Стив Олтън
Марианската падина (35)

Дяволското чистилище

Марианската падина

Капитан Прокович спря пред двойните врати. В коридора отекваха тежките басови звуци на „Кармина Бурана“ от Карл Орф. Той избърса потните си длани, прокара пръсти през късо подстриганата си червеникава коса и без да си прави труда да потропа, влезе в каютата на Бенедикт.

Сингър лежеше по гръб на черното кожено канапе. Беше затворил очи и слушаше навяващата мрачни мисли музика. Усети присъствието на друг човек, отвори очи и намали звука с дистанционното управление.

— Хората ти приключиха ли с работата?

— Да.

Бенедикт забеляза намусеното изражение на Прокович.

— Обезпокоен си от загубите ни.

— Можеше да се избегнат. Рискувахме и…

— Във всички велики неща има риск.

— Може би трябва да намалим темпото и да се подготвим за сблъсъците с онези същества.

— Владислав, намаляването на темпото е лукс, който не можем да си позволим. Ако се колебаем да изпълним мисията, Международният ядрен реактор ще я извърши вместо нас. Несполуките поставят на изпитание човека. Или предпочиташ смъртта на другарите ни да е била напразна?

— Не.

— Тогава нека да изпълним задачата.

Прокович го поведе към дока за скачване, който бързо бе пресушен и изчистен. Бенедикт долови следи от амоняк.

Професор Куан разглеждаше десетина кофи, пълни с манганови камъни.

Той се обърна към Бенедикт и се усмихна.

— Пробите ни са положителни. Ти намери дара на Прометей.

— Колко са тук?

— Достатъчно, за да се осигури енергия на всяка индустриална нация за следващите няколко години.

Бенедикт поклати глава.

— Не са достатъчно. Трябва да намерим и останалите преди американците да са открили тайната ни и да са блокирали района.

— Как? — попита Прокович и нервно подръпна превръзката на окото си. — Съществата още обикалят наоколо. Няма да напуснат района, когато във водата има толкова много от кръвта на екипажа ни.

Бенедикт го погледна окуражително.

— В момента на корпуса на „Прометей“ монтират мощни фарове, които ще отблъснат кронозаврите. Като допълнителна предпазна мярка, „Бентос“ ще се издигне на петдесет метра над хидротермалния слой, където съществата не се осмеляват да навлизат. Отсега нататък ще придружаваме „Прометей“ по пътя й към океанското дъно и после обратно към студения пласт, докато пренася мангановите камъни към „Голиат“.

— Слушам. А жената?

Бенедикт се усмихна.

— Сега, след като намерихме камъните, тя вече не е необходима. Ще бъде мъртва до края на деня.

 

 

Тери седеше на ръба на леглото и гледаше вратата на каютата, която бе заключена отвън, за да предотврати бягството й. На всеки няколко минути я обземаше паника и тя трескаво крачеше напред-назад. После отново се отпускаше на дюшека, в очакване тъмничарят да я изведе за екзекуция.

„Бенедикт има причина да ме заключи. Интелектуалните му игри свършиха. Готов е да ме убие.“

Отчаяна, тя грабна стола и започна да удря по заключената врата, докато не го строши. Валчестата дръжка се разхлаби. Насърчена от успеха, Тери се заоглежда за нещо, с което да разбие ключалката.

И тогава забеляза решетката на вентилационната шахта.

 

 

Капитан Прокович и членовете на екипажа му нервно се бяха вторачили в мониторите. Сиво-белите изображения показваха долната част на „Бентос“.

Там имаше множество херметизирани резервоари, напомнящи на редици гигантски понтони. Половината от тези контейнери контролираха баласта на кораба, като поемаха океанска вода и позволяваха на „Бентос“ да се спуска. В другата половина имаше бензин, който, като по-лек от водата, поддържаше отвесното положение на подводницата.

Трите кронозавъра продължаваха да обикалят около „Бентос“, очевидно възбудени от вкуса на кръв. Звукът на мощните хидравлични тарани на подводницата, които изпомпваха водата от долните нива, привлече вниманието им. Хищниците се съсредоточиха върху гигантските понтони. За съществата те приличаха по размери и очертания на „Епиметей“ — форма на живот, която се бе оказала източник на обилна храна. Докато „Бентос“ се издигаше от океанското дъно, кронозаврите започнаха да хапят титаниевите контейнери.

Бенедикт влезе в мостика.

— Докладвай, капитане.

— Имаме нов проблем. — Прокович посочи мониторите. — Съществата атакуват резервоарите за баласт.

— Контейнерите са твърде дебели дори за тези чудовища.

— Съгласен съм, но е възможно да огънат повърхността на цилиндъра. Ако това стане, силното налягане може да засили натиска.

— И резервоарът ще се пробие.

— Да. Още няма поражения, но съществата стават все по-смели.

— Хиляда и двеста фута до тавана на хидротермалния слой — извика член на екипажа.

Бенедикт наблюдаваше с интерес как на един от мониторите се появи огромна сплескана глава. Животното се блъсна с невероятна скорост в един от резервоарите с бензин и се опита да го откъсне от подводницата.

Разнесе се звук от огъване на метал.

Повреденият резервоар се проби и се взриви, като предизвика бърза верижна реакция, която блъсна „Бентос“ настрана. Осветлението угасна и подводницата потъна в мрак.

След няколко минути се включи резервното захранване и блеснаха аварийните светлини.

Прокович стана от пода. „Бентос“ бе спряла да се издига и се бе наклонила на лявата си страна.

— Сър, резервоари за баласт Б–4 и Б–8 са откъснати. Освен това от резервоари Ж–5, Ж–8 и Ж–9 изтича бензин.

Последва още една експлозия и удар, който разтърси „Бентос“. Членовете на екипажа се вторачиха с широко отворени очи в Бенедикт.

И после, сякаш Майката Природа поиска завръщането й към лоното си, огромната подводница започна да пада към океанското дъно.

 

 

Западната част на Тихия океан

Хеликоптерът се извиси над тъмносиния океан. Мак търсеше извадения от употреба съветски военен кораб.

— Ето го — каза той и посочи сивкав силует на хоризонта.

Джонас огледа „Голиат“ през бинокъла и го даде на Хари Мун.

— Сигурен ли си, че Селесте е на борда?

— Да — отговори Хари. — След като е научила координатите на Дяволското чистилище, тя ги е съобщила на „Уилям Бийб“. Селесте никога не е искала да хване мегалодона, а само да изтръгне информация от теб.

— А как ще разберете кога Бенедикт е открил мангановите камъни? — попита Мак.

— Ще разберем в момента, в който той започне да пуска двете си подводници между Марианската падина и „Голиат“. Целта ни е да измъкнем Тери и агента ни от кораба, без да предизвикаме подозрения. Щом Бенедикт изкопае камъните, ще се намеси Военноморският флот.

— Защо си толкова сигурен, че ще пуснат Тери?

— Тя не знае нищо за операцията им — отговори Хари — и Бенедикт държи това да остане така. „Уилям Бийб“ е зад нас. Последното, което иска Бенедикт, е група цивилни да се навъртат на „Голиат“, докато на борда товарят манганови камъни за милиарди долари. Когато осъзнае, че няма да заминем без Тери, Селесте ще нареди да я закарат на брега преди „Уилям Бийб“ да е пристигнал.

— Ами ако съпругата ми е разбрала какво всъщност става в Марианската падина?

Хари поклати глава.

— Да се молим на бога да не е така.

 

 

Мак приземи хеликоптера на предната палуба, където имаше друг хеликоптер. Един човек от екипажа на „Голиат“ изчака, докато перките над главата му намалиха оборотите, после навъсено поздрави нежеланите гости и каза:

— Моля, елате с мен.

Те го последваха и видяха мъже, които работеха върху огромна бяла подводница с формата на пура, поставена на хидравлична платформа на кърмата — монтираха подводни фарове на корпуса.

Името на подводницата бе написано с червени букви на кила. „Прометей“. Титанът, откраднал енергията на слънцето, за да я даде на хората да оцелеят.

„Себичността на Бенедикт…“

Джонас позна крехката фигура, която стоеше до перилата на щирборда.

— Масао…

Сърцето му се сви, когато тъст му се обърна към него. По лицето на възрастния човек се стичаха сълзи.

— Съжалявам…

— Какво се е случило, Масао? Кажи ми!

— Тери е мъртва! — Очите на Масао бяха подпухнали от плач.

Джонас се олюля. Мак и Хари го хванаха.

— Какво стана? — прошепна Мак.

— Една от подводниците се е взривила — отговори Масао. — Тери е била на борда. Всички са мъртви.

— Кой ти каза това, Масао?

— Видях го, Джонас. Видях го с очите си.

Масао сложи треперещата си ръка на рамото на зет си и го поведе към „Голиат“. Едно от помещенията за почивка бе превърнато в приемна. Около масата седеше телевизионен екип.

Джонас се вторачи в черно-белия филм, заснет от камера, монтирана в контролното помещение на дока за скачване на „Бентос“. Куполът на „Епиметей“ се извисяваше над наводнената камера. След няколко минути нивото на водата се понижи и се появи екипажът на подводницата.

— Ето я Тери — посочи Масао.

Сърцето на Джонас заби като обезумяло. Съпругата му прекоси помещението, изчезна от екрана и след миг отново се появи. Последва експлозия. Камерата се напълни с вода. Всички умряха мигновено.

Разплакан, Джонас се вторачи във водовъртежа от трупове.

— Къде е Тери? Не я виждам.

— Там е — каза Селесте от вратата на помещението. — Много съжалявам, Джонас.

Той се обърна към нея. Трепереше от гняв.

— Какво е причинило това? Как е станало?

— „Бентос“ е била атакувана от глутница чудовища.

— Мегалодони? Лъжеш. Те не ловуват на глутници.

— Не са били мегалодони. Бенедикт ги нарече кронозаври.

— Кронозаври? — Джонас скочи от стола. Лицето му пребледня. — Господи…

— „Бентос“ е заседнала на дъното. На корпуса на „Прометей“ монтираме мощни подводни фарове, които да държат на разстояние съществата, докато спасяваме екипажа.

— Идвам с теб — заяви Джонас.

— За съжаление, това е невъзможно. Няма място. Трябва да вземем Бенедикт и още десетина души от екипажа му.

— Идвам — повтори Джонас и сложи в джоба си видеокасетата. — Трябва да видя Тери.

Селесте го сграбчи за китката и го поведе към „Прометей“.

— Виждаш ли тези драскотини и вдлъбнатини на корпуса? Това са следи от зъби, Джонас, оставени от кронозаврите. Един от тях е откъснал витлото и едва не е разрушил подводницата. Мислиш, че лъжа?

— Искам да видя трупа й с очите си!

— Разстроен си. Ела вътре и…

— Не ме докосвай, да те вземат дяволите! Масао, не видях…

Танака погледна зет си в очите.

— Ела с нас, Джонас…

Джонас се остави Мак и Хари да го заведат до хеликоптера.

— Джонас, скъпи, изслушай ме — извика Селесте. — Няма трупове. Бездната е погълнала останките.

 

 

Тери пъхна още една монета в третия болт, стисна зъби и се напъна да го отвинти, без да обръща внимание на болката в подутите си пръсти.

След няколко опита болтът се разхлаби. Тери свали решетката и надникна в отвора.

Алуминиевата шахта минаваше успоредно на коридора и свързваше всяка каюта с вентилационната система. Беше широка само четирийсет и пет сантиметра. Тери видя отражение на светлина, идваща от съседната каюта. Решетката се намираше на четири-пет метра вляво от нея.

Тя пое дълбоко дъх и се провря през отвора. Успя да се обърне по гръб, прибра ръце до тялото си и започна да се изтласква с крака в шахтата. Добра се до следващата решетка, надникна вътре и видя, че каютата е празна. Обърна се на една страна и започна да рита решетката.

След няколко минути на изтощителни усилия решетката поддаде. Тери провря крака през отвора и извивайки тяло, се вмъкна вътре.

Бе усетила експлозиите и удара по „Бентос“, която с трясък бе паднала на океанското дъно, и подозираше, че подводницата е заседнала. Това означаваше, че единственият й шанс за спасение е „Прометей“.

Сети се за камерите за наблюдение, разположени на различни места в кораба. Нямаше да е лесно да стигне до дока за скачване, без да бъде забелязана от камерите или от някой член на екипажа.

Видя една бяла лабораторна престилка, закачена в гардероба, и й хрумна безумна идея. Изтича в банята и изми грима от лицето си, после отряза къдрица от косата си и се замисли какво да използва като лепило.

„Паста за зъби!“

Намаза с паста за зъби горната си устна и брадичката и наряза кичура на по-малки парчета, залепи ги и се замоли на Бога да се задържат.

После се съблече и нахлузи мъжката риза, панталон и гумени ботуши, които намери в каютата, прибра косите си на стегнат кок и си сложи твърдата шапка и лабораторната престилка.

Погледна се в огледалото.

Отблизо маскировката беше безполезна. Но от камерите за наблюдение… можеше и да я прикрие или поне да й спечели време.

С разтуптяно сърце Тери отвори вратата на каютата и излезе в коридора.

 

 

„Уилям Бийб“ пристигна няколко часа след като „Прометей“ бе започнала да се спуска в Дяволското чистилище. Джонас седеше сам в каютата си и гледаше видеозаписа отново и отново, като го спираше всеки път, когато камерата подскочеше.

Мак влезе. Носеше бутилка „Джак Даниълс“.

— Къде е Масао? — попита Джонас.

— Лекарят му даде успокоително. — Мак поклати глава, когато приятелят му превъртя лентата. — Престани да се измъчваш.

Джонас пусна записа и намали скоростта.

— Гледай внимателно.

Мак погледна монитора. Тери излезе от обхвата на камерата, после отново се появи.

Джонас посочи.

— Ето. Забелязваш ли как лентата подскача?

Мак коленичи пред екрана.

— Превърти я пак.

Отново изгледаха сцената. Образът подскочи точно преди експлозията.

— Копелета — каза Мак. — Монтирали са записа.

— Тери е жива.

Мак погледна приятеля си в очите и каза:

— Ще приготвя „Абис Глайдер–2“ за спускане.

 

 

„Прометей“ се спусна на петдесет метра под тавана на хидротермалния слой и капитанът включи новите фарове.

Селесте се вторачи в мощните лъчи, които осветиха бързо движещата се кална вода, въртяща се под подводницата.

— Фантастично — прошепна тя, когато „Прометей“ се гмурна в тъмните облаци, навлизайки в Дяволското чистилище.

 

 

Бенедикт стоеше до илюминатора и наблюдаваше приближаването на светлите звезди. Фаровете на подводницата бяха толкова ярки, че съществата, обитаващи океанското дъно, се разбягваха.

В помещението за наблюдение влезе капитан Прокович и Бенедикт се обърна.

— Виждаш ли, Влад, планът ни успява. Трите кронозавъра няма да се осмелят да се приближат към светлината.

— Да. Какви са заповедите ти?

— Натоварете мангановите камъни на борда на „Прометей“ в момента, когато влезе в дока. После кажи на Селесте, че искам да я видя на палубата за наблюдение. А, и доведи жената в хангара, за да се отървем от нея.

 

 

Джонас стоеше на палубата. Беше облечен в неопреновия си костюм и проверяваше „Абис Глайдер–2“, докато екипажът я товареше на лебедката. Едноместната подводница приличаше на изтребител. Хидродинамичната й форма и лека конструкция й позволяваха да лети в океана като лазерен лъч. Макар че „Прометей“ щеше да пристигне първа в Марианската падина, „Абис Глайдер“ щеше да се спуска пет пъти по-бързо от подводницата на „Гео-Тек Индъстрис“.

Дългият три метра плавателен съд се състоеше от два корпуса. Обшивката бе направена от кевлар и подсилен алуминий. Вътре имаше капсула от прозрачна пластмаса — навигаторската кабина на подводницата. В случай на аварийна ситуация навигаторът можеше да катапултира.

Хари Мун и Мак се приближиха до него.

— Джонас, какви се тези по-малки картери под двигателя? — попита Мак. — Другата подводница нямаше такива неща.

— „Абис Глайдер–2“ има ракетен водороден двигател за кратки скоростни отсечки. За да постигнем същия ефект на трийсет и пет хиляди фута дълбочина, трябваше изцяло да преустроим двигателните системи в опашката. В тези картери има две допълнителни витла, захранвани с гориво от течен водород и кислород. На къси разстояния подводницата е по-бърза от торпедо. Послужи ми добре преди четири години.

— Може би и това ще ти послужи — каза Хари и му подаде пистолет.

— Мислиш ли, че е необходимо?

— Там долу няма да имаш работа със скаути. Мак ми каза за видеозаписа. Ако съпругата ти още е жива, Бенедикт няма дълго да я държи в това състояние. Съветвам те първо да стреляш, а после да броиш труповете. Желая ти успех.

Джонас погледна Мак в очите.

— Всичко това е реално, нали?

— Да. — Мак отмести поглед встрани.

— Мак, аз… исках да ти благодаря, защото винаги ме подкрепяш…

— Я стига. Отиди долу и прибери Тери. Чакаме ви за вечеря.

Джонас го прегърна.

Масао, който стоеше до отворения заден люк на подводницата, стисна треперещите ръце на Джонас.

— Знаеш, че те обичам като свой син. Съзнавам колко ти е трудно.

— Тя е жива, Масао, но онова копеле ще я убие, ако не му попреча.

— Тогава изслушай ме внимателно. Истинската смелост е да направиш онова, което винаги си се страхувал да направиш. Но за да постигнеш успех, трябва да си безстрашен. Призови бойния си дух, както го направи преди четири години.

— А сънищата ми?

— Използвай ги, за да се подготвиш, но не ги превръщай в свой враг. Не забравяй, че най-важната битка е със себе си.

Масао го прегърна. Джонас влезе в „Абис Глайдер–2“ и се затвори в капсулата. След няколко секунди подводницата бе спусната във водата.

„Това се случва действително — помисли Джонас и избърса потта от челото си. — Дяволското чистилище… Адската дупка, където преди единайсет години измамих смъртта. Сякаш Марианската падина отново ме вика в дълбините, за да си уреди сметките.“

Той включи моторите и натисна лоста напред. Подводницата се спусна под ъгъл седемдесет градуса.

— Добре, искаше да се върна и — ето ме! Позволи ми само да прегърна Тери за последен път и после можеш да ме убиеш!

Тъмносините води на Тихия океан станаха виолетови, сетне черни. Джонас Тейлър се спускаше спираловидно, устремен към съдбата си.

 

 

— Какво? Избягала е? — попита Бенедикт.

— Успяла е да изкърти решетката на вентилационната шахта и се е вмъкнала в съседната каюта.

Бенедикт се усмихна. Интелигентната му мишка бе избягала от лабиринта благодарение на изобретателността си. С течение на годините той бе поставял двайсетина обекта в подобни отчаяни и заплашващи живота обстоятелства. И всеки път индивидите или бързо се бяха предали пред неизбежната перспектива да умрат, или бяха предпочели да се борят до горчивия край. Той бе изучавал реакциите им, старателно бе съставял каталози на чертите на характера и личните им истории и бе анализирал силните и слабите им страни, докато бе разработил система от прогнози, която сега използваше, за да реши кои членове на екипажа му ще функционират най-добре в кризисни ситуации. За негова изненада, действията на Тери бяха оспорили тази информация. Борбата й за оцеляване всъщност я бе направила по-силна, докато предизвикателствата ставаха все по-трудно преодолими.

„Какъв интересен обект. Жалко, че трябва да умре.“

— Претърсете кораба. Използвайте камерите. Искам незабавно да я намерите и да я доведете при мен. Тя заслужава личното ми внимание.

 

 

Тери излезе в коридора на палуба Ж и застана зад шестимата мъже, които чакаха да влязат в дока за скачване, който се пресушаваше и разхерметизираше след пристигането на „Прометей“. Облегна се на стената, скръсти ръце на гърдите си и наведе глава, когато капитан Прокович профуча покрай нея заедно с двама от членовете на личния персонал на Бенедикт.

По лицето й потекоха капки пот и Тери усети вкуса на пастата за зъби по устните си.

„Успокой се…“

Титаниевият люк на дока се отвори и Тери последва екипажа и влезе в камерата.

От купола на „Прометей“ излязоха трима мъже, които се ръкуваха с другите.

Тери тръгна към стълбата. Насреща й се появи друг член на екипажа.

Отбягвайки погледа му, тя го потупа по гърба и бързо се вмъкна в „Прометей“.

В подводницата нямаше никого.

Тери се отправи към банята. Щеше да се заключи в складчето и да се моли на бога никой да не погледне там по време на петчасовото издигане.

Докато посягаше към валчестата дръжка, вратата внезапно се отвори.

Тери се стресна и се вцепени.

Селесте вдигна глава и я видя.

— Ах, извинете… Господи, Тери? Ти ли си? — засмя се тя.

Очите на Тери се напълниха със сълзи.

— Селесте, моля те, не казвай на никого. Помогни ми да се скрия. Моля те…

— О, боже, само да те види Джонас сега. Е, грижеше ли се за Бенедикт, докато ме нямаше?

— Селесте, моля те…

— Джонас и аз прекарахме страхотно. Знаеш ли, мисля, че той изпита облекчение, когато му казах, че си мъртва.

— Какво?!

— Може би трябваше да му кажа, че си сменила сексуалния си партньор.

В подводницата слезе капитан Прокович.

— Селесте, Бенедикт те чака в помещението за наблюдение…

— Влад, случайно да си загубил нещо? — попита Селесте и махна шапката от главата на Тери.

Заслепена от гняв, Тери сграбчи Селесте за гърлото, повали я на пода и вкопчи нокти в гърлото й.

Прокович бързо я хвана под мишниците и я блъсна през отворената врата на банята.

Тери се удари болезнено в тръбата под мивката.

Селесте се надигна, мъчеше се да поеме въздух. На врата й имаше голямо тъмночервено петно. Прокович й помогна да стане.

— Добре ли си?

Селесте докосна гърлото си и размаза кръвта.

— Заключи я в хангара, но не й прави нищо, разбра ли? Първо трябва да се погрижа за нещо друго. След двайсет минути ще дойда.

 

 

Обграден от непроницаем мрак, Джонас бързо загуби представа за посока. Беше се вторачил в тъмната вода и трескаво разсъждаваше.

Гневът бе изместил страха и целеустремеността му вдъхваше смелост. Джонас знаеше какво го чака долу, но това вече нямаше значение.

Интересуваше го единствено Тери.

Той пусна лоста, за да избърше потта от дланта си, и провери дълбочината. 10 085 фута.

Беше изминал едва една трета от пътя.

Натисна лоста пак.

 

 

Селесте пое дълбоко въздух, изкачи се по стълбата и влезе в помещението за наблюдение. Бенедикт беше сам и гледаше бездната. Тя затвори люка след себе си.

— Защо го направи? — попита той.

— За да не ни безпокои никой. — Селесте се приближи до бара и наля питиета за двамата.

Бенедикт се обърна към нея.

— Какво ти е на гърлото?

— Тери Тейлър ме нападна на борда на „Прометей“ — отговори тя и му даде чаша.

— Каква изобретателна жена — усмихна се той. — Жалко, че трябва да я убием.

— Аз ще го направя, ако не възразяваш.

— Съвсем не — отговори Бенедикт и изпи питието си.

Селесте се приближи до него.

— Изглеждаш тъжен. Какво не е наред?

— Както е казал Оскар Уайлд: „В този свят има две трагедии. Едната е да не получиш онова, което искаш, а другата — да го получиш.“.

Тя прокара пръсти по слабините му.

— Може би аз ще подобря настроението ти.

Бенедикт я сграбчи за русите коси и я придърпа към себе си.

— Липсваше ми.

Селесте се усмихна и се вторачи в блесналите му очи.

— Тогава чукай ме.

И бръкна под полата си и събу бикините си.

Ръмжейки като животно, Бенедикт я поведе към канапето, после спря и се хвана за главата.

— Какво има, Бенедикт?

— Не знам… Изведнъж ми се зави свят.

— Може би трябва да легнеш.

Той се олюля. Стаята се завъртя около него. Бенедикт погледна Селесте и го осени прозрение. Той се вторачи в нея. Изумруденозелените му очи бяха по-скоро животински, отколкото човешки.

— Питието ми…

— Сложих ти нещо, за да ти помогне да заспиш.

Бенедикт я блъсна и залитайки, тръгна към люка.

Селесте грабна бутилката водка и го удари по обръснатата глава. Той загуби съзнание.

 

 

Прокович бързо завърза с жица китките на Тери зад гърба й, после я блъсна в хангара и залости вратата отвън.

Тя затвори очи и си спомни смъртта на Сергей.

— Господи…

Огледа помещението. Нямаше нищо друго, освен шест робота БПДИ.

Дишането й се затрудни, пулсът й се учести. Тери опита да се освободи от жицата. Знаеше какво я очаква.

 

 

Бенедикт отвори очи. Бе вързан на един стол пред илюминатора. От дълбоката рана на главата му течеше кръв.

— Селесте?

— Да? — Тя прекоси помещението и застана пред него. Държеше чаша.

— Защо?

— Удобната възможност създава крадеца. Нали така ме учеше?

— Измисли го, нали? — немощно каза той и премигна да изчисти кръвта от очите си.

— Готова съм за всичко. Ти ме подготви добре.

— Може би. Но малката ни империя стана твърде голяма. Ще се нуждаеш от помощта ми.

— Мисля, че няма. Извинявай за играта на думи, но ми омръзна да ме чукат отзад. Тази организация ще се възползва от личния ми стил на работа.

— Не е необходимо… да става така…

Селесте застана срещу него. Очите й блестяха от гняв.

— Искаш милост? Странно, не си спомням да си проявил милост към майка ми.

— Майка ти? — Очите на Бенедикт се разшириха.

— Не се опитвай да отричаш. И двамата знаем, че Сергей обича да говори, когато се напие.

— Откога знаеш?

— От шестнайсетгодишна. И от онзи момент ти си мой. Всеки път, когато погледна изумруденозелените ти очи, знам, че гледам мъртвец.

— Взаимоотношенията ни, връзката ни, всичко, което съм ти дал през годините, има ли нещо от това значение за теб?

— Защо мислиш, че чаках толкова дълго?

— Раната заздравява, но белегът остава. — Той поклати глава. — Какво разочарование е да разбера, че след всичко, на което те научих, още ти липсват добродетелите чест и лоялност.

— Я си го начукай. Изведнъж стана пазител на морала? — Селесте го възседна, повдигна брадичката му и допря счупената бутилка в гърлото му. — Кажи ми, убийството на онзи московчанин заслужаваше ли си живота на майка ми?

— Майка ти беше курва. Взех я от улицата, когато беше едва деветнайсетгодишна. Дадох й живот и й подарих баща ти.

— Подарил си й го?

— Красив подарък с мъничък дефект. Баща ти не можеше да има деца, затова легнах с майка ти и й дадох семейство.

Селесте пусна бутилката, стана, закри устата си с ръка и отстъпи към илюминатора.

Доловил движение, възрастният мъжки кронозавър се приближи.

Бенедикт се усмихна садистично.

— Точно така. Ти си моя дъщеря.

В съзнанието на Селесте едновременно нахлуха хиляди мисли.

— Майка ти беше пленителна — най-красивата жена, която съм виждал. Тя беше и безценно средство и ми помогна да науча от баща ти тайни, които впоследствие помогнаха на „Гео-Тек Индъстрис“ да се сдобият с реактора токамак.

— Само средство ли беше майка ми за теб?

— Не. Обичах я, но тя беше слаба. След смъртта на баща ти отново започна да употребява наркотици. Разбрах, че повече не мога да й доверявам тайните си, още по-малко да се грижи за теб. Последната й постъпка ми помогна да премахна потенциален враг от Политбюро, човек, чиято задача беше да предотврати придобиването ни на „Голиат“.

— И ти я уби?

Бенедикт я погледна натъжено.

— Селесте, превържи раната ми преди…

— Убил си я!

Той се вторачи в очите на дъщеря си.

— Преди години бях върнал смисъла в живота й. Когато тя отново тръгна по наклонената плоскост, я избавих от страданията. Имах нещо безкрайно по-ценно — теб.

— Страхотен начин да се държиш с дъщеря си.

Бенедикт поклати глава.

— Красотата ти ме плени. В очите ми ти беше превъплъщение на майка си. Слабостта на плътта ми…

Селесте се обърна към бездната.

— Разбрах, че тези чудовища споделят тази слабост. — Тя запали външното осветление.

Бенедикт забеляза движение по периферията.

— Изслушай ме, Селесте. Заедно можем да постигнем велики неща. Енергията на слънцето е наша…

— Ще се възползвам от нея сама.

— Селесте, аз съм твоята кръв, такава, каквато ще станеш ти. Бях като теб.

— Майка ми ми липсва.

— Ultra posse nemo obligatur. Не отхапвай по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш.

— Защо молиш за милост?

— Не искаш ли да го правя?

— Не. Късно е. Жребият е хвърлен и нямам желание да хващам звяра за ушите. — Тя избърса кръвта от очите му. — Ако не те довърша сега, един ден аз ще седя на този стол!

— Изглежда, съм те обучил добре.

— Сигурно е в гените ми.

Мъжкият кронозавър рязко се обърна и бързо се насочи към илюминатора.

Бенедикт затвори очи.

— Majori cedo, предавам се на по-висшия. Предполагам, че целта на всеки родител е да види детето си да разперва криле по-широко от гнездото.

— Тогава би трябвало да си горд.

Той отвори очи и видя движение в бездната.

— Мисля, че е по-добре да тръгваш.

Селесте се обърна, видя съществото, целуна Бенедикт в устата, изтича към стълбата и отвори люка.

— Селесте?

— Да… татко.

— Ще се видим в ада.

Тя затвори люка и бързо слезе по стълбата. Вдясно имаше дистанционно управление, което активираше аварийния люк, чието предназначение беше да изолира палубата за наблюдение от останалата част на подводницата. Селесте набра кода.

Тритонната титаниева плоскост се плъзна над люка на стълбата.

Бенедикт продължи да гледа бездната, взрян в тъмночервените очи. Те се уголемиха. Появи се крокодилска глава. Челюстите се отвориха широко.

С оглушителна детонация, съществото разби с главата си прозрачната пластмаса. Неизмеримото налягане мигновено пръсна черепа на Бенедикт и срути купола на „Бентос“, смазвайки кронозавъра под дванайсетте хиляди тона титан. От сплесканото горно ниво се издигна гъбовиден облак мехури, кръв и отломки.

 

 

— Какво стана, по дяволите? — извика Прокович.

Селесте изчака, докато шумът утихна.

— Кронозавър разби илюминатора. Бенедикт е мъртъв.

Към нея се втурна един от инженерите.

— Чу ли скърцането? Титаниевите плоскости се огъват. Натискът е огромен. Подводницата може да се разпадне и да се взриви всеки момент.

Селесте се обърна към Прокович.

— Влад, „Прометей“ натоварена ли е?

— Да, но имаме друг проблем. Сонарът засече огромна форма на живот, която се е насочила към нас. Намира се на тринайсет километра северно и ще пристигне тук до осемнайсет-двайсет минути. Каквото и да е, съществото е дълго най-малко двайсет метра.

„Ейнджъл…“

— Кога можем да потеглим?

— След десет минути. Но това не е всичко. От „Голиат“ съобщиха, че Джонас Тейлър е тръгнал към нас с „Абис Глайдер“.

— Джонас? О, идеално. Тери в хангара ли е?

— Да.

— Обади се на „Голиат“, капитане. Кажи им да ме свържат с Джонас чрез „Уилям Бийб“. Ще приема обаждането в контролното помещение на хангара. Десет минути след това ще се срещнем на борда на „Прометей“. Предупреди екипажа. Напускаме подводницата.

 

 

Джонас се обля в студена пот и устата му пресъхна от страх.

Появи се блясък, който кръжеше отдолу. Джонас се опита да завие…

После се издигна главата. Челюстите бяха широко отворени, зъбите — оголени.

Джонас мигна… вторачи се в мрака и с треперещи ръце избърса потта от очите си.

— Имаш халюцинации — каза той на глас. — Съсредоточи се. Не бива да губиш представа за реалността…

Изведнъж се разнесе оглушителна експлозия, последвана от надигаща се ударна вълна, която блъсна малката подводница и я преобърна.

Джонас се хвана за главата. Ушите му кънтяха от взрива.

„Експлозия… Трябва да е «Бентос». Господи, не… Моля те, Господи…“

Той възвърна контрола върху подводницата и се устреми към океанското дъно.

След няколко минути кънтенето спря и слухът му се върна.

— Джонас, обади се, моля те…

Той включи радиопредавателя.

— Масао, тази експлозия…

— И ние я чухме, но Селесте Сингър каза, че „Бентос“ още е непокътната.

„Слава Богу…“

— Тя иска да говори с теб. Отнасяло се за Тери.

— Свържи ме.

След миг на силни смущения се чу гласът на Селесте:

— Джонас, чуваш ли ме?

— Говори.

 

 

Селесте погледна Тери през прозореца на контролното помещение на хангара и включи външния високоговорител, та пленничката да чуе разговора.

— Джонас, на борда на „Бентос“ стана още един инцидент — започна тя. — Принудени сме да напуснем подводницата. Бенедикт е мъртъв. Видях останките на Тери. Няма да искаш да ги погледнеш…

— Трябва да се уверя с очите си.

Тери чу гласа на съпруга си и започна да крещи името му.

Селесте се усмихна зад звукоизолиращото стъкло.

— Да, знам колко важно е за теб да бъдеш сигурен. Желанието ти е да продължиш живота си и аз искам да ти помогна. Изслушай ме внимателно. На долната палуба на „Бентос“ има голям хангар. Над люковете е монтиран детектор за движение. Ще настроя системата за влизане на автоматично управление. Ще трябва да минеш няколко пъти покрай люковете, за да активираш системата. Щом люковете се отворят, камерата се наводнява за пет минути. Когато влезеш, хангарът отново ще се затвори и ще изравни автоматично налягането. Разбираш ли?

— Да.

— Джонас, моментът е труден. Ти загуби Тери, а аз — Бенедикт, но искам да знаеш, че те обичам и ще чакам, докато бъдеш готов…

Джонас изключи предавателя.

Селесте влезе при Тери, която седеше на пода. Ръцете й бяха завързани зад гърба.

— Как се чувстваш, като знаеш, че съпругът ти ще те убие?

— Да ти го начукам!

— Не се тревожи. Джонас ще се погрижи за това, след като умреш. Вероятно веднага ще имаме деца…

Тери скочи.

Селесте я бутна на пода.

— Стига ми една схватка за днес. А, в случай че се питаш, Бенедикт наистина е мъртъв. Не си прави труда да проливаш крокодилски сълзи за него. Той се провали и ще отиде в ада. Е, приятно умиране.

Тери изчака, докато Селесте затвори вратата, после се претърколи по гръб, сви крака и измъкна ръцете си пред тялото. По-решителна от всякога, тя започна да прегризва жицата. Не искаше да мисли за вратите на хангара, които съпругът й щеше да активира след няколко минути.

 

 

Селесте слезе в „Прометей“ и Прокович затвори люка след нея. Подводницата беше претъпкана с мъже — стояха върху кофите, пълни с тонове манганови камъни.

— Подгответе подводницата за излизане — заповяда капитанът.

— Слушам, сър.

„Прометей“ се спусна като оловна тежест към океанското дъно.

— Изхвърлете баласта! Подайте пълна тяга…

Носът на подводницата бавно се издигна.

— Защо се влачим така, по дяволите? — попита Селесте.

— Претоварени сме — отговори капитанът. — Но стига да се издигнем, всичко ще е наред.

 

 

Джонас включи фаровете и се вгледа във въртящата се кал, която изолираше хидротермалния слой от останалата част на Марианската падина. После с разтуптяно сърце насочи „Абис Глайдер–2“ през течението от наноси.

Подводницата навлезе в Дяволското чистилище.

Джонас активира сонара и откри „Бентос“. Докато нагласяваше курса, от океанското дъно започна да се издига ярък блясък. Той се отправи към него. Знаеше, че е „Прометей“, защото на екрана се появи червена точка, отбелязваща местоположението му. Появиха се обаче още две светли точки, които го стреснаха. Те се движеха много по-бързо — направиха кръг и се скриха в мрака вдясно.

„Кронозаври!“

Задъхан, Джонас се втренчи в бездната, но не видя нищо. Светлите точки се приближиха. Формите на живот явно усетиха присъствието му.

Едно от съществата се появи отзад, а друго заобиколи отдясно.

Джонас се устреми към „Прометей“.

Обикалящите кронозаври завиха рязко, блокирайки пътя му.

„Мамка му… Маневрират по-бързо от мен.“ В гърлото му заседна буца. Кронозаврите бяха не само по-големи и бързи от „Абис Глайдер“, но и интелигентни ловци и действаха заедно.

Джонас натисна лоста и се спусна към съществото, което му препречваше пътя, като наблюдаваше индикаторите на командния пулт.

Триста фута…

В лъча на фара на „Прометей“ се появи тъмен силует.

Сто фута…

Джонас посегна към лоста за външните светлини.

Петдесет фута…

„Сега!“

Запали фаровете и профуча край стъписания кронозавър.

В същия миг по-голямото от двете чудовища го нападна отзад, но изведнъж се обърна и изчезна заедно с детето си.

Светлите точки на екрана на радара се преместиха на изток.

На екрана обаче се появи друга точка. Обектът беше различен, много по-голям, и идваше от юг.

Джонас разбра защо бяха избягали кронозаврите, вгледа се в мрака и зачака белият блясък да се появи. Сърцето му биеше като лудо.

 

 

Вляво премина „Прометей“. Фаровете на „Бентос“ блестяха на осемстотин фута на тъмното океанско дъно.

На четиристотин фута вдясно се появи заплашителният блясък на Ейнджъл.

Джонас увеличи скоростта и се насочи към „Бентос“.

 

 

Трийсеттонната женска акула навлезе в бойното поле. Сетивата й локализираха много плячка. Ампулите на Лоренцини на чудовището регистрираха сърдечния ритъм на кронозаврите, а рецепторите по страничната линия засякоха вибрациите на двигателя на „Абис Глайдер“.

Пренебрегвайки и двете, Ейнджъл се отправи към най-голямата и най-бавно движеща се жертва.

 

 

Селесте гледаше през илюминатора и чакаше появата на странния блясък.

— Мегалодонът се приближава бързо — докладва операторът на сонара. — Хиляда фута…

— По дяволите, капитане, направи нещо!

— Какво? Да изхвърля екипажа?

— Осемстотин фута…

Тя се обърна към Прокович.

— Влад…

— Късно е — прошепна той. — Ще умрем… И за какво? Заради купчина проклети камъни.

 

 

Двете светли точки се появиха отново — съществата изскочиха от океанското дъно и препречиха пътя на Джонас към „Бентос“.

Той изруга, зави на сто и осемдесет градуса и пак се спусна към „Прометей“.

— По дяволите…

Видя Ейнджъл. Акулата се бе приближила до подводницата на „Гео-Тек Индъстрис“ и я обикаляше — прелюдия към атака.

— Джонас, чуваш ли ме?

Той включи радиопредавателя.

— Чувам те и те виждам, Селесте.

— Джонас, моля те, на борда има двайсет души. Не можеш ли да примамиш акулата и да я отдалечиш от нас? Поне докато излезем от слоя…

Нещо удари „Абис Глайдер–2“ и тя се наклони на дясната си страна.

Джонас възвърна контрола върху управлението и погледна в тъмночервеното око на чудовището, допряло муцуна до капсулата.

Зави рязко надясно.

— Джонас…

— В момента съм зает!

Неочаквано в светлината на фаровете се появи големият кронозавър.

— По дяволите… — Джонас увеличи скоростта и крокодилските челюсти изтракаха зад опашката на подводницата.

Действайки заедно, плиозаврите обикаляха около „Абис Глайдер–2“. Джонас не можеше да се отърве от тях и издигна подводницата, за да се спаси в светлината на фаровете на „Прометей“.

 

 

Предвкусвайки плячката, Ейнджъл блъсна с муцуна носа на подводницата и Селесте изпищя.

„Прометей“ се наклони на една страна.

Мегалодонът продължи да обикаля. Подводницата не ставаше за ядене, но беше враг.

Операторът на сонара избърса капките пот от екрана.

— Шестстотин фута до тавана на хидротермалния слой. Тейлър идва!

 

 

„Абис Глайдер–2“ се стрелна към „Прометей“. Джонас присви очи срещу заслепяващите светлини на корпуса.

Двата кронозавъра внезапно спряха атаката.

Джонас изпита моментно облекчение и се отправи нагоре, после рязко се спусна в широка дъга, за да се насочи отново към „Бентос“.

Погледна наляво и надясно, търсейки бял блясък в бездната, но не видя почти нищо от ярките фарове на „Прометей“. „Абис Глайдер–2“ се издигна покрай подводницата на „Гео-Тек Индъстрис“ — и огромната глава на Ейнджъл се появи от мрака точно пред Джонас. Челюстите се отвориха широко, разкривайки черната паст, която стотици пъти бе виждал в кошмарите си.

— По дяволите… — Джонас дръпна лоста назад и после встрани, но вече беше късно.

Острите зъби откъснаха лявото крило от корпуса.

„Абис Глайдер–2“ се завъртя настрана и изгуби контрол.

Мегалодонът се обърна и заплува след нея.

Джонас натисна лоста, гмурна се с носа напред, за да избегне по-бързия хищник, и се устреми към двата издигащи се кронозавъра.

Стреснати, те се стрелнаха встрани от челюстите на огромния враг.

 

 

Селесте наблюдаваше как „Абис Глайдер“ изчезва в мрака долу и мегалодонът я преследва.

— На какво разстояние сме от тавана на хидротермалния слой?

— Ще го стигнем след две минути — отговори Прокович облекчено. — Приятелят ти, изглежда, няма да успее.

— C’est la vie^[1]. Чакай… По дяволите. А Тери?

— Експлозията на палубата е нарушила сферичната форма на „Бентос“. В момента милиарди тонове налягане притискат сплескания корпус. Силите на натиск на дълбините са фантастични. Гарантирам, че корабът няма да издържи и двайсет минути.

Селесте се усмихна и взе радиопредавателя.

— Джонас, любов моя, надяваме се, че ме чуваш. Много ти благодаря за помощта. Обещавам да ти купя красива надгробна плоча.

Джонас не й обърна внимание — бореше се да възвърне контрол върху неуправляемата подводница.

Муцуната на Ейнджъл се заби в опашката на „Абис Глайдер“. Луминесцентният й блясък освети лоцманската кабина. Подводницата се насочи към невидимото дъно на Марианската падина.

Гласът на Селесте продължи да го дразни.

— Джонас, бъди откровен. Не ти ли се иска да ме бе любил онази нощ в каютата ми?

„Допълнителните витла…“

Джонас стисна зъби и протегна ръка към лоста.

Кръжейки над дъното, големият женски кронозавър се устреми към жертвата и отвори уста, за да открадне плячката на врага си.

— Това щеше да е най-страхотното чукане в живота ти, Джонас. Щеше да се влюбиш в мен…

Ейнджъл усети, че кронозавърът се издига към плячката, и отвори уста, за да отхапе опашката на „Абис Глайдер“.

— Но сега ще умреш. Жалко за Тери. Тя още е жива на борда на „Бентос“ и очаква да я спасиш.

— Какво? Жива е… Оставила си я там долу…

— В момента е жива. Но когато пристигнеш, ще е мъртва.

— Кучка…

— Иска ми се да бях останала, за да видя срещата ви. Предай на трупа й поздрави от мен.

Джонас чу как членовете на екипажа на „Прометей“ се изсмяха и кипна. Завъртя лоста по посока обратна на часовниковата стрелка, активира резервоарите за течен водород и включи допълнителните витла.

„Абис Глайдер–2“ се изстреля като торпедо от отворената паст на мегалодона, профуча край стъписания кронозавър и се устреми нагоре. Бялата акула заплува след нея.

Джонас грабна радиопредавателя.

— Хей, Селесте, сега ще ти го начукам така, както никой никога не ти го е начуквал.

И намали скоростта наполовина, изчаквайки Ейнджъл.

 

 

Селесте се втренчи в сонара и не повярва на очите си — малката светла точка изкара по-голямата от дълбините и я поведе към „Прометей“.

— Да те вземат дяволите, Джонас! — Тя хвана Прокович за ръката. — На какво разстояние сме от тавана на хидротермалния слой?

В корпуса започнаха да се удрят сажди.

— Всичко е наред — усмихна се Прокович. — Съвсем скоро ще излезем.

Видимостта изчезна. Селесте затаи дъх. След двайсет секунди „Прометей“ премина през пласта и се издигна в студените води, насочвайки се към „Голиат“.

 

 

Членовете на екипажа започнаха да ръкопляскат. Селесте се усмихна и грабна радиопредавателя.

— До свидания, Джонас, скъпи мой…

Джонас увеличи скоростта, погледна през рамо и видя белия блясък на Ейнджъл. „Абис Глайдер“ навлезе в смразяващите води, приближи се до „Прометей“ и започна да обикаля.

— Хей, Селесте, намерих Ейнджъл. Къде я искаш?

Селесте се обърна, погледна през илюминатора и видя как гигантското същество се издига към тях. В съзнанието й отекнаха последните думи на баща й. „Ще се видим в ада.“

Мегалодонът се приближи на петдесет метра от „Прометей“. Джонас превключи на пълна мощност и насочи носа на „Абис Глайдер“ обратно към океанското дъно.

Очите на Селесте се разшириха, когато страховитата бяла глава разтвори огромните си челюсти и захапа сферичната капсула за наблюдение в долната част на „Прометей“.

Титаниевите платки изскърцаха. Подводницата престана да се издига, задържана от допълнителната тежест на чудовището.

Мегалодонът разтърси глава и захранването на подводницата се претовари сред дъжд от искри.

Обградени от непрогледен мрак, безпомощните членове на екипажа се разкрещяха и трескаво заразмахва ръце, подмятани като парцалени кукли.

Прокович падна по гръб и се претърколи в капсулата за наблюдение. Стовари се върху купчина гърчещи се тела и удари челото си в илюминатора. Отвори очи, надникна през прозрачната пластмаса и изкрещя. Разсъдъкът му го напусна.

Аварийните фарове на подводницата осветиха вътрешността на устата на праисторическата бяла акула.

Селесте притисна лице до илюминатора и погледна съществото. Страховитите венци на мегалодона се бяха обвили около капсулата, сивото око се бе изцъклило — акулата безуспешно се опитваше да пробие със зъби титаниевата обшивка.

Трагедията на живота й бързо премина пред очите й.

Сред ужасените крясъци и обвита в хаоса на мрака, Селесте се разплака, завладяна не от страх, а от безсмислеността на съществуването си.

Мегалодонът не можеше да отхапе плячката и извиваше глава, мъчейки се да откъсне капсулата от корпуса.

Краят на една от титаниевите плоскости се разхлаби…

В един сюрреалистичен миг „Прометей“ сякаш се засмука сама в центъра на гравитацията си.

Последва експлозия от свръхестествена светлина и болката на Селесте изчезна завинаги.

 

 

Джонас се носеше стремително към океанското дъно. После, ужасен, че ще се разбие в дъното, дръпна силно лоста назад и изправи подводницата.

„Абис Глайдер–2“ се намираше на четирийсет фута от дъното. Фаровете й осветиха извисяваща се гора от стълбове черен пушек.

Стиснал зъби, Джонас внимателно преведе подводницата между димящите комини от минерали, които сякаш изскочиха пред него от мрака. Изстена, когато „Абис Глайдер“ мина покрай висока грамада камъни. Хидротермалният комин откъсна от корпуса остатъка от крилото.

Джонас успя да възвърне отчасти контрола върху управлението, издигна подводницата и мина над бълващите черен пушек стълбове.

В червената светлина на фаровете се появи внушителна сянка — беше твърде голяма, за да е нещо друго, освен „Бентос“.

Двете ярки точки отново блеснаха на екрана и се стрелнаха да пресрещнат Джонас.

 

 

Тери успя да развърже жицата от китките си със зъби, стана — и чу смразяващо кръвта стържене на метал.

Титаниевите плоскости на „Бентос“ започваха да се огъват под неизмеримото налягане на водата.

Палуба Б експлодира и се сплеска под налягането от 1160 атмосфери.

Писъкът на Тери бе заглушен от друг взрив — бе се смачкала палуба В.

След част от секундата се активира аварийната система на „Бентос“. Хидравличните компресори стовариха двайсеттонната титаниева плоскост на мястото й, за да затворят ниво Г и временно да предотвратят рухването на останалата част на „Бентос“ като къща от карти за игра.

Тери затвори очи и затаи дъх. От всички страни отекваха ужасяващи звуци от огъване на метал. Споменът за осакатените тела на екипажа на „Епиметей“, въртящи се в дока за скачване, блесна в ума й. Загубила всякаква надежда, тя се свлече на пода, сви се на кълбо и зачака смъртта.

 

 

Джонас обиколи „Бентос“, за да намери входа на хангара. Появи се синя светлина и той насочи „Абис Глайдер“ към лъча, активирайки системата за влизане.

 

 

От решетките на пода започна се изпомпва морска вода и Тери скочи. „О, Господи, ще умра… Ще умра…“

Безумието на мига я съкруши. Тя отново дръпна вратата и изкрещя от отчаяние, после тръгна в дълбоката да глезените вода към отсрещната страна на хангара.

Застана там и разтреперана от страх, се вторачи в роботите БПДИ.

И изведнъж й хрумна необикновена идея.

Роботите БПДИ имаха титаниеви корпуси с формата на цилиндър, предназначен да предпазва чувствителните уреди от налягането на дълбините. Ако успееше да отвори някой от тях и да влезе вътре…

Огледа капака на първото устройство и се отчая — бормашината за отвинтването на болтовете беше в контролното помещение.

Водата стигна до коленете й.

— Господи, моля те…

И хукна от робот на робот, обезумяла от страх.

 

 

„Абис Глайдер“ се приближи до външната страна на хангара и търпеливо зачака четириметровият люк да се отвори.

Двете светли точки на екрана станаха по-ярки.

Джонас нервно оглеждаше оловносивия корпус на „Бентос“, който едва се забелязваше в червената светлина.

— Хайде, по-бързо, по дяволите!

По океанското дъно се плъзна огромна сянка, която се насочи към осветената долна част на „Бентос“.

 

 

Тери извика от радост, когато видя последния робот. Онзи, който бе работил върху устройството, не си бе направил труда да завинти болтовете.

Тя завъртя капака обратно на часовниковата стрелка. От вътрешността на робота се разнесе миризма на разложение.

Нагазила до кръста във водата, Тери продължи да върти капака. Миризмата я задави. „Умрял плъх?“ Хвана трийсет килограмовия капак с две ръце и го вдигна. Вонята я зашемети.

Тери се извърна, пое дълбоко въздух, бръкна в робота и напипа нещо, което приличаше на чувал от зебло.

„Какво е това, по дяволите?“

Отмести титаниевия капак настрана, качи се върху робота, напъна се, измъкна чувала и го хвърли във водата.

Ушите й започнаха да пукат. Налягането в хангара бързо се повишаваше.

Тя скочи във водата, която вече стигаше до гърдите й, и изсипа съдържанието на чувала.

Кръвта й се смрази и й се догади — във водата цамбурна осакатеният труп на Хийт Уилямс.

Тери блъсна обезглавеното тяло настрана и се покатери на робота. Отворът му беше само на петнайсет сантиметра от издигащата се вода. Тя се надигна, стъпи вътре и извика от ужас.

Беше прекалено тясно, за да се вмести. Значи затова Уилямс беше без глава.

 

 

Джонас обиколи „Бентос“, придържайки се близо до титаниевия купол. Огромният плиозавър го преследваше отблизо.

„По дяволите… Къде е другият?“

Двайсет и петтонното морско влечуго не можеше да маневрира толкова близо до корпуса като по-малката си плячка и отвори челюсти, опитвайки се да захапе опашката на подводницата.

Джонас погледна надясно и видя светло око на влечуго. Продълговатите челюсти се разтвориха и разкриха редици смъртоносни конусовидни зъби.

Кронозавърът наклони глава на една страна и отново се опита да захапе изплъзващата се плячка. Джонас дръпна лоста назад и издигна подводницата секунди преди по-малкият кронозавър да се покаже от другата страна на „Бентос“.

„Абис Глайдер“ се плъзна по плоската част на купола и се отправи към вратите на хангара.

 

 

Тери вкопчи пръсти в контролното табло и започна да го дърпа.

В цилиндъра започна да прониква вода. Тери се подпря с крака, дръпна силно и удари главата си, но изтръгна командния пулт.

Изхвърли го навън, протегна ръка и придърпа титаниевия капак на мястото му.

Коленичи в мрака, агонизирайки в тясното пространство, и отчаяно започна да върти капака, за да го затвори плътно и да се предпази от силното налягане в бездната.

Няколко ужасяващи секунди водата продължи да прониква вътре.

Тери завъртя капака още три пъти и спря. Облегна се назад в непрогледния мрак — задъхваше се в тясното пространство на робота, който щеше да се превърне в неин ковчег.

Разнесе се приглушено бръмчене — гигантските врати на хангара започнаха да се отварят, за да позволят на бездната да нахлуе в камерата.

Тери започна да се задушава. Това беше краят. Треперейки в тъмнината, тя се хвана за главата в очакване тялото й да се взриви.

Хидравличният шум спря.

Затворена в цилиндъра на седем мили под повърхността на Тихия океан, Тери Тейлър се разрида — съзнаваше, че въпреки последния отчаян опит за оцеляване — животът й съвсем ще свърши.

 

 

Едноместната подводница се издигна към смачкания покрив на „Бентос“. Големият кронозавър я следваше отблизо. Джонас се насочи към срещуположната страна на корпуса и видя долу вляво мека светлина.

Вратите на хангара се бяха отворили!

Той се приготви да завие рязко към входа, когато забеляза, че по-малкият кронозавър се носи към него.

Отдалечи „Абис Глайдер“ от корпуса на „Бентос“ и се устреми към приближаващото се чудовище. В последната секунда свърна рязко и издигна подводницата към хангара.

„Абис Глайдер“ се блъсна два пъти в отсрещната стена. Джонас дръпна лоста назад. Носът описа кръг и спря.

Преди вратите на хангара да се затворят, по-малкият кронозавър се вмъкна вътре и удари подводницата. Туловището му изпълни камерата.

„Абис Глайдер“ се блъсна в редица роботи БПДИ.

Заклещено в тясното пространство, съществото се опита да стигне до плячката. Вратите на хангара се затвориха.

Чудовището разтвори огромните си челюсти и се насочи към Джонас.

Той ахна, когато видя обезглавен труп, носещ се по водата.

Кронозавърът налапа Хийт Уилямс и го разкъса.

Джонас затвори очи пред ужасяващата гледка. Водата на хангара се осея с късове разлагаща се плът.

Бръмченето на хидравличните помпи го накара да отвори очи.

Кронозавърът притискаше муцуна до прозрачната пластмаса и тъмночервеното му око надничаше вътре.

А после се случи нещо странно. Кронозавърът започна да се гърчи. Туловището му се разтресе от силни конвулсии.

Джонас видя, че нивото на водата спада.

„Промяната в налягането!“

Мятайки се като обезумял, кронозавърът потрепна за последен път и после се строполи под собствената си тежест. От всеки отвор на тялото му рукна кръв.

Джонас махна предпазния колан, изпълзя до задната част на капсулата, отвори люка и излезе от подводницата.

— Тери!

Без да престава да вика съпругата си, той тръгна към контролното помещение на отсрещната страна на камерата. Не можеше да стигне до него, ако не се покатереше на гърба на мъртвото влечуго, така че стъпи на задния му плавник и предпазливо сложи ръце върху люспестата хлъзгава кожа.

 

 

Тери крещеше и отчаяно се опитваше да отвърти капака на робота. Започна да се задушава от липсата на кислород, изпита странно усещане, сякаш мракът се завъртя около нея. И после изгуби съзнание.

 

 

Джонас блъсна с рамо заключената врата на контролното помещение. После се отказа и хукна към херметизирания люк, водещ към вътрешността на „Бентос“, но той също беше затворен.

В кораба отекна стържене на метал, идващо някъде отгоре.

Обзе го отчаяние. Не можеше да намери Тери и скоро щеше да бъде смазан под останките на „Бентос“. Запълзя по гърба на мъртвия кронозавър, за да вземе пистолета, който му бе дал Хари Мун.

И в същия миг забеляза изтръгнатото от робота командно табло.

Вторачи се в него. Защо Селесте му бе позволила достъп до „Бентос“, ако Тери наистина беше жива? Какво искаше да каже, когато спомена, че съпругата му ще е вече мъртва, когато той пристигне?

„Селесте искаше да вляза в хангара. Защо? За да задействам механизма. Значи е заключила Тери вътре!“

Джонас хукна към редиците роботи и се вторачи в болтовете и изтръгнатото табло.

И изведнъж го осени прозрението.

— Тери! О, Господи, моля те…

Сграбчи капака на последния робот и почна да го отвърта.

— Тери, чуваш ли ме?

Вдигна тежкия капак и го отмести, бръкна вътре, хвана отпуснатите ръце на съпругата си и я измъкна от цилиндъра, задушавайки се от вонята на смърт.

— Господи, Тери, миличка, кажи нещо!

Лицето й бе посиняло. Изтръпнал от страх, започна дай прави изкуствено дишане.

„Бентос“ се разтресе сякаш от земетресение.

Джонас провери пулса на Тери. Беше съвсем слаб.

Той продължи дай прави изкуствено дишане. От очите му потекоха сълзи.

Лицето й поруменя, тя се закашля и бавно отвори очи.

Джонас се разтрепери от облекчение, смееше се и едновременно плачеше. Тери го позна и очите й се напълниха със сълзи. Той я повдигна нежно и тя уви ръце около врата му.

— Джонас… Джонас… Много те обичам.

— И аз те обичам.

Дълго стояха прегърнати, забравили къде се намират.

Някъде над главите им се разнесе пронизително стържене на метал.

— Тери, „Бентос“ се руши. Как да се измъкнем оттук?

— О, Господи, не можем. Контролното помещение е заключено. — Тя ахна, като видя мъртвото чудовище. — Какво е станало?

— Не издържа на атмосферното налягане. Можеш ли да задействаш вратите на хангара, ако успеем да влезем вътре?

— Вече опитах. Невъзможно е.

Джонас изтича до „Абис Глайдер“, бръкна под командния пулт и извади пистолета.

— Ела — каза той и помогна на Тери да мине по мъртвия кронозавър. — Ще стрелям в ключалката. Стой назад.

Джонас стреля два пъти и разби заключващия механизъм.

Тери намери желязната тръба, която бе използвала срещу Сергей. Джонас я пъхна в рамката и открехна вратата. Тери се вмъкна вътре, огледа контролния пулт и активира процедурата за разхерметизиране.

От пода започна да извира морска вода.

— Нямаме много време — извика тя.

— Помогни ми с „Абис Глайдер“.

Двамата се покатериха върху мъртвия кронозавър и хукнаха през дълбоката до глезените вода към подводницата.

— Да я избутаме до вратата на хангара — каза Джонас, като забеляза повредената опашка.

Тери хвана задната част на подводницата и започна да бута. Водата вече стигаше до кръста й.

— Тери, трябва да ти кажа нещо…

— Моля те, само не ми казвай, че си спал с онази жена.

Джонас се усмихна нервно.

— За бога, не…

Далечен тътен измести пронизителното стържене на метал.

— Джонас, когато вратите на хангара се отворят, „Бентос“ ще се разпадне и ще ни смаже…

— Качи се в предната част на подводницата — изкрещя той и отвори люка.

Тери се вмъкна в конусовидния нос на „Абис Глайдер“. Джонас изпълзя с краката напред и затвори люка след себе си.

Камерата се изпълваше с вода.

Джонас включи двигателя.

Нищо.

— Какво има?

— Мисля, че чудовището е разбило корпуса. По дяволите, резервоарът за течен водород е пробит…

Вратата на хангара се вдигна.

Палуба Г се огъна, предизвиквайки мигновена експлозия във всяко друго ниво отдолу.

Джонас сграбчи лоста на аварийната капсула и го дръпна силно.

Цилиндърът от прозрачна пластмаса се изстреля от корпуса и излетя в мрака. В същия миг „Бентос“ се взриви. За миг рухващият корпус ги всмука назад, после ги освободи от смъртоносната си хватка.

Капсулата започна да се издига в непрогледната тъма.

Тери и Джонас се прегърнаха.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Мегалодонът е тук.

— Тук? В Марианската падина? Сега? Господи, Джонас… кошмарите ти.

Той усети, че цялото му тяло трепери.

Тери погали косата му, за да го успокои.

— Какво става после? — прошепна тя.

Джонас отвори широко очи, но пак не можа да види лицето й в тъмнината.

— Ейнджъл ще ни открие точно когато се приближим до тавана на хидротермалния слой. В сънищата ми акулата ни проследява дотам, после се издига през слоя, за да погълне капсулата.

— Може да не ни види.

— Може. Тери… ужасно съжалявам за всичко. Съсипах брака ни и…

Тя стисна ръката му.

— Джонас, ти рискува живота си, за да ме спасиш.

— Предпочитам да умра, отколкото да живея без теб.

Той се наведе и я целуна.

 

 

Ейнджъл плуваше без усилия точно под тавана на хидротермалния пласт. Биолуминесцентният й блясък хвърляше светли отражения във въртящия се слой от сажди над тялото й. Експлозията на „Бентос“ временно бе прогонила хищника, но мегалодонът се върна и откри самотния предмет, който се издигна от океанското дъно. И заплува, за да го пресрещне.

 

 

Джонас се взираше в мрака и очакваше белият блясък да се появи.

Обърна се надясно и видя бледо сияние, движещо се под тъмните облаци — и бързо се приближаваше. „Може би отново сънувам? Събуди се!“

Сърцето му заблъска в гърдите.

— Какво има? — прошепна Тери, която лежеше по гръб, затворила очи.

Джонас я хвана за ръката и я стисна. Блясъкът се материализира в демоничното лице от най-страшния му кошмар.

Капсулата се издигна над хидротермалния слой и се завъртя в силното течение. Джонас започна да се задушава.

Над главите им оставаха още шест мили вода.

Джонас знаеше какво предстои, но въпреки това искаше да гледа. Желанието му беше за последен път да се вторачи в лицето на смъртта. Той стисна ръката на Тери и зачака светлата триъгълна муцуна да се появи, така както бе станало преди единайсет години и както ставаше в кошмарите му.

— Тери, обичам те…

Във водовъртежа от сажди се появи слаб блясък, после се увеличи. Очертанията придобиха форма. Неземното сияние озари лицето на Тери.

Джонас се разтрепери. Стомахът му се сви от страх.

Тери се притисна до него.

Муцуната на мегалодона се появи от мрака. Призрачно бялата кожа на акулата изглеждаше ужасяваща на фона на непрогледната тъма. Демоничната паст се разтвори и разкри триъгълните зъби.

Джонас се опита да поеме въздух. Беше ужасен, но в същото време не можеше да откъсне очи от подобната на катедрала уста.

Вдясно се мярна неясно петно. Джонас се обърна и стъписан видя, че големият кронозавър атакува капсулата.

Джонас и Тери изкрещяха, когато челюстите на чудовището захапаха горната част на цилиндъра от прозрачна пластмаса. Разнесе се ужасяващо стържене. Езикът и небцето на кронозавъра притиснаха капсулата.

Джонас прегърна Тери. Светът около тях се завъртя.

Женският плиозавър отплува с плячката, но не можа да я глътне. Разтвори свирепите си челюсти и се опита да намести хлъзгавата подводница между зъбите си, за да я захапе през средата. Затворили очи, Джонас и Тери отчаяно се притискаха един до друг и чакаха смъртта, докато капсулата се преобръщаше в зейналата паст на влечугото.

А после Джонас отвори очи и видя слаб блясък. Светлината озари острите като бръснач зъби на кронозавъра около тях.

Изведнъж капсулата изхвърча от устата на чудовището.

Джонас не можа да повярва на очите си. Ейнджъл се стрелна напред и захапа продълговатата муцуна на стъписания плиозавър.

— Да! Да! Да!

Туловището на кронозавъра се сгърчи, когато огромните челюсти на мегалодона смачкаха крокодилската глава.

От стиснатите челюсти на акулата бликна тъмна кръв. Разнесе се смразяващо хрущене на кости.

Ейнджъл спря и видя, че капсулата се издига.

Сърцето на Джонас заби като обезумяло. Той се замоли на бога мегалодонът да не ги последва. Безизразното сиво око го гледаше. „Пусни ни, Ейнджъл, пусни ни…“

За негово облекчение, акулата се обърна и стиснала в челюстите си мъртвия кронозавър, се спусна към Марианската падина, размаха опашка и изчезна.

Отново ги обви непрогледен мрак.

Джонас сподави сълзите си на радост и прегърна съпругата си. Капсулата продължи да се издига.

 

 

Джонас лежеше по гръб, прегърнал Тери, която бе сложила глава на гърдите му, и гледаше тъмните води. Беше спокоен. За пръв път от единайсет години Джонас Тейлър не изпитваше страх и чувстваше, че има бъдеще.

Черните води постепенно станаха виолетови и после сини.

Тери се размърда. Той погали черните й като абанос коси и тя отново заспа.

Капсулата изскочи от океана и се заклати на повърхността.

Тери се надигна и се вторачи в аления залез, сякаш се събуждаше от дълъг сън.

После се усмихна и целуна съпруга си.

Джонас включи аварийните светлини.

След десет минути на потъмняващия хоризонт се появи „Уилям Бийб“. Бързо спуснаха оранжева спасителна лодка, в която се качиха Масао и Мак.

— De profundis — прошепна Тери и отново сложи глава на гърдите на Джонас.

— Какво означава това?

— Бенедикт го бе написал на подводниците си. Означава „от дълбините“. Дълго време единствената ми мисъл беше как да избягам от Марианската падина. Бях ужасно уплашена. Навсякъде около мен имаше смърт. — Тя се усмихна. — Ти ме спаси, Джонас. Извади душата ми от дълбините. Когато видях лицето ти, разбрах, че господ е чул молитвите ми.

— И аз — прошепна той.