Стив Олтън
Марианската падина (32)

Огненият пръстен

Берингово море

Хеликоптерът кацна на площадката за приземяване на болницата. Джонас махна на медицинската сестра, отвори вратата и се качи.

— Изглеждаш много добре за мъртвец — отбеляза Мак.

Джонас стисна ръката му.

— Мак, аз…

— Остави това. Ще го добавя към сметката ти, която, между другото набъбва. Но да говорим сериозно. Радвам се, че най-после се вразуми. Бях решил да се прекръстя на Исмаил^[1].

Джонас закопча предпазния колан. Хеликоптерът вече излиташе.

— На какво разстояние сме от „Уилям Бийб“?

— На няколко минути. Снощи спряхме в Дъч Харбър. Между другото Селесте напусна кораба рано тази сутрин.

— Къде е отишла?

— Взе я хеликоптер на „Гео-Тек Индъстрис“. Капитан Морган каза, че взела багажа си.

— В това няма логика — каза Джонас и забеляза „Уилям Бийб“ в далечината. — Защо ще заминава, след като лагуната е ремонтирана и са хвърлени толкова много пари за залавянето на Ейнджъл?

— Не знам. Може би защото те е лъгала, докато се е чукала с Марън.

— Селесте и Марън? Кой ти каза?

— Марън, преди да го пусна да се разходи в Аляска. Призна, че извадил ударника на гранатомета. Но се кълнеше, че няма нищо общо с прерязването на въжето на „Зодиак“.

— Повярва ли му?

— Да. И това означава, че на борда има и друг, който не те харесва. Някакви предположения?

— Не. — Джонас разтърка очи; опитваше се да осмисли новините. — Не разбирам. Защо Селесте ме ухажва толкова усилено, щом спи с Марън?

— Де да знам! Прав им път и на двамата.

 

 

Отидоха при капитана и Хари Мун в контролното помещение.

— Тейлър, радвам се, че си жив и здрав — каза капитанът. — Защо променяме курса?

— Искам да ни закараш до Марианската падина колкото е възможно по-бързо.

— Съжалявам. Заповедите ми са да довърша ремонта на кораба и да се върна в Берингово море, за да заловим акулата.

— Доктор Марън нямаше да се съгласи, ако беше тук — каза Хари и погледна Мак с подозрение.

 

 

Джонас прерови картите и извади батиметричната карта на Тихия океан.

— Хари, чувал си за Огнения пръстен, нали?

— Не съм.

— Сериозно? Не вярвам. Все едно… — Джонас разгърна картата и начерта линия от крайбрежието на Южна и Централна Америка до Канада, Аляска и Алеутските острови и после през Тихия океан и надолу на юг до бреговете на Япония и Индонезия. — Това е Огненият пръстен, сеизмичен район, разположен около Тихоокеанския пръстен, където има над четиристотин активни вулкана. Дълбоко в земята има четиринайсет тектонични пласта, които се носят като гигантски салове. Динамичните сблъсъци по краищата им предизвикват земетресения и силни вулканични изригвания. Най-мощните стават в този сеизмичен пръстен.

— Какво общо има това с мегалодона? — попита Хари.

— По време на последния ледников период температурата е спаднала и повечето мегалодони са измрели. Оцелелите са се заселили в необятния изолиран слой от топла вода, постоянно загряван от хидротермалните дупки на дъното на Марианската падина. Но Падината също е част от Огнения пръстен, създадена от потъването на Тихоокеанския пласт, който се е вместил под Филипинския пласт.

— Какво искаш да кажеш?

— Акулите имат сетивни системи, които използват магнитното поле на Земята и сеизмичните вибрации, за да се ориентират на далечни разстояния. Когато преди четири години избяга от Марианската падина, майката на Ейнджъл инстинктивно се отправи на изток, първо следвайки Хавайската островна верига, а сетне пое на север, по крайбрежието на Централна Америка, докато не стигна до каньона на Монтерей. Всички тези места са част от Огнения пръстен, както и маршрутът, който Ейнджъл следва, откакто избяга от лагуната.

— Мислех, че следва миграционния път на китовете — каза Хари.

— И аз смятах така. Но сега съм убеден, че акулата подминава Берингово море. Мисля, че продължава на югозапад, следвайки слабите сеизмични вибрации, излъчващи се от Алеутската падина. — Джонас посочи крайбрежието на Аляска. — Ако продължи да следва Алеутската падина, Ейнджъл ще прекоси северната част на Тихия океан и ще отиде в Камчатската и Курилските падини. Тези проломи продължават на югозапад край Курилските острови и после се превръщат в Японската падина. И отново, всички са част от Огнения пръстен. Японската падина прелива в Марианската падина — домът на мегалодона от един милион години.

— Тоест акулата се движи по нещо като подводна магистрала, така ли? — попита Мак.

— Не знам, Тейлър — рече капитанът. — Чудовището може и да следва маршрута на лятната миграция на китовете.

Джонас вдигна глава и го погледна.

— Мегалодонът не следва китовете. Акулата е в изострена фаза на еструс. Ейнджъл използва Огнения пръстен, за да си проправи път до Марианската падина, където да бъде оплодена.

— Тейлър…

— Капитане, моля те. Съпругата ми е в Марианската падина. Трябва да я измъкна оттам, преди да е станало късно.

 

 

Западната част на Тихия океан

Двайсет и една мили югозападно от полуостров Камчатка

Капитанът на осемдесетметровия научноизследователски плавателен съд „Кашалот“ обърна кораба срещу вятъра и екипажът сви платната. Луната се показа от облаците и освети палубата.

Инженер Янис Хенкел нагласи слушалките на главата си и се заслуша, като си напомняше да не гледа в камерата на „Дискавъри“, насочена към нея.

После се обърна към съпруга си.

— Брус, според последните ми изчисления Лудия Макс в момента спи във водата на двеста и четирийсет метра под кораба ни. Ако спазва схемата, ще почива най-малко още три часа и после ще продължи да плува на север.

— Стоп — каза Нортън Бандър, режисьорът от „Дискавъри“. — Много добре, Янис. Кашалотът наистина ли спи?

— Нали това казах.

— Страхотно. Да се възползваме от тази възможност и да заснемем повторно сцените, за които говорихме. Брус, готов ли си?

Биологът Брус Хенкел, съпругът на Янис, закачи микрофона на ризата си и оправи яката си.

— Готов съм.

— Добре — рече Нортън. — Не се притеснявай за камерата и чети записките си. Джош, готов ли си?

— Нивото на звука е отлично — извика операторът. — Започвай.

Брус се прокашля.

— Мъжкият кашалот достига дължина осемнайсет метра и тегло четирийсет и пет тона и несъмнено е най-големият хищник на планетата. В началото на XIX век рибарите са ловели тези левиатани заради огромното им количество мас. За разлика от беззъбите китове, агресивният кашалот често оказва съпротива и действията му несъмнено са вдъхновили Херман Мелвил да напише „Моби Дик“.

— Чудесно. Много по-добре от последния път — каза Нортън. — Премини на следващия откъс.

— Мъжкият кашалот е по-голям и агресивен от женската и обикновено пътува сам и се гмурка надълбоко. Това го прави трудно уловим в открития океан. За да научи повече за тези хищници, „Кашалот“ ще продължи да плава с платна, вдигайки колкото е възможно по-малко шум, докато следим съществата с подводни микрофони, монтирани на кила на кораба ни. Също като братовчед си делфина, кашалотът използва звуковите пулсации, наречени ехолокация — уникална сетивна система, за да вижда околната среда. През последните четири дни експедицията ни проследява огромен кашалот, когото кръстихме Лудия Макс. Като слуша звуците му под водата, Янис може да определи местоположението му в радиус от пет мили.

— Стоп. Е, днес свършихме много работа. Ние с Джош ще си легнем. Събудете ни, ако се случи нещо интересно.

Двамата тръгнаха към помещенията за гости, а Янис въздъхна:

— Явно това означава, че е моят ред да будувам цяла нощ и да слушам хъркането на Макс.

— Ти си дежурна. — Брус я целуна по врата и си легна.

 

 

Женската акула плуваше безшумно на юг по течението Анадир и после на югозапад по азиатското крайбрежие, като мина покрай Курилските острови на сто и осемдесет метра под водата. Дълбоко под нея се намираше Курилската падина. Най-дълбокото място, падината Витяз, се спускаше на десет километра.

Използвайки Алеутската падина за ориентир, белият хищник бе прекосил северната част на Тихия океан, следвайки Камчатската падина на югозапад. Движейки се край нос Лопатка, мегалодонът изведнъж се озова на пътя на хиляди китове, които мигрираха към летните си територии за хранене в Охотско море.

Внезапната поява на мегалодона предизвика паника сред уплашените стада. Китовете бързо се насочиха по друг път, но не й преди акулата да убие и да изяде един женски кит и малкото й.

Докато плуваше източно от остров Хокайдо, мегалодонът усети нови вибрации — слабия сърдечен ритъм на същество, което акулата светкавично разпозна като друг хищник. Праисторическите инстинкти от седемдесет милиона години надделяха. Мегалодонът трябваше да се справи със съперника си.

Ядосана, Ейнджъл увеличи скоростта.

 

 

Мъжкият кашалот стоеше отвесно и неподвижно на двеста и четирийсет метра дълбочина в тъмния океан. Макар да почиваше, кашалотът всъщност никога не спеше и част от мозъка му постоянно беше нащрек.

Кашалотът усети, че нещо се приближава от далечината, отвори очи, плесна няколко пъти с огромната си опашка и се обърна по корем.

Разтърси грамадната си глава, събуди се и използвайки подобните си на сонар цъкащи звуци, бързо определи положението на атакуващия мегалодон. После започна да обикаля, предизвикателно поклащайки глава, и да чака появата на съперника.

 

 

Янис Хенкел затвори дневника си и пийна глътка кафе. Бе изстинало. Тя отиде да го стопли в микровълновата фурна. Изведнъж от хидрофона се разнесоха цъкащи звуци.

— Брус, събуди се! Макс се раздвижи.

Биологът се обърна на другата страна в леглото и измърмори:

— Кажи му пак да заспива.

Янис съсредоточено се заслуша в слушалките.

— Странно. Макс не продължава по маршрута си, а само обикаля на шейсет метра под нас.

— Тогава знае, че сме тук.

— Не разбирам как. Мисля, че може да станем свидетели на недокументирано поведение на кашалот.

Брус стана.

— Добре. Ще събудя момчетата от „Дискавъри“.

 

 

Кашалотът изчака, докато мегалодонът се приближи на неколкостотин метра и после наруши отбранителната си схема. Ожесточено размаха опашка и атакува бялата акула, като се опитваше да я блъсне с огромната си глава.

Мегалодонът усети опасността, рязко зави и се отдалечи. Кашалотът понечи да го преследва, но не можа да настигне по-бързия противник и отново зае отбранителна поза.

Макар и по-бърза от кашалота, бялата акула не можеше да го атакува, без да рискува удар по главата или съкрушителна атака от мощната му опашка.

Двата грамадни хищника продължиха да обикалят и да се преценяват. От време на време кашалотът се нахвърляше върху бялата акула и тя се стрелваше встрани, но отново се връщаше.

 

 

— Какво става? — извика Нортън и се хвана за мачтата, когато вълните започнаха да клатят кораба.

— При Макс има още някой — изкрещя Янис.

— Друг кашалот?

— Не. Регистрирахме само един вид цъкащи звуци. Каквото и да е, ядосало е Макс.

— Трябва да стоим настрана, в случай че се сбият — рече Брус и засили оборотите на мотора.

 

 

Макар и по размери колкото мегалодона, кашалотът имаше един недостатък — тъй като беше бозайник, се нуждаеше от въздух.

Акулата атакува отдолу.

Изстреля се нагоре и захапа гръдната перка на кашалота. Лудия Макс се съпротивляваше ожесточено, но острите зъби не го пускаха.

Екипажът на „Кашалот“ видя как огромната глава на Лудия Макс изскочи на повърхността. А после се появи друго същество — снежнобяло, което се мяташе до него. Преди да успеят да реагират, членовете на екипажа се озоваха в центъра на бойното поле между титаните.

Кашалотът разтърси глава и изпрати двуметрови вълни срещу малкия кораб. Брус сграбчи съпругата си с едната си ръка, а с другата стисна щурвала. В същия миг опашката на кашалота плесна във водата само на няколко метра от носа.

Кашалотът се обърна на една страна и започна ожесточено да се бори, за да се отърве от нападателя си — размахваше опашката си срещу акулата, която късаше плътта му.

Гръдната перка на кашалота не затрудни зъбите на акулата — те бързо пробиха дебелия мускулест израстък до костта. Мегалодонът разтърси свирепо глава и откъсна перката от тялото.

Ранен сериозно, кашалотът обърна огромната си глава към акулата. Продълговатите му тесни челюсти се отваряха и затваряха в напразни опити да отхапе муцуната на мегалодона.

Върху екипажа на „Кашалот“ се посипа кръв и пяна. Янис се вкопчи в съпруга си, защото корабът се наклони. Носът се вдигна застрашително и тя зърна страховитите зъби на бялата акула, които захапаха долната челюст на Макс и я строшиха със смразяващ кръвта трясък.

Четирийсет и дватонният кашалот издигна в агония туловището си над повърхността и плесна с опашка. Остатъците от обезобразената му челюст висяха.

Тъмни вълни заляха „Кашалот“ и оставиха на палубата хлъзгав слой китова мас и кръв. Брус увеличи скоростта, за да отдалечи кораба от агонизиращия кашалот, който се мяташе на повърхността и упорито отказваше да умре.

А после се обърна по гръб в очакване на смъртта. Бялата гръбна перка се стрелна край носа на кораба и изчезна. Брус угаси моторите, ужасен, че шумът може да привлече съществото. След няколко минути Лудия Макс се повдигна в последен предсмъртен гърч, а мегалодонът поднови атаката си отдолу и впи зъби в гърба му. Опашката с формата на полумесец пляскаше по повърхността, разпръсквайки пяна във всички посоки.

Всички на кораба се бяха свили един до друг, потресени от бруталността на атаката и от уязвимостта си. Само Нортън погледна оператора, за да се увери, че снима.

През следващите двайсет минути мегалодонът продължи да напада кървящата маса плът, останала от Лудия Макс. Течението постепенно отнесе „Кашалот“ далеч от мястото на кръвопролитието. Брус и екипажът му вдигнаха едно от платната и се отдалечиха от кошмарното чудовище.

Докато корабът плаваше, Янис забеляза, че от сумрака се появиха пет-шест оловносиви гръбни перки.

Вместо да се приближат към касапницата, белите акули обикаляха и търпеливо чакаха по-голямата си братовчедка да се нахрани.