Найджъл Макриъри
Мълчалив свидетел (9)

Осма глава

Влезе бесен в къщата. Беше допуснал голяма грешка, не бе спазил първоначалния си план, бе поел неоправдан риск. Тези неща изискваха време. Знаеше това и никога не го бе пренебрегвал. Опитът да убие доктор Райън бе прибързан и точно затова се бе провалил. А сега тя осъзнаваше потенциалната заплаха и стоеше нащрек, готова да се защити. Това щеше да усложни ситуацията и можеше да изложи на риск усилията, вложени до този момент. Сега трябваше да прояви търпение. Разочарованието се разливаше по вените му като изгаряща болка и той успя да запази яснотата на мислите си само с върховни усилия на волята. Стисна ръба на бюрото и се насили да се успокои. Саманта трябваше да бъде убита, но обстоятелствата му налагаха да изчака и да се върне към първоначалния си план.

Бърд вече не можеше да му служи за параван и той трябваше да внесе някои малки промени в плановете си. Имитациите на ритуални убийства бяха полезно отклонение и бяха изпълнили целта си. Двама бяха мъртви, а един щеше да излезе от затворническата килия на преклонна възраст и с пречупено съзнание. Първоначалното пускане на Бърд го бе изненадало, но така му се бе удало да осъществи второто убийство по модела на първото. Бърд дори го бе улеснил с поведението си, което по никакъв начин не подсказваше, че е невинен. Всичко бе станало невероятно лесно. Засега късметът бе на негова страна, ако това бе подходящо описание на божествената Му намеса.

Трябваше да търси нови начини, за да накаже и останалите. Още в началото бе решил да не използва един и същи стил повече от веднъж и това, че при Марк и Франсис нещата се бяха получили така естествено, бе още един сигнал, че сега трябва да измисли нещо коренно различно.

Взе досието на Малкълм Първис и започна да го прелиства. Зачете се в бележката, която бе написал набързо и която очертаваше най-общо плана му за възмездието, очакващо Малкълм. Планът бе добър и би трябвало да не остави и най-малка следа относно извършителите.

 

 

Трудно му бе да го направи, но осъзнаваше, че няма смисъл да пази тези неща. Сега не си бе отишла за известно време, не бе тръгнала на околосветско пътешествие, не гостуваше на приятели. Беше мъртва и никога нямаше да се завърне у дома. Имаше спомените си, имаше видеокасетите, които се бяха превърнали в най-голямото му богатство — само това му бе останало. Предната вечер бе опаковал в кашони дрехите й, старите играчки, дреболиите. И тя би предпочела той да постъпи по този начин. Натовари всички кашони в колата, за да ги откара в един благотворителен магазин в центъра.

Един млад, пълен с обещания живот се бе побрал само в пет кашона и два сака. Беше запазил само две-три неща — глупави дреболии, които й бяха любими и с които не би искал да се раздели. Мечето й Барни — първият подарък, който той бе купил след раждането й; черната рокля, която бе носила на погребението на майка си, когато двамата се уповаваха на взаимната си любов и подкрепа. Поклати глава — чувстваше се преизпълнен от отчаяние и мъка. Толкова много хора го бяха посетили след смъртта й. Хора, които отдавна бе забравил. Нейни стари приятели, съученици, бивши гаджета, които не бе виждал от години, дори хора от курса за бъдещи родители. Бе посрещнал с благодарност вниманието им: те съживяваха спомена за нея, за това колко нежно и мило дете е била. Говореха му и много баналности, някои коментираха живота и смъртта като игра с победители и победени, други обсъждаха Божията намеса и Неговата воля, определяща съдбата на всеки човек. Успокояваха го с клишетата за вечния покой и рая. Малкълм ги слушаше търпеливо, разбираше колко смутено и неловко се чувстват в опитите си да го утешат, но всъщност той не бе вярващ — дори и сега, когато упованието в Бога би могло да му донесе утеха, не можеше да се пречупи, да промени начина си на мислене. За него раят бе на земята, в блаженството, с което го бяха дарили любовта на жена му и дъщеря му, и сега всичко това му бе отнето.

Затвори багажника на колата и погледна табелата ПРОДАВА СЕ, поставена пред къщата. Тук не му бе останало нищо. Бе решил да се пренесе в апартамента си в Лондон и да прекара там остатъка от живота си. Едва ли съдбата можеше да му предложи още изненади.

 

 

Табелата ПРОДАВА СЕ, закачена пред къщата, го накара да побърза. Първоначалният план бе изоставен и трябваше да измисли нов възможно най-бързо. Видя как Малкълм товари в багажника дрехите й. Тази гледка стимулира перверзната наслада от съживяването на собствените му спомени. Горчивите спомени от това как той бе правил същото, как се бе заел със същата мъчителна задача, как бе прекарал цялата нощ в стаята й, опаковайки всички нейни вещи, как бе плакал при вида на всяка дреха, всяка дреболия, как едва не се бе побъркал от мъка. Надяваше се неговата мъка и болка да са били също толкова силни. По ирония на съдбата Франсис сигурно щеше да се озове в крайна сметка в същото гробище, където бе и неговата дъщеря. „Заедно в смъртта“ — засмя се горчиво.

Веднага щом колата на Малкълм потегли към Кеймбридж, той се доближи до къщата. Извади бележник и започна да си води записки. Брой врати, разположение. Разстояние между задния вход и алеята отпред, засенчена ли е алеята или не. Колко е голяма градината отзад и къде води. Държеше винаги да има поне два маршрута за бягство, в случай че нещо се провали. Правеше всичко възможно да избягва усложненията, но Бог помага на тези, които сами си помагат, така че той се подготвяше грижливо и задълбочено.

Приключи с огледа си, доволен, че се е подсигурил срещу всяко неочаквано развитие на нещата, и бързо се върна в колата си. Следващата стъпка бе да обиколи с колата целия район, за да огледа къде какви улици има, накъде водят, има ли задънени улици, неотбелязани на картата пресечки. След половин час реши, че е научил достатъчно и се отправи към дома си. Докато навлизаше в Кеймбридж, се усмихна доволно и си каза: „Скоро, съвсем скоро“.

 

 

Приеха с благодарност кашоните и веднага започнаха да разопаковат нещата. Очевидно имаше търсене на малки номера тийнейджърски дрехи, особено в Кеймбридж. Възрастната дама, която прие дрехите, му благодари любезно и изпрати поздрави на дъщеря му. Тя не знаеше кой е и какво му се е случило, така че той просто кимна без обяснения.

Излезе от магазина, спря и погледна назад през витрината. Вече бяха извадили закачалки за дрехите и сега ги подреждаха на лоста, който опасваше стените на магазина. Докато се взираше през витрината, две момичета се приближиха до закачалките и взеха една от роклите на Франсис. Спомняше си я. Беше й я купил от Лондон едно лято. Роклята бе доста скъпа, но толкова й отиваше, че не се бе поколебал да похарчи парите. Сега видя как едното момиче притисна роклята до раменете си. Не му отиваше толкова, колкото на Франсис. Момичето забеляза, че той я гледа, и каза нещо на приятелката си. Тя също се обърна и двете се намръщиха, сякаш бе някой стар воайор, вперил поглед в младите им тела. Отърси се от вцепенението, смути се и бързо се отправи към колата си.

 

 

Бе късен следобед, когато Сам най-после стигна до къщата на преподобния Шоу в Литъл Доркинг. Не бе сигурна точно какъв подход да избере и реши да действа според ситуацията. Спря колата, прекоси чакълената алея до входа и почука. Звукът отекна в старата къща, но не последва отговор. Огледа градината отпред в очакване да се появи Пеги и да я отведе при господаря си. Но симпатичното рошаво куче го нямаше и Сам сама заобиколи къщата и влезе в градината отзад. Надникна през няколко прозореца, но не забеляза никакви признаци на живот. Прие това с облекчение, защото реши, че може да свърши онова, за което бе дошла, и да си тръгне, преди преподобният Шоу да се появи. Отиде до гаража и надникна през една пролука между старите дървени врати. По циментовия под се виждаха скорошни петна от масло, но колата, която бе видяла на снимката в дневната, я нямаше. Следващият обект на интереса й бе парникът в дъното на градината. Прекоси градината и тръгна по влажната обрасла пътека към парника. Дори и сега, въпреки сериозната си задача, не можа да се сдържи и спря, за да се наслади на аромата на цветята. Вече бе осъзнала, че е маниачка по отношение на ароматите и че това ще й създаде големи проблеми някой ден.

Плъзна вратата на парника настрани и влезе, после внимателно затвори зад себе си. Не бе съвсем сигурна какво търси. Помисли си, че няма да е зле, ако види табелка с надпис „кураре“ или някакво оборудване за незаконно дестилиране на опиати. За съжаление не откри нито едното, нито другото. Просто това бе парник, в който се отглеждаха всевъзможни цветя. Поне си бе направила труда да види на снимка растението, което търсеше, макар че засега това не й помагаше особено. Във вида му нямаше нищо забележително и бе напълно възможно то да се губи някъде сред джунглата от растения като игла в копа сено.

Докато пристъпваше от растение към растение, оглеждайки внимателно всяко едно, Сам започна да се изпълва с подозрението, че и седмица няма да й е достатъчна, за да обиколи всички растения в парника. В този момент някой извика името й:

— Доктор Райън!

Беше преподобният Шоу. Първата й реакция бе да подскочи гузно и да се огледа къде да се скрие, но това очевидно би било безполезно, след като колата й стоеше пред къщата и той я бе разпознал, щом викаше името й. Мислите й трескаво затърсиха някакво приемливо извинение и тя бавно се отправи към вратата на парника. Щом излезе, видя преподобния Шоу да върви по пътеката към нея заедно с Пеги, която размаха весело опашка и се втурна насреща й. Той й махна усмихнато.

— Добър ден! На какво дължа удоволствието?

Тя отвърна и се наведе да погали Пеги. Усети как тревогата се надига у нея и се упрекна, че изобщо се е озовала в такава ситуация. Имаше чувството, че в нея съществуват две самостоятелни половини на личността й и че те са в постоянен конфликт за надмощие. Едната й подсказваше да бъде разумна, а другата търсеше опасностите и прилив на адреналин. Въпреки инстинкта за самосъхранение и здравия й разум, безразсъдната й половина някак успяваше да надделее в повечето случаи.

— Исках да погледна още веднъж бръшляните ви. Надявах се, че… ъъъ… ще ми подскажат нещо, което ми убягва. Почуках и понеже не намерих никого, реших…

— Е, подсказаха ли ви нещо? — Гласът му звучеше бодро и енергично, сякаш интересът й към растенията му го бе въодушевил.

— Не, всъщност не.

На лицето му се изписа разочарование и тя се осмели да продължи с лъжите:

— Все пак бе много интересно.

Той видимо се зарадва на този коментар и двамата се отправиха по пътеката към къщата, обсъждайки оживено градината му. Сам вече бе събрала доста идеи от по-интересните и необичайни решения и бе намислила да ги приложи в собствената си градина. Тук всичко бе грижливо планирано и предлагаше такова разнообразие, каквото можеше да се постигне само на относително голяма площ. Както винаги, разговорът за градинарство подейства отпускащо и ободряващо на изопнатите й нерви. Щом стигнаха до алеята, тя погледна колата, паркирана до нейната. Беше стар „Форд Ескорт“ в доста окаяно състояние.

Шоу забеляза накъде е насочен погледът й.

— Истинска развалина. Обаче ме вози от точка А до точка Б и поддръжката му ми излиза много евтино.

— Малко странна кола за вас. Бях останала с впечатлението, че сте почитател на старите модели.

— По-рано имах такава, но се наложи да се откажа от нея. Поддръжката й ми струваше прекалено много и не можех да си я позволя.

— Говорите ми за онази от снимката ли?

— Снимката? А, да, точно тя.

Сам реши да поразпита още малко.

— Всъщност аз почти не разбирам от стари автомобили. Какъв модел беше? Спомням си, че бе много красив цвят.

— Ягуар „Марк II“ в искрящо кафяво.

Усети как устата й пресъхва и адреналинът приижда по вените й. Сега не изпитваше страх, само възбуда.

— Купих я от един местен фермер, купето бе в добро състояние, но двигателят — пълна развалина. Ремонтирах я почти година. Но определено си струваше усилията. — Гордостта бе ясно доловима в гласа му.

Сам се опита да прикрие вълнението си. В края на краищата не бе сигурно, че е същата кола, навярно са били произведени стотици с такъв цвят. Все пак би било необикновено съвпадение.

— На кого я продадохте?

— На един местен човек. Преди около шест месеца. Колата ми липсва, но не и разноските по нея.

Напрягаше се да гледа спокойно.

— Спомняте ли си името му?

— Не, излетяло ми е от главата. Съжалявам. Беше на средна възраст, с посивяла коса, знаеше много за този модел. Зарадвах се, че колата ще попадне в добри ръце.

— Спомняте ли си къде живееше?

— Някъде в Кеймбридж… Чакайте, ако ви интересува, мога да проверя в договора за продажбата. Пазя го от чиста сантименталност.

Той се отправи към къщата, следван от Сам и Пеги. Влезе в дневната и затършува из чекмеджетата на старинен скрин. След няколко минути се усмихна тържествуващо и размаха сгънат лист хартия.

— Ето го. Знаех, че е тук някъде.

Сам не можеше да си намери място от вълнение. Гласът й потрепери от напрежение.

— И как се казва?

Той разгъна бавно листа.

— А, да, ето го. Доктор Ричард Оуен, „Аул Коутс Фарм“, Суонхъм, Кеймбридж.

 

 

В гласа на Брайън Уотън звучеше такава настоятелност, когато се обади на Марша, че тя изостави веднага работата си и тръгна към него. Не бе сигурна защо я вика — никога не се бе занимавала с отпечатъци от пръсти. Накрая реши, че той е чул за интереса й към случая и е решил да я запознае с някакви нови факти. Бързо прекоси коридорите до лабораторията му и влезе.

Брайън бе много едър мъж и по вида му веднага се отгатваше, че е върл почитател на бирата. Беше висок доста над метър и осемдесет и имаше гъста черна брада и очила с дебели стъкла. Все пак Марша много го харесваше. Той принадлежеше към редкия вид на женените мъже с щастливи семейства и тя се чувстваше съвсем спокойна в компанията му.

Въпреки че бе прекарал почти целия си живот, изучавайки отпечатъци от пръсти, той все още подхождаше с ентусиазъм към работата си.

Брайън настани Марша на един стол и включи малкия диапроектор, поставен в дъното на стаята. На стената се появи образът на четири отпечатъка от пръсти, разположени близо един до друг.

— Отначало не бях сигурен, но колкото повече ги гледам, толкова повече се убеждавам, че нещо с тях не е наред.

Марша се вгледа в отпечатъците, но не видя нищо подозрително.

— На мен ми изглеждат съвсем нормални.

Брайън стана от стола си и започна да сочи с пръст по стената.

— Опъни дланта си. Пръстите са с различна дължина. Показалецът ти е по-къс от средния пръст, безименият пръст е по-дълъг от показалеца, но също е по-къс от средния, и така нататък. Сега — заяви подчертано тържествено, — ако се вгледаш в отпечатъците, намерени в колата, върховете на пръстите са разположени на една линия.

— И?

— Това става само когато човек хваща някакъв цилиндричен предмет, например чаша. Но не може да се получи, когато ръката се допре до плоска повърхност. — Марша придърпа стола си по-близо до екрана. — Освен това краищата са плътно очертани. Това се получава, когато ръката оказва натиск, за да вдигне някакъв предмет например.

— Но отпечатъците са на Бърд, нали?

Брайън кимна:

— На Бърд са, в това няма съмнение, но не мисля, че той ги е оставил в колата. Мисля, че са били поставени от друг човек.

Марша не повярва.

— Как? Мислех, че е възможно само в детективските романи.

— Но в добрите романи. Ще ти покажа нещо.

Той отиде до чешмата в другия край на лабораторията и напълни стъклена мензура с вода, после се върна и й я подаде.

— Ето, вземи я за момент.

След няколко секунди той пое чашата от нея и я отнесе до една от работните маси. Там я покри с алуминиев прах, използвайки специална четчица. Когато свърши, показа на Марша собствените й отпечатъци, които сега се виждаха съвсем ясно по повърхността на мензурата.

— Ако вземем парче от тази лента — отряза малко от едно руло на бюрото си и притисна парчето върху отпечатъците й — и внимаваме… да не… останат… мехурчета… би трябвало да мога да вдигна отпечатъците ти от стъклото. — Внимателно отлепи лентата. — Ето, отпечатъците са вдигнати от мензурата. — Той я показа на Марша, там ясно се виждаха извивките на отпечатъците й. — Сега, ако взема тази мензура — взе друга от работния плот — и притиснем отпечатъците ти върху нея, би трябвало да… успея да… ето, готово. — Отдели лентата тържествуващо и подаде втората мензура на Марша. — Отпечатъците са преместени от чаша А върху чаша Б. И това е доказателство, че ти си извършила престъплението.

Марша погледна собствените си отпечатъци върху мензурата, впечатлена и разтревожена в същото време.

— Сега, ако се вгледаш внимателно, ще забележиш, че върховете на пръстите са разположени един до друг, точно както при отпечатъците на Бърд. И за да е сигурно, че няма да се отлепят, пак ще изчеткам остатъците от алуминиевия прах с четчицата си.

— Сигурен ли си? Тоест ти си експерт, но може ли убиецът да знае тези неща?

Брайън сви рамене:

— Зависи дали си имаме работа с обикновен убиец. Не мисля, че случаят е такъв. Може би господин Бърд си е създал някои доста умни врагове.

 

 

Докато Фармър и Адамс вървяха по коридора на участъка, един униформен детектив й извика:

— Извинете, госпожо, но е възникнал сериозен проблем. Търсят ви спешно по телефона в централата.

Тя погледна Адамс, който сви недоумяващо рамене. Обърна се и тръгна назад по коридора. Детективът й отвори вратата и тя влезе. В стаята цареше непрогледен мрак и Хариет напрегна очи, за да види какво става.

Изведнъж лампите светнаха, а десетината детективи от отдел „Убийства“ запяха поздравителната песничка. Всички си бяха сложили шарени картонени шапки и държаха в ръце кутийки бира или чаши вино. На тавана бе закачен голям плакат, на който пишеше БРАВО, ШЕФЕ!

Фармър погледна въпросително Том, който й се усмихна в отговор, явно предварително осведомен за изненадата. Тя се обърна към полицаите и се намръщи:

— Вие нямате ли си работа да ловите престъпници, че сте се заели да организирате празненства?

Отвърнаха й в хор:

— Неее!

Фармър се усмихна.

— Хайде, мързеливци такива, дайте ми да пийна нещо, иначе съвсем ще се ядосам.

Последваха одобрителни възгласи и някой бутна в ръката й кутийка бира, а друг пусна музика. Адамс я погледна и вдигна собствената си бира за наздравица. Тя му отвърна. И двамата отпиха големи глътки.

 

 

Сам се прибра в дома си по-рано, отколкото бе очаквала. Измъчваше я дилема, която й бе трудно да разреши. Ако отидеше сега при Фармър с обвинението, че Оуен е убиецът, щеше да се наложи да обясни защо все още се занимава със случая, след като е получила предупреждение да си гледа само работата в моргата. Сигурно имаше друг начин да докаже истината.

Мислите й се разсеяха от появата на четирима младежи, които вървяха по отбивката към главния път, видимо изморени и мръсни. Реши, че сигурно са момчета от фермата, намираща се близо до дома й, приключили с работата си за деня.

Спря колата до оградата и заобиколи къщата, за да види докъде е стигнал Рики с възложената му задача. Огледа градината, видя лопатата, подпряна на стената на бараката, но от племенника й нямаше и следа. Сам отиде до края на градината, за да провери да не се е скрил за една бърза цигара. Стигна парцела за зеленчуковата градина и с удивление откри, че той бе прекопан и оплевен целият, бурените бяха скупчени отстрани и навсякъде бе равномерно наторено. Трябваше да си признае, че е много впечатлена.

Изведнъж чу гласа на Рики откъм другия край на градината:

— Чаят е готов и те чака!

Обърна се към къщата и видя племенникът й да й маха усмихнато. Тя му махна в отговор. Взе лопатата, остърга я от засъхналата пръст и влезе в бараката да я прибере. Докато заканваше инструмента на мястото му, усети, че в бараката мирише на цигари. Очевидно бе работа на Рики и макар че Сам по принцип бе против пушенето, при дадените обстоятелства реши да не коментира този въпрос. Но в следващия момент взе една саксия от рафта край стената и откри, че е пълна с фасове — трийсет-четирийсет. Или Рики бе започнал да пуши цигара от цигара, и то с бясна скорост, или не бе прекарал деня сам.

Изведнъж осъзна откъде са идвали четиримата младежи, с които се бе разминала по пътя, и се усмихна. Отнесе саксията до кофата за боклук край бараката и я изпразни, а после тръгна към кухнята.

Щом отвори вратата, Сам усети мирис на къри. Не бе сред любимите й яденета, но след като Рики се бе постарал, щеше да е нелюбезно да откаже да го опита. Приближи се до печката, където момчето разбъркваше с дървена лъжица гъстата смес, целуна го по бузата и подуши шумно.

— О, много обичам къри. Изненадвам се, че са ти останали сили и за готвене след толкова работа в градината.

— Ако човек се заеме с нещо както трябва, сам се изненадва колко му спори.

Сам кимна престорено сериозно.

— Виждам, че още не си отказал цигарите?

Рики я погледна смутено.

— Е, изпушвам по една от време на време.

— Недей да скромничиш. В саксията имаше поне трийсет. Как успя да ги хванеш да ти помогнат?

Той се престори, че не разбира.

— Кого съм хванал?

— Четиримата ти приятели, които срещнах по пътя, като се прибирах.

— О, те ли? Само се отбиха да видят как съм.

— Голям късмет, не мислиш ли?

Рики се засмя насилено:

— Така си е.

— И ти помогнаха само защото са ти приятели?

Не виждаше смисъл да продължава с лъжите.

— Добре де. Бяха ми длъжници. Те бяха с мен, когато потроших колата, а аз не ги издадох. По този начин ми се отблагодариха. Извинявай.

Сам не виждаше причина да се сърди, при положение че възложената от нея работа бе свършена.

— Много предприемчиво, впечатлена съм. Очевидно ще стигнеш далеч, момчето ми. — Тя го потупа по гърба. — Браво!

Рики й се усмихна и с подновен ентусиазъм започна да бърка кърито на котлона.

Сам с изненада откри, че яденето не бе никак лошо и дори й хареса, както и компанията на племенника й, който не спря да бъбри оживено през цялото време. Тя отвори бутилка червено вино и изслуша внимателно Рики, който говореше за плановете си за бъдещето. Още не бе сигурен с какво иска да се занимава. Предложи му да стане професионален готвач и той не се възпротиви категорично на идеята, но обясни, че кулинарните му способности се свеждат до готвенето на къри и наученото в една закусвалня, където бе работил няколко месеца.

В края на вечерта Сам му извика такси и той си тръгна. Изведнъж се почувства много самотна. Досега не бе изпитвала подобни чувства: винаги бе предпочитала да е сама, за да се отдаде на спокойствие на мислите си, но сега къщата й се стори студена и празна без въодушевеното бъбрене на Рики. Докато поставяше чиниите от вечерята в съдомиялната машина, телефонът иззвъня. Поколеба се за момент, реши да чуе на секретаря кой се обажда и евентуално да вдигне слушалката тогава. Веднага разпозна гласа, който заговори, и изтича до телефона.

— Извинявай, Марша, бях в банята.

Гласът на приятелката й звучеше много развълнувано и Сам осъзна, че се е случило нещо.

— Отпечатъците, които намериха в колата на Първис, са били фалшифицирани.

— Какво? Сигурна ли си… Фармър знае ли… ще пуснат ли Бърд?

— Искат да направят повторна проверка, преди да кажат на полицията, но изглеждат убедени.

Мислите на Сам запрепускаха трескаво и връзката на Ричард Оуен с убийството отново изплува на преден план.

— Онази нишка, която мислехме, че е от сакото на Оуен, пазиш ли я още?

— Коя — от трупа на Джеймс или от трупа на Първис?

Сам се обърка.

— Каква нишка от трупа на Първис?

— Там също намерих нишки по въжето, с което е била удушена, и са същите като тези, намерени при Джеймс.

Усети как се ядосва на приятелката си.

— Но защо не си ми казала?

— Казах ти онзи ден, когато идва при мен. Попитах те как се оправя с отговорника от лабораторията.

Спомни си тази небрежно подхвърлена забележка и си даде сметка колко важна е била всъщност тя.

— Съвпадат ли със сакото на Оуен?

— Бяха същите като онези, които открихме при Джеймс. Предположих, че са от него. Реших, че пак не си е направил труда да облече предпазен костюм.

— Но при огледа на мястото, където бе открита Франсис Първис, той беше с предпазен костюм!

 

 

Сам пристигна в дома на Оуен рано, надявайки се да го свари още там. Нещо не бе наред, някакво съмнение не й даваше мира. Трябваше да вземе нишки от сакото му дори само за да отхвърли най-лошите си опасения. Не се виждаха колите нито на Ричард, нито на Джанет, но тя все пак почука силно на вратата. Изчака няколко минути, но не чу никакъв звук.

Заобиколи къщата и надникна през задните прозорци, но отново не забеляза признаци на живот. Явно нямаше да успее да вземе нишки от сакото на Оуен, но щеше да е глупаво да пропусне възможността да се огледа. Знаеше, че ако я хванат да наднича, ще се окаже в глупаво положение, но реши, че си струва риска.

Прекоси грижливо окосената ливада и доближи парника. Градината бе сред най-скучните и традиционни, които бе виждала. Беше с правоъгълна форма, с храсти и саксии по краищата. Оформена така, че да изисква минимум усилия като труд, но предлагаща и минимум удоволствие за очите. Парникът бе малък, насаден предимно с домати и почти нищо друго. Сам отново прекоси градината, този път за да стигне до гаража, и надникна през едно от малките прозорчета отстрани. Зает бе изцяло от закрита с тъмно покривало кола.

Сам усети как сърцето й се разтуптява по-ускорено. Досега бе запазила изненадващо спокойствие, тъй като не бе уверена, че подозренията й ще се потвърдят. Мина пред гаража, хвана дръжките на двойната врата и ги разтърси. Беше заключено и нямаше никакъв шанс тя да успее да влезе без допълнителни усилия и без да остави следи. Двете малки прозорчета на страничната стена също бяха затворени, така че тя заобиколи от другата, където имаше единична врата. Без особени надежди натисна дръжката и откри, противно на очакванията си, че е отключено. Вратата заяде за момент, тъй като се бе изметнала от влагата, но след това поддаде и се отвори широко, при което Сам загуби равновесие и политна.

Каквато и марка да бе колата под покривалото, със сигурност бе дълга. Отиде до предницата й, надигна брезента и видя, че е кафяв ягуар. Остана втренчена в него за миг, сякаш бе открила живо същество, чудейки се какви истории може да разкаже колата, ако попадне в ръцете на експертите от лабораторията. Полазиха я тръпки, защото си представи болката и ужаса на Марк Джеймс и Франсис Първис. Все още не искаше да повярва, че бъбривият и дружелюбен Оуен може да е хладнокръвен жесток убиец. Прогони тези си мисли и започна да оглежда колата. Единият калник бе леко изкривен и по цялата предница се виждаха дълбоки драскотини. Сам видя, че предната броня липсва. Изглеждаше, сякаш едната половина се е откачила насилствено, докато другата е била внимателно свалена. Плъзна ръка по гладката тъмна повърхност, търсейки място, където няма да си личи, ако изчегърта парченце боя. Накрая реши, че една драскотина повече едва ли ще се забележи, така че извади джобно ножче и малко пликче от чантата си и изстърга малко от боята. След това прибра ножчето и плика със стърготините в чантата си и намести покривалото. Вече почти не се съмняваше, че доктор Оуен е убиецът.

Затвори плътно вратата на гаража след себе си и тъкмо тръгна отстрани на къщата, когато го чу да вика:

— Саманта!

Завъртя се бързо. Усети как по гърба й пролазват тръпки и в първия момент, след като чу гласа на Оуен, не можа изобщо да помръдне. Все пак волята и инстинктът за самосъхранение надделяха и тя му се усмихна и махна с ръка. Той прекоси градината и дойде при нея. Забеляза, че е със същия елегантен блейзър, с който бе облечен в нощта, когато бяха открили трупа на Джеймс. На ярката дневна светлина той й се видя доста по-различен, отколкото си го спомняше, и нямаше никакво съмнение, че е син на цвят.

— Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

Усети как тялото й се напряга и започва леко да трепери. Знаеше, че трябва да се успокои, трябваше на всяка цена да се държи съвсем нормално, за да се измъкне от ситуацията. Мобилизира цялата си находчивост и отвърна небрежно:

— Почуках на предната врата, но никой не ми отвори. Реших, че може да си в градината.

— Е, намери ме. Ходих да пазарувам. Колата ми е в гаража, така че обикалях пеша. Ходенето определено ми се отразява добре. Искаш ли кафе?

Единственото, което искаше тя в момента, бе да избяга по улицата, викайки за помощ, и да съобщи на целия свят, че добрият стар доктор Оуен е всъщност убиец маниак, който трябва да остане затворен до края на живота си. Вместо това, малодушно прие поканата му:

— С удоволствие ще изпия една чаша.

Последва Оуен и двамата влязоха в къщата през предната врата. Никога не се бе чувствала толкова напрегната през живота си. Погледът й се стрелкаше във всички посоки, търсейки евентуален изход за бягство или поне някакъв предмет, който да използва за самозащита. Сърцето й вече биеше толкова ускорено, та Сам бе сигурна, че Оуен щеше да забележи. Отчаяно се опита да запази спокойствие.

— Всъщност не бях сигурна, че ще те открия. Мислех, че може да си в кабинета си.

— В четвъртък не ходя там. Джанет ме замества, предпочита да не изоставя напълно работата. Сега да се погрижим за кафето.

Той тръгна към кухнята, като междувременно свали блейзъра си и го метна небрежно на един стол. Сам реши да се възползва от възможността и тръгна крадешком към сакото. Оставаха й само две-три крачки, когато гласът му откъм кухнята я накара да спре:

— Без захар и сметана, нали така?

Тя отвърна:

— Да, точно така, благодаря.

Пое си дълбоко дъх и отскубна няколко нишки от сакото, после бързо ги скри в бялата салфетка, която бе извадила от чантата си. Тъкмо я сгъваше, когато Оуен се появи откъм кухнята с две димящи чаши кафе. Сам вдигна салфетката към носа си и се престори, че подсмърча.

— И ти май си изстинала като мен. Да ти дам ли някакво хапче?

Поклати глава:

— Не, благодаря. Ще се оправя.

Оуен остави своята чаша на малката масичка и отиде до прозореца.

— Извини ме за момент, но трябва да пренавия щората, едното въженце се е скъсало.

Докато той бе с гръб към нея, Сам пъхна салфетката в чантата си.

— Е, предполагам, че не си се отбила без никаква причина. Ще ми кажеш ли какво мога да направя за теб?

Тя преглътна трудно.

— Стигнах до задънена улица и при двете убийства. Реших да се посъветвам с теб. Може би имаш някоя полезна идея.

— Мислех, че са арестували онзи Бърд за убийствата.

— Така е, но аз не съм убедена, че е той.

— Наистина ли? Може ли да те попитам защо?

Оуен се обърна. Държеше дълго бяло въже в ръката си и го прекарваше между дланите си напред-назад. Движението подейства почти хипнотизиращо на Сам и тя усети как се вкаменява — като жертва на змия, очакваща смъртоносния й удар.

— Прекалено много неща не пасват.

— Например?

Ръцете му продължаваха да се движат още по-забързано.

— Отпечатъците от пръсти — някой ги е поставил нарочно в колата.

— Нарочно? Защо мислят така?

— Експертът от лабораторията забелязал нещо нередно.

— За пръв път го чувам. Кога е станало това?

— Вчера вечерта.

— Значи ли това, че ще го пуснат на свобода?

Дишането на Сам започна да повтаря ритъма, с който се движеше въжето в ръцете на Оуен. Тя отпи от кафето си насилено спокойно и се опита да запази естественото си изражение.

— Нямам представа.

— Е, да се надяваме, че поне ще затворят онзи негов клуб.

Тя кимна в престорено съгласие. Оуен спря да придърпва въжето и каза:

— Много е дълго. Ще трябва малко да го отрежа. Ей сега се връщам.

Той изчезна в кухнята, а Сам се почуди дали да не се втурне към вратата. Нямаше да издържи още дълго. Осъзна обаче, че ако избяга, той ще разбере, че тя е открила истината, и може да изчезне, преди полицията да го залови.

Оуен се върна почти веднага в дневната, но този път не отиде до прозореца, а спря точно зад Сам. Тя се обърна и го погледна през рамо. Беше омотал въжето около едната си длан и в момента режеше края му със скалпел. И той я погледна.

— Най-острото нещо в къщата. Може да среже почти всичко за нула време.

Тя му се усмихна притеснено и се насили да обърне небрежно глава напред, въпреки че очакваше всеки момент въжето да се омотае около врата й и острието на скалпела да прониже гърлото й.

Опита се да продължи разговора, за да се ориентира по гласа му за местоположението му.

— Не знаех, че се интересуваш от клуба на Бърд.

Отговорът прозвуча рязко и почти гневно:

— Не се интересувам. Обаче се разправят най-различни неща. Лошо влияе върху младите. Заслужава да бъде затворен.

Сам забеляза снимката на младо момиче, поставена на полицата над камината, и я използва като извинение да стане и да се отдалечи от Оуен.

— Много е красива. Коя е?

— Дъщеря ми. На тази снимка е на осемнайсет, току-що я бяха приели право в „Тринити“. Целият живот бе пред нея.

— А къде е сега?

— Мъртва е. Убиха я преди няколко години.

Тя се смути и изненада. Осъзна колко малко всъщност знае за Оуен. Винаги го бе харесвала като приятел и колега, но не бяха близки и тя никога не бе проявявала интерес към личния му живот. Сигурно и с останалите бе така. Той умееше да създава впечатление за приятелски отношения, без да разкрива нищо от себе си. Докторът рязко се завъртя към нея и по блясъка в очите му Сам усети, че той се кани да направи следващата стъпка, че сега ще завърши започнатото преди няколко дни, когато се бе опитал да я изблъска от пътя.

 

 

Фармър бе в стаята за разпити, когато й се обадиха. Сержантът, който вдигна телефона, го направи съвсем небрежно.

— Ало, младши детектив Паркър, „Убийства“. — Той се заслуша в това, което му казваха от отсрещната страна, после извика: — За теб е, шефе, от лабораторията, свързвам те.

Тя бързо вдигна телефона.

— Старши детектив Фармър. Мога ли да ви помогна?

На другия край на линията бе Брайън Уотън. Хариет го познаваше добре и високо ценеше професионализма му. Беше й осигурявал съществена информация в не един от случаите, по които бяха работили заедно. Сега обаче той й каза нещо, което никак не й се искаше да чуе.

Адамс я погледна, а всички други в стаята млъкнаха.

— Сигурен ли си?… Осъзнаваш ли какво говориш?… Да, сигурна съм. — Фармър затръшна ядосано слушалката. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Адамс и останалите продължаваха да мълчат. Тя се изправи и погледна детективите. Въздъхна дълбоко.

— Има една добра и една лоша новина. Връщаме се на изходна позиция. Отпечатъците в колата на Първис са фалшифицирани и ние се оказахме в положението на пълни глупаци.

Един от помощник-детективите попита:

— А каква е добрата новина?

Фармър изръмжа в отговор:

— Това е добрата новина, лошата е никой да не си помисля за почивка, докато не хванем убиеца.

Вдигна глава към плаката БРАВО, който още висеше от тавана.

— И махнете това, преди да съм удушила, тоест обесила някого!

 

 

Сам бе убедена, че единствено появата на Джанет Оуен бе спасила живота й. Тя очевидно бе приключила работа по-рано от обикновено и се бе прибрала право вкъщи. Пристигането бе променило атмосферата в дома и блясъкът в очите на Оуен бе изчезнал. Не си спомняше да се е радвала така да види някого. Без да губи никакво време и въпреки изненадата и недоумението на Джанет, Сам измисли набързо някакво неубедително извинение и веднага си тръгна. Опита се отчаяно да овладее надигащата се паника, но ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да пъхне ключа в ключалката на колата си. Преметна палтото си през ръка, опитвайки се да скрие обзелата я паника. Най-после вратата се отвори. Скочи вътре и веднага потегли с бясна скорост, оставяйки Джанет да й маха замислено от вратата. Още преди да се отдалечи много, сълзите изпълниха очите й и тя отби и спря, защото не виждаше нищо. Извади мобилния телефон от чантата си и набра един номер, като напрягаше очи да види цифрите. Успя да се свърже.

— Марша Евънс, моля. — Опита се да успокои гласа си. — Може ли да я потърсите? Обажда се доктор Райън от „Парк“. Много е спешно!

 

 

Марша съсредоточено изучаваше плаките през микроскопа си. Смени ги няколко пъти, преди да се убеди, че е готова. Сам седеше на една пейка в другия край на лабораторията. Въпреки че бяха минали няколко часа от разговора й с Ричард Оуен, още не можеше да се успокои напълно. Погледна въпросително приятелката си.

— Слоевете боя и цветовете са идентични. Деветдесет процента съм сигурна, че са от същата кола. Къде я намери?

— Паркирана в гаража на Ричард Оуен.

— Полицейският лекар? Значи съм била права от самото начало!

Сам се усмихна насила.

— Ами нишките от сакото му?

Марша се обърна към пълничкото момиче, което работеше на съседната маса.

— Има ли напредък, Джени?

Момичето вдигна глава.

— Ще ми трябва още малко време, за да съм напълно сигурна, но засега изглежда, че не са същите.

Сам чувстваше, че би трябвало да е изненадана, но не беше.

— По какво се различават?

Момичето постави нишките, които тя бе взела от сакото на Оуен, под ултравиолетова светлина.

— Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че под лампата изглеждат синьо-зелени.

Огледаха нишките, после Джени смени пробата.

— Нишките от местопрестъплението са много по-наситени, чисто син цвят. Тези определено не са от същата дреха.

Марша погледна Сам.

— Сигурна ли си, че е било същото сако?

— Да. Изглеждаше същото. Със сигурност бе синьо.

— Но когато си го видяла предния път, е било тъмно, може да не е било същото. Той със сигурност има повече от едно сако, и то тъмно на цвят. Не си го представям с червено.

Сам не бе убедена.

— Сигурно…

— Той надали така лесно ще ни предостави улики, които могат да докажат вината му.

— Така е, вероятно си права.

— Мисля, че и стърготините от боята са ни достатъчни.

— Дано. Не бих искала той да успее да ни се измъкне. — Сам погледна Джени. — И не съм взела никакви други нишки освен тези от сакото, така ли?

— Почти нищо друго. Няколко влакънца от някакво растение.

Усети как ентусиазмът й се събужда отново.

— Какво растение?

Джени поклати глава:

— Не съм сигурна. Погледни сама. — Сам отиде до микроскопа и надникна. Огледа влакната продължително, после вдигна глава и се усмихна тържествуващо.

— Познавам този вид. Hedera Hibernica. Залепват по теб със стотици, ако се докоснеш до растението. После се почистват много трудно.

Марша отиде до нея и я прегърна през раменете.

— Мисля, че е време да се обадим на Фармър. Тази история става прекалено опасна за обикновени момичета като теб и мен.