Жан Буре
Дега (23)

Приятелят Валери

Има толкова много хора, които преуспяват в живота, че понякога онези, които провалят своя, са някак си по-интересни.

Пол Леото

В началото на тази книга, цитирайки едно дълго писмо на Дега до Валери, поставихме въпроса, дали този приятел, който така скоро се бе оттеглил от Париж, не е оказал влияние върху живописта на художника на балерините. В същност Дега и Валери са разменяли помежду си много по-малко теории, отколкото привързаност, а към 1890 г., когато усеща, че вече остарява, Дега се привързва още повече към стария си приятел.

Кой е Еварист Бернарди дьо Валери? Най-добрият отговор на този въпрос дава Жан-Луи Водоайе в своята студия за „Красотите на Прованс“, отпечатана при Грасе.

Валери е роден през 1820 г., следователно много преди Дега, в Монийо, малко село в графство Венесен, в един малък замък а ла Луи XVIII, който бил родово имение на семейството от поколения. Имението разполагало с обширни земи, така че Валери можел да разчита на спокойно съществуване. Привлечен от Дьолакроа, той получава разрешение да работи в неговото ателие заедно с Андрийо и скоро става последовател на романтизма. По-голямата част от времето си той прекарва в Лувърския музей, където копира творбите на майсторите по съветите на Дьолакроа. Там той се запознава с Мане, Фантен-Латур и жена му, а след това с Дега, с когото веднага сърдечно се сприятелява, макар че е четиринадесет години по-възрастен от него. И става тъкмо обратното на онова, което би трябвало да се очаква — Валери бива привлечен от Дега към съвременните сюжети и между другото — както пише неговият биограф — рисува картини като „Болната“, „Модистки“ и дори балерини, тъй като в музея на Карпантра е запазена една скица, върху която сам Валери е записал:

„Едва започнат етюд на балерина от операта, рисуван в ателието на моя приятел Дега на улица Давал“. Това е същото ателие, където Дега е нарисувал портрета на Валери, гологлав, и един друг етюд, на който се виждат двамата приятели — този път Валери е с цилиндър и е седнал до Дега, който подпира брадичката си с ръка.

Но Валери няма да остане в Париж. По същото време, когато фалира банката Дега, и той има финансови затруднения и се връща в Карпантра, където е принуден да продава една след друга земите си и да заживее в период на мизерия, което силно обезпокоява Дега, известен за това от общи приятели. Заради Валери художникът, който толкова трудно пътува, не се двоуми да тръгне на път. През октомври 1890 г. той пише:

„Господин дьо Сен-Поле дойде от ваше име и настоя да тръгна за Карпантра. Ще дойда направо, а след това ще отида в Женева. Знаете, че не съм напускал въобще Париж, обвързан с тия картини, които все не мога да завърша. Ето че вашият приятел Морел си отиде и вие сигурно често съжалявате за него. И така, ще видя отново добрия Сала и хубавия Либастър и ще почувствувам отново миризмата на плодовите бонбони. Там ще бъде по-топло от тук, където изведнъж силно застудя. По всяка вероятност ще пристигна в неделя или в понеделник. Впрочем ще ви изпратя една от моите телеграми, които така ви изненадват.“

Дега осъществява това пътуване. Тъй като след завръщането си не получава новини, той се безпокои?

„Защо не ми пишете, мой стари приятелю?… Времето ще се оправи най-после и вие ще се посъвземете и ще започнете отново да излизате, хванат под ръка с господин дьо Сен-Поле, и ще се измъкнете за малко от своята бърлога. Все още чакам писмо от господин Милон с новини за семейство Лоран. Опасявам се, че неговото мълчание крие някакви затруднения. Когато заминах от вас, преспах в Лион и рано сутринта продължих за Женева. Два пъти виждах скулптора Льоноар по повод на нашия млад каменоделец и не мога да добавя нищо повече от онова, което му казах у вас. Човек не може нищо да издействува за някого, от когото не е видял нищо направено и за когото знае само, че има едно-единствено качество — навика да обработва материала, без да познава добре техниката и след като е направил само няколко етюда на голи тела. Този млад човек трябва да разбере, че рискува всичко, заминавайки за Париж. Сигурно вече сте получил или ще получите снимките от Бартоломе, който е запазил за вас най-жив спомен. Поздрави на госпожа Акриет, стискам й ръката. Прегръщам ви, стари ми приятелю; към септември ще ме видите отново в Карпантра на връщане от Котре. Помолете младия Сен-Поле да поднесе моите почитания на майка си, която сигурно съм изплашил много. Поздравете и господин Милон и Сала.“

Така, играейки ролята на благодетел и проявявайки грижи към хората, които правят услуги на Валери — както за този скулптор, комуто той ще се потруди да осигури достъп при Льоноар, който цяла година работи надгробни паметници — купувайки за три хиляди франка от художника, който едва преживява като учител по рисуване, портрета, който той му е нарисувал, Дега доказва, че приятелството му се изразява и като конкретна помощ.

С каква нежност успокоява Дега приятеля си в своето писмо, което цитираме в първите глави на тази книга:

„Аз бях или може би изглеждах суров с всички, сякаш обладан от някаква бруталност, която произтичаше от моите съмнения и от лошото ми настроение. Чувствувах се така зле устроен, така зле въоръжен, така отпуснат и в същото време ми се струваше, че пресмятанията ми за изкуството са съвсем правилни. Сърдех се на целия свят и на себе си. Сега ви моля да ме извините, ако заради това проклето изкуство съм засегнал толкова благородния ви и проницателен дух, може би дори сърцето ви.“

Фактически в продължение на шест години (Валери умира през 1896 г.) Дега се старае да помага на стария си приятел, да го насърчава поне. Той често му праща кратки писъмца и всяка година „се отбива“ да го навести:

„След седмица ще ударя с чука на улица Садоле върху вашия покой и отшелничество, стари ми приятелю. Ще се наложи пак да извините буйния ми характер; всеки път имам чувството, че твърде много нарушавам спокойствието ви.“

Годината е 1893, същата година, когато той се отбива в Карпантра на връщане от Интерлакен, въпреки че бъбреците му са доста зле и той вече не може да чете, защото очите му съвсем са отслабнали.

„Ще видите на очите ми един доста неприятен апарат. Опитват се да пооправят зрението ми, като закриват дясното ми око и оставят лявото да гледа само през малка цепка. Всичко това е поносимо при ходене, но не мога да свикна да работя така.“ Зрението, което не се оправя, и болките, които се увеличават, няма да попречат на Дега да предприеме последното си пътуване до Карпантра през 1896 г. по повод погребението на стария му приятел. Той се завръща много разстроен, защото за него Валери е олицетворявал и младостта му, и времето, когато той е решил, че живописта трябва да отразява само живота, и всички дискусии за обекта на картината, и скъсването му (поне така той е смятал) с романтизма. Той е бил за него също така равносметката на живота му. Колко много надежди е хранил Валери, за да завърши в един провинциален градец между гимназията и музея, където накрая все пак окачили една от неговите картини!

След смъртта на Валери за Дега животът никога вече няма да бъде същият. Изглежда, че той е прекарал мигове на дълги и горчиви размишления, които впрочем никога няма да сподели с никого, но от 1897 г. нататък се забелязва, че той се затваря още повече в мълчание и дори пътуването до Монтобан с Бартоломе, който за щастие му остава верен приятел заедно с Анри Руар, не може да го разсее.