Винс Флин
Крайни мерки (37)

37.

Коулман намери един оскъдно осветен паркинг в центъра и остави колата отключена, с ключове на таблото. Измина пеша разстоянието до „Адамс Морган“.

Беше извън играта. ФБР щяха да го чакат. Въпросът беше само къде и с колко агенти. Ако се наложеше, той можеше да се отърве от тях и да изчезне, но така щеше да признае вината си. Засега трябваше да се държи естествено.

Щом приближи апартамента, в който живееше, Коулман изостри вниманието си. По това, колко трудно щеше да открие наблюдаващите го, щеше да прецени степента на проявения от ФБР интерес. Ако подминеше микробус с боядисани в тъмно стъкла или лимузина с отпуснат върху волана шофьор, щеше да е наясно, че от ФБР не го разграничават от другите стотина бивши командоси, които разследват.

Вървеше като хищник — отпуснат физически, очите му регистрираха всичко, което го заобикаляше. Щом зави по своята улица, обхвана с поглед редицата коли. Нищо — никакви микробуси, никакви камиони. Може да са паркирали на някоя от съседните улици. Трябваше да ги провери сутринта, когато излезеше да тича.

Изкачи стълбите на сградата, отвори входната врата и тръгна към втория етаж. Спря пред апартамента си и провери ключалката за следи от шперц. Нямаше, което изобщо не означаваше, че не е отваряна. Коулман отключи и влезе. Светна лампите, включи телевизора и пусна щорите. Извади от джоба си малък черен сензор. Обиколи цялата стая, като прокарваше черния предмет над и под всяка мебел. Сензорът не откри подслушвателно устройство в стаята. Без да светва други лампи, Коулман провери кухнята, банята и спалнята си. Отново нищо.

Това, че не бе намерил „бръмбари“ обаче, съвсем не означаваше, че не го следят; може би бяха много добри. Коулман извади малко фенерче от скрина и се мушна под леглото, където пазеше сандък с интересни, но съвсем законни вещи.

Сандъкът винаги бе подравняван по един и същ начин — предният му край се падаше точно под средната пречка на леглото. Сега беше изместен. Някой бе влизал в апартамента.

Коулман изпълзя обратно и извади сандъка. Стиснал между зъбите си фенерчето, той вдигна капака. Вътре имаше официално регистриран полуавтоматичен пистолет „Глок“, кутия патрони, нож, чифт очила за нощно виждане и най-различни други неща, обичайни за един бивш тюлен. Коулман взе очилата за нощно виждане и влезе в банята. Подсвирквайки си високо, пусна душа, събу си ботушите и отиде до входната врата. Отвори я тихо и се измъкна в коридора. Изтича на пръсти по покритите с килим стъпала чак до последния етаж. Някой бе влизал в апартамента му. Нямаше подслушвателни устройства. Не бяха на улицата. Което означаваше, че са в някоя от съседните сгради.

Коулман стигна до последния етаж и отвори вратата към покрива. Зад нея имаше черна метална стълба, по която той се изкачи бавно и вдигна капака в другия край. Изпълзя на покрива, като стоеше приведен под нивото на парапета. Стигна до предната част на сградата и надникна надолу. Преди месец беше проверил кои точно са празните апартаменти в съседните сгради. Започна с постройката отсреща. Преброи три етажа през два прозореца отляво. Беше твърде тъмно, за да се вижда нещо в апартамента, затова си сложи очилата за нощно виждане.

Коригира настройката и погледът му проникна в тъмната празна стая. Ето къде бяха — дълги черни предмети. Ясно видя редицата микрофони, поставени по протежение на долния ръб на перваза, насочени към неговия апартамент. Зад тях на триножници бяха поставени камери. Нещо помръдна. Коулман присви очи. Вътре седеше мъж.

Когато се върна в апартамента си, Коулман анализира положението. Като тюлен отлично знаеше какво представлява доброто наблюдение. Хората, които го наблюдаваха, си ги биваше. Коулман си взе якето и го замъкна в банята. Като държеше телефона си близо до течащата вода, набра пейджъра на Майкъл и натисна седем пъти цифрата девет.

* * *

Макмахън стоеше в средата на празния апартамент. На ушите си имаше чифт огромни слушалки. Отпи голяма глътка кафе и погледна другите двама агенти, които седяха на масата в трапезарията. Слаба лампа осветяваше играта им на карти. Сменяха се на двайсет минути. Всеки шум в апартамента на Коулман се записваше и всеки, който напускаше или влизаше в сградата, бе фотографиран. Повече от дузина коли, различни марки и модели, бяха разположени из града, имаше и един хеликоптер в денонощна готовност.

* * *

Когато прозвуча предупредителният сигнал на пейджъра му, Майкъл седеше в кабинета си с голяма чаша горещо кафе. Впери поглед в екранчето. Деветки. В главата му започна да назрява план. Ако се обърне към медиите, това би причинило повече беди, отколкото добро, но Нанс и Гарет трябваше да си платят. Те трябваше да бъдат свалени — на каквато и да било цена.

* * *

Стансфийлд се настани унило на задната седалка на своята лимузина. Това бе поредната нощ, изпълнена с въпроси и без възможност за сън. Голямата врата на просторния гараж в Лангли се отвори. Утринното слънце блесна в очите му. Бе прекарал цяла нощ в Оперативния център.

Два факта бяха предоставени на вниманието на Стансфийлд. Първо, в кръвта на Артър бяха открити следи от натриев пентотал. И, второ, обстоятелство, установено, докато неговите хора прослушваха записите от охранителната система на Артър — Стю Гарет и Майк Нанс бяха посетили Артър предишната седмица. Гарет бе излъгал.

Стансфийлд разбра за натриевия пентотал малко след полунощ, но екипът, изпратен в имението на Артър, не успя да открие видеокасета с Гарет и Нанс до 6:45 сутринта. В 8:00 имаше съвещание в Белия дом, но вместо да поемат към Вашингтон, направиха малко отклонение. Трябваше да вземе един неканен и без съмнение нежелан гост. Беше събота сутрин. Лимузината, заедно с ескорта, се носеше бързо по полупразните булеварди. В 7:35 пристигнаха в дома на директора Роуч.

Той се качи в лимузината и групата коли отново потегли.

— Предполагам, че това има нещо общо с трупа на Артър Хигинс, открит на моравата в дома на Стю Гарет? — започна мрачно Роуч.

— Да — отвърна Стансфийлд.

— За какво му е на Гарет да се свързва с човек като Артър?

— Не зная. — Стансфийлд поклати глава и се навъси.

— Предполагам, че искаш около този инцидент да се шуми колкото може по-малко.

— На този етап все още не съм решил. Двете агенции полагаха усилия в миналото да пазят подобни неща в тайна, но вече не съм убеден, че не бих предпочел да се вдигне шум около настоящия случай. Без съмнение той е в твоята юрисдикция. Артър бе отвлечен, превозен отвъд щатските граници и убит. — Стансфийлд прехапа устна и поклати глава. — Браян, Артър не беше най-праведният човек в Управлението. Повечето прегрешения бяха свързани с нещата, които очаквахме той да свърши, но освен това правеше и много други, които не бяха получили одобрение по съответните канали. Ето защо преди две години бе принуден да се оттегли. Не бяхме в състояние да го контролираме. Честно казано, неговата смърт е цяло щастие. Той беше бомба със закъснител, с достатъчно секретна информация в главата си да причини невероятна вреда не само на нашата страна, но и на доста от съюзниците.

— Значи ти би искал да проуча случая?

— И да, и не. Не желая работата на Артър за Управлението да става публично достояние, но има един въпрос, който държа да бъде изяснен, и за тази цел смятам, че ще ми бъде необходимо ти да обявиш щателно разследване.

— Отнася се за участието на Гарет?

— Да. Артър не е бил хвърлен на неговата морава без причина. Двамата с Нанс са били замесени в някаква обща дейност с Артър.

— Сигурен ли си?

— Снощи, след като Артър беше отвлечен и преди да открият трупа му, отидох в Белия дом, за да уведомя Съвета за национална сигурност. Когато им съобщих, че Артър е жертва на похищение, Гарет видимо се разтревожи. Дотолкова, че ми се наложи да спра на средата на изречението и да го попитам дали познава Артър лично. Гарет отрече… каза, че само бил чувал за него. — Стансфийлд се изкашля. — Знаеш не по-зле от мен, че Стю Гарет не проявява загриженост към когото и да било, освен когато е застрашен от някаква загуба. По-късно, когато им съобщих, че трупът на Артър е открит на моравата на Гарет, той едва не получи удар.

— Призна ли за някаква връзка с Хигинс?

— Не, продължи да отрича. Според мен крие нещо. Съмненията ми бяха потвърдени от два обезпокоителни факта. При аутопсията бе открит натриев пентотал в кръвта на Артър. Той е бил разпитван, но който го е направил, вероятно е искал само някаква специфична информация; не е имал време за повече. Освен това разполагаме с видеокасета от охранителната система в дома на Артър, върху която са записани Нанс и Гарет. Посетили са го миналата събота, а Нанс е отишъл и в четвъртък. Гарет излъга, че не познава Артър.

— И какво очакваш от мен?

— Искам да предупредиш официално, че ще бъде извършено щателно разследване. Ще им дадем две възможности. Могат да седнат с моите хора и да им кажат всичко, което знаят, под закрилата на Закона за национална тайна, или могат да дадат показания под клетва пред теб и твоите агенти и да се изложат на риск да бъдат преследвани от закона.

Роуч се замисли.

— Както каза по-рано, този случаи е в юрисдикцията на ФБР. Какво ще стане, ако на някакъв етап реша да проведа разследването, независимо от договореността, която си постигнал с Нанс и Гарет?

— Това си е твоя работа.

* * *

Стю Гарет крачеше трескаво зад бюрото си с цигара в ръка. Майк Нанс седеше изправен и скован на дивана. Наблюдаваше Гарет, чакаше валиума да подейства и се опитваше да овладее неистовото си желание да стовари някоя лампа върху главата му. Трябваше да остане спокоен, независимо от всичко трябваше да остане спокоен.

Гарет спря и насочи цигарата си към Нанс.

— Не мога да повярвам, че ти позволих да ме въвлечеш във всичко това. Трябва да съм загубил шибания си акъл, когато се съгласих да се замеся с Артър.

Нанс прехапа долната си устна.

— Стю, смяташ ли, че има някаква полза от твоите емоционални тиради?

— Ей, само не ми пробутвай това ледено отношение! Аз реагирам по мой начин, ти — по свой… Мамка му! — Гарет дръпна силно от цигарата.

Нанс скочи.

— Добре, ще направя както ти искаш! Сядай и млъквай! Имаме среща със Стансфийлд след десет минути и ще трябва да предложим някои отговори, като например защо трупът на Артър е бил подхвърлен на твоята морава… и ако не овладееш емоциите си, Стансфийлд ще те разкъса на парчета!

Гарет отпусна рамене безпомощно.

— Съжалявам, Майк, но просто не мога да повярвам, че всичко това се случва толкова бързо. Какво ще правим, по дяволите? Стансфийлд ще иска обяснение защо Артър е бил оставен в моя дом! Снощи разбра, че го лъжа, когато му казах, че не познавам Артър. Какво ще му обясня? А на медиите? Ами на ченгетата?

Нанс сложи ръка на рамото му.

— Стю, карай поред. Не се тревожи за ченгетата и не мисли за медиите. През следващия час искам да си спокоен и да си държиш езика зад зъбите. Стансфийлд е най-важният ни проблем. Сега седни и се отпусни, докато ти кажа какво ще направим.

Гарет рухна на кушетката и тикна нова цигара в устата си.

Нанс закрачи бавно из стаята.

— Имам идея за контрол на щетите. — С ръце на кръста той се обърна и заяви: — Ще кажем на Стансфийлд истината.

— Да не си откачил? — задави се Гарет.

— Стю, за последен път те предупреждавам да се овладееш! Не забравяй, че Артър ти лепна етикет с цената, преди да бъде убит, и аз съм единственият, който може да анулира поръчката.

Гарет отвори уста, но Нанс не го остави да заговори:

— Стю, искам да мълчиш през следващите пет минути!

Гарет прехапа език.

— Ще съобщим на Стансфийлд, че сме се обърнали към Артър да ни помогне за прокарването на президентския бюджет. Ще му кажем, че Артър е съдействал в изнудването на конгресмен Мур. Просто е, истина е и Стансфийлд ще повярва, защото можем да го докажем. Признаваме си за някои нарушения и Стансфийлд си отива доволен.

— А медиите?

— Стю, няма да повтарям! Сега говорим за Стансфийлд! За медиите ще разговаряме по-късно.

— Трябва ли да кажем на Джим?

— Не! Трябва да може да отрече. След съвещанието ще му кажем, че сме искали да го защитим. Само ме остави да говоря аз и — за бога — не губи самоконтрол!

Нанс приключи разясненията и се отправиха към залата. С влизането Нанс спря и се озърна за Стансфийлд. Не беше пристигнал още, но шефът на Обединеното командване, държавният секретар и министърът на отбраната бяха там. Нанс реши, че е изключено разговорът да се проведе в тяхно присъствие. Трябваше да се обясни със Стансфийлд насаме. Приближи се до президента и прошепна:

— Сър, по причини, които не мога да обсъждам в момента, ви моля да освободите от съвещанието шефа на Обединеното командване, министъра на отбраната и държавния секретар.

— Това няма ли да изглежда доста необичайно?

— Моля ви, сър, доверете ми се. Трябва да разговаряме с директор Стансфийлд насаме. Така ще е най-добре. Ще ви обясня по-късно.

Стивънс се поколеба за момент, после хвърли поглед към Гарет и направи връзката. Изкашля се леко и каза:

— Господа, настъпи лека промяна в плановете. Налага ми се да разговарям с директор Стансфийлд насаме.

Всички станаха и се отправиха към вратата. Щом напуснаха помещението, Нанс внимателно затвори вратата след тях.

— Сега ще ми кажете ли какво става, по дяволите? — попита Стивънс.

— Господин президент… сър… Смятам, че би било най-добре да изчакаме господин Стансфийлд — отвърна Нанс хладно.

— И защо?

— Ще изисквате пълна опровержимост на чутото, сър.

— Какво сте замислили? — Президентът се обърна навъсен към Гарет, но Нанс го изпревари:

— Сър, това няма да ви засегне по какъвто и да било начин. Повярвайте — ще бъде най-добре, ако изглеждате изненадан, когато разкажем на Стансфийлд каква е връзката ни с Артър.