Жан Буре
Дега (22)

За пейзажа

Знаете ли какво мисля за художниците, които работят по големите шосета? Ако имах власт, щях да пратя рота жандарми да надзирават хората, които рисуват пейзажи от натура.

Дега

Никога не говорим за Дега като за пейзажист, а в същност той ни е оставил чудесни пейзажи. Впрочем той сам никога не е обичал да се изтъква тази страна на таланта му и е отричал упорито дори сполучливите си общувания с природата. С течение на времето това е станало система, макар че още първите му скицници съдържат достатъчно доказателство, за да можем да кажем, че Дега е толкова влюбен в природата пейзажист, колкото и Дьолакроа. Но може би тъкмо защото обича определена част от природата, той не обича пейзажа, разглеждан като „ефект“, въпреки че скицниците му са пълни с етюди на дървета и на италиански села, с акварели от околностите на Флоренция, които той открива сред живата природа и в картините на големите художници на заден план като театрален декор. Той сам използува пейзажа като декор било когато рисува Деца и понита в парк в Менил Юбер, или Състезателни коне, или пък Кола на надбягвания с крещящо зелени тонове. Художественият критик Франсоа Фоска ще отбележи:

„Когато пейзажът се появи и в някой ъгъл на картината — зелена морава на парижки хиподрум зад група жокеи или каретата на елегантна дама — това е истински театрален фон, почти също така изкуствено поставен като сценичен декор.“

Наистина! Но неговият декор е също така сполучлив, както фоновете на майсторите от Рейнската школа, изобразяващи живота на Христос. Може би единствено в Нещастията на град Орлеан фонът е излязъл несполучлив.

Темите за своите първи пейзажи от 1869–1870 г. Дега намира в Булон сюр Мер, в Трувил, в Сен Валери ан Косерия пастели на песъчливи крайбрежни ивици (според Льомоан тридесетина на брой), в които художникът използува грапавината на картона, за да получи нови ефекти. Той рисува пастелите си в ателието, като ги изгражда от отделните скици, които е нахвърлил в бележниците си. Плаж при отлив — един от най-известните му пейзажи, показва това чрез произволното разполагане на отделните планове. Предишната година Дега е отнесъл от Менил Юбер един скицник, пълен с рисунки на скали, с Пейзажи с конници и с Пейзажи от местността Орн. Но въпреки това той пише:

„Мисля си, че само господин Суцо и Коро биха могли да придадат нещо интересно на този покой.“

Ето я думата-ключ за Дега — покоят — това е неговият враг, но той е същевременно и същността на пейзажа. П. А. Льомоан набляга на един друг факт, който обяснява нежеланието на Дега да прави пейзажи: слабото му зрение.

„Ала неговото зрение — пише Льомоан — страда от много силната светлина и стигнал до възраст, в която жителите на градовете обикновено откриват чара на усамотението сред природата, Дега се отличава от тях, защото се страхува от блясъка на слънцето, от ослепителната светлина на полето посред бял ден. «Времето е хубаво — пише той — но е много по-подходящо за Моне, отколкото биха могли да издържат моите бедни очи.» По-късно пък ще възкликне в Диеп: «Какъв красив край! Всеки ден правим разходки из околностите, които, изглежда, ще ме направят накрая пейзажист. Ала нещастните ми очи няма да допуснат подобно преображение.» Очевидно Дега не е могъл и да помисли да работи сред природата под ослепителната светлина на яркото слънце, нито дори в сянката по края на някоя гора, окъпана в светлинни ефекти. Единственото, което е могъл да си позволи, е да гледа през полуприсвити клепачи, да анализира линиите, структурата на терена, да трупа всичко видяно в своята изключителна памет и след това да предаде най-характерното, затворен в ателието си. И в противовес на своите колеги пейзажисти, търсещи да пресъздават точно впечатлението от един миг сред природата, Дега успява да предаде същия този миг чрез синтез и стилизация.“

Поради малкия брой пейзажи, създадени от Дега, ние сме принудени да се обърнем по този повод към неговите биографи и главно към съвременниците му:

„Спомням си онази есен, когато той стана пейзажист (по това време серията негови пейзажи от 1869 г. е била почти непозната). Това изкушение го обзе — разказва Даниел Алеви — през лятото по време на дългите пътувания с влак, които той предприемаше, за да могат очите му да си почиват. Седнал в ъгъла на някое купе, той гледаше, гледаше колкото му стигаха силите, та можеше ли да не гледа? Цялата дейност на неговия живот се състоеше в онова, което погледът му можеше да плячкоса — онова, което той успяваше да зърне, да отгатне, да забележи: долини, скали, равнини, дървета и, завърнал се след това в нашия Монмартър, мечтаейки за всичко, на което се бе наслаждавал, той вземаше картони, пастелите си и започваше да работи, скрит в ателието си, и наистина съумяваше да запечата своите спомени. Един ден той ми заяви: «Завърших осемдесет пейзажа». Ние възкликнахме: «Осемдесет пейзажа!» «Ами да, фантазии, сънища мои…» Радостта му беше видима, почти детска, толкова жива, че той реши да подготви изложба — нещо, което не бе правил цели петнадесет години. Изложбата има голям успех и в продължение на още няколко седмици Дега, доволен от успеха, който бе постигнал, продължи да възпроизвежда своите фантазии, сънищата на очите си. Впечатленията от лятото вече се отдалечаваха и избледняваха, но той съумяваше да ги допълва със своята находчивост. По същото това време пътната служба в Париж започна да поправя паважа на улица Дуе. Това много заинтересува Дега. Един ден, идвайки на обяд, той влезе гордо с гранитен къс под мишница. Показа ми го: при разломяването се бе получила някаква извивка, която той непрекъснато опипваше, възхищаваше й се, издигаше камъка на светлината, за да му се порадва още. «Каква линия — говореше той — красива като човешко рамо. Ще направя по нея една крайбрежна скала, гледана откъм морето… Един нос и дори вече знам как го наричат моряците — Носът на Красивото рамо…» И той го нарисува… Когато му липсваха истински елементи, Дега си създаваше въображаеми. Една вечер аз му четях една приказка от «Хиляда и една нощ»: вълшебна птица летяла над делтата на Нил и преди да кацне, гледала зелените поля, които, прорязани от реки, приличали на скъпоценно украшение, изработено от обковани в сребро изумруди. Дега ме прекъсна възторжено: «Скъпоценно украшение от обковани в сребро изумруди, колко е красиво! Какъв пейзаж! Ще го нарисувам!» И само два дни по-късно той пресъздаде в своето ателие между две клекнали жени видяното от вълшебната птица — делтата от изумруди и сребро.“

Тази история, разказана от Даниел Алеви, обединява всички други подобни, стигнали до нас от най-различни негови съвременници, като Реноар, Волар или Тило. Тило, който живеел на улица Фонтен Сен Жорж, прекарал дълго време в Барбизон, където се бил свързал с Теодор Русо и Ж. Ф. Миле, и напразно се опитвал да привлече Дега към природата:

„Не мога да разбера как е възможно да обичате толкова много Жан-Жак Русо, а да не обичате пейзажите!“ — му казал той.

Изложбата през 1893 г. била организирана при Дюран-Рюел и включвала предимно пейзажи, рисувани в Диене у семейство Жанио, и е любопитно да се види от спомените на приятелите на художника как той е създал тези творби след пътуването си с кабриолет с Бартоломе през 1890 г.:

„Дега беше очарован от своето пътешествие. В своята изумителна памет той беше съхранил различни гледки от природата, които възстанови по памет през няколкото дни, които прекара сред нас. Бартоломе с удивление го наблюдаваше как рисува пейзажите, сякаш в момента се намира пред тях: «… и забележете — говореше Бартоломе — той нито веднъж не ме накара да спра коня, за да погледа нещо по-продължително!».“

— А сега, отведете ме във вашето ателие — ми каза Дега, като ставахме веднъж от масата.

Щом влезе вътре, по лицето му се изписаха радост и доволство. В същност това ателие на село, уредено на тавана на нашия дом, е възможно най-скромното. Прозорците са направени по наклона на тавана. Изобщо то си е таванско помещение с няколко стари мебели, два или три статива, един диван с възглавници, но онова, което го привлече веднага, бяха една преса за офорти, един мангал и необходимите пособия за правене на отпечатъци.

— О, какъв късмет! — възкликна тон. — Във вашето ателие на „швейцарски часовникар“ може да се работи; имате хартия, имате мастило, печатарска хартия със собствените ви инициали! По дяволите! Значи, тук се работи сериозно! Този тампон е прекрасен и много удобен! На работа!… Имате ли някоя работна престилка?

— Да, съвсем нова печатарска престилка.

— Пресата ви сигурно върви трудно, понеже има само един зъбчат механизъм?

— Да, но ние имаме здрави мишци!

— Ателието ви е чудесно!

Сложих му престилката, той вече беше свалил сакото си и запретнал ръкави.

— Разполагате ли с медни или цинкови плочи?

— Ето…

— Чудесно! Ще ви помоля за едно парче плат, за да си направя собствен тампон, толкова отдавна искам да направя една серия монотипии!

Снабден с всичко необходимо, той се залови незабавно за работа, без да позволи да го отклони нещо от замисъла му.

Ръката му поемаше със здравите си, но красиви пръсти предметите — сечивата на гения, движеше ги с необикновена ловкост и малко по малко ние видяхме как върху повърхността на метала започнаха да се очертават долина, небе, бели къщи, плодни дървета с черни клони, брези и дъбове, пътища с подгизнали от последния проливен дъжд коловози, оранжеви облаци бягаха по раздвиженото небе над червената и зелена земя.

Всичко това се подреждаше, свързваше, багрите се преливаха в хармония и четката очертаваше ясни форми в прасната боя.

Всички тези красиви неща се раждаха без видимо усилие, сякаш той виждаше пред себе си самия обект.

Бартоломе разпознаваше местата, откъдето бяха минали с бързината на препускащия кон.

След половин час, не повече, Дега предложи:

— А сега, ако нямате нищо против, ще извадим този отпечатък. Хартията навлажнена ли е? Имате ли гъба? Нали знаете, че леко намазаната с лепило хартия е най-подходяща?

— Успокойте се, имам солидна китайска хартия.

— Имал китайска хартия! Я да я видим!

Поставих внушителното руло хартия на края на масата. Когато всичко беше готово, плаката, поставена на пресата, хартията, закрепена върху плаката, Дега каза:

— Каква тревожна минута! Вървете, вървете!… — Пресата беше стара с кръстат лост.

Като извадихме отпечатъка, закачихме го на връв да се суши. Правехме по три-четири на сутрин.

После той ми поиска пастели, за да завърши монотипиите, и това именно ме караше да се възхищавам много по-силно, отколкото при подготовката на монотопията, от неговия вкус, въображение и от свежестта на спомените му. Той си припомняше многообразието на формите, структурата на терена, изненадващата игра на контрастите, беше прекрасно…

Ако от изложбата от 1893 г. не е останала никаква следа (нито един биограф не може да обясни този факт), през 1924 г. на изложбата в галерията на Жорж Пти откриваме следните пейзажи на Дега: Виеща се планинска пътека, Езеро, На брега на езерото, Ленена нива, Хълмове, Скалист бряг и др. Една картина с надслов Езеро и планини в нюйоркската колекция Хоръс Хевмейер много добре показва системата на работа на Дега, която е противоположна на анализа на импресионистите, защото при него имаме синтез на свободно съчетани елементи, които създават впечатление за общото, а не за отделните подробности:

„Скали, пещери, блата, планини сякаш очакват някакво тайнствено посещение. Въздухът, който няма нищо общо с пленера на импресионистите, е раздвижен от трагичен полъх или е потънал в меланхолия… Материята на живописта тук е не по-малко оригинална от духа“ — пише Пол Жамо в „Ла Газет де Боз’Ар“, а Писаро прави равносметка на изложбата при Дюран-Рюел в едно писмо до сина си:

„Дега направи изложба на пейзажи, пастелни скици. Картините му приличат на импресии в багри, всичко е много необичайно, малко ескизно, но извънредно изискано по тон.“

В своята книга за Дега Пиер Кабан много на място цитира дневника на Дьолакроа, който споделя концепцията на Дега за синтезирания пейзаж:

„Започнах да правя нещо сносно едва когато забравих за дребните детайли и си спомнях само яркото и поетичното. Дотогава ме преследваше стремежът към точност, която ловенето хора вземат за истина.“

В това отношение Дега отива още по-далеч, когато заявява на Волар:

„Без дори да излиза от дома си, човек може да нарисува с една зеленчукова супа и три стари, забодени в нея четки всички пейзажи на света.“ Последните „впечатления от натура“ — картините от 1898 г. от Сен Валери сюр Сом — са рисувани по фотографски снимки в ателието, на затворено, далеч от истинските пейзажи, които причиняват толкова много болка на очите му. Романтичното в тях излиза все повече на преден план заедно с интелектуалното.

„Обичайки природата — пише Дега почти към края на живота си — ние никога не можем да бъдем сигурни дали тя ще отвърне на чувствата ни.“

Природата, която той предпочита, си остава човешката природа и до края на живота му от неговата палитра ще излизат само женски фигури, заети с тоалета си, и балетни сцени.