Жан Буре
Дега (5)

На прага на тридесетте

Никой не може да се излекува от себе си.

Жан-Пол Сартър

Семейство Валпенсон е играло голяма роля в живота на Едгар Дега. Бащата на художника отдавна поддържал приятелски връзки с тези представители на едрата буржоазия, колекционери на произведения на изкуството, които имали собствен салон и приемали у дома си не само Енгър, но и други художници, по-малко преуспели от знаменития майстор от Монтобан. Валпенсонови са хора с изискан вкус и много гостоприемни. През 1859 г. те поканват Едгар Дега да им гостува няколко седмици в Менил Юбер в Орн. Имението представлява просторна сграда сред безкрайни поляни, оградени с жив плет; там се отглеждат коне, както и в близкия конеразвъдник „Дю Пен“. Пейзажът поразява художника.

„Все едно че се намирам в Англия, толкова много и малки, и големи поляни, оградени с жив плет, влажни пътеки, блата — зелено и умбра. Всичко това е съвсем ново за мен, защото в Сан Валери земята ми се струваше много по-бедна и с по-малко растителност, отколкото тук. Непрекъснато се изкачвам и слизам по зелени хълмове… за Ексъм също се изкачвам нагоре. Това е типично чистичко селище с църква и тухлени къщи, а на преден план — поляни. Мисля си за Суцо и за Коро, които единствени биха могли да оживят малко това спокойно място. Как може да се живее тук? Вече започва есента. Мъртвите листа шушнат под краката, все чакаш да изскочат отнякъде коне… От задната тераса на замъка гледката към полето прилича досущ на цветните репродукции от английски конни надбягвания и на ловни картини…!“

За Дега конят представлява прекрасен механизъм; той вече е вмъкнал коне в своите исторически сцени, но никога не ги е наблюдавал толкова отблизо и сега започва да ги изучава най-подробно. Той познава трудностите на този сюжет от Карл Верне и от Жерико. И ако към края на живота си се възхищава горещо от Люис Браун, то е защото Браун е успял да предаде в малките си картини конския галоп с всичките му тънкости. Жокеи в Епсом е за него първият повод да рисува коне, а Група конници сред пейзаж от колекцията на Бюрле — вторият. Според Льомоан Коне от колекцията Танхаузер в Локарно е първата работа, в която се проявява интересът на Дега към конете. (Вдясно личи някаква сграда, явно развалина, защото през зинал прозорец се вижда част от пейзажа, който се разстила в дъното вляво; на преден план вдясно се е излегнал млад човек, подпрял брадичката си върху сгънати в лактите ръце, до него на земята има голяма светла шапка; в центъра се виждат два оседлани коня, единият от които е легнал.)

Дега се възхищава на конете, отглеждани в Орн, заради мускулатурата им. Действително художникът никога няма да се научи да различава чистокръвния кон от получистокръвния, нито пък някога ще изпита желание да язди. По този повод Пол Лафон отбелязва кратко:

„Макар че Дега никога не е бил човек на коня, джентълмен-ездач, той познава и рисува до съвършенство прекрасното животно; обича го заради елегантността му, заради вечно подвижната му, нервна стойка, цени благородството му. Никой друг не е предавал чистокръвността и всичко свързано с нея, както Дега. Той е съвършеният художник на състезателни коне, на жокеи, гледачи и треньори, на пъстрото множество по състезателните морави. Той изучава коня не само по хиподрумите, но и навред, където може да го срещне, проницателното му око проследява дори математическите съотношения на костите му, на скелета. Той познава изтънко неговите форми, вижда играта на всеки мускул поотделно, раздробява разнообразните му движения, непредвидените му стойки, мигновени и изненадващи, и го изобразява в безброй рисунки, понякога обобщени с няколко само характерни линии, отличаващи се с неповторима точност и майсторство…“

И все пак майсторството на художника достига разцвета си едва в сцените с надбягвания от периода 1878–1893 година; в Менил-Юбер той само опипва почвата. Едва на 27 септември 1881 г. Дега открива в „Льо Глоб“ репродукции на моментални снимки, правени от майор Мейбридж на галопиращи коне, които — за разлика от английските гравюри — показват, че задните крака не са в един и същ план с предните. Този анализ на движението чрез фотографията е за Дега (който притежава един от първите фотоапарати „Кодак“ и постоянно увеличава снимки при Тасе, търговеца на бои на улица Фонтен) не откритие, а потвърждение на собствените му теории, че единствено движението ще може да измени характера на живописта.

Именно за това движение обича да разговаря художникът с новия си приятел Едуар Мане, с когото се е запознал в Лувър, докато работел над една медна гравюра по „Инфантата“ на Веласкес. Това е тема на разговор и с верния му приятел Валери. Мане е бил в Италия една година преди Дега. Той също е копирал големите майстори, но се е освободил по-бързо от Дега от каноните на академизма и от теориите на своя учител Тома Кутюр. За Дега, който още от младини държи на своята среда и ненавижда бохемите, Мане, също произхождащ от буржоазно семейство, е идеалният и образован събеседник.

През периода от 1860 до 1864 г. двамата се срещат често и Дега нахвърля редица скици за един офорт: Мане, седнал, гледащ надясно, а в дъното — рамка с платно, обърнато към стената. Едва през 1865 г. Дега ще направи един голям маслен портрет на Мане, излегнал се върху канапе с ръце в джобовете, заслушан в свирещата на пианото госпожа Мане. Ала Мане решава, че портретът на жена му не е сполучлив и разрязва картината на две. Това вбесява Дега, който си взема обратно подарената картина, залепва на скъсаното място ново парче платно, явно с желанието да повтори фигурата, след като се забрави станалото спречкване. Ала той никога не завършил тази картина навярно, както казват биографите му, защото две години по-късно Мане портретувал жена си пред пианото в същата поза.

Дега рисува с увлечение портрети. През 1861 г. портретува с молив господин и госпожа Валпенсон в Менил Юбер. По-късно прави портрет и на дъщеря им, станала впоследствие госпожа Фурши. Този портрет е вече истински шедьовър. Детето с малката жълта сламена шапка се е облегнало на шкафа, застлан с черна покривка, бродирана на цветя. Кремавата стена на цветчета създава цветово равновесие, а синьото и кафяво петно на ръкоделието в дясната страна на картината хвърля лек оттенък върху кръглото нежно личице на Ортанс. Една година по-късно (Льомоан я датира през 1870 г.) Дега рисува и братчето на Ортанс — Анри Валпенсон в количка, а пред него приклекнала бавачката, която напомня картина на Гоген.

По-късно пред статива на художника застават Барон дьо Серме в униформа на артилерийски лейтенант, после Рюел, чиновник в бащината му банка, и Леон Бона. Бона, който по-късно ще стане едно от официалните светила на академичната френска живопис, е изписан със сив цилиндър с черна панделка; копринените мустачки засенчват горната му устна, малката брада — бузите и брадичката му.

„Същински венециански дипломат“ — ще каже Дега.

Бона и Дега са се запознали в Художествената академия, после са се срещнали отново във Вила Медичи в Рим и дори са се сближили. Те ще останат приятели до появата на импресионизма.

Пол Валери разказва, че Дега, който правел минерални бани през 1885 г. в Котре, срещнал там Бона, когото не бил виждал в Париж. Бона се позаинтересувал за своя портрет.

— Той си стои в ателието ми и съм готов да ви го дам с удоволствие — отговорил Дега — но вие не одобрявате моето изкуство. О, Бона, какво да се прави, ние с вас тръгнахме всеки по свой път!

Все пак Бона получил портрета си и след смъртта му през 1922 г. се оказало, че колекциите, които той завещал на родния си град Байон, наброяват прекрасни картини на модерни художници и на Дега. Макар да протестирал срещу дарението на Кайбот, Бона отворил вратите на Люксембургския музей за Дега преди всички останали. Друго платно в музея на Байон показва майсторството на портретиста Дега. Това е портрет на испанския художник Мелида — зет на Бона. Художникът сякаш се е позабавлявал да нарисува един бонвиван с разчорлени коси и леко подпухнало лице на сутринта след солидно пиянство.

Упражнявал ли се е Дега на тия стотици листа, върху които моливът му е скицирал непрекъснато чертите на едно или друго лице? Изглежда, сякаш младият човек — той още не е достигнал тридесетте — е бил обладан от някаква необикновена страст към арабеската и е мечтаел да достигне по грация и изящество Фрагонар или Вато, чието отношение към рисунъка му допадало много повече, отколкото работите на съвременниците му. Нека си припомним Амазонка, рисунка с молив, голяма колкото лист за писмо, на която виждаме гърба на млада жена с деликатно очертан нос и копринен кок на тила, и ще се убедим, че на Дега не е достигало много малко, за да се изравни с Болдини.

Какво влияние е оказал Еварист дьо Валери върху своя приятел Дега през периода на неговото оформяне? Трудно е да се отговори на този въпрос, защото двамата художници като че ли са използували същата палитра и вкусовете им са били еднакви. Едно важно писмо на Дега, писано тридесет години по-късно, показва все пак в какво се е изразявало отношението му към романтизма. Завръщайки се от едно необикновено пътешествие със своя обичан компаньон, скулптора Бартоломе, Дега намира едно писмо от Валери, станал междувременно преподавател по рисуване в Карпантра. Дега му отговаря:

„Непрекъснато мисля за вас с най-сърдечно чувство, но не ви писах, драги ми Валери.

Вашето мило писмо ме настигна в едно малко селце, наречено Диене, в Кот д’Ор, където двамата с Бартоломе попаднахме благодарение на следното приключение: след като се разделих с вас в Женева, намерих споменатия свой верен приятел в Дижон, откъдето заминахме в споменатото Диене, за да посетим семейство Жанио, които прекарват там една трета от годината, и след като се прибрахме в Париж, споменът за преживяното удоволствие в тези места и желанието да разгледам по-добре чудесната Бургундия ме доведоха до състояние на такова пътешественическо въодушевление, че убедих добрия си приятел да сподели с мен налудничавата ми идея.

Тази лудост, която и ние, и всички останали сега причисляваме към особено разумните ни прояви, можа да бъде укротена само когато наехме кабриолет с бял кон, с който обикаляхме цели двадесет дни, от които пет почивахме в Диене — повече от шестстотин километра, т.е. петстотин и петдесет левги.

Щом дойде пак лятото, ще повторим пътешествието си, само че с друг кон (на този предните крака са много слаби), със същия кабриолет и може би ще стигнем до улица Садоле (в Карпантра, където живеел Валери), за да развълнуваме още веднъж вашето старо сърце, да видим отново вашата къща на философ, вашия музей, вашето ателие, за да ви запозная с Бартоломе, комуто толкова често разказвам за вас, за вашия деен и тих живот. Всичко това ще ви изплаши. Ала вие няма да посмеете да ми кажете, че ви е страх. Ще оставим или може би няма да оставим добичето да си отпочине в хотел «Юнивер» и ще ви отведем с нас в Авиньон, за да видим «Света Тереза» (тя е в музея, нали?), да разговаряме за Дьолакроа и за всичко онова, което (нали наш дълг е да правим изкуство) може да омагьоса Истината и да я направи да прилича на Лудостта.

Виждам непрекъснато и вас, и малкото ви ателие, където уж бях надникнал съвсем за малко. Виждам всичко, сякаш сте пред очите ми.

Мога дори да ви кажа, че това надникване с нищо не е изяснило моите впечатления, защото не бях забравил и отново открих двете страни на вашия живот (много по-малко отделени една от друга, отколкото вие самият предполагате и колкото и аз не предполагах). Вие винаги сте си бил все същият, мой стари приятелю. У вас винаги е живял този прекрасен романтизъм, който облича и оцветява Истината, и й придава вид на лудост, както току-що го казах, и това е много хубаво. Сега ще ви помоля да ми простите за нещо, което често споменавате в разговорите си и за което още по-често си мислите: то е, че в продължение на нашето дълго колегиално приятелство аз често съм бил или съм изглеждал суров към вас.

Аз съм необикновено суров към самия себе си, вие сигурно добре си спомняте това, защото често сте ме упреквали и сте се изненадвали, че имам толкова малко вяра в себе си.

Аз бях или изглеждах суров с всички, сякаш обладан от някаква жестокост, която произтичаше от моите съмнения и от лошото ми настроение. Чувствувах се така зле устроен, така зле въоръжен, така отпуснат и в същото време ми се струваше, че пресмятанията ми за изкуството са съвсем правилни. Сърдех се на целия свят и на себе си. Сега ви моля за прошка, ако заради това проклето изкуство съм засегнал вашия толкова благороден и проницателен ум, може би дори сърцето ви.

Вашата картина «Болната», от която си спомням не само настроението и композицията, а и тъй просто изобразеното страдание, и най-леката мазка на четката, и маниера (така да се каже, а ла Дюранти), е хубава. А в композицията ви «Две арлезианки» разполагането на фигурите е прекрасно.

Открих у вас отново същия ясен ум, същата сигурна и уверена ръка и ви завиждам за вашето зрение, което ще ви даде възможност да виждате всичко до последния си ден. Моите очи няма да ми дарят тази радост; вече едва мога да прочета нещо във вестника, а сутрин, идвайки в ателието, ако съм имал глупостта да продължа малко повече четенето, не мога да седна да рисувам.

Не забравяйте, че можете да разчитате на мен да ви правя компания, когато поискате. Пишете ми. Прегръщам ви.

Дега“

Дега сякаш изпитва някакво съжаление за лудостта, в която упреква Валери и която на самия него му е чужда. Що се отнася до картините на същия този Валери, Льомоан пише, че „Болната“ се пази в музея на Карпантра, а един етюд на балерина, работен заедно с Дега, се намира в ателието на улица Давал. „Две арлезианки“ ще стане собственост на един колекционер от Карпантра. Валери странно прилича на Стефан Маларме. От него лъха същата неуловима кротост и същата меланхолия. Дега пък прилича на Митничаря Русо с тежкия си и неспокоен поглед.

Годините на младостта се изнизват твърде бързо за художника, който се оплаква, че „няма време нито да живее, нито да рисува“, но те затвърдяват решимостта му да излезе от утъпканите пътеки и да започне да експериментира вън от салоните, където среща своите модели. Ще успее ли обаче той да излезе от самия себе си? Да се освободи от вкусовете си? За това би трябвало да бъде податлив на чужди влияния, а той не е.