Винс Флин
Крайни мерки (6)

6.

Слънцето се беше издигнало в есенно синьото небе. Вятърът се усилваше. Облаците се сгъстяваха. Златисто-ръждиви листа шумоляха под черните официални обувки на специален агент от ФБР Скип Макмахън, който ръководеше екипа за бързо реагиране по Източното крайбрежие. ФБР, както го наричаха в Бюрото, бе съставен от първокласни агенти. Тяхната мисия бе ясна — да пристигнат на мястото на терористичния акт и да започнат незабавно да събират улики, както и да се впуснат по дирите на извършителите, докато следата е още прясна. Отрядът притежаваше самолети, хеликоптери и подвижни лаборатории с непрекъснат режим на работа, които можеха за броени часове да се озоват на местопрестъплението, където и да е — от Чикаго до Маями и Ню Йорк.

Макмахън бе облегнал масивното си тяло на една полицейска кола и държеше чаша кафе. Тази сутрин старата футболна травма в коляното го тормозеше повече от обикновено. Помисли си, че е от студа и влагата, а не от възрастта. Агентът наблюдаваше безпристрастно как черният пластмасов чувал с тялото на сенатор Фицджералд бе натоварен в една от колите на ФБР. Това бе третото местопрестъпление, на което присъстваше тази сутрин. Без съмнение убийствата бяха свързани. Разбира се, това нямаше да се споменава на медиите, но не беше необходимо да си гений, за да си дадеш сметка, че е така. Макмахън хвърли поглед към двата края на улицата и поклати глава. Репортери и любопитни минувачи се бяха събрали от другата страна на полицейския кордон. Стисна чашата кафе с две ръце и притвори очи в опит да се изключи от заобикалящата го суматоха. Опита да си представи как точно е бил убит Фицджералд. Макмахън твърдо вярваше във визуализацията. Смяташе, че един убиец оставя аура на местопрестъплението. Не беше необичайно за него да се връща на места, където са били извършвани убийства, и да седи с часове, разигравайки сценарий след сценарий, като се мъчеше поне за миг да проникне в съзнанието на убиеца.

Поставяйки се на негово място, той се замисли за различните начини, по които би могъл да бъде убит Фицджералд. След известно време започна да търси прилики с обстоятелствата около убийствата на Козловски и Даунс. Мислено направи списък на въпросите, които изискваха отговор: Колко души бяха нужни за това убийство? Каква беше причината? Защо точно тези политици? Кой би имал мотив? Макмахън поставяше основите на своето разследване. Всичко, за което мислеше, щеше да бъде прехвърлено на черна дъска в помещението за тактическа разработка и членовете на екипа му щяха да го анализират.

Вглъбяването му бе нарушено от познат глас, който го извика по име. Макмахън вдигна поглед и видя шефа си, Браян Роуч, да върви към него с неизменните си бодигардове.

— Скип, нещо ново? — Роуч работеше в Бюрото от двайсет и шест години, като през последните четири изпълняваше функциите и на негов директор. Навремето беше добър агент, но сега това бе само история. Да ръководиш ФБР, означава да забравиш почти всичко, което си научил за прилагането на закона, и да се съсредоточиш само върху политиката и администрацията.

Макмахън пристъпи към Роуч.

— Екипите от съдебната медицина правят оглед на сцената на убийствата, а патолозите до час ще започнат аутопсиите. — Макмахън протегна ръка.

Роуч я стисна, хвана по-едрия мъж под ръка и го отведе няколко стъпки встрани. Бодигардовете му ги обградиха.

— Ти ръководиш разследването. Ще има хора, които няма да са особено доволни от тази работа, но не ме е грижа. Всъщност ти си най-добрият агент, с когото разполагаме, а аз се нуждая от човек, комуто мога да поверя това разследване. — Роуч оправи вратовръзката си. — Скип, натискът да разкрием тази бъркотия ще бъде невероятен. Ще идва от всички страни и в повечето случаи ще бъде политически. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да те предпазя, но няма да съм в състояние да ги отклоня напълно.

— Нищо ново за нас, нали? — сви рамене Макмахън.

— Да, само че този път ще бъде по-различно. Главата ми се цепи само като си представя целия политически натиск, който ще ни бъде оказан, за да разкрием този случай. Другата причина, поради която точно ти ръководиш разследването, е, че знам колко мразиш да се разправяш с медиите и политиците. Не можем да си позволим изтичане на информация. Направи необходимото хората ти да са наясно, че с кариерата им е свършено, ако изпуснат дори и дума пред някого извън екипа.

— Разбрано.

Роуч погледна часовника си.

— Искам да дойдеш с мен в Белия дом за бърз преглед на фактите. Президентът е бесен, че единствената информация, която има, е от телевизията. — Забеляза гримасата на Макмахън и добави: — Всичко, което искам от теб, е да им дадеш най-важните подробности за онова, което сте намерили на трите местопрестъпления. Хайде да тръгваме.

Макмахън и Роуч се познаваха отдавна. Бяха се срещнали за първи път, когато Макмахън бе втора година агент, а Роуч току-що бе завършил Академията на ФБР. През изминалите двайсет и няколко години бяха станали добри приятели. Роуч от самото начало искаше да се издигне до върха, а Макмахън винаги бе желал да бъде агент и нищо друго. Тази липса на амбиция имаше две страни. Преди всичко той беше реалист. Познаваше се добре и си даваше сметка, че никога няма да бъде в състояние да погребе гордостта си. Директорът трябваше да е способен да играе играта на Вашингтон — нещо, което изобщо не му подхождаше. Макмахън не го усукваше; сметнеше ли, че е сбъркал, казваше го направо. И на себе си, и на останалите. Без значение кой си. Това, естествено, невинаги бе най-добрият вариант. Имаше няколко политици и поне един предишен директор, които настояваха за прекратяването на кариерата му във ФБР. За късмет на Макмахън той беше много добър професионалист. В Бюрото бе признат за най-добрия следовател по убийствата. Имаше собствен уникален начин на действие. През времето, в което бе работил във ФБР, бе наблюдавал как някои талантливи следователи се погубват, след като бъдат повишени на удобни административни длъжности. Бе казал на Роуч преди четири години, когато неговият приятел стана директор: „Изтеглиш ли ме от оперативна работа, същия ден се пенсионирам“.

Преди да се качи в лимузината на директора, Макмахън извика Кейти Дженингс, един от агентите, които работеха под негово ръководство. Дженингс разговаряше с група агенти, до един облечени в стандартните за подобни случаи сини дрехи. Тя прекъсна разговора и се приближи към своя шеф. Дългите й червеникавокафяви коси бяха събрани в стегната конска опашка. Кейти поздрави директора, след което се обърна към Макмахън.

— Увери се, че всички полицаи в радиус от петстотин километра наоколо са предупредени за група мъже, които пътуват в кола, американско производство — започна Макмахън. — Напомни им да арестуваш всеки, който според тях предизвиква и най-малко подозрение, и да го държат до пристигането на някой от нашите. Внимавай добре да разберат последното и провери дали наистина профилите на заподозрените са изпратени по факса до всички полицейски участъци и са доведени до знанието на всички полицаи.

Дженингс кимна и проследи с поглед как шефът й се вмъкна на задната седалка на дългия тъмен автомобил.

Докато пътуваха, Макмахън запозна Роуч с подробностите около смъртта на Фицджералд. Директорът вече бе информиран по телефона за убийството на Козловски и Даунс. Пътуването от Джорджтаун до Белия дом отне по-малко от десет минути. Когато спряха, Роуч попита:

— Какви са шансовете да спипаме тези приятелчета, преди да са се измъкнали?

— Разположили сме контролни пунктове на всички шосета, които водят извън града, всички летища в радиус от петстотин километра се наблюдават, Бреговата охрана проследява всеки плавателен съд, който се отправя в открито море.

— И какви са ни шансовете?

Макмахън сви устни:

— Имам чувството, че си губим времето. Който го е извършил, е добър… много добър. Те или са напуснали страната незабавно, или се спотайват някъде и чакат обстановката да се успокои.

— Вероятно си прав. Но в този случай трябва да бъдем особено внимателни. Иначе ще бъда изправен пред банда старчоци, които ще си умрат от кеф да покажат на гласоподавателите, че са по-вещи от директора на ФБР. — Роуч замълча за момент. — Освен това не съм забравил онези професионалисти, които взривиха бомбата в Световния търговски център. Кой би предположил, че ще бъдат достатъчно тъпи да пробват да си получат депозита за онази кола? Тези криминални типове невинаги са толкова умни, за колкото ги мислим.

— Браян, не се изисква кой знае какъв мозък да паркираш кола, натоварена с експлозиви, в подземния гараж на Световния търговски център. Но не са много организациите, които могат да убият трима души на три различни места в една вечер, без да оставят никакви следи. Всеки идиот може да остави самоделна бомба в парка. Много по-сложно е да го извършиш лично и в непосредствена близост, както когато убиваш някого.

Роуч разсъждаваше над последните думи на Макмахън, когато колата спря. Бодигардовете на директора отвориха вратите и Роуч каза:

— Преди да сме влезли, искам да те предупредя за няколко неща. Всеки ще разбере, че не си имал много време да се подготвиш, затова карай по-просто и се помъчи да не изпадаш в многословие. Президентът няма да каже много, но внимавай за Гарет.

— Не се тревожи, няма да те карам да се чувстваш неудобно, или поне няма да е съзнателно. — Макмахън се усмихна.

— И още нещо. Ако те питат за мнение, а те ще го сторят, просто им кажи, че е твърде рано за коментар.

— Браян, не ми е за пръв път…

— Зная, Скип, но досега не си се занимавал с този тип администрация.

Директорът първи излезе от колата. Бодигардовете ги съпроводиха до вратата. Влязоха в малко фоайе. Един агент ги отведе до залата, където щеше да се състои срещата.

Точно когато директорът Роуч и Макмахън се готвеха да се настанят на местата си, президентът, Гарет и съветникът по националната сигурност Майк Нанс влязоха в залата. Гарет плесна с ръце.

— Господа, да започваме.

Президентът зае мястото си в средата на дългата маса. Гарет седна от дясната му страна, а Нанс — от лявата. Точно срещу него се намираха Скип Макмахън, директорът на ФБР Роуч, директорът на ЦРУ Томас Стансфийлд и техният най-голям експерт по въпросите на тероризма д-р Айрини Кенеди.

Роуч и Стансфийлд представиха подчинените си и Гарет откри съвещанието.

— Е, директор Роуч, искрено се надявам да имате някакви отговори за нас — започна той.

Роуч отправи поглед към президента и каза:

— Господин президент, охраняваме всички 532 сенатори и конгресмени. Членовете на Върховния съд, на кабинета и на Обединеното командване на въоръжените сили също са предупредени. На този етап изглежда, че единствените личности, които са ги интересували, са били сенатор Фицджералд, сенатор Даунс и конгресмен Козловски. Имам среща в един с директор Трейси, шеф на Тайните служби, за да обсъдим допълнителни мерки за сигурност. Вече съм разпратил агенти да охраняват най-изтъкнатите членове на двете партии. Докато разберем какво става, мисля, че трябва да играем на сигурно. — Роуч се обърна към Нанс: — Майк, преди да си тръгна, бих искал да ми отделиш една минута, за да обсъдим на какви попълнения мога да разчитам от войската.

Нанс кимна и Роуч продължи:

— Сега ще дам думата на специален агент Макмахън, който ще ви информира за подробностите по случилото се снощи и рано тази сутрин. Когато свърши, ще ви запозная накратко с ограничителните мерки, които са предприети. Специален агент Макмахън е бил на сцените и на трите убийства. — Роуч се обърна към Макмахън и му кимна.

Макмахън се изкашля и започна:

— От началото на това разследване са изминали само няколко часа, така че не разполагаме с много подробности. — Докато говореше, Макмахън огледа масата от единия до другия край. — Първият убит е сенатор Фицджералд. Открихме го последен. Шофьорът на лимузината му…

— Нямате ли готово кратко изложение? — прекъсна го Гарет рязко.

Макмахън отправи поглед към Роуч, предоставяйки му възможност да реагира, с убеждението, че отговорът на неговия шеф ще бъде по-дипломатичен. Роуч се обърна към президента, съвсем преднамерено пренебрегвайки Гарет:

— Сър, не сме имали време да подготвим доклад. Ще разполагате с такъв най-късно до два следобед.

— Добре. Моля, продължавайте — отвърна президентът.

Гарет поклати глава и записа нещо в жълтия си бележник.

— Както казах — продължи Макмахън, — шофьорът на лимузината на Фицджералд докладва, че е оставил сенатора в дома му на Калорама Хайтс малко след полунощ. Смъртта на Фицджералд е настъпила между дванайсет и един и половина. Вероятна причина на смъртта — счупен врат. Ще знаем повече след приключване на аутопсията. — Макмахън замълча за момент. — Възможно е задната врата на къщата да е била отворена с шперц, а охранителната му система да е била изключена на място. Тялото на Фицджералд бе намерено в един килер в сутерена. Предположението ни е, че извършителят или извършителите са чакали вътре в къщата, когато Фицджералд се е прибрал, убили са го и после са преместили тялото. В момента се разпитват съседите, а оперативен екип проверява къщата за улики.

— Агент Макмахън, звучите така, сякаш не очаквате да намерите каквото и да било — прекъсна го отново Гарет.

Макмахън го погледна остро.

— Извършилият тези убийства е много добър. Малка е вероятността да са оставени сериозни улики. — Той продължи да гледа втренчено Гарет, без да казва нищо повече, докато шефът на президентския щаб сведе очи.

— Следващият, намерил смъртта си, е конгресмен Козловски. От онова, което сме научили до този момент, знаем, че Козловски е станал от сън около шест часа сутринта и е бил застрелян с два куршума в тила. Изстрелите са от мощно оръжие и са дошли от къщата от другата страна на улицата. Къщата е собственост на Харолд Бърмийстър, богат банкер в пенсия. Когато влязохме в къщата тази сутрин, установихме, че телефонната линия е била прекъсната и е било срязано едно стъкло на задната врата. Немската овчарка на Бърмийстър беше в безсъзнание, по всяка вероятност упоена. Бърмийстър бе намерен вързан в една от спалните на втория етаж. По прозореца и по перваза точно срещу спалнята на Козловски бяха открити следи от барут. След като разговаряхме с Бърмийстър, ние свързахме следните подробности: точно преди единайсет часа предишната нощ Бърмийстър пуснал кучето си навън. Според нас тогава е било упоено. Бърмийстър си е легнал някъде около полунощ в спалнята, откъдето са били отправени изстрелите. Между дванайсет и половина и пет и половина сутринта извършителят или извършителите са проникнали в къщата, упоили са го и са го преместили в друга спалня. Изчакали са и когато Козловски е отворил прозорците, са нанесли своя удар. В момента правим кръвни проби на Бърмийстър и на кучето му, от които ще се разбере кога са били упоени. Момчетата от криминалния отдел правят оглед и на двете къщи и разпитват съседите.

— И къде е била жената на Козловски през цялото това време? — попита Гарет саркастично.

— Госпожа Козловски спи в друга стая. — Макмахън отново се опита да отмине заядливия тон на Гарет.

Майк Нанс наблюдаваше хладно Макмахън. Нанс, възпитаник на Уест Пойнт и бивш директор на Агенцията за национална сигурност, обикновено мълчеше по съвещания. Предпочиташе да стои на заден план и да анализира всичко. За разлика от Гарет той смяташе, че човек може да научи повече, когато наблюдава и слуша, отколкото когато задава въпроси.

Вперил поглед в бележника си, Гарет с висок глас зададе поредния си въпрос:

— Някой да се е обадил, че е чул изстрели?

— Не, изстрелът е бил отправен само от трийсетина метра — достатъчно малко разстояние, за да позволи използването на заглушител, без това да наруши точността на попадението. — Макмахън продължи да говори, без да даде възможност на Гарет да задава повече въпроси. — Както, убеден съм, вече всички сте разбрали, Робърт Даунс е бил убит в парк недалече от къщата му в Маклийн. Два деветмилиметрови куршума са били изстреляни в тила му от упор. Имаме описанието на вероятен заподозрян от една жена, която се разхожда в парка всяка сутрин. Тя казва, че днес сутринта е задминала Даунс на алеята близо до мястото, където бе намерено тялото му. Тя, заедно с още няколко души, съобщи, че е видяла негър с анцуг, който стоял до едно дърво на двайсетина метра от мястото, където е бил убит Даунс. Всички тези хора казват, че не са виждали този човек в парка преди това. Предположението е, че той е около трийсетгодишен. Нашите агенти все още разговарят с тези хора, правят усилия да съберат колкото може повече информация. Извинявам се, господа, за липсата на подробности, но както ви казах преди малко, разследването стартира преди няколко часа.

— Благодаря ви, господин Макмахън — рече президентът. — Напълно разбирам, че все още сме в ранните етапи на това разследване, но все пак бих искал да чуя какво мислите по въпроса. Някой има ли представа защо са били убити тези мъже и от кого?

Както обикновено, Гарет, най-малко квалифицираният по тези въпроси, бе първи:

— По всяка вероятност става въпрос за терористична група. От тези, които не преливат от щастие относно мирния процес в Близкия изток например, или местна антиправителствена групировка.

Президентът се обърна към директора на ФБР:

— Браян, ти какво смяташ?

— Сър, твърде рано е да ви предложа компетентен отговор. Няма достатъчно данни. Би могъл да бъде всеки.

Президентът отправи поглед към Макмахън и попита:

— Господин Макмахън, зная, че не разполагаме с нужните факти, но моля ви, кажете какво е вашето мнение.

— Сър, имаме трима изтъкнати политици, убити на три различни места в рамките на пет часа. Който е провел тази операция, трябва да я е планирал много време. Те са изучавали своите мишени достатъчно дълго и внимателно са избрали кога и как да премахнат всяка от тях. Вероятно са добре финансирани и разполагат с перфектни убийци. Биха могли да са терористи, бивши командоси или наемни убийци. Въз основа на информацията, с която разполагаме за момента, може да се предположи какво ли не.

Президентът кимна и отправи поглед към шефа на своя екип. Гарет разбра намека и каза:

— Господа, президентът иска да направи обръщение към нацията и да се помъчи да обясни какво става. Сега не е време да сдържате мненията си.

Настъпи продължително мълчание, след което Гарет насочи поглед към шефа на ЦРУ.

— Директор Стансфийлд, какво е вашето мнение относно случилото се?

— Бих се въздържал от каквито и да било заключения, преди специален агент Макмахън и неговите хора да проведат нужното разследване.

Отговорът му бе последван от ново конфузно мълчание. Както Стансфийлд, така и Роуч бяха виждали как действат Гарет и Стивънс и никой от тях не желаеше да се обвързва с конкретно становище при наличието на толкова много въпроси без отговор. Роуч и Стансфийлд бяха тръгнали от дъното и през годините бяха виждали президенти да идват и да си отиват, а заедно с тях и политическите им избраници, оглавяващи ЦРУ и ФБР. Някои от тези мъже бяха по-лоялни към човека, който ги бе назначил, отколкото към агенцията, която трябваше да ръководят. Но не и Роуч и Стансфийлд — за тях ФБР и ЦРУ бяха на първо място. Политическата изгода и хамелеонщина бяха неща, които те държаха да избегнат на всяка цена. Политическите решения често бяха добри за кратък период за хората, които ги прокарваха, но в повечето случаи бяха катастрофални в дългосрочен план.

Президентът се облегна назад на стола си и мислено се изруга, че не беше сменил Стансфийлд и Роуч, когато дойде в Белия дом. Гарет искаше подмяната и на двамата и Стивънс бе убеден, че това ще му се напомни веднага след съвещанието.

През първите шест месеца от администрирането на Стивънс бяха отхвърлени четири последователни кандидатури. Трима трябваше да се оттеглят, след като пресата разкри прегрешения в миналото им, четвъртото предложение стигна до гласуване, но за учудване бе отхвърлено. Докато се конструира кабинетът, администрацията бе изразходвала толкова много политическо влияние и бе получила такова мъмрене от пресата, че решиха, вместо да рискуват с ново, потенциално неудобно разглеждане на предложение, да оставят Стансфийлд начело на ЦРУ, докато настъпят по-добри времена.

Президентът Стивънс отправи поглед към Кенеди, експерта по тероризъм на ЦРУ.

— Д-р Кенеди, какво е вашето мнение?

Кенеди притежаваше най-високия коефициент за интелигентност сред присъстващите в залата. Трийсет и осем годишна, тя имаше докторска степен по арабистика и магистърска степен по военна история. Д-р Кенеди се приведе напред и смъкна очилата си. Пясъчнорусите й коси бяха опънати назад в стегната конска опашка. Беше в костюм с панталон. Опря ръце на масата и заговори с убедителен тон:

— Ще ми се наложи да се съглася със специален агент Макмахън. Хората, провели тази операция, са или терористи, или наемни убийци, или командоси. Моето предположение е за последната от трите възможности.

— Защо сте толкова убедена? — изкриви лице Гарет.

— Смятам, че са бивши военни командоси, защото господин Бърмийстър е все още жив.

— Кой?

— Господин Бърмийстър, мъжът, който живее от другата страна на улицата, точно срещу къщата на конгресмен Козловски. Ако хората, провели тази операция, бяха терористи, господин Бърмийстър щеше да е мъртъв. Терористите не си правят труда да упояват хората, които се изпречват на пътя им. Те ги убиват. Ако това бе дело на терористи, господин Бърмийстър щеше да е мъртъв, както и жената в парка. Тези убийства са били извършени от обучени във военна стратегия и тактика командоси. Терористите и командосите преминават през много сложно обучение и на повърхностно равнище почти еднакво — ръкопашен бой, разрушителна дейност, стрелкови умения и т.н. Само че са обучавани твърде различно по обективно и операционно планиране. Терористите не ги е грижа за човешкия живот. Те действат, ръководени от различен набор правила. Терористите се обучават да поразят целта си по начин, който обикновено включва значително насилие. Когато убиват, те се мъчат да внушат ужас в общественото съзнание. Използват експлозиви за коли или покосяват хора с картечница без всякаква грижа за живота на невинните. Командосите и наемните убийци, а последните почти винаги са бивши командоси, се обучават да убиват само когото е необходимо, и то колкото може по-тихо и по-бързо. Командосите действат в рамките на известни морални параметри.

Гарет се подразни от нападателния й тон.

— Изглеждате ужасно самоуверена, доктор Кенеди. Изключвате ли възможността тези убийства да са извършени от терористична група?

— Определено не смятам, че са дело на фундаменталисти или някаква друга терористична група, която, както казахте преди малко, би била недоволна от мирния процес в Близкия изток. Колкото до възможността убийствата да са извършени от местни терористи, от типа на антиправителствената група „Арийска нация“, силно се съмнявам, че те биха разполагали с обучения екип, който е необходим за подобна акция. Освен това, защо им е да убиват човек като сенатор Даунс? Той поддържа Националната оръжейна асоциация и военните и е един от малкото политици, харесвани от членовете на подобни милитаристични организации.

— Е, радвам се, че научих всичко това след десетминутна лекция. Вие разрешихте случая и ни осветлихте. — Гарет се засмя подигравателно към Кенеди. — Как можете да сте така категорична, при положение че разполагате с толкова оскъдни данни?

Макмахън впери поглед в Гарет и си помисли: „Господи, това приятелче е истински задник“. Директор Роуч видя изражението, изписано на лицето му, и сложи ръка на рамото му. Макмахън се отдръпна и се облегна назад в стола си, без да откъсва поглед от Гарет.

— Мое професионално задължение е да знам как убиват тези хора, господин Гарет — продължи Кенеди с леден тон. — Ако групировка като „Абу Нидал“ например бе извършила тези убийства, щяха да сложат бомба в някой известен ресторант и да я взривят по време на обяда. Съвсем лесно щяха да убият цяла дузина сенатори и конгресмени и вероятно дори няколко членове на кабинета.

— А защо да не са местна дясна организация?

— Не е изключено, но както казах по-рано, по мое мнение тези групи не разполагат с необходимите кадри, за да проведат операция от такъв мащаб.

— Като сте толкова сигурна, че не са терористи, тогава кой ги е извършил? — повиши глас Гарет.

Макмахън се приведе напред и опря ръце на масата. Метър и деветдесет и близо сто и двайсет килограма, той приличаше на мечок, готов за нападение. Преди Роуч да успее да реагира, Макмахън вече говореше:

— Господин Гарет, тук всички сме професионалисти. Няма нужда да се отдаваме на емоции и да си крещим. Вие попитахте за нашето мнение и д-р Кенеди ви предложи своето. Тя не се опитва да ни посочи точния извършител, само ни помага да стесним кръга на заподозрените.

Гарет пламна от гняв.

Майк Нанс не можеше да повярва на очите си. Беше виждал Стю Гарет да действа по този начин на безброй заседания през последните три години. Никой не смееше да му се опълчи. Напрежението в стаята растеше. Директорът Роуч седеше облегнат на стола си, закрил с ръка очите си.

Президентът прекрати сблъсъка:

— Спокойствие, моля. Всички сме подложени на огромно напрежение и мисля, че ще става още по-зле. Нека се овладеем и обсъдим теорията на д-р Кенеди.

* * *

Докато течеше заседанието, Бриджит Раян седеше в офиса на Ен Би Си и се опитваше да си придаде вид на заета.

Бриджит беше последен курс студентка по журналистика в Католическия университет и в момента бе на едногодишен стаж в Ен Би Си. Неин ръководител бе Марк Стайн, шеф на областната мрежа.

Тази сутрин Бриджит се бе измъкнала от леглото в 9 часа, бе разбрала за убийствата и вместо да отиде на лекции, незабавно пое към студиото. Беше там от час и половина и не беше свършила почти нищо, освен да налее кафе и да драсне някои бележки за Стайн. Седеше на малкото бюро пред кабинета на Стайн, когато пощальонът остави пред нея връзка писма.

Една от задачите й за деня бе да преглежда и сортира пощата на своя шеф. Тя смъкна ластичето, с което бяха стегнати писмата, и дръпна голям кафяв плик, сложен най-отдолу. Беше адресиран до Стайн, но нямаше подател. Бриджит грабна ножчето за отваряне на пликове, преряза горния ръб и измъкна листовете отвътре. Щом прочете първия абзац, сърцето й се разтуптя. Пое си дълбоко дъх и продължи. Дочете текста, скочи и рязко отвори вратата на кабинета на Стайн. Марк Стайн разговаряше по телефона. Щом Бриджит извика името му, вдигна поглед учудено и й махна да излезе. След това се завъртя със стола и застана с гръб към нея. Разговаряше с шефа си в Ню Йорк.

— Каръл, имам нужда от повече екипи, по дяволите! Трябват ми още репортери. Как, дявол да го вземе, очакваш от мен да ти направя целия този метраж?

Бриджит заобиколи бюрото и размаха плика пред лицето му. Стайн дръпна слушалката от ухото си и затисна с ръка микрофона.

— Бриджит, зает съм! Не сега!

— Марк, наистина е важно! — Тя мушна в лицето му листовете и плика. — Току-що го получихме по пощата. Адресирано е до теб и мисля, че е от терористите!

Стайн грабна листовете и зачете бързо. Чуваше се гласът на шефа му, който питаше какво, по дяволите, става там. Стайн свърши и изкрещя в слушалката:

— Каръл, бързо на факса, наистина е сериозно!

* * *

Гарет се бе успокоил. Макмахън и Кенеди обсъждаха току-що изложената от нея теория, когато вратата се отвори и специален агент Джак Уорч, оглавяващ президентския отряд в Тайните служби, влезе в залата.

— Извинете, господа, Ен Би Си съобщи, че са получили писмо от група, която твърди, че поема отговорността за убийствата.

Уорч отиде до стената зад президента и отвори голям шкаф с шест телевизора. Последният вдясно излъчваше Ен Би Си. Уорч усили звука и се отдръпна. На екрана се появи познатото лице на Джордж Блейк, водещ новините.

— Искам да ви предупредя още веднъж, че това писмо е от група, която поема отговорността за убийството на сенатор Фицджералд, сенатор Даунс и конгресмен Козловски. Не разполагаме с никакви доказателства, че те са действителните извършители. Писмото бе получено в студиото ни във Вашингтон преди броени минути. То гласи следното. — Блейк сведе поглед и зачете: — „През 1776 г. основателите на Съединените американски щати изпратиха Декларация на независимостта до краля на Англия. В тази декларация Томас Джеферсън е записал: «… когато една форма на управление става разрушителна, право на народа е да я промени и да състави ново правителство». Нашият призив е това право да се издигне отново и да се коригира политиката на правителството ни. Вие имахте шанса да промените курса на Америка и се провалихте. Сенатор Фицджералд, конгресмен Козловски и сенатор Даунс бяха убити като предупреждение към президента и членовете на Конгреса и Сената. Вашите дни на партизанщина в политиката изтекоха. През последните двайсет и пет години вие харчехте пари, с които не разполагаме, за ненужни федерални програми. Всяка година обещавахте на американския народ, че вашият най-важен приоритет е да намалите разходите и да балансирате бюджета. Разполагахте с достатъчно време и възможности да овладеете изразходването на средства, а не направихте нищо. Нещо повече — показахте, че личната ви алчност и целите на вашите политически партии са по-важни за вас, отколкото икономическата сигурност и бъдещето на Америка. Като резултат от вашето егоистично и некомпетентно управление сега на плещите ни тежи национален дълг, възлизащ на повече от пет трилиона долара. Национален дълг, който расте с повече от милиард долара на ден и който се очаква да достигне десет трилиона до края на века. Този дълг може да хвърли страната ни в икономически хаос.

Дошло е време за действие. Нареждаме на президента да оттегли бюджета си и да състави нов, балансиран бюджет. Този бюджет няма да предвижда нови или повишени данъци и ще съкрати всички излишни федерални програми. Ще въведе средства за контрол на растежа на разходите за социално осигуряване и медицинско обслужване и ще приеме съкращенията във въоръжаването, предложени от Обединеното командване на въоръжените сили, без никаква политическа намеса. След като този бюджет бъде прокаран, президентът ще внесе законопроект срещу престъпността. Освен това президентът, Конгресът и Сенатът трябва да въведат двупроцентов национален данък продажба, който да се използва единствено и само за намаляване на националния дълг. Ако не сте способни да възстановите ограничената форма на управление, въведена от създателите на Конституцията, напуснете. Ще наблюдаваме действията ви отблизо. Това е единственото предупреждение, което ще ви отправим. Ако не отговорите на гореспоменатите изисквания, ще бъдете убити. Никой не е недосегаем за нас — дори и президентът!“