Жан Буре
Дега (19)

Тези неспокойни години!

За какво му трябва на човек да се впряга в общ аръш и да се включва в омнибусен впряг, когато може да си остане кон за кабриолет?

Гюстав Флобер

Осмата изложба на импресионистите от 1886 г. е по-скоро сбирка на приятели, отколкото проява на една школа. Този път тя е открита на улица Лафит и е последната, в която Дега ще се съгласи да изпрати свои творби. Групата на изложителите се е увеличила: Люсиен Писаро, Одилон Рьодон, Шуфенекер, Сьора и Синяк са се присъединили към нея. Датата на откриването е по-късна от обикновено — изложбата трае от 15 май до 15 юни.

В каталога Дега, който отново дава адреса си на улица Фонтен Сен Жорж 19-а, фигурира със следните номера:

14. Клиентка, пробваща шапка при своята модистка. Пастел, собственост на г-жа А.

15. Малки модистки. Пастел, собственост на г. А. Р.

16. Портрет. Пастел.

17. Портретни скици. Пастел.

18. Женски глави.

19. Серия голи тела на къпещи се, миещи се, бършещи се, решещи се и сресани жени. Десет пастела.

Навярно някои от тези голи тела са излагани вече през 1883 г. в Лондон, където Дюран-Рюел е организирал изложба на импресионистите, както и в Брюксел, но те са били от най-хрисимите, най-класическите и художникът не е търсил съзнателно както този път „ефекта“. Сега той иска да покаже майсторството си, да изложи разбирането си за рисунката и за изкуството изобщо.

Двете години, изминали след дългия му престой през лятото в Менил Юбер, са били пълни с грижи. Измъчван от мисълта, че след време няма да вижда вече, Дега непрекъснато изпитва нужда да бъде успокояван и в това отношение много полезни са му Руарови, както и милият Бартоломе, много по-полезни, отколкото запознанството с Гоген, което не допринася за разведряване на душевното му състояние.

Кореспонденцията на художника, публикувана по-късно от Герен, свидетелствува за това. В нея проличава вечната нужда от пари, за което говорят писмата му до Дюран-Рюел:

„Ще се върна в Париж едва в събота, защото до четвъртък ще бъда в Мон Сен Мишел. Бих желал да ми изпратите с обикновено, не с препоръчано писмо една малка сума. Страхувам се да не се окажа без пари, когато ми дадат сметката. Адресирайте писмото до Гранд хотел «Параме» чрез Сен Мало.“

Или следващото:

„Пак трябва да ви моля за пари. Ще можете ли да ми изпратите още петстотин франка тази сутрин или днес след обяд (след два часа)?“

Проличава и удоволствието му от малките пътувания:

„Знаете ли, че току-що се завърнах от едно чудесно пътуване, и след госпожица Алис Био (балерина от Операта) върхът Сен Мишел и странноприемницата на г-жа Пулар ми направиха силно впечатление.“

Проличава и насладата от музиката:

„Страхувам се, че утре няма да мога да бъда сред гостите ви. Ще има сигурно генерална репетиция на «Сигюрд». Трябва да отида с приятелите на Райер, Алеви и Каве. Това е събитие.“

В писмата му проличават и лакомията му, както и отношението му към приятелството и остроумието.

Най-сърдечният му приятел, пред когото той се разкрива без притворство, е Бартоломе и писмото, което му пише, когато Бартоломе му изпраща една тиква, е истински шедьовър:

„Ето я пред мен, и тази сутрин я гледах, с тия червени хълбоци и с гънки на седалищните части — така мисли и пише Гонкур (Дега обича да се подиграва с «артистичния» стил на двамата братя). Ще я изядем в неделя на вечеря, драги ми приятелю, аз и неколцина приятели на операта, които умеем да си похапваме. Ще се постарая да не ям повече от тях, дори по-малко. Кога най-после ще се върнете? Питам за това, а забравям, че вие обичате полята, че обичате градините и че именно там ще дойда някой ден да запратя върху главата ви един вагнеровски камък^[1]. Аз съм властният мечок на модерната скулптура, но по-често смуча меда на Химет от операта «Сигюрд». Гледах отново този Сигюрд и пропуснах една среща с Райер в бирарията на Мюлер, вдясно от паметника. Божествената госпожа Карон! Като разговарях с нея, я сравних с фигурите на Пюви дьо Шаван, чието творчество тя въобще не познавала. Ритъмът, ритъмът, дано вашата прекрасна съпруга ми го възвърне през следващите дни пред очите на този нечестен Райер, който владее нейната партитура!

Какъв нервен контур има тази тиква, нали? О, да можех да нарисувам така един благороден таз или нечии закръглени рамене! Понеже възрастните не се оставят да ги види човек (Сабин), ще търся деца с такива форми.

Изпратих едно малко писъмце на снаха ви. Поздравете я отново сърдечно от мен. Най-сърдечни поздрави и на двама ви. Можете да ми пишете и без зарзавати, пак ще ми доставите удоволствие…“

Може би той не се чувствува така свободен сред светското общество, което е средата му в Диеп: художникът англичанин Сикерт, Уистлър, Джордж Мур, Кобденови, леди Арчибалд, Кемпбел, Ельо, госпожа Бланш и докторът, Олга Карачоло, която по-късно ще стане принцеса Бранкачо, баронеса Майер, Жервекс…, но всички те много го обичат и Жак-Емил Бланш си спомня за него в своите „Мемоари“:

„Дега нарисува у нас групата, която днес се намира в Чикагския музей: този незавършен пастел представя Уолтър Сикерт, Людовик Алеви и малкия Даниел, Жервекс, Буланже-Каве и мен. Имам снимки на всички ни от Ба Фор Блан, направени от един нещастен англичанин — Барнс, когото Сикерт мъкнеше навсякъде със себе си. Сред толкова необичайни снимки съм запазил «Увенчаването на Дега» над вратата на ателието ми. Йойо и Катрин Джон Льомоан веят над главата на Дега с лаврови клонки. Ели и Даниел Алеви стоят на колене като деца от църковен хор със скръстени ръце и се покланят пред майстора.“

През януари 1886 г. Дега е в Неапол и констатира с лека горчивина, че тук той е само притесняващият домакините французин, защото семейството се е разпаднало, мнозина са си отишли и той има желание по-скоро да се върне в ателието си край печката. Заминал е за Неапол, за да уреди някакъв наследствен въпрос. Братовчедка му Люси, дъщерята на чичо му Едуар дьо Га, която ще се омъжи за полковник маркиз Гереро, е непълнолетна и е собственица на неделими имоти. Предложили са на художника да продаде частта си (което впрочем е добре дошло за него, защото ще каже по-късно на Алеви, че предпочита да остави име на добър художник във Франция, вместо на дребен собственик в Италия на Палацо дьо Га, Калата Тринита Маджоре), но той не знае как да се оправя в тези въпроси и ние изпитваме умиление, като го виждаме толкова нерешителен и очакващ да му помогнат приятелите с писма. Да се спре на адвокат му се струва неразрешим проблем, който го принуждава да направи посещение на консула, за когото има препоръка от Идевил. Същевременно той не се поколебава да вземе трамвая и да замине за Позилипо, за да посети някаква австралийка, която Сикерт го е помолил да потърси.

Дега възнамерява да отиде до Пуцоли край езерото Фузаро, в Байя, но вали дъжд и времето го потиска. Той прилича на изгубено дете и отново пише на Бартоломе и му излива душата си:

„Навън вали, а аз пиша, което впрочем не ми е неприятно, защото пиша на вас. Жена ви ще познае почерка ми и ще разпечата плика, докато вие се бавите по покупки, които така умеете да правите. Скоро ще се видим. Няма да се бавя повече тук. Нямам сили да се занимавам с такива дела и идването ми тук е само посещение на собственик. Писмото ми ви се е сторило много тъжно, и вие сте прав донякъде. Интересът и чувството се борят в мен по необясним начин и по тези два пункта трудно мога да се браня. Изпитвам невъобразим страх от адвокати и защитници. Но кой да направи оценка на имота? Преписвам и превеждам всевъзможни актове и договори, и какви ли не книжа и накрая ще се върна с всички тия книжа в Париж, за да се хвърля в обятията на Руар или на някой друг приятел, сведущ по интересуващите ме въпроси. Тогава ще се върна напролет в Неапол по-добре въоръжен. Това ще бъде, струва ми се, най-правилното решение. Само дето изгубих цял един месец, а можех да си спестя тези неприятности.“

Чувствителният Дега! Той ни става най-близък именно тогава, когато разкрива душата си и когато не играе комедията на престорена любезност или на иронична лошавина. Той смята, че старее, само сърцето му си остава младо, но и в това отношение уточнява: „Дори и в сърцето ми има нещо изкуствено. Балерините го зашиха в една торбичка от розов сатен, от този леко избелял розов сатен, от който са ушити и техните балетни пантофки.“

Чувствителният, но твърд Дега! Излял сърцето си, освободил го от тъгата, той се окопитва и продължава:

„Трябва да се преработва по десет пъти, по сто пъти един и същ сюжет. Нищо в изкуството не бива да изглежда случайно, дори движението.“

Завърнал се в Париж, през февруари 1886 г. Дега се залавя с една необикновена творба, която ще бъде част от показаната на изложбата „Поредица от голи тела“ — Легенът!

Настроен философски, той пише на своя приятел Руар: „Човек не се чувствува зле в града, щом го обича. А в същност вие не знаете, че аз много го обичам. Движението на нещата и на хората ме разсейва и ме успокоява, ако въобще мога да се успокоя, след като съм толкова нещастен. Ако листата на дърветата не се движеха, колко тъжни биха били дърветата, пък и ние също! В градината на съседната къща има някакво дърво, което се поклаща от полъха на вятъра. Е, добре! Макар че съм в Париж, в почти мръсното си ателие, аз си казвам, че това дърво е прекрасно!“ В мръсното ателие художникът ще остане още няколко месеца, по време на което ще нарисува поредица от голи тела. А на 15 юни — деня на закриването на изложбата — той ще се пренесе в един хубав апартамент на третия етаж на улица Пигал 11.