Стив Олтън
Марианската падина (17)

Искрени признания

— Джонас, събуди се!

— Тери! — Все още под влиянието на кошмара, Джонас скочи от леглото. Болката в ранения крак мигновено го разсъни. Той извика от болка, после залитайки се приближи до вратата на каютата, отвори я и видя Селесте.

— Джонас, добре ли си?

Задъхан, той се върна в леглото.

Селесте оправи белия си халат и коленичи до него, позволявайки му да надникне във вдлъбнатината между гърдите й.

— Чух те да крещиш. Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене? Вода?

— Не. — Джонас осъзна, че е само по слипове.

— Често ли се събуждаш с вик?

Той я погледна с кървясалите си очи.

— Напоследък почти всяка нощ.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за пиене? Аз бих пийнала малко алкохол.

— Не, благодаря. Научи ли нещо повече за оцелелите от Бреговата охрана?

— Изпадналият в шок мъж ще се оправи. Кадетът си е счупил крака при падането. Преди няколко часа Маккрейдис ги закара в най-близката болница.

— Къде е акулата?

— Движи се на север край брега. Марън каза, че увеличила скоростта. Двамата с капитана определят нов курс, за да я пресрещнат преди отново да е започнала да се храни.

— Да се храни отново? — Джонас потърка очи, опитвайки да си спомни. — Преобърналият се катер… Там имаше още някого…

— Още двама. Единият се е удавил. Ейнджъл е изяла другия.

— По дяволите… — Спомените се върнаха в съзнанието му. Догади му се.

— Добре ли си?

— Не! — троснато отговори той и стана. — А ти добре ли си? Не се ли притесняваш, че днес са загинали още двама души, защото Ейнджъл избяга? Чувстваш ли изобщо някаква отговорност? Замисли се — още две семейства са нещастни заради…

— Я си го начукай! — изкрещя Селесте. — Кой си ти, че да ме критикуваш, по дяволите? Плачът ми ще върне ли мъртвите? Или вината ми? Дойдох тук, защото съм в съседната стая и те чух да крещиш. Следващия път няма да си направя труда.

Тя тръгна към вратата, но Джонас я сграбчи за ръката.

— Чакай. Извинявай…

— Остави ме на мира.

— Селесте, моля те… Съзнанието ми е преуморено. Дай ми почивка.

Тя го погледна в очите.

— Онази нощ, когато бяхме сами на палубата, исках да ти се доверя. За пръв път помислих, че някой може да разбере какво преживявам.

— Какво щеше да кажеш?

— Не сега. Не ми се говори за това.

Джонас сложи ръка на рамото й.

— Преживявам шок, Селесте. Искрено съжалявам. Онази нощ започна да ми казваш защо се чувстваш като обречена. Какво имаше предвид? Кажи ми, наистина искам да знам.

Тя седна на канапето и вдигна краката си на възглавниците.

— Познаваш ли добре Бенедикт Сингър?

— Срещали сме се няколко пъти. — Джонас се настани срещу нея и подпря на леглото ранения си крак. — Останах с убеждението, че обича да контролира нещата.

— Да контролира, е меко казано. Бенедикт обича да се прави на Господ. Той търси отчаяни души, хора, които са стигнали до дъното, и после ги вербува и ги кара да работят в частното му общество. Бенедикт възстановява ценностната система, но своята. Той предлага спасение, но винаги на определена цена. Добродетелта, която Бенедикт иска, е лоялността. Ако не я намери, използва страха, за да я наложи. Вземе ли те под крилото си, оставаш там до края на живота си.

— Това и за теб ли се отнася?

— И да, и не. Бенедикт знае, че няма да живее вечно. Преди петнайсет години е пострадал от инцидент, който не само е увредил очите му, но и го е направил стерилен. Аз съм най-близкият му човек и наследник. Съдбата ми е да поема бизнеса му.

— И се чувстваш обречена от това?

— Съвсем не. Всъщност обичам да имам власт. В това отношение съм като Бенедикт. Но имам и друго призвание. И мисля, че ти имаш връзка с това. Но повече от всичко на света искам да отмъстя за смъртта на майка ми.

— Знаеш ли кой я е убил?

— Да, и откакто се помня, съм обсебена от мисълта да убия това копеле.

— Но се въздържаш.

— Не ми се е предоставяла подходяща възможност. Не искам да объркам нещата с Бенедикт.

— Той не би го одобрил, така ли?

— Дали ще одобри? — Селесте се усмихна. — Той няма нищо против да убия някого, стига това да е хубаво за бизнеса му. Но в случая вероятно няма да е съгласен. Взаимоотношенията ни с Бенедикт са странни. Обичам го, но той ме плаши до смърт.

„Така както и ти ме плашиш до смърт“ — помисли Джонас.

Селесте сякаш прочете мисълта му.

— И ти не одобряваш идеята ми.

— Не мога да те съдя. Не са убили моята майка.

— Бенедикт би казал, че имам в душата си вечна рана. Изчаквам подходящ момент и държа врага си наблизо.

— Значи ще го направиш?

— Някой ден. — Тя се излегна в съблазнителна поза, като разголи краката си. — Това, което казах, те уплаши, нали? Е, аз поне се изправям лице в лице със страховете си, вместо да се будя с писъци всяка нощ.

Джонас усети, че гърбът му се обля в студена пот. Протегна ръка, взе фланелката си и я облече.

— А сега говори ти — рече Селесте. — Искам да знам какво точно те измъчва. Откога сънуваш кошмари?

— Започнаха преди две години, по време на процеса. Представи си какво е да седиш в съдебната зала седмица след седмица и да гледаш родителите, съпрузите, съпругите и децата на невинни хора, загинали от ужасна смърт само защото се опитваш да хванеш някаква акула.

— Процесът беше скалъпен. Всеки знае, че съдията те осъди въз основа на фалшиво обвинение.

— Може би, но напрежението беше непоносимо. Прибирах се вкъщи и не мигвах по цяла нощ, измъчван от чувство за вина. Тери беше бременна. Бяхме много развълнувани, защото това щеше да е първото ни дете. Но напрежението и медийният шум ни се отразиха. Точно преди да произнесат присъдата бебето умря в утробата й в осмия месец.

— Съжалявам.

— Кошмарите започнаха след това. Психиатърът го определи като посттравматично стресово разстройство, предизвикано от чувството ми за вина. Известно време лечението имаше резултат. Но наскоро кошмарите се върнаха, този път по-страшни от всякога, и тогава осъзнах какво всъщност става.

— Не разбирам.

Джонас пое дълбоко дъх.

— Още преди две години знаех, че детето на мегалодона расте и скоро ще стане неконтролируемо. Мисля, че кошмарите са гласът на подсъзнанието ми, който ми казва да направя нещо, преди да е станало късно.

— И защо не го направи?

— Опитах се, или по-скоро прехвърлих топката. Предупредих Масао, че някой ден рибата ще избяга и трябва да я затворим за постоянно в лагуната. Той се съгласи, но не намерихме необходимите средства. Съдията издаде заповед за запор на имуществото ни, затвори Института и замрази активите ни. Не можахме да направим нищо, освен да платим на адвокатите и да нахраним проклетата акула. Сякаш някой искаше да фалираме. — Джонас стана и накуцвайки се приближи до прозореца и го отвори, за да поеме чист въздух. — Три пъти се провалям, Селесте. Първо на борда на „Сийклиф“, после, залавяйки акулата, вместо да я убия, и сега, като позволих на детето й да избяга. Как беше поговорката? Страхливият умира хиляда пъти, а смелият — само веднъж. Това се отнася и за мен. Трябваше да пресуша лагуната и да убия акулата преди две години.

— Да я убиеш? Да не си се побъркал?

— Уместен въпрос. И аз се питам същото.

Селесте стана и се приближи до него. Той долови уханието на жасминовия й парфюм и се вторачи в нея, усещайки, че се възбужда, когато тя непринудено разтвори халата си.

— Селесте, по-добре си отивай.

— Не е необходимо.

— Ти си красива жена, но аз съм женен. Щастливо.

— Не изглеждаш много щастлив.

— Имаш право, но обичам съпругата си. А сега, моля те…

— Добре, но не отговори на въпроса ми.

— За чувството, че съм обречен? — Той затвори прозореца и се отдалечи от Селесте. — Преди единайсет години измамих смъртта. Мисля, че трябваше да умра на борда на „Сийклиф“.

— Глупости. Защо смяташ така?

— Защото видях смъртта и тя временно ме отмина. В сънищата си се спускам с дълбоководния модел на „Абис Глайдер“. От мрака се появява Ейнджъл и този път не мога да избягам. Знам, че звучи налудничаво. Но съм убеден, че съдбата ми е да умра там, където преди единайсет години трябваше да срещна смъртта си — в тъмните дълбини на Марианската падина.