Жан Буре
Дега (3)

Учение в Италия

О, Париж, остави ме да видя Джото.

Дега

Ашил Девериа бил не само художник на елегантни дамички, нито само често доста хапливият карикатурист на своята епоха, но също така и изисканият консерватор на парижкия Кабинет за гравюри и тъй като бил близък приятел на семейство Дега, не само с удоволствие допускал до своите колекции младия Дега, но и му давал възможност да копира отделни творби. Копирането на антични произведения било основа на обучението в Художествената академия. Художникът Луи Ламот, в чието ателие Дега постъпил като ученик през 1854 година, препоръчвал копирането също така горещо, както и Енгър, „богът“ на младия художник.

Луи Ламот, когото потомството е забравило, бил тринадесет години по-възрастен от Дега и родом от Лион, ученик на Огюст Фландрен, брата на Иполит Фландрен. Според думите на младите художници той често бил принуден да гладува като куче. Ателието, което открил, му давало възможност да се препитава и да работи над стенописите на параклиса „Сен Франсоа Ксавие“ в йезуитската църква на улица Севър или над скулптурната украса на олтара „Сен Валер“ в църквата „Сент Клотилд“. Ламот бил силно повлиян от Енгър, който закрил ателието си в годината, когато се родил Дега, и смятал този майстор за единствения гений, държал някога молив в ръка. За него никак не било трудно да убеди Дега в това, тъй като момъкът и без това се възхищавал от Енгър, докато копирал Дюрер, Мантеня, Веронезе и Рембранд в Кабинета за гравюри и докато рисувал първия си автопортрет, гледайки се в огледалото.

Едва двадесетгодишен, художникът сякаш вече е излязъл от младежката възраст. Лицето му има израз на зрял и сериозен мъж, италианската чувственост на устата противоречи на строгия, почти лишен от илюзии поглед. Колко различен е този образ от първия автопортрет на Рембранд, в който холандецът сякаш е готов жадно да захапе сочния плод на живота.

Все пак Дега е хубавец, дребен на ръст, с властен израз на лицето, с високо и изпъкнало чело, кестенява копринено мека коса и леко вирнат нос с широки ноздри. Когато брадата му порасне (на офортния портрет от 1857 г. тя е още доста рядка), художникът ще я запази до края на живота си. Очите му са засенчени от дъгата на веждите, но тя трудно прикрива живостта и иронията в тях.

Портретът от 1854 година, наречен Дега с въглен в ръка, който се пази в Лувър, несъмнено е последното романтично изображение на двадесет и три годишния момък, който по това време заминава за трети път в Италия, този път за Рим, където ще нарисува първите си значителни картини. Облеклото играе твърде важна роля в този портрет, кафявата тоналност напомня Енгър, леко вдървената стойка на тялото издава силното влияние на Академията, ала всичко това ще се избистри като по магически начин и когато той запише в един от своите бележници, че трябва „да търсим любовта и духа на Мантеня заедно със замаха и багрите на Веронезе“, той сам ще предначертае пътя, по който ще тръгне, макар и сам, ала сигурен в погледа и в ръката си.

През 1854 година Едгар Дега пристига за пръв път в Неапол, посрещнат от многобройния си род, над който обаче безпрекословно властвува патриархът Рьоне Илер; младите братовчедки са очаровани от хубавеца, който пристига от Париж, но той е вече извън обсега на женския чар. Би рекъл човек, че едва навършил двадесет години, художникът вече е решил веднъж завинаги единствената му спътница да бъде живописта.

От Неапол Дега отива във Флоренция, където живеят чичо му и леля му Белели. Тук той се отдава изцяло на посещения в музеите и на копиране на майсторите. Рафаел, Мантеня, Полаюоло, Гирландайо и Ботичели го въодушевяват един след друг, но не по-малко го привлича и животът на улицата, онова движение, което непрекъснато оформя силуета по нов начин, размества светлините и ще го накара да възкликне по адрес на артистката Ристори, която играе Медея в операта:

— Когато тя тича, движението на фигурата й често напомня „Нике от Самотраки“.

Двадесет и осемте бележници със записки и скици на Едгар Дега, запазен в Кабинета за гравюри, ни запознават с големия интерес, който художникът е проявявал към всекидневния живот, и с необикновената му дарба да запечатва движението; ето тук леко полюляващ се кораб, чиито пасажери се мъчат да запазят равновесие, там теглен от коне файтон, по-нататък играещи деца… а красивите флорентинки с дълги поли са скицирани само с по една линия.

— Чертайте линии, много линии — бе казал Енгър.

И Дега чертае хиляди.

Защо решава той да се запише в Художествената академия след завръщането си в Париж? Това ще си остане завинаги загадка. Впрочем той не посещава редовно лекциите, не изпълнява много усърдно задачите в клас и още през първата ваканция се връща в Италия. Междувременно обаче той се е сближил с Бона, Фантен-Латур и Дьолоне, с които се среща отново през 1857 година във Вила Медичи, където всички си припомнят случките от ателието на Ламот.

Първото платно, от което Дега ще почувствува известна гордост, е Римска просякиня. Една жена е седнала в профил, главата й е обвита с шал на сини и бели карета с жълти ивици, полата й също е жълта, ръката е изрисувана с големи подробности, едновременно кокалеста и с очертани мускули. След това платно той рисува второ, пак с просякиня — Жена с жълт шал, но този път фонът представлява пейзаж с палмово дърво, а на преден план има охрово гърне. След пътуването му в Италия вече става ясно, че Дега няма да обръща особено внимание на пейзажа; и все пак в скицниците му намираме един акварел и рисунки на прочутия Кастел дел Ово в Неапол, а в сбирките са запазени два малки пейзажа, близки по маниер на Коро — Малък пейзаж от таванския прозорец и Изглед от Рим в много тесен формат. Пътуването в Италия, изглежда, е за Дега пробният му полет. Именно по време на това пътуване той рисува Натюрморт с гущер, единственият известен натюрморт на художника, и пак по време на това пътуване от 1858 г., когато заминава от Рим за Флоренция с „пощенска кола“, прави много етюди за портрета на семейство Белели, който ще определи съдбата му на художник на фигури.

Едгар Дега записва много свои наблюдения по време на това пътуване, което го отвежда в Орвието (повод да копира Лука Синьорели), в Перуджа, в Асизи:

„Изпитвам чак угризения, като гледам толкова красиви неща. Вече си заминавам. Тук всичко лъха на поезия, всичко е красиво, подробностите, целият ансамбъл; предпочитам да не върша нищо, отколкото да нахвърлям повърхностни цветни скици, без нищо да съм разгледал подробно: по-добре ще бъде да разчитам на паметта си.“

Тази вяра в паметта е показателна. Дега не работи като импресионистите и от това ще произлязат и бъдещите му разногласия с тяхната група:

„Любовта към домашния кът и към работата в някой тих ъгъл е по-силна у него, отколкото желанието да се наслаждава постоянно на красивата природа.“

Защо Дега проявява такова недоверие към природата? Този проблем никога не е бил достатъчно изяснен, но това е по-скоро някакъв мазохизъм, отколкото вярност към наученото в Академията и към Енгър. Други изказвания по този повод, цитирани във всички книги за Дега, потвърждават това и те не могат да бъдат пренебрегвани, защото разкриват младия човек като наследник на Стендал, като роден писател! Ето какво пише той на 29 юли:

„Сутринта в пет и половина пристигаме в Чита дела Пиева, на малка височинка сред красива равнина, оградена отвсякъде с планини, чиито върхове се прерязват от бели облачета. На олтара в катедралата има един хубав Перуджино, чудесна картина (навярно свети Павел Лионски), много внушителна. Църквата има няколко врати; като се влезе, отдясно веднага се вижда хубава картина, може би от школата на Франча. Земята е толкова плодородна и обработена, че ти се струва, че си попаднал в околностите на Неапол. Връщам се в хотела и прекарвам там целия ден, защото се чувствувам уморен, и тъй като нямам какво да правя, пиша на Руже. В четири и половина излизам да се разходя край езерото, което се нарича Кинзи. В далечината бушува буря. Тръгне ли човек да пътува сам, трябва да минава през места, пълни с живот или с произведения на изкуството. Отегчавам се бързо, дори когато се любувам на природата. По улиците срещам непрекъснато монаси. Всички жени приличат на Перуджиновите. Въобразявам ли си? Най-после става десет часът вечерта. Заминавам за Перуджа. В колата сме шестима. Пристигаме в Перуджа в четири без четвърт, по височината към града ни теглят волове. Гледката е прекрасна, две редици поклонници прекосяват, пеейки, голямата улица пред Палацо Комунале и сядат по стъпалата на катедралата. Току-що се развиделява, колко красиви багрени петна са насядалите на стълбите фигури! Старият дворец е много висок. Трябва да се изкачиш почти на върха, за да си създадеш представа за пространството около фигурите.“

Хотел дела Корона. В осем и половина излизам навън. Катедралата е пълна с поклонници, които вдигат шум като у дома си. Перуджа денем — това е нещо съвсем ново за мен. Катедралата е възстановена по най-невъзможния начин, който съм виждал. Неузнаваема! „Снемане от кръста“ на Романо — не съм виждал по-красиво нещо. Удивителен талант, но не може да затрогне. Една картина от Лука Синьорели „Богородица с Младенеца, свети Лоренцо и друг светец в дълги одежди…“

Така излива Дега своите мисли, изпълнени с най-обстойни наблюдения и прекъсвани от време на време от сърдечен възглас като този:

„Асизи ми се струва толкова привлекателен, че именно затова ми се иска да бягам оттук, а църквата му единствена развълнува дълбоко душата ми; възхищавам се от картините, от красивата равнина и от планините наоколо, които излъчват любов и щастие, и си мисля, че може би някой ден бих се чувствувал чудесно тук, с какво нетърпение очаквам този ден!“

„Думи, думи“ — би казал Шекспир, а Дега не мисли нито за женитба, нито за постъпване в манастир, когато добавя с лека преструвка:

„Ще мога ли и аз да си намеря някоя добра, скромна и спокойна женица, която да прояви разбиране към моите налудничави хрумвания и с която ще мога да преживея живота си скромно и в труд — каква красива мечта!“

Милите млади жени съвсем не липсват на Дега, у семейство Белели непрекъснато идват приятелки на децата и на родителите, млади италианки без големи изисквания, които не крият, че хубавият двадесет и три годишен момък им харесва. А той ги гледа само с очите на художник и един скрит дълбоко у него егоизъм го закриля. Петдесет години по-късно той ще признае в отговор на един въпрос на Волар:

— Не можех да си представя ужаса жена ми да ми каже: „Какво хубаво нещо си направил!“

Завърнал се в Париж, Дега носи със себе си достатъчно бележки и спомени, за да може да започне една картина, която няма нищо общо с италианския пейзаж, нито пък с италианския начин на живот или с поетичните слънчеви залези: Семеен портрет.