Жан Буре
Дега (28)

„Мисля за смъртта“

Всичко е твърде дълго за един слепец, който иска да накара другите да вярват, че вижда.

Дега

(Затворникът от Венеция)

Стогодишната изложба от 1900 година, за чиято подготовка критикът Роже Маркс положил толкова много усилия, трябвало да бъде и наистина била реабилитация на модерното изкуство. Дега изпратил две табла и пет пастелни рисунки и критиката единодушно видяла в тях доказателство за майсторство, което никой повече не оспорвал. Дега не отишъл да види нито своите творби, нито чуждите. Той вече почти не излизал и започнал да рисува серията голямо форматни картини с балерини в силни тонове и може би с малко твърде едра щриховка. През 1907 г. той се съгласил да замине за известно време във Вогезите, за да лекува белите си дробове, които страдали все по-упорито от болезнен емфизем. Физически фигурата му си е останала същата, само леко се е прегърбила, за да се изправи бързо по време на спор, но от време на време старият художник „се заглеждаше — пише Льомоан — в една точка пред себе си, потънал в мрачна унесеност. Когато прекъсвахме тези негови състояния, той се връщаше към настоящето с думите: «Мисля за смъртта» — казани полусериозно, полушеговито“.

А в същност сякаш всичко продължава да тече, както в миналото. Моделите идват в ателието и позират, но Дега, въртейки се край тези Полини и Жулиети, играе комедия сам пред себе си. Той, който е работил винаги сред тишина, сега непрекъснато бъбри, задава въпроси: „А пикаете ли добре? Това е важно, да знаете“ — ще каже той на една от своите моделки, слисана и стресната, като го вижда да мери с огромен пергел съвсем отблизо частите на тялото й.

Сега Дега предпочита да прави скулптури; сигурността на осезанието замества липсващото зрение:

— След като зрението ми ме напуска — говори той на Волар — ще трябва да премина към занаят, подходящ за слепец.

Този занаят той винаги е упражнявал с майсторство. Реноар остава поразен от красотата на един бюст на Зандоменеги, а Волар се възмущава, когато го вижда да унищожава някои свои шедьоври от восък:

— Цяла шапка с диаманти да ми дадете, Волар, няма да престана да ги развалям заради удоволствието да ги създам отново.

Нима той смята, че ще може вечно да започва отново? Сигурно изострената му прозорливост го е предупреждавала, но също като жените, които не желаят да слязат от сцената, той крие пред своите близки бавния си упадък, затваряйки се все повече в самотата си. Льомоан пише:

„Все пак Дега държи най-много от всичко на самотата в ателието си и в своето жилище сред творбите на майсторите, които обича; самота, която би трябвало да му тежи. Подобно на Микеланджело, с когото има толкова много сходства, той ще пази ревниво тайната на своето ателие докрай. Също като него и той бди над своето творчество, над натрупаните си рисунки, позволявайки на Зое да помита само една пътека между вратата, печката и масата за моделите, като й забранява да бърше прах. Освен на Бартоломе — най-скъпия му довереник, на Ернест Руар, който сега единствен има право да работи край него, на Алекси и Луи Руар и на неколцина съвсем близки приятели той никога никому не показва нищо и никой не се осмелява да обърне натрупаните с лице към стената рамки. Животът му протича тук, тук е неговото царство, където той не пуска почти никого и за което най-вече не желае да се говори. И макар това ателие да се превръща в място на тъга, защото той всеки ден все повече страда в него, то все пак си остава за Дега свещено убежище, в което той преживява отново своите възторзи, творчески блянове, целия си живот на непрекъснат труд. Той се затваря там недостъпен, почти както някога великият флорентинец, засегнат също от времето, угаснал самотен в своя дом на Траяновия форум.“

В началото на 1911 г. умира приятелят му Алекси Руар, който толкова много му е помагал да състави колекцията си от гравюри. Напоследък Алекси се е преместил на улица Лисбон, близо до брат си, та вечерите вече се състояли във вторник в присъствието на обичания Пол Лафон, стария учител от лицея в По, станал по-късно биограф на художника. Дега преживява много тежко смъртта на Алекси. Те и двамата са треперили за здравето на Анри преди няколко години:

„За кореспонденция много не ме бива, драги ми приятелю. Извинение може да ми бъде само това, че ти го знаеш. Все съм си тук и работя. Върнах се отново към рисунката и пастела. Бих искал да завърша някои работи. Така или иначе, трябва. Пътешествията не ме привличат вече. Към пет часа излизам из околностите. Трамваи, които да ни откарат до Шарантон или другаде, има достатъчно. В неделя ходя заедно със Сен Морис да видим брат ти, който лека-полека се съвзема. Връщаме се вечер в шумния град. Имам болки в бъбреците, които не минават. А ти, какво става с твоите болежки? Пиши ми, имаш много хубав почерк. Сърдечни поздрави на госпожа Руар. Твоят стар приятел.“

Така, най-малко застрашеният си отива пръв и Дега вижда в това лошо предзнаменование. Предзнаменованието наистина се изпълва. Една година по-късно умира и Анри Руар. Откакто са били заедно в лицея „Луи льо Гран“, в същност не е минавала седмица, без Дега да се види с Анри Руар — по-точно, откакто двамата са се срещнали отново по време на обсадата на Париж през 1870–1871 година. Анри е бил любимият брат и единственият човек, който е имал някакво влияние над него. Болката става още по-мъчителна по време на разпродажбата на колекцията на Руар през декември 1912 година.

„Причиняваше ни мъка“ — пише Льомоан — да го гледаме как блуждае мрачно сред всички тези картини, които са му така близки и всяка от които е свързана за него с някакъв спомен. Той се мъчеше да ги види отново за последен път, опипвайки ги с ръце, за да ги разпознае по-добре. Беше заобиколен от приятели, които се стараеха да облекчат тези мъчителни минути, но той сякаш отсъствуваше, потънал в спомените си. Високите цени, дадени за неговите картини — художникът Хозе Марна Сер (съпругът на Мизия) купи за сто хиляди франка Балерини в салон за упражнения и не успя да се сдобие с Балерини, хванати за щангата, която Дюран-Рюел откупи за госпожа Хевмейер за 435 хиляди франка — го оставиха съвсем равнодушен. Когато му споменаха двете цифри, той отговори само:

„Аз съм като кон, който спечелва Голямата награда, а има само дажбата си овес.“

Какво наистина биха могли да кажат тези цифри на Дега? Та нали той е писал само преди четири години, през 1908 г., на Дюран-Рюел:

„Както винаги разчитам на вас за 15-и (датата на вноската). Имайте добрината да ми запазите две хиляди франка и да ми ги изпратите утре, вторник. Вчера не посмях да ви говоря за пари пред модела.“

И една година по-късно:

„Внимавайте, смятам да покача цените си. Животът става все по-къс, а ние трябва да чакаме твърде много, за да спечелим пари.

Може би и двамата с вас ще забогатеем, когато няма да имаме нужда вече от това. Тъй да бъде.“

1912 е ужасна година за Дега. Отчуждават къщата и той трябва да напусне жилището си на улица Виктор Масе; Сюзан Валадон му намира един апартамент на булевард Клиши 6. Ето какво пише Волар по този повод:

„Дега живееше от тридесет години на улица Виктор Масе, когато обявиха къщата за продан. Искаха за нея триста хиляди франка. Ужасно! «Ще трябва да си вървя оттук — ми каза той един ден. — Какво ще стане с мен при пренасянето?» — «Но, господин Дега, купете къщата, достатъчно е само да поразтворите своите папки и ще се сдобиете с триста хиляди франка.» Дега подскочи: «Нима един художник може да даде току-така триста хиляди франка?»“

Действително можем да се запитаме дали скъперничеството на Дега не е наложено от някакво желание да остави нещата да си вървят посвоему… Двама работници от магазина на Дюран-Рюел идват с ръчна количка. Дега, подпомогнат от Анри Ривиер, натоварва папките си върху гърба на един носач и те отнасят всичко под надзора на куцукащата Зое в новото жилище на петия етаж. Там стоварват нещата, но нищо не се подрежда. Зое напуска господаря си, като му оставя своята племенница, а след смъртта на Зое идва нова прислужница, която естествено няма понятие от привичките на художника.

„След принудителното си преместване — пише Волар в своите спомени — загубил вече дори желанието да унищожава восъчните си скулптури заради удоволствието отново да ги вае, художникът прекарваше дните си в безцелно скитане из Париж. С позеленяло от носене бомбе на главата, загърнат във вечното си дълго палто с пелерина, с все повече отслабващо зрение, той трябваше да се хваща за ръката на някой полицай, за да може да прекоси улицата. Вечно унесен като в сън, той питаше: «Я кажете какво става с тази война?» — със същия тон, с който казваше на Зое: «Я кажете какво става с чая от лайка?» През този последен период от живота му някои сравняваха блуждаещия по улиците Дега с крал Лир. Но той по-скоро напомняше някои от моделите, които се навъртаха край фонтана на площад Пигал. Полуиталианец по произход, с напредването на възрастта Дега все повече заприличваше на неаполитанец.“

Льомоан, който е по-деликатен, казва, че в двете фотографии, направени от Бартоломе през 1915 г. в градината на улица Рафе, Дега прилича на стария Омир: „… с безжизнени очи под красивата дъга на веждите, с лице, върху което е изписано едно почти безплътно благородство, със спокойно изражение.“

Този, който толкова много е обичал самотата, не е изоставен сега. Семейство Бартоломе, господин дьо Сен Морис, брат му Рьоне, племенницата му Жана Февър, синът на племенниците му Жан Непвьо-Дега остават край него до вечерта на 27 септември 1917 година, когато той умира.

Военно време е и никак не е лесно да се съберат приятелите му на погребалната церемония в църквата „Сен Жан дьо Монмартър“. И все пак почти всички са там: Моне, Льорол, Луи Руар, Форен, Сер, Дюран-Рюел, Волар, а от жените, които той е рисувал с такова майсторство — Мери Касат, Луиз Бреслау, госпожица д’Анетан, госпожа Андре Льомоан… Присъствува дори и един представител на президента на републиката Поанкаре, който е дошъл да хвърли лопата пръст върху гроба му в гробището на Монмартър. Но нали Дега продължава да живее в Лувър, както своя учител Енгър и както любимия си художник от младежките години Дьолакроа!

Сред страданията, предизвикани от войната, смъртта на Дега би могла да остане незабелязана. Толкова много хора са умрели или ще умрат, че един повече не би означавало нищо, и все пак, когато под трясъка на оръдейните изстрели разпродават публично неговите колекции и произведения, хората разбират, че едно огромно творчество се разпръсва като вечно живо свидетелство за величието и гения на своя създател.

И трябва да минат няколко години, докато величието на Дега достигне до по-широка публика, а не само до неговите почитатели и до художествените критици. Така през 1924 г. Даниел Алеви, когото Дега много е обичал, прехвърляйки върху сина приятелските чувства, които е хранил баща му по време на аферата Драйфус, организира заедно с Марсел Терен, който от своя страна ще публикува кореспонденцията на Дега, голяма изложба в галерията на Жорж Пти в полза на френско-английско-американската „Лига за борба с рака“. Изложбата трае от 12 април до 2 май. Тя включва 125 експоната, сред които има три керамики, 73 рисунки с молив и въглен и 50 скулптурни творби. Това е най-голямата цялостна изложба преди следващите две (които ще бъдат уредени в Оранжерията едва през 1931 и 1937 година) и по повод на нея Феликс Фенеон е дал почти пълна характеристика на изкуството на Дега, излята на един дъх от неговото живо перо:

„Едно бедро, едно цвете, женски кок, балерини, извити в полета на късите си полички; нос на пожарникар, коне и жокеи на зелен фон; ръка на модистка сред пърхащи пера и панделки; рисувани восъчни фигури, които сякаш живеят. Безпогрешна кинематика. Изненадващи трикове на изкуственото осветление. Израз на модерното.“

През 1931 г. изложбата в Оранжерията си поставя за цел да представи „Дега като портретист и скулптор“: „78 картини, 70 пастела и рисунки, 26 гравюри и монотипии, 73 скулптури ми дадоха възможност за пръв път да се запозная с Дега. А през 1937 г. — още веднъж с една изложба от 224 експоната.“ Със своите предговори по повод на двете изложби Пол Жамо би могъл да убеди и най-критично настроения анализатор на това изкуство, че то изглежда лесно, но не е, спонтанно — а в същност е сдържано, леко и същевременно — дълбоко. Последната голяма изложба от творби на Дега е организирана през 1955 г. от Даниел Вилденщайн. Тя е наречена „Дега във френските колекции“ и е обогатена с фотографски документи, автографи и лични вещи на художника. Един каталог обхваща всички изследвания върху творчеството на Дега, когото Ню Йорк, Лондон и Стокхолм са признали още преди четиридесет години за един от най-големите френски художници.

Може би днес бихме могли да си зададем въпроса, защо творчеството на най-разбираемия измежду всички художници е трябвало да чака толкова дълго, за да го възприеме вкусът на френските колекционери? Поради каква сериозна причина средата, към която впрочем Дега е принадлежал, се е отнасяла с недоверие към тази несравнима по своята изисканост живопис, наследница по пряка линия на изкуството на Клуе? За Тулуз-Лотрек това би било разбираемо, но за Дега? Навярно отговорът е, че в областта на изкуството невинаги могат да се търсят рационални причини, и би трябвало за сетен път да цитираме Дега:

„Разумът ли! Нима ще ми говорите за разума! Какво означава той? Нищо не ни е карало да говорим повече глупости от разума; човек не бива да си служи с него, освен в краен случай да го използува като помощно средство, за да се качи в омнибуса.“