Стив Олтън
Марианската падина (28)

Стръв

Залив Аляска

Хеликоптерът на Мак кацна на палубата на „Уилям Бийб“ на зазоряване. Хари Мун ги посрещна и ги придружи до контролното помещение.

Доктор Марън и капитан Морган се бяха навели над карта на залива Аляска. Селесте стоеше в другия ъгъл на стаята и се караше с някого по телефона.

— Изглеждате ужасно — отбеляза капитанът.

— Знаем — измърмори Мак.

Селесте тресна слушалката.

— По дяволите! Канадските власти ни обвиняват за смъртта на жената с каяка и на хлапето, което падна от ферибота.

— Да, ние сме виновни — каза Джонас.

— Глупости — отвърна тя.

— Ако от зоопарка избяга лъв и убие някого, виновен е зоопаркът — рече Мак.

— Много ти благодаря, че ме осветли по въпроса. Сигурно ще се зарадваш да чуеш, че Канадската брегова охрана е решила да поеме случая в свои ръце. Изпратили са катер и два хеликоптера, за да намерят акулата и да я убият.

Марън се усмихна подигравателно.

— Канадците може да си го начукат. До вечерта акулата ще е излязла от териториалните им води и ще е в Аляска.

— Защо променяме курса? — попита Джонас.

Марън посочи картата.

— От остров Ванкувър има два маршрута, по които мигриращите китове отиват в Берингово море. Знаем, че мегалодонът следва главния маршрут по крайбрежието на Канада и Аляска. Очаквам да продължи на запад, докато стигне до Алеутските острови, и да преследва стадата китове на север, към Берингово море. „Уилям Бийб“ ще тръгне по друг маршрут — кратък път, използван предимно от сивите китове. Новият ни маршрут е много по-бърз и минава през залива Аляска. Така ще изпреварим акулата и ще я пресрещнем ето тук, край Кейп Чиниак, остров Кодиак.

Джонас разгледа картата.

— И щом я изпреварим, как смяташ да определиш местоположението й и да я привлечеш достатъчно близо до кораба, за да я улучиш с харпуна?

— Промяна на плановете — обяви Селесте. — Ще упоим чудовището, като използваме стръв.

— Каква стръв?

— Морски лъвове — отговори Марън, — любимият деликатес на мегалодона. Щом стигнем до остров Кодиак, ще натоварим на борда три наскоро убити морски лъва. В труповете им ще вкарам големи дози упойка. Ще закачим стръвта на стоманения кабел и ще я влачим, докато акулата не я захапе. Десет минути след поглъщането на опиатите ще е упоена.

Капитан Морган се вторачи в картата.

— Кога смятате, че това чудовище ще стигне до Кейп Чиниак?

— Ако продължи със сегашната си скорост, след три-четири дни.

— Тогава предлагам да дежурим на смени — каза Хари.

Марън кимна.

— Ще направя график.

 

 

Болница Вали Мемориал

Монтерей, Калифорния

Садиа Клефнер влезе в болничната стая на работодателя си и се изненада, като го видя да седи в леглото. Медицинската сестра стоеше до него.

— Как си, Масао?

— Садиа, слава Богу! Моля те, любезно уведоми тази медицинска сестра, че незабавно трябва да изляза оттук.

— Облегнете се назад и се отпуснете, господин Танака. Няма да ходите никъде, докато не каже лекарят.

— Но аз съм добре…

— Сигурна съм, че лекарят ще се зарадва, като го чуе. А сега легнете, инак ще ви завържа за леглото.

Масао погледна гневно сестрата, после легна и се обърна към секретарката си.

Садиа седна на ръба на леглото.

— Вчера приключиха с поставянето на новите врати на лагуната. И Кинг Конг не би ги разбил.

Сестрата излезе от стаята.

— Какво има, Садиа? Познавам, когато криеш нещо.

Тя отмести поглед от него.

— Акулата е убила едно момче.

Масао затвори очи и усети, че нещо стяга гърдите му.

— Медиите са се развихрили. Играта загрубява.

— Чувала ли си нещо за дъщеря ми?

— Най-после успях да се свържа с „Голиат“. Те твърдят, че Тери е решила да остане на борда на „Бентос“ още една седмица.

— Какво? Тя още е в Марианската падина?

Ръцете на възрастния човек се разтрепериха.

— Масао, увериха ме, че всичко е наред.

— Не, нещо не е наред. Чувствам го. Къде е Джонас?

— Тръгнал е за залива Аляска. Ще се опитат да пресрещнат мегалодона край остров Кодиак. И изпратихме „Абис Глайдер–2“ по заповед на Селесте.

— „Абис Глайдер–2“? — Танака отвори широко очи. — Защо?

— Не знам. Селесте изрично поиска подводницата.

Масао поклати глава.

— Садиа, чуй ме внимателно. Свържи се с Джеймс Адамс, командира на военноморската база в Гуам. Кажи му, че незабавно искам да се срещна с него. И уреди пътуването ми колкото е възможно по-скоро.

— Но лекарят още не те е изписал.

Масао седна в леглото и махна от ръката си тръбичките на системата за интравенозно лечение.

— Сам ще се изпиша.

— Масао…

— Садиа, животът на децата ми е изложен на опасност. Дай ми дрехите преди сестрата да се е върнала.

 

 

Кейп Чиниак

Югозападното крайбрежие на остров Кодиак

Селесте стоеше до перилата на щирборда и наблюдаваше как вдигат труповете на трите морски лъва от рибарския траулер, пренасят ги на борда на „Уилям Бийб“ и ги опаковат в лед.

Марън се приближи до нея и й даде телеграма.

— Това съобщение току-що дойде от „Голиат“.

Селесте отвори телеграмата и каза:

— От Бенедикт е.

— Какво пише?

— Age quod agis — да се свърши работата.

— Какво означава това?

— Търпението му към мен се изчерпва.

— Не се тревожи — каза Марън и плъзна ръка около кръста й. — Скоро ще хванем мегалодона и…

Селесте го блъсна.

— Казах ти, не на публично място.

— Защо? Страхуваш се, че Тейлър може да те види? Не отричай, Селесте. Видях те как го гледаш.

— Ревността не ти подхожда, Майкъл. Както пише Бенедикт, погрижи се за работата. — Тя погледна часовника си. — В колко часа трябва да поема дежурството?

— Записах те от обяд до шест вечерта. До полунощ ще те смени Хари, а Маккрейдис ще застъпи от дванайсет до шест сутринта. Стана много добре. Ще можем да се видим късно през нощта, без Тейлър да разбере.

— Идиот! — Очите й заблестяха от гняв. — Аз ще реша кога и дали изобщо ще бъдем заедно, а не хормоните ти. Изрично те инструктирах да ме сложиш в една смяна с Джонас.

Марън се дръпна.

— Знам, но Тейлър настоя двамата с Маккрейдис да поемат нощната смяна. Какво можех да направя?

Рибарският траулер се отдалечи от „Уилям Бийб“.

— Двамата са намислили нещо. Къде е Джонас?

— Последния път, когато го видях, беше с Маккрейдис в хеликоптера.

— Намери го и му кажи, че съм много разстроена и се тревожа за „Бентос“. Предай му, че веднага искам да говоря с него в каютата ми.

— А ние с теб? Довечера?

— Първо работата, после удоволствието. Прави каквото ти казвам.

 

 

Марън надникна в пилотската кабина, но не видя никого. После заобиколи хеликоптера, отиде до товарното отделение и отвори плъзгащата се врата.

И там нямаше никого.

Докато се готвеше да затвори вратата, забеляза приклад на голяма пушка, скрита под одеяло. Качи се вътре, дръпна одеялото и видя гранатомета.

— Копеле…

Увери се, че никой не го гледа, измъкна се от хеликоптера и отиде да работи.

 

 

— Ти си ненормален — каза Мак и затвори вратата на каютата.

— Рисковано е, но ще стане — каза Джонас. — Това е единственият начин да се прицеля добре в мегалодона.

— И на какво разстояние смяташ да бъдеш?

— Петдесет-шейсет метра.

— Ами ако те нападне?

— Акулата няма да разбере, че съм в „Зодиак“. Няма да включа мотора на спасителната лодка, а „Уилям Бийб“ ще ме тегли точно пред стръвта.

— Ти си луд. Нека поне да дойда с теб.

— Не може. Трябваш ми, за да наблюдаваш океана отгоре. Предавателят ще ми каже кога Ейнджъл е в района, но ти ще я забележиш преди мен.

— Планът ти е много рискован.

— Може би. Но в това безумие трябва да спре. И довечера ще му сложа край по един или друг начин.

На вратата се потропа. Мак отвори.

— Съжалявам, не исках да прекъсвам…

— Какво има, Селесте? — попита Джонас.

— Когато си свободен, искам да говоря с теб.

— Тръгвам си — рече Мак и завъртя очи към тавана.

Селесте застана до илюминатора. В очите й блестяха сълзи.

— Джонас, не знам накъде води приятелството ни, но се нуждая от подкрепата ти. Трябва да ми вярваш.

— Какво е станало?

— Мислех за кошмарите ти. Може би не трябва да ги пренебрегваме. Знам, че звучи налудничаво, но за да съм спокойна, искам да предупредя Бенедикт за Дяволското чистилище.

Джонас поклати глава.

— Изведнъж повярва в сънищата ми? Нали каза, че това е чувството ми за вина…

— Тери още е на борда на „Бентос“.

— Какво?! — Той я сграбчи за ръката. — Защо не ми каза? Защо Тери още е в Марианската падина, по дяволите?

— Според Бенедикт тя категорично отказва да тръгне, докато не е монтиран и последният робот БПДИ.

Джонас усети, че губи сили. Седна на леглото и разтърка слепоочията си.

— Искам да говоря с нея.

— Не може. Само „Голиат“ може да комуникира директно с „Бентос“. — Тя седна до него и започна да масажира врата му. — Джонас, кажи ми координатите на Дяволското чистилище. Нека да ги предупредим.

Той не отговори.

— Още не ми вярваш, нали?

— Не става дума за доверие.

— Значи обещанието ти пред Военноморския флот струва повече от живота на Тери.

— Защо изведнъж се разтревожи за Тери?

— Безпокоя се за Бенедикт и за екипажа на „Бентос“, единственото ми семейство. Трябва ли да ти напомням, че тези хора са на седем мили под океана и най-малкият пробив на корпуса ще…

— Престани, Селесте. Аз съм последният човек, на когото трябва да изнасяш лекции за Марианската падина. Остави ме да помисля.

Разочарована, тя отмести поглед от него.

— Чудесно. Стой тук и не прави нищо. Но ако нещо се случи с тях, никога няма да ти простя.

 

 

Обграден от непрогледен мрак, Джонас загуби ориентация. Допря лице до студената прозрачна пластмаса и се вторачи в бездната, очаквайки появата на Ангела на смъртта.

В далечината започна да кръжи слаба светлина. Джонас не можеше да определи дали е под, или над него, а само че се движи към нея. Светлината се уголеми и придоби очертания. Джонас се разтрепери и стомахът му се сви от страх.

Съществото сякаш усети присъствието му и се насочи право към него. Триъгълната муцуна се движеше безшумно, призрачната луминесцентна кожа изглеждаше страховита в непрогледния мрак в Марианската падина.

Джонас започна да се задушава. Беше ужасен, но в същото време не беше в състояние да откъсне очи от мегалодона. Акулата отвори огромните си челюсти.

От устата на чудовището се появи нещо, което се понесе към Джонас.

Аварийна капсула.

Прозрачният, подобен на ковчег цилиндър спря на няколко метра от него. Джонас видя вътре силует на човек. Лицето беше скрито в сянка.

Блясъкът на акулата отслабна и чертите се видяха ясно. Джонас изкрещя, вторачен в безжизненото си тяло.

 

 

Джонас вдигна глава от възглавницата, спря алармата на будилника и се претърколи по гръб. Видението на безжизненото му тяло в капсулата не искаше да напусне съзнанието му. Все още разтреперан, Джонас седна в леглото. Тялото му беше обляно в пот.

Погледна часовника. 2:35. Стана, отиде до илюминатора, дръпна завесата и го отвори. Каютата се изпълни със студен въздух. Навън ръмеше. Той затвори прозореца и започна да облича неопреновия си костюм.

Знаеше, че му предстои трудна нощ.

Когато излезе на палубата, дъждът се усили. Той си сложи качулката и отиде на задната палуба.

Мак говореше с Хари Мун.

— Гадна нощ, а? — отбеляза Хари.

— Дано да не стане по-лоша — отговори Джонас.

— Дъждът трябва да спре до два-три часа. Няма много работа. Само наблюдавайте кабела и се опитвайте да не заспите. Ако чудовището реши да похапне, ще разберете. Отпуснете кабела, колкото е необходимо, и се молете на Бога опиатите да подействат.

— Знам какво да правя — рече Джонас.

— Тогава лека нощ. Селесте ще ви смени в шест.

Джонас изчака, докато Хари влезе, после включи лебедката и започна да издига стръвта. Мак тръгна към хеликоптера, за да вземе екипировката.

Труповете на морските лъвове се показаха над водата. Джонас спря лебедката и пусна товара на палубата.

Куката на стоманения кабел минаваше през устата и после през корема на морския лъв. В храносмилателния му тракт по хирургичен път бе имплантиран петлитров еликсир от опиати. Под тлъстата кожа набързо бяха зашити и десетина торбички, съдържащи още упойки.

„Марън не иска да рискува“ — помисли Джонас.

Мак се върна с гранатомета. Джонас отключи складовото отделение и измъкна от сандъка едно куфарче. Отвори го и извади мощен подводен мегафон. Мак отвори широко устата на морския лъв, а Джонас напъха мегафона в хранопровода му.

— Да го изпробваме.

Джонас протегна ръка към куфарчето, за да включи звуковата система. От трупа се разнесе плътно, баритоново бръмчене. Джонас усили звука и безжизнената купчина тлъстини започна да подскача по хлъзгавата палуба.

— Проклетото нещо танцува — каза Мак. — От какво разстояние ще чуе шума акулата?

— Звукът се движи много по-надалеч във водата. Не се знае колко обострени са сетивата на мегалодона, но мисля, че ще долови тези вибрации доста отдалеч. — Джонас избърса дъжда от лицето си. — Дай да спуснем стръвта в океана.

Той включи лебедката и трупът се издигна над палубата. Мак го блъсна през борда и Джонас отпусна сто метра кабел. Морският лъв изчезна в мрака.

— Сега е мой ред.

— Джонас…

— Недей, Мак. Вече говорихме за това. Помогни ми със „Зодиак“.

В двата края на средната палуба на кораба имаше малки лебедки, предназначени да спускат във водата моторните гумени спасителни лодки „Зодиак“. Джонас се качи в едната, прикрепи към носа голяма макара с найлоново въже и каза:

— Въжето е шейсет метра. Ще бъда на четирийсет и пет метра пред стръвта.

Мак поклати глава и му даде гранатомета.

— Това означава две дължини на мегалодона. Не е много, ако питаш мен. По-безопасно ще е, ако аз карам „Зодиак“.

— Казах ти, че е по-добре корабът да влачи лодката. Бръмченето на мотора ще привлече вниманието на Ейнджъл.

Мак му даде радиопредавателя.

— Ще поддържам дистанция трийсет метра, но ще спусна и спасителното въже, в случай че се наложи бързо да напуснеш лодката.

Джонас се насили да се усмихне, извади от куфарчето слушалки, сложи си ги и се заслуша.

— Чуваш ли нещо?

— Не. Ейнджъл още не е в обхвата. Нали разбираш, че нощта може да се окаже дълга?

— Само не заспивай в лодката, Ахав.

Мак спусна „Зодиак“ в океана.

Гумената лодка бързо се понесе зад „Уилям Бийб“, който се движеше на югозапад със скорост три възела.

Мак насочи „Зодиак“ зад кърмата и завърза въжето за железните перила. Лодката се движеше на половината разстояние между „Уилям Бийб“ и стръвта.

Джонас се настани удобно в гумената лодка, която безшумно се носеше по повърхността на тъмните води на Аляска. От облачното небе продължаваше да вали студен дъжд. Северният вятър го накара да потрепери.

Стоманеният кабел, свързващ „Уилям Бийб“ и стръвта, беше на шейсет сантиметра от него и изчезваше на петдесет метра зад лодката в сиво-черния, забулен в мъгла океан. Когато очите му свикнаха с мрака, Джонас видя пяната, разплисквана от трупа на морския лъв, който се носеше близо до повърхността. Усети и вибрациите, предизвикани от подводния мегафон, пулсиращ като сърце под вълните.

Взе гранатомета и се прицели в пяната.

— Вечерята е готова, Ейнджъл — прошепна Джонас. — Ела да хапнеш.

 

 

На двайсет и две мили североизточно от Кейп Чиниак сто и петнайсет метровият ферибот „Кеникът“ продължаваше пътешествието си на юг покрай Аляска. Осемстотинте пътници и екипажът не съзнаваха, че бяла сянка преследва плавателния съд, който се приближаваше до остров Кодиак.

Мегалодонът навлезе в залива Аляска и инстинктивно намали скоростта — праисторическа реакция към по-студените океански температури. Приспособяването по време на еволюцията, което бе позволило на гигантския вид да отложи изчезването си до последния ледников период, сега му служеше, за да го предпазва от студа. Химичните секрети в нервната система и кръвообращението засилваха способността на акулата да свива мускулите си. Тези по-бързи и мощни контракции създаваха допълнителна топлинна енергия, която повишаваше температурата на мегалодона до шейсет и осем градуса. Уголемените перикардиални артерии предаваха повишената телесна температура на вътрешните органи, а масата на хищника действаше като изолация срещу студената околна среда.

Като се движеше над термоклина, Ейнджъл продължи да криволичи в дирята на „Кеникът“ и да търси храна. Макар че повишаването на вътрешната температура бе ускорило храносмилателния процес, напредналата фаза на еструса й, съчетана с понижения метаболизъм на акулата заради студа, я караха да се чувства мудна. Чудовището се бе хранило пред три дни и тъй като нямаше сили, не се осмеляваше да рискува да атакува голямо стадо китове.

Докато Ейнджъл плуваше на запад зад ферибота, сензорната й система долови познати вибрации. Възбудена, акулата увеличи скоростта. След няколко мощни удара на опашката набра инерция и оформеното като торпедо тяло започна да се движи равномерно и без усилие. Мегалодонът се плъзна под ферибота и се устреми напред, следвайки акустичния сигнал. Инстинктите му подсказваха, че там има храна.

 

 

2:56 ч.

— Джонас, жив ли си?

Джонас вдигна глава. Чуваше тракането на перките, но не виждаше хеликоптера в тъмното облачно небе. Протегна вкочанената си ръка към предавателя и го допря до лицето си.

— Все още. Ти как си там горе?

— Вятърът се усилва. Но щом няма борба, съм добре. А ти? Сигурно вече си станал на ледена висулка.

— Неопреновият костюм ме пази от студа, но океанът се развълнува.

— Дай да те изтегля и да се откажем, преди да си хванал пневмония.

— Не — извика Джонас. — Не искам да сънувам кошмари и да умират хора. Казах ти, че тази нощ ще сложа край на това безумие веднъж завинаги.

— Ами ако чудовището не се появи?

— Ще се появи. Край. — Джонас пъхна предавателя в джоба на якето си.

Еднометровите вълни подмятаха лодката. Усилилият се вятър навяваше дъжда в лицето му.

„Може би Ейнджъл няма да се появи…“

Развълнуваният океан изглеждаше оловносив на фона на черното небе. Кошмарът, в който Джонас лежеше мъртъв в капсулата, се повтори за стотен път в съзнанието му.

Нахлуха и други образи и той си представи как стои в дъжда, докато спускаха в земята ковчезите на двамата мъже от флота, загинали преди единайсет години. Джонас се видя на борда на „Магнат“, втренчил се в устата на демона, безпомощно наблюдаващ как Маги изчезва под вълните. Представи си и съдебната зала, където го обвиниха в безразсъдно застрашаване на живот, а тълпата скандираше „Убиец“. И после Тери — разплакана в болничното легло, скърбяща за загубата на мъртвороденото им дете.

Тя го погледна със същата смесица на тъга и омраза, каквато бе видял в очите на опечалените съпруги, съпрузи, родители и деца на загиналите.

Джонас отвори очи и пое въздух, опитвайки се да нормализира дишането си.

Дъждът бе намалял.

Той коленичи до борда на лодката, смъкна ципа на неопреновия си костюм, изпика се и прошепна:

— Ето ме, Ейнджъл. Ела.

 

 

Селесте бе възседнала Марън и се друсаше все по-бързо върху него. Той изстена и свърши преди тя да се задоволи.

— Това ли беше всичко? — разочаровано попита Селесте.

— Шегуваш ли се? — усмихна се Марън. — Беше невероятно.

Тя стана.

— Радвам се, че поне единият от нас се е забавлявал.

— Къде отиваш?

— Да се изкъпя.

Той се възхити на тялото й.

— Да дойда ли и аз?

Селесте се обърна към него.

— Не се обиждай, Майкъл, но мисля, че не ставаш за това. Отивай си в каютата. Трябва да поспя.

Марън стана от леглото, облече се и излезе.

 

 

Звукът стресна Джонас. Той намести слушалките на главата си и затаи дъх.

После грабна в едната си ръка гранатомета, а с другата извади предавателя.

— Мак, току-що получих сигнал!

Мак огледа черния океан.

— Още не виждам блясъка й. Опитай да запазиш спокойствие и не издавай позицията си.

— Всичко е наред — отговори Джонас. Изпитваше усещането, че се задушава.

Сигналът се усили.

 

 

Ейнджъл подуши водата и долови миризма на урина. Издигна се на дванайсет метра, заобикаляйки плячката си отдолу, и предпочете да остане на безопасно разстояние, докато сетивата й разузнаят околната среда.

 

 

— Ето я! — извика Мак. — Обикаля точно под повърхността на двайсетина метра от дясната ти страна. Дръж се, Джонас, сега минава под теб!

Джонас усети силно течение отдолу, когато движещото се туловище на съществото блъсна лодката. Наведе се над борда и видя размахващата се луминесцентна опашка на чудовището, което продължи надясно.

— Джонас?

— Шшт. — Джонас намали звука. — Къде е?

— Изчезна надолу.

Сърцето на Джонас започна да бие като обезумяло. Пулсът му се учести. Той стисна гранатомета.

— Джонас, Ейнджъл излиза зад стръвта…

Джонас допря око в оптичния мерник.

— Ето я! — изкрещя Мак.

Муцуната на мегалодона се показа над водата зад морския лъв. Челюстите й захапаха безжизнената опашка и я откъснаха от торса.

Джонас се прицели в огромната глава, затаи дъх и натисна спусъка.

Оръжието само изщрака.

Сърцето му пропусна един удар. Той се прицели отново и отново натисна спусъка.

Пак нищо.

— Мамка му, проклетата пушка не стреля!

И после сърцето му сякаш подскочи в гърлото, защото „Зодиак“ изведнъж застана неподвижно във водата. Трупът на морския лъв стремглаво се отправи към него.

Мак видя, че лодката спира, погледна към кърмата на „Уилям Бийб“ и забеляза самотна фигура, която изчезна вътре.

— Въжето ти е прерязано. Дръж се, Джонас, идвам…

Мак рязко сниши хеликоптера и насочи спасителното въже към лодката.

Джонас затаи дъх, очаквайки въжето. Но вместо него видя муцуната на Ейнджъл, която се насочи към приближаващия се труп на морския лъв и „Зодиак“.

Челюстите на мегалодона се отвориха…

„Скачай!“

Джонас скочи и се вкопчи в стоманения кабел. Трупът на морския лъв се блъсна в „Зодиак“ и я преобърна.

Доловила движение, акулата инстинктивно захапа гумената лодка и я спука.

Хлъзгавото въже израняваше ръцете на Джонас и се изплъзваше от пръстите му. Останките на морския лъв го блъснаха отзад и изкараха въздуха от белите му дробове. Остра болка прониза ранения му крак.

Джонас се плъзна към полуизядения труп и уви крака около подскачащата стръв. Заслепен от мрака и от леденостудената вода, той вече не усещаше ръцете си и кожата му пареше под неопреновия костюм.

„Свършено е с теб, задник. Самоуби се!“

Мегалодонът отърси останките на „Зодиак“ от челюстите си и се стрелна след изплъзващата се плячка.

Хеликоптерът на Мак се издигна над вълните. В очите на пилота се стичаше студена пот, докато отчаяно се опитваше да спусне въжето към движещата се стръв. Разбра, че задачата е невъзможна, грабна радиопредавателя и повика „Уилям Бийб“.

Като се стискаше с колене главата на морския лъв, Джонас успя да се изтласка от разпадащите се останки на торса. Капсулата с опиатите бе паднала в океана, но той усещаше куката на стъпалата си. Вдигна глава над тъмните вълни и пое въздух.

За свой ужас видя, че луминесцентната муцуна се издига над него. Челюстите се разтвориха…

За миг му хрумна да се предаде. Но все пак изви тяло настрани и блъсна с крак разкъсания труп към отворената уста. Хищникът се гмурна, но после пак се надигна, като този път разтвори паст, за да глътне наведнъж и морския лъв, и него.

Джонас затвори очи. Кошмарите му лъжеха. Той нямаше да умре заедно със съпругата си в Марианската падина, а тук, сам, в океана.

Над главата му се разнесе бръмчене. Шейната се блъсна в гръбната перка на акулата и хеликоптерът се завъртя.

Мегалодонът се гмурна.

Мак се бореше с лоста, без да е в състояние да овладее хеликоптера. Шейната се удари в повърхността на водата и машината отскочи. Мак успя да я вдигне над кърмата на „Уилям Бийб“ и се приземи с оглушителен трясък.

Джонас затаи дъх в очакване акулата да го изяде. „Съжалявам, Тери, постъпих глупаво…“

 

 

Мак изскочи от пилотската кабина и хукна към Хари и Марън.

— Маккрейдис, какво става, по дяволите…

Мак блъсна Марън и включи лебедката.

— Полудя ли…

— Дръпни се, да ти го начукам! Джонас е във водата.

 

 

Мегалодонът плуваше на сто метра под повърхността, точно под плячката си. Инстинктите му подсказваха, че морският лъв е или ранен, или мъртъв. Акулата беше гладна и отново се издигна, привлечена от движенията на жертвата. Този път, вместо веднага да я убие, щеше да хапе и да пуска и после да обикаля и да я чака да умре.

В делириума си Джонас си представи, че го изтеглят от океана. Сетне пред очите му падна мрак.

Мак се прехвърли през перилата и протегна ръце към приятеля си — и изведнъж неподвижното тяло отново полетя към водата.

Десният крак на Джонас се закачи за куката и тялото му увисна на шест-седем метра над океана. Мак внимателно протегна ръце и го хвана през кръста. В същия миг отдолу се надигна луминесцентният блясък.

Чудовището изскочи от водата и отвори челюсти. Горната част на торса му се издигна до кърмата на движещия се кораб. Мак дръпна Джонас от зейналата паст и го хвърли през рамото си на палубата.

Акулата не улучи плячката и захапа перилата. В един сюрреалистичен миг се задържа във въздуха. Белият й корем се удари в напречната греда. После огромното туловище падна назад, повличайки лебедката, перилата и шест-седем метра от палубата, като я разби на трески. Стържене на изкривена стомана прониза нощта.

Мак се наведе над Джонас. Лебедката и макарата с кабела паднаха зад борда.

— Джонас, свести се! По дяволите, той не диша! Хари, доведи лекаря! Не усещам пулс. Мамка му, Хари, доведи лекар!

Кърмата на „Уилям Бийб“ беше като опустошена от торнадо. Хари и Марън стояха като хипнотизирани сред отломките. Без да обръщат внимание на Мак, те гледаха бялата гръбна перка, която изчезваше в разпенената диря на кораба.