаше и при най-лек досег.

— Виж тук, това сигурно са били следващите му жертви.

Тя се взря невярващо в папките.

— Месторабота, къде прекарват свободното си време, по кои улици минават — промълви Адамс. — Отбелязано е дори в кои магазини са пазарували. Подготвял се е като професионален терорист.

Взе папката от ръцете му и погледна снимките.

— Колко ли сме загубили в огъня?

— Няма значение. Важното е, че сега вече са в безопасност. Той никога няма да излезе на свобода.

— Но защо? Защо човек като Ричард Оуен се превръща в убиец маниак?

— Очевидно е обмислял всичко от дълго време. Не съм виждал по-задълбочена подготовка за убийство през живота си.

Фармър се приближи до тях, взе папката от ръцете на Сам и я подаде на Адамс.

— Браво, Том!

— Не е моя заслугата. Трябва да благодариш на доктор Райън. Тя донесе пробите от боята, по които направихме съпоставката, не аз.

Фармър погледна Сам, после пак Адамс.

— Остави ни за малко насаме, ако обичаш, Том.

Адамс се отдалечи и застана до Марша, която все още ровеше в останките от огъня, надявайки се да открие нещо. Щом останаха сами, Фармър рече:

— Какво ти казах за намесата в разследването?

— Не съм имала намерение да се меся, просто обстоятелствата се стекоха така. Предадох информацията веднага щом се сдобих с нея. Не виждам какво друго бих могла да сторя. Ако искаш да направиш официално оплакване, твоя си работа.

— О, не! Не съм чак такава глупачка. Нали така целият свят ще научи, че ти си разрешила случая и аз ще стана за посмешище. Оуен ще бъде заключен в някоя психиатрична болница до края на живота си, а това ще си остане нашата малка тайна. Мисля, че тази развръзка ще удовлетвори всички засегнати.

— Добре.

— Виж какво, не ме бива много по тия неща, а и отчасти още смятам, че не е твоя работа да се занимаваш с разследването, но все пак благодаря, чудесно се справи.

Сам знаеше колко трудно й бе да изкаже тази похвала и затова го оцени по достойнство.

Фармър продължи:

— Честно казано, ако ти не си беше пъхала носа, където не ти е работата, можеше не само да ме отстранят от случая, а и да ме уволнят.

Патоложката се опита да прозвучи любезно:

— Благодаря. Наистина все си пъхам носа навсякъде, но какво да се прави — професионален недостатък.

— Е, мисля, и двете сме благодарни, че се случи така.

— Какво ще стане с Бърд?

— Все още е задържан за нарушаване условията на гаранцията. Предполагам, че ще оттеглим обвинението, ако той се съгласи да не ни съди. Обикновено се постигат подобни споразумения.

За пръв път, откакто се познаваха, Сам усети някакво взаимно разбирателство между себе си и Фармър.

Откъм алеята пред къщата се чуха викове и писъци и двете хукнаха натам. Джанет Оуен се бореше с двама полицаи. Беше ядосана, объркана и разстроена заради факта, че полицаите и екипът от лабораторията претърсват къщата й и безцеремонно изнасят на купчини собствените й дрехи и вещи.

— Дрехите ми! Къде носят дрехите ми?

Сам каза на Фармър:

— Аз ще й съобщя. Познаваме се.

— Ще трябва да дойде да разпитаме и нея.

— Разбирам, но ако не бе тя, аз сигурно сега щях да съм мъртва, така че ми дай малко време да я успокоя и после ще я докарам в участъка да говориш с нея.

Фармър кимна:

— Добре. И бездруго трябва първо да си поговоря със съпруга й.

Сам тръгна по алеята и пресече кордона от полицаи. Джанет веднага я позна.

— Какво, по дяволите, става, Сам?

— Заради Ричард е. Арестуваха го.

— Но защо?

— Хайде да отидем в колата ми и ще ти обясня.

— Не. Ако знаеш нещо, кажи ми го сега.

— Съжалявам, Джанет, но той бе арестуван за убийство. Отговорен е за смъртта на Марк Джеймс и момичето на Първис.

Ефектът от думите на Сам върху Джанет бе опустошителен. Лицето й пребледня, а очите й са облещиха. Тя загуби съзнание и политна напред. Сам я хвана и с помощта на един полицай я положи внимателно на тротоара, после бързо свали сакото си и го постави под главата й. Нареди на младия полицай, който се суетеше край нея:

— Извикай линейка!

Хвана ръката на Джанет и започна да я разтрива ритмично, докато чакаше пристигането на линейката.

 

 

Адамс гледаше как Оуен подписва всички стандартни формуляри и документи в приемната на участъка. Веднага след това отведоха него и адвоката му в стаята за разпити. Двете видеокамери вече работеха, едната показваше общ план от стаята — Фармър и Адамс от едната страна на масата, Оуен и адвокатът му от другата. Втората камера бе разположена така, че да показва в едър план лицето на задържания. Телевизорът в стаята на детективите бе свързан с двете камери и така останалите можеха също да следят разпита.

Фармър заговори:

— Започваме разпит относно убийствата на Марк Джеймс и Франсис Първис. Предполагам, че можете да ни помогнете с информация за тях.

Оуен продължи да мълчи още известно време, оглеждайки лицата на двамата полицаи.

— Ако ме питате дали аз съм ги убил и после съм направил разрезите на телата им, да, аз го направих. — Той се усмихна право към камерата. — И още нещо. Изобщо не съжалявам за стореното.

Господин Робъртсън, адвокатът му, се наведе към него и му прошепна:

— Осъзнаваш ли значението на признанието, което правиш?

— О, да, напълно. Мисля, че е време за истината, не е ли така? — отвърна той.

 

 

Сам стоеше пред спешното отделение на болницата „Парк“, където бяха приели Джанет. Тревър Стюърт дойде при нея. Тя се зарадва да го види и дори — за своя изненада — го прегърна силно. После двамата седнаха един до друг и тя му описа ситуацията. За пръв път, откакто се познаваха, Тревър не остроумничеше, а слушаше внимателно и попиваше всяка нейна дума. Когато тя завърши, той я хвана за ръка.

— Мисля, че поне разбирам мотивите му.

Сам се изненада.

— Но защо не си ми казал досега?

— Не ми изглеждаше свързано с разследването, поне не досега.

Тя го изчака да продължи.

— Мисля, че е заради дъщеря му — Клер.

— Тя не е ли умряла при нещастен случай?

— Ами и така може да се каже. Свръхдоза наркотици на някакъв купон.

— Преди колко време е станало това?

— Преди три години. Но Клер не е била невинната душа, за каквато Оуен я представя. Всъщност постоянно е създавала проблеми. Замесила се с неподходяща компания, започнала да взема наркотици, да краде — дори и от родителите си, за да си осигурява пари за дрога. Не знам как са се оправяли с нея. Мисля, че Джанет си е давала сметка какво става, но Ричард не е искал да чуе и дума против дъщеря си. Приел смъртта на Клер като много тежък удар. Джанет направила каквото могла, тя е силната личност в тяхното семейство, но мина цяла година, преди той да се върне на работа. Мисля, че всъщност така и не се е възстановил напълно. В скръбта си открил Бог и станал нещо като „прероден“ християнин.

— Имат ли други деца?

— Не. Клер е била единственото им дете.

— Къде е било онова парти?

— Доколкото си спомням, в някакъв местен клуб.

— Да не би да е бил клубът на Бърд?

— Да, всъщност точно там.

 

 

Лабораторията на Марша бе пълна с дрехите и другите дреболии, иззети от дома на Оуен. Всяко нещо бе опаковано поотделно, с индивидуален етикет, и сега чакаше реда си да бъде внимателно огледано от специалистите. Няколко човека събираха нишките, полепнали по дрехите, други ги поставяха на плаки и започваха да ги оглеждат с микроскопите. Всички знаеха, че работата ще отнеме много време, но това не помрачаваше ентусиазма им да не пропуснат нищо.

 

 

Когато Джанет се появи, готова да си тръгне, Тревър си беше отишъл и Сам чакаше сама. Лекарите бяха настояли да я задържат в болницата за през нощта, но тя бе успяла да ги убеди, че в момента съпругът й се нуждае от повече грижи, отколкото тя самата, и им обеща да се върне, ако отново усети, че може да припадне.

Сам бе паркирала колата си точно пред спешното отделение, на служебния паркинг. Настани Джанет да седне и подкара към полицейското управление. Недоумяваше какво да каже, за да я успокои. Настана неловка тишина. Джанет проговори първа:

— Знаех, че е болен, от известно време беше различен. Така и не се съвзе след смъртта на дъщеря ни. Тя умря от свръхдоза наркотик преди няколко години, ако не знаеш. Но никога не съм си представяла, че може да… убие някого. Все още не вярвам, че е способен на подобно нещо. Той е толкова добродушен. Ти го познаваш, Сам, знаеш, че не може да го е извършил.

— Мисля, че уликите срещу него са доста сериозни. Не си ли забелязала нещо особено?

— Не, той ми бе забранил да влизам в кабинета му. Казваше, че иска да си има свое място. Не ме пускаше дори да обирам праха.

— Сещаш ли се за нещо, което може да му помогне, да обясни психическото му състояние по време на убийствата?

— Той си водеше дневник. Дали може да е от полза?

— Възможно е. Къде се намира?

— В сейфа му в лекарския кабинет.

— Дали е още там?

— Освен ако полицаите не са го претърсили вече.

— Имаш ли нещо против да отидем и да го потърсим?

— Не, ако ще помогне. Убедена съм, че той е болен човек, не го е направил от злоба. Ако онези хора не бяха осигурявали на Клер проклетите наркотици, тя щеше да е още жива и аз може би щях вече да съм баба.

Сам се опита да прояви съчувствие, но си спомни вида на тялото на Франсис и болката в очите на баща й, когато го бе срещнала в моргата. Трудно й беше да прояви искрено съчувствие или разбиране към извършеното от Оуен.

— Искам да те помоля само за едно. Може ли да вляза сама? Знам къде се намира. Няма да се бавя повече от няколко минути, но предпочитам аз да съобщя новината на персонала. Достатъчно ще се разстроят, когато пристигнат полицейските коли. По-добре да го чуят от мен.

Сам кимна в съгласие. След няколко минути вече бяха спрели пред кабинета на Оуен и Джанет изчезна вътре.

 

 

Фармър продължаваше разпита. Пред монитора в стаята на детективите вече се бе събрала тълпа, но в обичайно шумното помещение цареше тишина. Инспекторката се облегна на стола си. Не бе очаквала признанието да дойде толкова лесно и се надяваше останалата част от разпита да премине също толкова гладко.

— Защо ги уби?

Оуен бе спокоен и се владееше напълно.

— Не беше убийство, беше по-скоро екзекуция, божествено наказание. Те убиха дъщеря ми.

— Как?

— С наркотици. Даваха й наркотици. Тя умря в клуба на Бърд от свръхдоза. Той е знаел колко зле е тя, но я е оставил да умре.

— А какво са сторили Марк и Франсис?

— Те са я завели там, те са й давали наркотиците — колкото е искала. Нали е имала пари, само това ги е интересувало. Тя бе прекрасна дъщеря, докато не попадна в техните ръце. Правили са го от злоба и поквара.

— Франсис Първис не бе злобна и покварена.

— О, беше и още как. Тя бе най-лошата от всички. Клер изобщо не разбираше що за хора са те. Сводници, проститутки, пласьори. Те я доведоха дотам. Знаете ли къде намериха тялото й? В една кабинка на някаква обществена тоалетна.

Адамс се намеси:

— Не каза ли, че е умряла в клуба на Бърд?

— Да, но са я захвърлили в онази тоалетна.

Един сержант влезе в стаята и подаде на Адамс лист хартия.

— Според нашата информация дъщеря ти е умряла от свръхдоза. Заключението на съдебния лекар е било, че смъртта й е резултат на нещастен случай. Никой не я е убил.

— Може да не са забили нож в сърцето й и да не са я простреляли, но въпреки това я убиха. Вие не я познавахте, нали? Тя бе най-сладкото същество, което сте виждали.

— Според този доклад дъщеря ти е била осъдена за кражба, грабеж, упражняване на насилие и проституция. Джеймс изобщо не е продавал наркотици на дъщеря ти. А Бърд и Франсис са се опитали да й помогнат, знаели са, че е зле, но когато пристигнала линейката, тя била избягала през прозореца. Опитали се да я намерят, търсили къде ли не. Били са много разстроени от случилото се.

Оуен изобщо не го слушаше.

— Лъжи, лъжи, само лъжи. И вие участвате.

— В какво участваме?

— В заговора. Знаете ли какво каза съдебният лекар, когато потвърди смъртта й? „Трагична загуба на един млад живот.“ Трагична, трагична. Ще ви покажа кое е трагично. — Той издърпа ръкава на ризата си и им показа ръката си. Имаше безброй следи от убождания с игла, каквито се срещат при наркоманите. — И аз съм пристрастен като нея. Само така мога да се справя, само така мога да прогоня спомените, които ме разкъсват. Ето това причинява трагичната загуба на един млад живот на близките, просто ги съсипва. Може би щях да се справя, ако някой беше наказан, но не би. Джеймс остана на свобода, съдът не призна вината му. Франсис дори не бе подведена под отговорност. Беше един голям заговор нещата да се потулят, защото някои хора не искаха нищо да помрачи скъпоценната им репутация.

— Кои хора, доктор Оуен?

— Оставям на вас да откриете кои. Вие не можете да хванете и простуда, камо ли престъпник. Трябваше да се направи нещо и аз реших да се заема.

— Но помисли ли за хората, които са обичали Марк и Франсис? Те заслужавали ли са страданието, което ти им причини?

Оуен бе невъзмутим.

— Разбира се. И те са виновни, нали те са ги възпитавали. Дано се пържат в ада!

— Ами жена ти — Джанет? Кой ще й остане сега, когато ти отидеш в затвора?

— Какво значение има? И двамата сме мъртви от деня, в който Клер умря. Не можете да ни причините нищо. Имахте късмет, че убих само трима. Плановете ми бяха за много повече.

Адамс го изгледа изпитателно.

— Ние сме открили само два трупа. Кой е третият?

— Вие ще трябва да го намерите.

Инспекторът усети как побеснява.

— Има ли трети труп или още не? Какво, по дяволите, си наумил?

Оуен се усмихна доволно.

— По-късно. Ще ви кажа по-късно.

 

 

Джени напрегнато се взираше в окуляра на микроскопа си. После вдигна глава и извика на Марша:

— Открих съответствие между нишките от телата и тези от сакото.

Марша погледна приятелката си, която седеше до едно тъмно вълнено сако с шарка на рибена кост.

— Мисля, каза, че нишките не са същите като тези от сакото на Оуен.

— Не са от сакото на Оуен. Това сако не е негово.

Марша започна да се обърква.

— А на кого е тогава?

— Това е малък размер. На етикета пише „Джанет Оуен“, така че предполагам, че е нейно.

Без да чака повече обяснения, Марша хукна към телефона.

 

 

Фармър и Адамс се отдалечаваха от килията, където току-що бяха оставили Оуен. Въпреки оптимизма на шефката му, той не бе доволен. Тя забеляза изражението му.

— Виж, ако има друг труп, ще го намерим рано или късно. Все едно, вече не можем да помогнем на нещастника. Освен това най-вероятно няма труп, сигурно се будалка с нас. Проклет психар!

— Не мисля, че има друг труп. Поне не още. Но ще има. Нещо не е наред.

— Докато той е прибран, няма опасност. А той няма да излезе скоро.

Двамата отидоха до дежурния в ареста и той подаде формулярите на Фармър. Тя попълни графите, отбеляза точното времетраене на разпита. Адамс се облегна на бюрото да я изчака. Изведнъж се раздвижи, грабна химикалката от ръката на Фармър и надраска няколко неразбираеми думи отпред на формуляра, после ги зачеркна и извика на дежурния да го последва. Двамата отидоха до килията на Оуен. Дежурният я отвори. Арестуваният лежеше на леглото със затворени очи и напълно спокоен. Адамс заговори:

— Извинете ме, сър, но допуснах малка грешка при попълване на формулярите. Ще бъдете ли така добър да я погледнете и да подпишете, че сте я видели и приели.

Оуен бавно се надигна и огледа формуляра. Фармър се доближи и загледа с интерес как Адамс му подава химикалката. Той се подписа, без да бърза, после върна на полицая химикалката и формуляра и отново се отпусна в леглото.

— Пишете с дясната ръка, нали, сър?

Без да отваря очи, Оуен отвърна:

— Както повечето хора, инспекторе. Това е добре известен факт.

— Може би, но нашият убиец е бил левичар. Разрезите на телата са били направени с лява ръка. Имате съучастник, нали? Кой е той? Кой е той, по дяволите?

Оуен отвори мързеливо очи, махна им с ръка да си ходят и пак ги затвори. Докато Адамс се чудеше какво да прави, по коридора се чу шум от бягащи стъпки. Появи се единият от двамата младши детективи в отдела и подаде на Фармър някаква бележка. Тя я прочете бързо и я подаде на Оуен.

— Жена ти е, нали? Джанет ти е партнирала в убийствата.

Оуен скочи на крака, погледна полицаите, изпълнили килията му, и започна да ръкопляска.

— Браво, господа, браво!

Фармър погледна Адамс.

— Къде е тя?

Том ужасено осъзна с кого е в момента съпругата на Оуен.

— Трябва да е с доктор Райън.

Арестуваният се усмихна.

— Сега вече знаете чие е третото тяло.

Той лъжеше, но реши, че така ще ги задържи настрани от Първис достатъчно дълго, за да успее Джанет да завърши общата им мисия.

Инспекторът се завъртя рязко и сграбчи яката на ризата на Оуен, изправи го на крака и го блъсна в стената на килията.

— Къде е тя, копеле? Къде, по дяволите, е тя?

— Закъсняхте! Закъсняхте твърде много. Досега всичко трябва да е свършило.

Адамс сви ръката си на юмрук и удари с всичка сила Оуен в корема, така че той политна и падна превит. Не го остави да лежи, а издърпа главата му нагоре за косата.

— Питам те за последен път. Къде е тя?

Дежурният полицай се доближи, за да дръпне инспектора настрани, но Фармър го спря и точно в този момент Оуен повърна върху панталона и обувките на Адамс.

 

 

Сам още чакаше отвън в колата. Погледна часовника си — чакаше Джанет от половин час и вече й писваше да слуша радиото. Опита се да телефонира на Марша, за да научи как напредва работата в лабораторията, но се оказа, че батерията на мобилния й телефон е изтощена, а в себе си нямаше зарядно устройство. Слезе от колата и тръгна към кабинета. Една приятна на вид жена на средна възраст седеше на бюрото в приемната.

— Извинете, търся доктор Оуен.

Жената й се усмихна.

— Страхувам се, че я изпуснахте. Тръгна си преди двайсетина минути.

Сам не можа да скрие изненадата си.

— Но аз я чакам в колата си точно отпред вече половин час. Щях да я видя, ако беше излязла.

— Тя мина през задния вход, каза, че трябва да свърши нещо спешно.

— Къде е кабинетът й?

Жената посочи синята врата в дъното на коридора.

— Ей там е, но не…

Преди тя да успее да завърши изречението си, Сам вече бе в кабинета. На масата бяха разхвърляни няколко шишенца тубарин, две от които — празни. Скрийнсейвърът на компютъра се бе включил и не се виждаше точно какъв документ е отворен. Сам побутна мишката и нужната информация се появи на екрана. Най-отгоре се виждаше едно име — Малкълм Първис, следвано от адреса му и всички подробности, които един убиец би искал да знае. Имаше дори и снимка на Първис. Сам го разпозна — беше го срещнала в моргата. Несъмнено останалите планирани жертви бяха в същия файл. Изтича навън към приемната. Жената там говореше с някого по телефона. Сам я изгледа ядосано.

— На кого се обаждате?

Жената изглеждаше изплашена и отвърна смутено:

— На полицията.

Сам грабна слушалката от ръката й, при което жената отскочи назад и изпищя. Извика в слушалката:

— Запишете веднага следното. Казвам се доктор Саманта Райън. Аз съм съдебният патолог от болницата „Парк“. Свържете се със старши детектив Хариет Фармър и й кажете, че Джанет Оуен също е замесена в убийствата и че в момента се е отправила към Малкълм Първис… Да, да, тя знае адреса му. За бога, действайте по-бързо, кажете й, че ще се срещнем пред къщата. — Затръшна слушалката, извини се набързо на секретарката, която се бе отдалечила на безопасно разстояние, и изтича навън.

 

 

На Джанет й отне повече време, отколкото бе предполагала, за да стигне до къщата на Първис. По пътя правеха някакъв ремонт, а и таксито, което бе извикала по телефона, се забави доста. Плати на шофьора и пресече улицата към къщата, стиснала здраво черната си лекарска чанта в ръка. Не обърна никакво внимание на главния вход, а тръгна направо към задната врата. Изкачи няколкото стъпала до вратата на кухнята и почука. Не последва отговор. Натисна дръжката. Доволна, установи, че вратата не е заключена, и влезе вътре.

Тръгна бавно по коридора, като се ослушваше внимателно за някакви признаци, че жертвата й е в дома си. Стигна до телефона в антрето и изтръгна кабела му от стената, после се наведе и извади една спринцовка и бяло въженце от чантата си. Обикновено не използваше точно такова въже, това бе от щората в дневната им, но все едно, щеше да свърши работа, достатъчно здраво бе. Къщата изглеждаше пуста и почти изпразнена от мебели. Джанет бавно влезе в дневната. Впечатли се колко просторна и оригинално обзаведена бе и се възхити от вкуса на домакините. В този момент дочу някакви странни скърцащи звуци, нещо като прибягваща напред-назад мишка. Огледа се и реши, че шумът идва от старото бяло канапе, което изглеждаше напълно не на място на фона на останалите мебели в стаята. Върху страничната облегалка на канапето се виждаха да стърчат два крака по чорапи.

Джанет заобиколи бавно и безшумно откъм другия край на канапето. Пред нея лежеше Малкълм Първис. На ушите му имаше слушалки, чийто кабел бе включен в уокмена, закрепен на гърдите му. Първис изглеждаше заспал и това щеше да облекчи неимоверно задачата й. Пресегна се и заби иглата на спринцовката във врата му.

 

 

Ричард Оуен се превиваше на леглото и плачеше, скрил лице в дланите си, а Адамс го наблюдаваше откъм коридора пред килията. Трескавите им усилия да открият Сам и Джанет не бяха довели доникъде, въпреки че бяха изпратили съобщението до всички дежурни полицаи.

Фармър влезе в килията и седна на леглото до Оуен.

— Още едно убийство няма да я върне при живите, няма да промени абсолютно нищо.

Той продължаваше да притиска длани към лицето си.

— За нас ще промени. Така ще се постигне равновесие, ще можем отново да заживеем нормално.

— Може и да го възприемаш по този начин, но убийството няма да облекчи болката ти, нито ще ти върне Клер. То ще е напълно безсмислено.

Най-после Ричард вдигна глава и погледна Фармър.

— За нас смисълът свърши, когато Клер умря. Отмъщението не е нещо отрицателно, то е положително качество. То е единственото, което ни крепи и двамата. То е могъща сила. То ни помогна да постигнем неща, за които не сме и мечтали.

— Като убийства?

— Да, като убийства.

— Чия беше идеята?

— На Джанет. Винаги тя е била по-силната. Но не можеше да го извърши сама заради ръцете си, така че го направихме заедно, но тя държеше да присъства на убийствата.

— Кой измисли идеята за ритуалните убийства?

— Тя, беше страхотно хрумване. Открихме, че Бърд се е интересувал от тези истории и оттам тръгна всичко.

— А кой всъщност извърши същинското убийство?

— И двамата — споделено преживяване, както се казва.

— Затова ли беше примката?

— Да, само така можеше Джанет да ги убие, а и идеално пасваше на схемата с черната магия.

— И по тази причина ли използвахте опиати?

— Така нещата ставаха много по-лесно. Но те осъзнаваха какво им се случва. Бяха в съзнание до самия край. И ние се постарахме да разберат с какво са заслужили съдбата си.

В дъното на коридора иззвъня телефонът и дежурният веднага го вдигна. Изслуша някакво кратко съобщение, после тръшна слушалката и хукна към килията.

— Съобщение от доктор Райън, сър. Твърди, че Джанет Оуен ще се опита да убие Малкълм Първис. Казва, че ще ви чака пред къщата му.

Адамс вече бе изминал половината разстояние до изхода, преди дежурният да довърши изречението си.

Оуен изкрещя откъм килията:

— Закъсняхте, закъсняхте, закъсняхте твърде много!

 

 

Сам стигна бързо до къщата на Първис, след като бе карала като ненормална по улиците. Надяваше се полицаите да проявят разбиране за причините да наруши почти всички правила за движение. Почука отпред, но никой не й отвори и тя хукна към задната врата.

Изкачи се по стъпалата до вратата на кухнята и видя, че тя е отворена. Провикна се навътре:

— Ехо! Ехо! Има ли някой тук?

Влезе в кухнята и напрегна слуха си, за да долови евентуални признаци на движение. Тръгна по коридора и продължи да вика, без да се надява някой да я чуе, просто така се чувстваше по-спокойна. Преди да влезе в дневната, забеляза изтръгнатия телефонен кабел. Инстинктът й за самосъхранение й подсказваше да бяга и тя щеше да го послуша, ако не бе видяла тялото на Малкълм проснато на пода до старо бяло канапе. Втурна се към него, забравила напълно за собствената си безопасност. Претърколи го настрана и опипа пулса му. Беше слаб, но още се усещаше.

Докато се опитваше да разкопчае яката на ризата му, Сам усети как една примка бързо се нахлузва през главата й и се стяга около гърлото й. Издърпаха я рязко с въжето, което се стягаше отзад на врата й. Тя го сграбчи и се опита да го издърпа настрани от гърлото си, но то вече бе толкова стегнато, че не можеше да пъхне пръстите си под него. Размаха ръце напосоки назад, опитвайки се да сграбчи нещо, но нищо не бе достатъчно близо. Усети как силите я напускат. Дробовете й се бореха за въздух, ушите й запищяха, а кръвта нахлу в очите и лицето й. Опита се още няколко пъти да разхлаби въжето, но накрая езикът й започна да се подува и изскочи от устата й, а пред очите й се спусна мрак.

 

 

Картината, която Адамс видя, когато нахлу в дневната, го порази за момент. Джанет Оуен седеше зад Сам и дърпаше с всички сили едно бяло въже, което бе увито около врата й. Сам лежеше пред нея и тялото й се тресеше от неестествени спазми. Той се втурна към тях. Прецени, че ситуацията не позволява прилагането на стандартните процедури, така че ритна силно Джанет Оуен в лицето, от което тя политна назад и падна в безсъзнание на пода със счупена челюст и разкървавена уста. Том коленичи до Сам и вдигна безжизненото й тяло. Стаята се изпълни с полицаи и той закрещя:

— Извикайте линейка! За бога, веднага извикайте линейка!

Фармър коленичи до него и го прегърна през рамо.

 

 

Адамс, вече възвърнал спокойствието си, погледна към Малкълм Първис, който още бе в безсъзнание и в момента лежеше на носилка.

— Той ще се оправи ли?

Сестрата от „Бърза помощ“ кимна:

— Не съм лекар, но доколкото мога да преценя, мисля, че да. Обаче ще има ужасно главоболие.

Инспекторът се обърна към Сам, която седеше, завита с одеяло, на тухлената ограда на градината.

— Помислих, че съм те загубил.

Тя почти не можеше да говори, затова само прошепна дрезгаво:

— И аз така си помислих. Какво стана с Джанет?

— Откараха я където й е мястото. Надявам се, завинаги.

— Какво ще ги правят?

— Най-добре да ги заключат някъде и да изхвърлят ключа, ако питаш мен. Но сигурно ще се намери кой да им съчувства и да се погрижи за тях. — Сарказмът бе съвсем ясно доловим в гласа му.

— Но защо са искали да убият Малкълм?

— Той е защитавал Марк Джеймс и го е спасил от затвора. Те така и не му простили. Нито пък на дъщеря му.

От линейката извадиха стол на колелца и настаниха Сам. Тя махна изнемощяло с ръка на Том, преди да я вкарат в линейката. Той също й махна.

Фармър се доближи до него.

— Какво правиш тук?

Адамс сви рамене:

— Ами реших, че може да имаш нужда от мен.

— Така е. Върви и запиши свидетелските показания на нашата вироглава патоложка. Ако искаш, тръгни направо с линейката.

Адамс се поколеба за миг.

— Хайде, изчезвай!

Фармър тръгна обратно към къщата.