Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мегалодон (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Trench, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 8гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511(2019)

Издание:

Автор: Стив Олтън

Заглавие: Марианската падина

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2002

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: „Амбър“, търговска марка на ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: Роман

Националност: Американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-8483-0107

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2794

История

  1. —Добавяне

Капан за мишки

Марианската падина

Бенедикт Сингър подпря ръце на овалната светлинна маса. Изумруденозелените му очи изглеждаха животински на флуоресцентния й блясък. Вляво беше Владислав Прокович, новоназначеният капитан на „Бентос“, а вдясно — доктор Лиу Куан, професор по физика на плазмата. Тримата стояха пред огромната компютризирана батиметрична карта на Марианската падина и Марианските острови.

Веригата вулканични острови минаваше от север на юг. Преди милиони години островите се бяха издигнали от океанското дъно, изтласкани нагоре от потъването на Тихоокеанския тектоничен пласт под Филипинския пласт. На изток от островите се намираше най-дълбоката падина в света. През змиевидния пролом минаваше издигащ се шелф, който разделяше бездната на северна и южна половина с пространство от трийсет мили.

Синята точка в южния район обозначаваше настоящото положение на „Бентос“. Бенедикт изписа X с червен маркер върху една област в северната част на Марианската падина.

— Според Селесте Джонас Тейлър е посочил този район в северната част на Падината. Владислав, кога ще пристигнем, ако се движим с максимална скорост?

Владислав Прокович докосна превръзката на лявото си око — вечен спомен от войната в Афганистан.

— За трийсет часа ще стигнем до стената на каньона. После „Бентос“ трябва да се издигне на тринайсет хиляди фута, за да излезе от пролома, да пътува още двайсет и осем мили на север покрай тази част на океанското дъно и накрая да се спусне в северния район на бездната. И оттам има двайсет часа до Дяволското чистилище… Общо около седемдесет и два часа, може и по-малко. Зависи от теченията.

— Ще е хубаво, ако „Голиат“ започне да прави анализи на хроматографията[1] на газовете в Дяволското чистилище, преди да пристигнем — обади се Куан.

Прокович поклати глава.

Нет. Не е разумно да позволяваме на „Голиат“ да се отдалечава много напред, докато съществата продължават да ни атакуват.

— Защо? — попита Куан. — Корпусът на „Бентос“ е непробиваем.

— Вярно е, но резервоарите за гориво и баласт под кораба са много уязвими, както и „Епиметей“ — отговори Прокович. — Спестените часове не си заслужават риска.

— Съществата ще ни оставят, когато започнем да се издигаме — каза Бенедикт. — Наредете на „Голиат“ да продължи да ни следва, докато настъпи този момент.

— А жената? — попита Прокович. — Сега, когато Сергей е мъртъв, разумно ли е да й позволяваме пълен достъп до кораба?

— Онова, което наричаш „пълен достъп“, е илюзия — поправи го Бенедикт. — Очите ми я следят навсякъде.

— Тогава защо й позволи да убие Сергей?

— Просто оставих ситуацията да следва естествения си ход. Жената беше хитра, а Сергей — нехаен. Алкохолът го съсипа отдавна. Той заслужаваше да умре.

— Можеше да сложим пазач…

Бенедикт погали морковеночервената къса коса на по-младия мъж.

— Не се тревожи, Влад. Жената е мой обект, отчаяна мишка, хваната в лабиринт, откъдето няма бягство. Като изследовател на човешката душа, аз я наблюдавам, без тя да знае, и изучавам реакциите й към стреса.

— Тя знае твърде много — настоя Куан.

— На кого може да каже? — възрази Бенедикт. — Докато е жива, остава възможността да я използваме като заложник, ако възникне неочаквана ситуация. След като завършим мисията си, малката ми мишка ще бъде подложена на дисекция и изхвърлена по подходящ начин. А дотогава позволете й да обикаля в клетката.

 

 

3:20 ч.

Тери спря. Сърцето й биеше като обезумяло, докато слушаше приглушените гласове, разнасящи се от стаята с ядрения реактор на палуба Б. Тя отвори херметизирания люк и слезе на палуба Ж.

Влезе в безлюдния коридор. Сърцето й пулсираше в гърлото. Бързо се приближи до вратата, където й бяха казали, че се намира складът, извади пропуска на Сергей и прокара магнитната лента през процепа.

Вратата изщрака и се отвори.

Тери влезе в малък, оскъдно осветен коридор и тръгна по тясната платформа, водеща до врата вдясно. Ослуша се, отвори я и видя празна съблекалня. До три от стените имаше сепарета. На куките бяха окачени същите защитни облекла, които бе открила на борда на „Голиат“.

Мина покрай банята и душовете и се приближи до стоманената врата, на която имаше предупреждение на английски, руски, корейски и арабски.

ЛАБОРАТОРИЯ ЗА ЯДРЕН СИНТЕЗ.

ВЪЗДУШНИЯТ ДУШ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН.

Тя влезе, без да обръща внимание на надписа, и затвори очи, защото в лицето я блъсна силна въздушна струя. Повеят стихна и тя прекрачи прага и се озова в малко фоайе. От двете страни имаше пейки, а в дъното — врата с прозорец. Тери притисна лице до тъмното стъкло и надникна.

Беше нещо като лаборатория, каквато не бе виждала. В средата на помещението се извисяваше нещо, което приличаше на двуметров стъклен куб. Около апарата бяха наредени множество компютри и вакуумни помпи. На тавана над куба бе монтирано устройство, наподобяващо мощен лазер.

Тери не видя никого вътре и отвори вратата. Отново я блъсна силно въздушно течение. Тя тръгна покрай компютрите и забеляза редици алуминиеви маси, отрупани с купчини черни камъни с формата на картофи. Взе един и го разгледа.

— Манган — прошепна тя.

— Правилно.

Тери рязко се обърна и се стресна, като видя Бенедикт Сингър. Заловена на местопрестъплението, тя застана предизвикателно пред него, очаквайки да получи наказание за лошото си държане.

— Разходките ти рано сутрин се превърнаха в навик — каза той. — За в бъдеще ще ти бъда благодарен, ако спазваш хигиенните правила, преди да нахлуеш без разрешение в една от охраняемите ни лаборатории — благоволение, което ти оказах, когато влезе в Токамак на борда на „Голиат“.

Тери се ядоса.

— Какво ще направиш, Бенедикт? Ще ме убиеш ли? — попита тя и помисли: „Това беше глупаво…“.

— Да те убия? Защото си влязла в забранена територия? Не мислиш ли, че е твърде строго? Но от друга страна, ти уби Сергей, нали?

— Той ме изнасилваше!

— Опитът за изнасилване оправдава убийство?

— Сергей щеше да ме убие, както направи с капитан Хоп.

Sancta simplicitas, свещена простота, мила моя. — Бенедикт започна да обикаля около нея като лешояд. — Но това не е важно. Ужасната ти постъпка още остава тайна.

— Какво искаш от мен?

— Какво искам ли? — повтори Бенедикт, сякаш обмисляше въпроса. — Откровено казано, не съм сигурен. Предполагам, че още преценявам стойността ти. Физическата ти смелост в хангара ме смая, да не говоря за дръзката ти постъпка на борда на „Голиат“. Искаш ли да проверим интелигентността ти? Кажи ми, защо се интересувам от Марианската падина?

Тери се вторачи в очите му. Нямаше да се уплаши.

— Марианската падина попада в границите на законите на уникалната икономическа зона. Ти използваш монтирането на роботите БПДИ за прикритие, докато незаконно изравяш богати на манган камъни от бездната.

Очите на Бенедикт блеснаха от одобрение.

— Много добре. Но защо харча толкова много пари само за да изкопая купчина полиметални камъни?

— Очевидно целта ти не е манганът, нито никелът или кобалтът. В тези камъни трябва да има нещо, свързано с ядрения синтез.

— Браво. Ела с мен. — Бенедикт я прегърна с дясната си ръка и я поведе към овалното помещение. — Кажи ми, чувала ли си за хелий-три?

— Само че е изключително рядък.

— Рядък е меко казано. Повечето учени смятат, че на Земята има от този изотоп само толкова, колкото да се напълнят няколко чаши. Но на луната го има в изобилие. Разбира се, копаенето там би излязло страшно скъпо.

— Защо е толкова важен хелий-три?

Бенедикт се усмихна.

— Защото е ключът за тайната на енергията на ядрения синтез — най-голямото технологично предизвикателство на всички времена. Макар че човечеството измина дълъг път, откакто Айнщайн стигна до извода, че масата произвежда енергия, главното ни предизвикателство е да съхраним горещата плазма при температура сто милиона градуса, необходима за осъществяването на ядрения синтез.

— И ти си решил проблема?

Бенедикт се облегна на една от алуминиевите маси.

— Не аз, а двама гениални физици, професорите Дик Престис и Майкъл Шафър. Последният ми беше колега.

— Престис и Шафър. Имената ми звучат познато.

— Би трябвало. Това са двамата мъже, които загинаха на борда на „Сийклиф“, подводницата на Военноморския флот, управлявана от съпруга ти преди единайсет години в Марианската падина. За мое щастие, те отнесоха в гроба си тайната на ядрения синтез.

— Джонас знае ли за това?

— Не, за бога. Дори Флотът не съзнаваше какво правят тези физици.

— Джонас ми каза, че измерват теченията в бездната, за да заровят използвани плутониеви пръчки.

Бенедикт се ухили.

— Хитра история за прикритие, но далеч от истината. Години преди това Престис и Шафър направиха изумително откритие, докато анализираха богати на манган камъни, извадени от океанското дъно преди повече от сто години от „Челинджър“.

Бенедикт натисна копче на командния пулт до машината с форма на куб и едната страна се отвори. Той взе богат на манган камък и го сложи на подноса в уреда.

От тавана се показа лазер.

— Сложи си ги — каза Бенедикт и даде на Тери защитни очила.

После затвори стъклената кутия, върна се до компютърния команден пулт и активира лазера.

В камерата блесна ярък лъч, който се виждаше през тъмното стъкло. Камъкът започна да се нагрява. Помпата вътре изсмука газовете.

— Макар да не разбираме напълно как мангановите камъни осъществяват процеса на обогатяване, знаем, че от някои хидротермални дупки в Тихия океан излизат праисторически газове. Един от тях е хелий-три, който се изхвърля от недрата на земята, откакто е образувана планетата ни. При изпомпването на мангана, минералите и свръхнагрятата вода се образуват камъни, в които често се натрупват инертни газове.

На компютърния монитор започна да се появява информация, изброяваща металите и химичните съединения в камъка.

— Престис и Шафър са използвали процес, подобен на този, който виждаш, върху мангановите камъни, извадени от „Челинджър“ през седемдесетте години на XIX век. Откритието им ги втрещило. В камъка имало уникална смесица от хелий-три и деутерий. Физиците скоро откриват, че това гориво е съвместимо с дълготрайна реакция на ядрен синтез. — Бенедикт изключи лазера. — Всички камъни, които събрахме миналия месец, са безполезни. За съжаление, камъните на „Челинджър“ са били извадени от определено място, известно само на Престис и Шафър, отдалечен район в Марианската падина, който шеговито нарекли Дяволското чистилище. За тайната си мисия „Сийклиф“ е била снабдена с дълго всмукателно устройство за събиране на камъни от океанското дъно. Предполагам, че вибрациите на вакуумната помпа са привлекли мегалодона към подводницата.

— Мили Боже…

Бенедикт изключи компютъра.

— Престис успял да събере пет-шест богати на манган камъка преди съществото да се появи и да атакува. Флотата конфискувала камъните, но нямала представа за стойността им. Години след смъртта на двамата учени аз най-после успях да се сдобия с няколко от тези уникални камъни, анализирах ги в лабораторията си и открих тайните им. — Бенедикт взе друг камък. — Издирването на Дяволското чистилище в огромната Марианска падина е все едно да търсиш игла в копа сено. За съжаление, координатите бяха известни само на неколцина офицери от Флота и разбира се, на навигатора на „Сийклиф“.

— Джонас? Не ми е казвал.

— Но вече ги е съобщил на протежето ми. — Бенедикт се усмихна победоносно. — Не се изненадвай. Селесте може да бъде много убедителна.

— Не ти вярвам.

— Повярвай. В момента пътуваме към Дяволското чистилище.

Тери поклати глава.

— Не разбирам. Защо е цялата тази тайнственост?

— Ти вече отговори на този въпрос. Законите на уникалната икономическа зона не позволяват на други нации да взимат камъни. Забраненият плод е най-сладкият, n’est-ce-pas[2]?

— И кой печели от всичко това? За кого всъщност работиш?

— Бенедикт Сингър не работи за никого. Партньорите ми са малка коалиция от арабски инвеститори, които щедро осигуриха на „Гео-Тек Индъстрис“ човешките ресурси и финансовите средства, за да извършим операция от такъв мащаб.

— Инвеститори? Искаш да кажеш терористи, нали? — Тери мигновено съжали за думите си.

Бенедикт се втренчи в нея.

— Виждам, че отново съм те подценил. Няма значение. Окачествяването на някого като терорист или като борец за свобода зависи повече от политиката, отколкото от действията му. По-малко насилие ли са упражнявали британските колониалисти през XVIII век? Арабските съдружници ми позволяват да монополизирам новия източник на власт така, както западняците никога не биха го направили. По природа съм изследовател. Желая достъп до нови хоризонти. И като такъв, нямам интерес да видя ресурсите си ограничени от закони и правила. — Той я хвана за ръката и я изведе от лабораторията. — До четирийсет и осем часа „Бентос“ ще пристигне в Дяволското чистилище. С комбинираните действия на „Прометей“ и „Епиметей“ бързо ще съберем камъните от океанското дъно. Благодарение на института „Танака“ „Бентос“ ще изплува от бездната, без Съединените щати или Япония да разберат каква е била истинската ни цел.

На Тери й призля. Ръцете й се разтрепериха.

— А какво ще правиш с мен?

— Още не съм решил. Привързах се към теб, като част от проекта. — Бенедикт се усмихна. — Кажи ми, мила моя, намираш ли ме поне малко привлекателен?

Бележки

[1] Метод на химически анализ за отделяне и определяне на различните оцветителни вещества. — Б.пр.

[2] Нали (фр.). — Б.пр.