Жан Буре
Дега (26)

Добър ли е той или е лош?

Нямам намерение да обявявам Дега за най-великия представител на модерното изкуство. Той просто е един костелив

орех, надарен с най-прекрасния талант.

Емил Зола

Когато гледаме картина от Моне, всяка мазка върху нея допринася за общото впечатление от пейзажа, така че за зрителя става излишно да анализира всяка мазка поотделно: този импресионистичен метод обаче, приложен към „човека“ Дега, не би имал никакъв смисъл и с нищо не би разкрил неговата личност. Изглежда наистина, че той е едно съчетание от противоречия и че тези противоречия са толкова разнообразни, щото не можем нито да ги определим ясно, нито да ги свържем помежду им. От друга страна, епохата, в която е живял Дега, е толкова отдалечена по социалната си структура от нашата, че за човека от 1965 година е много трудно да разбере „основните начала“, които изграждат художника и „буржоата“ Едгар Дега.

Средата на Дега е средата на парите, парите, които Зола описва, а Мирбо заклеймява, които Тиер брани победоносно от Парижката комуна, т.е. от народа, и на тази именно среда Дега приема изцяло законите и принципите, колкото и тези принципи да го карат да страда. Син на банкер, той влиза в този кръг на едрата буржоазия, без да е влязъл нито за миг в допир с народа. Учението му в лицея го предпазва от съприкосновение с тази част от човечеството, която той изобщо не познава и към която не проявява никакъв интерес. През 1848 г. на чиновете в колежа „Луи льо Гран“ не седи нито един син на шлосер или на дребен търговец и едва голямото разместване на пластовете по време на войната от 1914 г. отвори малка пролука в тази крепост, но все пак твърде малка пролука!

Още на млади години Дега бива „приет в обществото“ и ако днес този израз напълно е изгубил смисъла си (само дребните душици се стараят да бъдат поканени на вечеря в определени кръгове на едрата буржоазия или деловите хора, които се надяват да разширят там клиентелата си), той е означавал много нещо по време на Втората империя и на Реставрацията, както много добре ни е разкрил това Балзак.

Както вече видяхме, Дега е приет у Валпенсонови, които го представят на Енгър, той е сред поканените у Ла Каз, у граф Льопик, а по-късно у Мане, Руар, Алеви, госпожица Хауленд, семейство Бланш, Кариер, госпожица д’Анетан — сестрата на белгийския министър, у семейство Дио. Тези среди са консервативно настроени до мозъка на костите и съвсем не се интересуват от социалните проблеми. Дали в Ба Фор Блан в Диеп, в Менил Юбер в Нормандия или в бански курорти като Котре — за хората, които се подвизават там, материалните проблеми не съществуват, с което се обяснява и дискретността на Дега, когато братята му фалират; в името на тези свои принципи той изплаща техните дългове, макар че дълги години след това ще се сърди. Кабан пише с основание по този повод:

„От едрата буржоазия, сред която преминава младостта му през първите години на Втората империя, той запазва високомерния тон (който не е израз на самомнителност), незачитането на другите социални слоеве (което не е израз на презрение), стремежа към финансова сигурност (който не е израз на скъперничество) и своя култ към принципите. В името на принципите той се сближава с Мане, прекъсва всякакви връзки с брат си Рьоне, отива войник по време на войната, подпомага братята си след фалита на банката и се обявява срещу Драйфус.“

И все пак от време на време Дега страда от тази своя откъснатост. Веднъж той заявява на Даниел Алеви:

— Как бих искал да навляза сред работническите семейства в Маре… Вратите им винаги са отворени, всички вътре са весели, всички работят; очарователно общество.

Вярно е, че това му настроение не е дълготрайно и веднъж, когато отпраща един от моделите си, той отговаря на въпроса й, какво му е сторила, за да я изпъди:

— Сторила си това, че си протестантка и че протестантите се обявяват заедно с евреите в защита на Драйфус.

При това положение човек може да се запита дали Дега не е просто „машина за рисуване“. Дюран-Рюел пише:

„Той беше ужасен човек. Когато даваше някоя своя картина на търговец, най-голямото му желание беше тя да не се продаде и ако можеше, би казал дори нещо лошо за нея, за да не я купят. От тридесет години насам не искаше нищо да излезе от ателието му и ние едва успявахме понякога да се сдобием с някой негов етюд. Когато ни посещаваше, трябваше да го дебнем да не отнесе нещо. Беше способен да си вземе обратно някоя своя картина, под предлог, че ще я дооправи, и никога вече нямаше да я видим.“ И авторът добавя: „Единственото удоволствие за този човек беше да се сърди. Всеки трябваше да бъде на едно мнение с него и винаги да му отстъпва.“

Един друг търговец на картини — Пол Жемпел — разговарял по този повод с Реноар, за когото Дега казвал, че рисувал с „кълбета вълна“;

„Какъв звяр беше този Дега! Зъл на език, но остър на ум! Всичките му приятели бяха принудени да го напуснат, аз единствен се задържах край него най-дълго, но и аз не можах да остана до края. И едно нещо не мога да разбера — докато около Мане, този благ и нежен човек, винаги е имало спорове, острият, рязък, неотстъпчив Дега бе признат още от първия миг от Института, от публиката и от революционерите. Хората се страхуваха от него, така смятам аз. Да, така е. Аз дълго време запазих дружбата си с него и когато един ден нещо му възразих, той ми каза: «Реноар, аз имам един страшен, непримирим враг, знаеш ли кой е? Ех, старо магаре — казва, удряйки се по гърдите — как да не го знаеш този мой враг, ами че аз самият!»“

Волар разказва каква е била причината за скарването между Дега и Реноар. Повод за това станала една разпродажба при Дюран-Рюел, на която Реноар продал Урок по танц, която картина бил получил от Кайбот като обезщетение за откупени от него на ниска цена стари картини. Като разбрал, че Реноар се е лишил от неговия пастел, Дега му върнал едно платно, което той му бил подарил, платно, рисувано по същото време, когато е правена прочутата картина „Усмихната дама“. В яда си Реноар понечил да унищожи картината и го сторил, с изключение на главата, която — според Волар — е в Русия.

Действително ли е бил невъзможен човек Дега? Трудно е да се повярва това, защото той цял живот е имал много широки връзки. Нека чуем пак Волар:

„Дега обичаше, като свърши работа, да излезе по улица Лафит. Вземаше обикновено от крайната спирка омнибуса по линията Пигал — Винарските хали и слизаше зад църквата «Нотр Дам дьо Лорет», съвсем близо до улица Лафит. Един ден го срещнах тъкмо когато слизаше от втория етаж на омнибуса заедно с един от своите приятели, художника Зандоменеги. Дега недоволствуваше от съседките си по място в омнибуса, две «глупачки», които държали в ръце огромни букети цветя. Но с какви очи гледаше той цветята, чието ухание не можеше да понася! Когато тръгнахме нагоре по улица Лафит и се спряхме пред витрината на Тампелер, където имаше изложена една картина от Фантен-Латур — жена с рози на корсажа, Дега посочи картината на Зандоменеги:

— Голям талант е Фантен. Обзалагам се обаче, че никога не е погледнал, както трябва, цветята на корсажа на някоя жена.

Зандоменеги се отби при Дюран-Рюел. Аз продължих с Дега. Когато стигнахме пред Бернхайм, където имаше изложени две картини на Коро и една на Дьолакроа, той рече:

— Кажете, Волар, колко могат да струват подобни неща?

Казах, че не зная.

— Е, добре, аз ще изясня този въпрос. Ей сега ще вляза да попитам.

Малко по-късно вратата у дома се отваря, влиза Дега.

— Нямам късмет — казва ми той. — Двете Коро са продадени вече, но на всяка цена ще взема Дьолакроа.

И наистина го взе. Веднъж отидох да го видя по обяд и Зое, която тъкмо излизаше да купи нещо, се върна задъхана:

— Господине, качват Дьолакроа.

Дега скочи от масата, както си беше с кърпата на врата, за да отиде да посрещне Дьолакроа.“

Дега явно си има мании. Те могат да се резюмират в една фраза. Поканени на вечеря от Волар, той му отговаря:

„За мен ще има само едно блюдо без масло. Никакви цветя на масата, много малко светлина… Знам, че ще затворите котката си, и никой да не води кучета. Ако ще има жени, помолете ги да не си слагат миризми… Да се мажеш с парфюм, когато толкова много неща миришат така хубаво! Например препеченият хляб. На масата ще седнем точно в седем и половина.“

Това не са никакви ужасни мании, а що се отнася до неговите шеги: „Ельо е един Вато, пълен с въздух“; „Петнадесетгодишен и вече искрен пред природата, е добре, госпожо, вашият син е загубен за живописта“; „Той има хубава глава, сигурно не е привърженик на Драйфус“; „Месоние — великан сред джуджета“; „Колко приятно би било да дава човек, ако нямаше след това благодарности“; „От музиката ми се вие свят“ — всички тези фрази издават само удоволствието му от остроумната игра на думи, защото нали именно той е казал:

„Аз съм честен спрямо всички хора, стига само да не се опитват да ме дразнят.“

И наистина твърдата черупка, под която той се крие като таралеж зад бодлите си, има само едно предназначение — да пази силите му, за да може да работи, както той разбира това — до последния си час. Смятам, че Льомоан много добре е анализирал тази му черта:

„Ако грубостите на Дега са били много, то още повече са му приписвали.“

Освен това не бива да се забравя, че ако те отразяват характера му, то те все пак отразяват само една страна от него. Много често, съпроводени с неприятното изражение, което той така успешно умеел да си придава, те са били само фасада, защита срещу натрапниците, бъбривците и любопитните. Защото Дега, затворен и дълбоко в себе си, свенлив, обичал да се прави на зъл и се радвал, когато разпространявали около него мълвата, че е заядливец, което, от друга страна, му осигурявало истинско спокойствие:

„Ако не бях с хората такъв, какъвто съм — ще признае той пред Волар — не бих имал нито минутка спокойствие за работа.“

Трябва да се каже, напротив, че когато се е намирал сред близки хора, художникът се е показвал разположен, доброжелателен, весел, духовит, което без съмнение доста би изненадало неколцината журналисти, които той изпъдил от ателието си или, както сам Дега казва: „не ги оставих да прекрачат прага ми…“, както и някои от онези „пришълци“, които толкова го дразнели и които, според неговите собствени думи, били дошли в Париж „от дърветата“ като маймуните.

Затова пък истинска радост било за него след завършване на работния ден да се събере с другари, особено с някои най-близки приятели, и да разменя с тях сред спокойствие и отмора спомени, преценки, идеи, дори свои мечти. Тогава той показвал другата страна на съществото си; сериозен, възторжен, образован, чувствителен, пълен с нови идеи, със сигурни преценки, отдаден всецяло на изкуството си, увличащ се в поривите си също тъй искрено както в избухванията или в критичните си бележки, и тази му черта превръщала разговорите с него в рядко и вълнуващо удоволствие. Нещо, за жалост също така доста мимолетно, което никой от приятелите му, които са имали щастието да прнсъствуват редовно на тези срещи, не е помислил да запамети и запази, освен в откъслечни думи и фрази.

Поискаме ли да определим облика на човека Дега, ще се препънем о липсата на свидетелства. Трябвало е Руарови да водят дневник на петъчните вечери, Алеви да са записвали повече и може би да не бе избухвала аферата Драйфус, защото от деня, в който Дега минава на страната на антидрайфусистите, много от приятелите му скъсват с него — Моне, Писаро, Алеви, и той се слива напълно със своята класа, класата на мнителната, огорчена и затворена в себе си буржоазия, която няма дарбата да разкрива сърцето си.