Винс Флин
Крайни мерки (20)

20.

Майкъл беше паркирал пред тухлена жилищна кооперация в квартал „Адамс Морган“ във Вашингтон. Седеше зад волана и отпиваше от чаша горещо колумбийско кафе, което току-що бе купил две преки по-надолу. Сведе поглед към клетъчния си телефон, след това вдигна очи към паркирания три коли по-напред „Форд Експлорър“. Колата принадлежеше на човека, с когото той искаше да говори. О’Рурк вече два пъти беше звънял в апартамента и в двата случая беше попадал на телефонния секретар.

Започваше да губи търпение. Предположи, че приятелят му е излязъл да потича. О’Рурк знаеше, че е в града. Пет минути по-късно той видя мъж с тъмносиня бейзболна шапка и голяма раница, преметната през рамо, да се появява иззад ъгъла.

Майкъл остави кафето си на таблото и слезе от джипа.

— Ужасно трудно е да те открие човек.

— Съжалявам. Излязох да потичам — отвърна мъжът.

— Не си ли прослушваш съобщенията? През последните три дни съм звънял десетина пъти.

— Бях страшно зает.

Стиснаха си ръцете.

Мъжът намести раницата на рамото си и обхвана с бдителен поглед улицата в двете посоки.

Майкъл се огледа.

— Задържам ли те?

— Днес имам много работа, но винаги мога да отделя няколко минути за най-добрия приятел на малкия ми брат.

Забележката обезпокои О’Рурк. Човекът, който стоеше пред него, беше Скот Коулман, по-големият брат на Марк Коулман, най-добрия му приятел, убит преди година. Скот Коулман, бивш командир на „Тюлен — Група 6“, беше човекът, за когото Майкъл се тревожеше от миналия петък насам.

Беше минала почти година, откакто Коулман бе напуснал тюлените след шестнайсетгодишна бляскава кариера. Поводът за напускането беше потискащ. При изпълнение на бойна задача в Либия той беше загубил половината от своя екип. Щом се върна след приключване на мисията, Коулман получи информация, че тяхното нападение на лагера за обучение на терористи е било провалено, защото високопоставен политик е издал поверителна информация за мисията. Когато началниците му отказаха да разкрият самоличността на политика, Коулман напусна отвратен. Чрез сенатор Олсън, председател на Обединената комисия по разузнаването, О’Рурк беше научил, че въпросният политик е сенатор Фицджералд.

Майкъл дълго не можеше да реши дали трябва да съобщи това на Коулман. След смъртта на Марк Коулман те се бяха сближили и по време на една ловна обиколка миналата есен Майкъл най-накрая довери тайната. Шеймъс беше прав: ако това се беше случило с неговите хора, той щеше да иска и да заслужава да знае истината. Коулман беше приел информацията за Фицджералд мълчаливо и тогава за пръв и последен път двамата с Майкъл бяха разговаряли по този въпрос. Но когато преди седмица сенатор Фицджералд неочаквано загина, Майкъл бе изпълнен с догадки.

— Това с президентския хеликоптер днес следобед беше голяма работа — започна. — Случайно да имаш някаква представа кой може да направи такова нещо?

— Нямам. — Коулман втренчи светлосините си очи в Майкъл.

— Спомняш ли си онази ловна обиколка, на която ходихме миналата година?

— Разбира се.

— Спомняш ли си онова, което ти съобщих тогава?

— Да.

След кратко мълчание Майкъл реши да смени подхода.

— Та какво мислиш за атентатите?

Лицето на Коулман остана безизразно.

— Не страдам особено много, ако за това питаш.

— Не. — О’Рурк поклати глава. — Не съм и предполагал, че ще страдаш. Да имаш някаква представа кой би могъл да стои зад тях?

Коулман наклони глава.

— Не, а ти?

— Аз може би имам.

Майкъл се люлееше напред-назад на токовете на обувките си.

— Само ти ли?

— Да.

— Случайно да си говорил напоследък с някого от ФБР?

О’Рурк поклати отрицателно глава.

— А възнамеряваш ли да говориш с някого от ФБР?

— Не. Мисля, че ти и аз можем да се справим сами.

Коулман вдигна вежди.

— Да речем — започна О’Рурк, — че знаеш кои са атентаторите. Мислиш ли, че би могъл да им предадеш послание от мен?

— Може би всичко е възможно — отговори Коулман и скръсти ръце на гърдите си.

— Кажи им — О’Рурк се наклони напред, — че вече станаха достатъчно убийства. Кажи им да ни предоставят известно време да осъществим техните реформи, преди тази история да се развони още повече.

— Това звучи добре, но не съм сигурен, че президентът и хората му са си взели поука. А сега нашият приятел, сенатор Олсън, се опитва съвсем да оплеска нещата. — Коулман поклати глава. — Според мен тези момчета все още не са приключили с убийствата. Поне не преди президентът и останалите да променят становището си.

— Значи смяташ, че ще има и други покушения?

— Нямам представа. — Погледна часовника си. — Закъснявам. Наистина трябва да тръгвам. Нека обядваме заедно другата седмица.

Майкъл хвана ръката му.

— Скот, разбирам защо правите това, с което сте се заели. Ако по време на войната в Залива Фицджералд беше изложил на риск сигурността на хората ми и беше причинил смъртта дори на един от тях, щях да се върна у дома и да го изкормя като прасе. Няма да те съдя, но мисля, че е време да оставите политиците да завършат започнатото.

— Както направиха в Ирак? — Коулман поклати глава. — Мислех, че тези приятелчета ще стигнат чак до Багдад. Но този път — никакви половинчати мерки. Вие, политиците, като изключим тук присъстващите, по традиция оплесквате нещата точно когато ясната цел е на една ръка разстояние.

Майкъл не можеше да оспори твърдението.

— Да оставим това — беше единственият отговор, който му дойде на ум.

Коулман кимна и тръгна към апартамента си. На първото стъпало се обърна и каза:

— Има нещо, което можеш да направиш. Поддържаш ли все още връзка със сенатор Олсън?

— Да.

— Няма да е зле да му кажеш, че сега не е най-подходящото време да дели едно легло с президента.

Майкъл почувства как космите на тила му настръхват.

— Скот, не намесвайте в това Ерик.

— Сигурен съм, че с Ерик всичко ще бъде наред. Просто казвам, че ако ти се удаде случай, би било добра идея да го предупредиш.

Коулман вяло отдаде чест и влезе в сградата.

* * *

Макмахън крачеше забързано по коридора. Денят беше изпълнен с напрежение. Навсякъде имаше хора от медиите, които постоянно завираха микрофони или камери в лицето му. Събитията се подреждаха като пъзел, а току-що бе открито и най-важното късче. Само допреди няколко минути Макмахън не бе имал възможност да прослуша съобщенията от телефонния си секретар. Посланието, оставено от атентаторите, беше престояло повече от пет часа, преди да бъде чуто. Без да спира, Макмахън кимна на секретарката на Роуч и влезе, като плътно затвори вратата след себе си.

Роуч говореше по телефона. Като видя нетърпеливото изражение на Макмахън, затвори и попита:

— Какво има?

— Получихме послание от нашите приятелчета — през целия ден е било буквално под носа ми.

— Какви приятелчета? — озадачено попита Роуч.

— Атентаторите.

Макмахън заобиколи бюрото на Роуч и набра номера на телефонния си секретар.

— Чуй това.

От малкия високоговорител се разнесе компютърно синтезиран глас. Роуч слушаше смаян. Събитията от следобеда започнаха да му се изясняват. Щом посланието свърши, Роуч помоли Макмахън да го пусне още веднъж.

— Кои се тези хора, мътните ги взели? — възкликна.

— Те не са терористи, Браян. Нека още сега да се разберем за това; не са и някаква недорасла расистка групировка. Ако бяха такива, щяха да взривят президента във въздуха. На терористите хич не им дреме дали ще убиват агенти от Тайните служби или морски пехотинци. Тези момчета са точно това, което каза за тях доктор Кенеди още в самото начало. Те са бивши командоси.

— Мисля, че си прав, а освен това терористите не биха изпратили това нещо на нас, а щяха да използват медиите. Колкото повече публика, толкова по-добре… Можем ли да бъдем сигурни, че това е от групата, отговорна за предишните нападения?

— Деветдесет и девет процента съм сигурен. Съобщението е изпратено около петнайсет минути след като президентският хеликоптер излетя от Белия дом, а компютърно синтезираният глас звучи по същия начин, както при посланието, изпратено на Ей Би Си след атентата срещу Басет. В момента съм възложил на колегите от лабораторията да анализират характеристиките на звука.

— Колко време ще им отнеме сравнението?

— Твърдят, че ще стане за не повече от час. Какво смяташ да кажеш на президента?

— След около трийсет минути отлитам за Кемп Дейвид, за да го осведомя. Не е необходимо да идваш, ако не искаш. Сигурен съм, че си имаш достатъчно работа. Освен това знам колко много мразиш тези срещи.

— Луд ли си? Не бих пропуснал възможността да видя изражението на Гарет, когато чуе, че са му вдигнали мерника.

Роуч кимна в знак на съгласие и погледна часовника си.

— Ела тук след трийсет минути. Ангажирал съм вертолет, който ще ни чака на покрива. Още нещо, хората от Тайните служби цял ден не са подвили крак. Ако нямаш нищо против, бих искал да оставя Джак Уорч да говори първи — той да съобщи на президента за радарните устройства и пусковото съоръжение за сигналните ракети. Ще подкрепя казаното от него с това, което сме постигнали с разследването на новите улики, и ако искаш, ще оставя на теб посланието от атентаторите.

— Съгласен!

* * *

Пътуването с вертолета от Хувър Билдинг до Кемп Дейвид отне около двайсет и пет минути. Отзад седяха Роуч, Макмахън и двама от телохранителите на директора. Роуч използва времето, като накара Макмахън да го запознае с всички подробности от разследването. След като се приземиха, бяха откарани до главната квартира и придружени до заседателната зала.

Минаваше седем вечерта, когато президентът и Гарет влязоха в залата. Майк Нанс беше седнал в отдалечения край, за да може да наблюдава всички. Стансфийлд, Роуч и Макмахън седяха от едната страна, а Уорч и директорът Трейси — от другата.

Гарет погледна Роуч и изморено промълви:

— Господин Роуч, имате ли нови разкрития от последния ни разговор насам?

— Да, получихме послание от атентаторите. Нека специален агент Макмахън ви запознае с подробностите.

— Тази вечер — започна Макмахън, — малко преди да тръгнем, открихме послание от атентаторите. Ако ме изчакате за момент, ще го пусна.

Получи достъп до съобщението, натисна бутона за озвучаване и издърпа стола си назад. Посланието зазвуча.

Всички слушаха, затаили дъх. Когато записът свърши, президентът погледна Уорч и Трейси за подкрепа, но се натъкна единствено на безизразни лица и мълчание. Гарет се облегна назад и скръсти ръце, за да не треперят. Тишината го караше да се чувства още по-напрегнат, затова той се обърна към Макмахън и рязко каза:

— Как въобще можем да бъдем сигурни, че записът е достоверен?

— Наши техници от лабораторията — започна Макмахън с равен глас — го анализираха малко преди да тръгна. Те твърдят, че има същите гласови характеристики като другия запис, който намерихме, след като простреляха председателя Басет.

Гарет не се съмняваше, че Макмахън и Роуч нарочно са крили записа от него досега.

— Откога знаете за този запис? — попита остро.

— Днес за първи път си проверих телефонния секретар около шест вечерта.

— Терористите кога са го оставили?

— Около дванайсет и трийсет този следобед.

Гарет рязко се наведе към масата.

— Разполагали сте с това от дванайсет и трийсет и не сте ни казали?

— Атентаторите са го оставили на телефонния ми секретар в дванайсет и половина, но аз го открих едва в шест. Като имахме предвид факта, че в седем ще се съберем тук на работна среща, директорът Роуч и аз решихме да ви пуснем записа, когато дойдем.

— Чакай, задръж малко. Не си ли проверяваш телефонния секретар повече от веднъж на ден?

— При нормални условия — да, но днес бях малко зает.

Гарет повиши глас:

— Следващия път, когато получите нещо толкова важно, веднага ни уведомете! Единственото извинение за това, че не сте ни съобщили за този запис веднага щом сте го открили, е вашата абсолютна некомпетентност!

Макмахън се забавляваше прекалено много, за да допусне казаното от Гарет да го ядоса. Облегна се назад, скръсти ръце и се усмихна.

Известно време никой не проговори. Накрая Стивънс се прокашля и попита:

— Днес те… можеха ли да свалят президентския хеликоптер?

— Да — веднага отговори Уорч.

С най-любезния тон, който можа да докара, Гарет каза:

— Джак, нека не бъдем толкова сигурни. Не трябва да правим прибързани заключения.

Гарет не обичаше никой освен него да обтяга нервите на президента.

Уорч вдигна рамене.

— Основавам мнението си само на фактите и на нищо повече — каза той. — Тези атентатори демонстрираха изключителна склонност към предварително планиране. Те не само че откриха на коя машина е президентът, но принудиха президентския хеликоптер и неговия ескорт да лети по маршрут, предвиден от тях. Говорих с пилотите и те казват, че за тях няма съмнение — напълно е било възможно президентският хеликоптер да бъде взривен.

Президентът затвори очи и поклати глава. След няколко секунди отправи поглед към Уорч и попита:

— В състояние ли сте да ме защитите, или не?

— Ако продължавате да не се вслушвате в съветите ми — не — сухо отговори Уорч.

— Какво искате да кажете с това, че не се вслушвам в съветите ви? — попита почти умоляващо президентът. Този път се обърна към шефа на Уорч, но не получи отговор.

Уорч бе убедил шефа си да не се меси и да го остави да изплаши президента до смърт.

— Сър, когато вие и господин Гарет ми съобщихте, че искате да проведете срещата на високо равнище за обсъждане на бюджета в Кемп Дейвид, аз ви казах, че идеята не е добра и че срещата трябва да се проведе в Белия дом. Понеже не се вслушахте в съвета ми, днес за малко щяха да ви убият. Специален агент Дорл каза на председателя Басет, че трябва да отмени всякакви обществени изяви. Той не се вслуша в съвета му и сега е мъртъв… От две години и половина ви обяснявам, че охраната на Белия дом е слаба, че на медиите се предоставя прекалено много свобода — да влизат и излизат когато им изнася. И ето, днес си плащаме. Открих как атентаторите са разбрали на кой хеликоптер сте били. — Уорч замълча и остави напрежението да нарасне. Беше решил да изиграе всичките си козове. — Открихме импулсен приемо-предавател, прикачен към устройството за директно предаване под контролното табло в микробуса на Ей Би Си. Докато организирахме охраната за това пътуване, предложих медиите да не бъдат допуснати до Южната морава по времето, когато хеликоптерите пристигат и заминават. Смятах тази предпазна мярка за уместна, имайки предвид факта, че за последната седмица бяха убити четирима политици. Това искане беше пренебрегнато, защото новината се считаше за прекалено важна, дори някои хора от екипа ви настояваха за предаване на живо. Казах им, че това е изключено, и постигнахме споразумение, според което на медиите беше разрешено да запишат вашето заминаване и да го излъчат по-късно. Точно преди да се приземи първият хеликоптер, моите агенти изключиха прякото предаване на всички новинарски коли и ги накараха да минат на запис. В някакъв момент след това атентаторите са задействали приемо-предавателя. След като са го включили, те са можели да наблюдават всичко, което се е случвало на Южната морава. Тези хора познават нашите слаби места и са наясно, че възможностите ни да ви защитим са пряко свързани с вашето желание да бъдете предпазен. Те очевидно са наясно с връзката между политик и средства за масова информация и ако продължавате да предоставяте на медиите и обществеността подобен достъп, ние няма да сме в състояние да ви опазим.

— Добре, Джак, направи всичко, което е необходимо според теб за засилване на охраната.

Роуч реши да изиграе своя ход.

— Господин президент, разследването удари на камък. Смятаме, че тези терористи са бивши щатски командоси. Специален агент Макмахън и хората му са получили нищожна подкрепа от Спецслужбите и Пентагона. Те ни създават пречки на всяка крачка, сър.

Президентът рязко извърна глава от Роуч към Нанс.

— Майк, какъв е проблемът?

— Вижте, сър, тук става дума за някои въпроси, свързани с националната сигурност. Повечето от тези лични досиета са или свръхсекретни, или съдържат свръхсекретна информация за тайни мисии.

За първи път от началото на техните професионални взаимоотношения президентът остро прекъсна Нанс:

— Не желая да чувам за проблеми. Държа да видя резултати!

Стивънс извърна глава от Нанс и отново се обърна към Роуч:

— До утре сутринта ще подготвя президентска заповед, която да дава на специален агент Макмахън разрешение за достъп до всяко лично досие, което пожелае. Достатъчно протакахме тази работа. Искам тези хора да бъдат заловени!

Нанс прехапа устни. В момента Стивънс беше прекалено афектиран, щеше да се наложи да изчака и по-късно да обсъдят въпроса. Нямаше никакъв начин човек без специално разрешително за получаване на свръхсекретна информация да се сдобие с картбланш за достъп до тези досиета. Особено служител на ФБР.

Докато Нанс се опитваше да измисли решение на този нов проблем, Уорч осведоми присъстващите за уликата, която бяха намерили под моста — радарните чинии — и какво бяха предприели, за да проследят серийните номера. Изведнъж Нанс забеляза, че Гарет е необичайно мълчалив. Обясни си това с факта, че атентаторите бяха застрашили живота му. Мислите на Нанс се пренасочиха от Гарет към Стансфийлд. Защо директорът Стансфийлд беше толкова мълчалив по време на обсъждането на въпроса за личните досиета на Спецсилите? Със сигурност за ЦРУ беше изключително важно да пази тези досиета далеч от погледа на ФБР.

Срещата приключи малко след осем вечерта и всички с изключение на Гарет и Нанс напуснаха заседателната зала. Щом вратата се затвори, Гарет отпусна глава в шепите си и закри очи.

— Каква проклета бъркотия!

Нанс се намести в стола си и кръстоса крака. Наблюдаваше внимателно Гарет и се опитваше да отгатне какво мисли.

— Стю, ти беше страшно мълчалив по време на работната среща. Онзи запис ли те стресна? — попита.

Гарет отпусна ръцете си на масата и вдигна глава. Очите му бяха зачервени.

— Не… може би малко… не знам. — Бръкна в джоба на ризата си. — Господи, имам нужда от цигара.

Запали и след като вдиша дълбоко, каза:

— Ако аз не им дам възможност, те не са в състояние да ме убият. Цял месец няма да излизам от Белия дом. Ще избера една от стаите за гости и ще се нанеса там. Не ме е страх от тези терористи. За друго се притеснявам. Имаме проблем, който никак не е маловажен. Уорч знае за онази наша работа с Франк Мур. Каза ми, че му е известно кой е бил въвлечен и че ако аз не се кротна и не започна да го слушам, ще съобщи на ФБР.

Нанс внимателно се вгледа в Гарет.

— Спомена ли моето име?

— Да — без да го поглежда, отвърна Гарет.

— А други имена?

— Да.

— Чии?

— Назова Артър.

Нанс почувства пронизваща болка в слепоочията.

— Споменал е Артър?

— Нямам представа как е разбрал. На никого не съм казвал!

Изражението на Нанс остана спокойно, но вътре в него бушуваше буря. Без да се налага да мисли усилено, той много добре знаеше как Уорч е разбрал. Той или някой от хората му най-вероятно е подслушал разговор на Стю с бог знае кого за тяхната малка афера с шантажа.

— Артър няма да бъде доволен, когато научи. Сигурен съм, че ще иска сериозно да си поговори с теб. Освободи програмата си за утре вечер. Той държи да обсъди с нас и нещо друго, било спешно. Ще уредя превоз.